НАПРАВО ОТ СБИРКА...

     Във всеки брой представяме опита и преживяванията на уча­стниците в сбирките на АА и други общности, използващи Програмата на 12-те Стъпки. Никои от поместените тук изказвания не бива да се идентифицират с мнението на Общността АА като цяло; те представляват личните възгледи и убеждения на авторите им.

Ал-анон — полска

ПРОБУЖДАНЕ

     Казвам се Ядвига. Тъкмо навлязох в хубавата възраст (на 40 години съм). И съвсем наскоро се събудих от кошмарен сън, какъвто беше животът ми. А заедно с моето пробуждане дойде и смелостта, вярата в собствените сили и желанието за осъществяване на своята мечта. Но да започнем поред. Родена съм и съм възпитавана в многодетно семейство. Бяхме петнайсет братя и сестри, а аз — най голямата в тази тълпа. Баща ми беше алкохолик, мама се занимаваше с шиене — ден и нощ. На баща ми му беше базразлична съдбата ми, също както и не му пукаше за останалите му деца. Беше тежко, случваше се, че нямахме какво да ядем. Мама не се обръщаше за помощ към никого, като се стараеше все пак някак си да връзва двата края. Бях най-голяма иот дете ме учеха да замест­вам майка си във всичко: в готвене, пране, миене на по-малките деца. Времената бяха тежки, навсякъде опашки, и към моите задължения спадаше да се доредя за хляб в мага­зина, за масло, месо и т.н. Сутрин отивах на училище, често без да съм спала заради нощното вардене по опашки, но — доволна. Защото уче­нето и книгите ми носеха огромно удоволствие, а придобитото знание беше мой приятел. То ми осигу­ряваше чувството за собствената ми стойност, запълваше самотата ми и ком­пенсираше липсата на топлина. Ни­кога не бях заминавала някъде за ваканцията, тъй като трябваше да се печелят пари за книги. Баща ми не ме обичаше, не ми даваше да уча, защото ми беше отредил една друга роля вкъщи. Не помня да е употребявал името ми, но затова пък имах други, изтънчени прозвища, много обидни. Той ме биеше с гумения шнур на ютията, за да ми избие от главата ученето. Но аз се заинатих.  Постъпих в лицей. Той отвърташе бушоните, за да не мога да уча, та го правех нощем, когато той спеше. Четях у приятелките си, поня­кога на 15 километра разстояние от къщи, за да имам спокойствие. Започнах да пиша стихове, които понякога (благодарение на помощта на една приятелка) биваха публикувани.  Това беше за мен начин да се справям със своята самота и чувство за отхвърленост. Мама се страхуваше да застане на моя страна, а в мен имаше прекалено много страх, за да разкажа за всичко това на когото и да е. По-късно, след матурата, държах кандидат-студентски изпити за медицина. Не успях да вляза и избрах училище за медицински сестри. Не го завърших, защото се влюбих, забременях и бързо се омъжих. По този начин се отървах от семейството си, избягах от къщи, където имаше един пиян баща, една безпомощна майка и 14 братя и сестри. Заживях при свекърва ми и започнах да се грижа за съпруга си — единствен син, за детето си (по-късно две), заех се с работата си и къщата. За много години забравих за училището, за любовта си към ученето. Скоро се оказа, че съпругът и свекървата ми са пристрастени към алкохола и силно свързани помежду си. Към мен се отнасяха като към нещо по-лошо, "от многодетно се­мейство". Това ме поставяше някъде отзад, до стената, като за разстрел. Пиша за това с болка, защото обичах мъжа си и бях готова да понеса всички обиди, ритници и посинени очи, само и само той да иска да бъде с мен. Така живях 18 години: дърпана, гонена, заплашвана — като боклук. Между­временно получихме жилище, родих още едно дете. И чак през 1997 г. се случи нещо, което промени съдбата ми. Децата ми бяха вече големи (синът на 18, дъщерята - на 16 и малкият син - на 8 години). Беше рожденият ден на големия ни син Дамян. Бях пребита от сина си и съпруга си, а свекървата ми, пияна, ме избута зад вратата на собствения ми дом пред очите на останалите две деца. Лутах се някъде из полетата, плачех от болка и се молех на Господ за смърт. Исках да ме вземе при себе си и да не ме оставя да страдам повече. Там заспах, а на следващия ден Господ ме заведе пред вратата на центъра по терапия на зависимости. И там вече останах. Минах целия терапевтичен цикъл (група за съзависимите, задълбочена терапия, ВДА). Разбрах, какво ме е сполетяло. Започнах да се боря за своето достойнство, за правото си на нормален живот, за защита на децата си. От това време съпругът и големият ми син живеят при свекървата, а сега подадох дело за развод. Имам до себе си другите деца: Габриела на 18 и Михал на 10 години. Заедно се учим да се грижим взаимно за себе си, да градим съвсем друг свят, чувството за собствената ни стойност, за безопасност и уважение. От две години се старая да помагам на други жени  на алкохолици, основах група Аланон и група за подкрепа. Искам да работя в бъдеще именно с такива жени, да им помагам да намират смисъла на живота си и да възстановяват вярата си. И точно в този момент от живота си, когато съм на 40 години, имам две деца и неголяма заплата, решавам да продължа да уча. Защото си припомних, как някога исках да помагам на хората и колко много жадувах за знание. Изоставената някога мечта живна в мен с такава сила, че реших да следвам. През юли тази година (1999) изкарах успешно изпита и сега съм студентка във Висшето педагогическо училище в Люблин. Много се радвам за това и, повярвайте ми, понякога не мога да позная сама себе си — аз, онази отчаяна жена, и тази днес. Това са съвършено различни лица.

Желая пробуждане на всички, които все още страдат.

Ягода

„Arka" 1999, №30, с. 49-50