A- A A+

АркА

брой 2, юни 2002 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

 Използвани са графики на децата от Младежкия културен дом "Охота", Варшава, ул. Бялобжеска 19

 Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

БУКВАР НА СЪЗАВИСИМОСТТА

     Алкохолизмът е болест на цялото семейство, не само на зависимия човек. СЕМЕЙСТВО — това е група хора, взаимно зависими един от друг в удовлетворяването на своите нужди — емоционални, социални, духовни. Като осигурява на членовете си постоянна опора, взаимно поддържане, семейството, което е изградено върху емоционална близост, любов, приемане и взаимопомощ, дава чувство за безопасност и гарантира възмож­ност за непрекъснато физическо и психическо развитие.

     В семейство с алкохолен пробкем = дисфункционално семейство (което не изпълнява функциите си) хората живеят в една общност, в която важен "персонаж на драмата" е алкохолът. Дори ако само един член на общността пие, унищожавайки своето здраве и смисъла на живота си, това не може да бъде безразлично на останалите. Особено, че става за тяхна сметка — за сметка на спокойствието им, на партньорството, на здравия им сън, или буквално: за сметка на обувките им, ваканциите, обяда, заедно и пълно­ценно прекараното време. За характеристика на останалите, непристрастени членове на семейството с алкохолен проблем се използва терминът съзависимост = коалкохолизъм. Този термин се употребява за опреде­ление на всичките психологически последствия, възникнали в резултат на живот в едно семейство с алкохолик и породени в непосредствена връзка с неговияалкохолизъм.

     Съзависимостта представлява разпоз­наваем модел на твърди, схематични поведенчески и личностни черти, предизвикани от прене­брежителното отношение, с което се сблъсква все­ки човек в една дисфункционална система.

     Участта на близките на алкохолика е винаги: срам, безпомощност, несигур­ност, невъзможност да се планира, опасения и страх, чувство за вина, гняв, злоба, агресия. Тези емоционални състояния, макар и породени по различни причини, много приличат на емоционал­ните състояния на актив­ния алкохолик. Също като изградените защитни  механизми: рационализацията, системата на гордостта и контрола, сис­темата на илюзиите и отричането, мисленето в категориите на же­ланията, лицемерието. Симптомите на зависимостта и съзависимостта си приличат, те са като огледално отражение.

     Възрастните лица в едно дисфункционално семейство, каквото е семей­ството с алкохолен проблем, имат възможност да правят избори, да вземат решения, да действат, да се опитват да променят нещо. От всички тези възможности е лишено ДЕТЕТО. Детето, за което от една страна личността на родителя-алкохолик представлява образец, и което, от друга страна, се пригажда към живота в болната семейна структура. Тази болезнена, а в същото време принудителна зависимост от одобрението от страна на другите (или други принудителни поведения) е за него условие за чувството му за безопасност, себестойност и идентичност — и това е също проява на съзависимост. ДЕТЕТО ИМА ПРАВО НА БЕЗУСЛОВНА ЛЮБОВ, на безо­пасен ЖИВОТ, но то няма възможност да избира средата, в която му се налага да живее. Малкото дете тепърва изучава себе си, то не знае колко "струва", къде е неговото място в света, то проверява стойността си с по­мощта на чувствата, които му показват родителите (най-близкото му обкръжение). Колкото любов и одобрение получи то - под формата на жестове, думи, обща атмосфера - толкова вяра в себе си (чувство за себе­стойност) ще изгради. Децата от дисфункционални семейства получават като наследство:

     ЧУВСТВОТО ЗА ОТХВЪРЛЕНОСТ (липса на одобрение, не зас­лужавам да ме обичат)

     ЧУВСТВОТО ЗА БЕЗПОМОЩНОСТ (нямам никакво влияние върху това, което става с мен)

     ЧУВСТВОТО ЗА БЕЗСИЛИЕ (плача и никой не се интересува от това; неми се разрешава да плача)

     ЧУВСТВОТО ЗА ЗАГУБЕНОСТ (липса на свое място)

     ЧУВСТВОТО ЗА САМОТА (никой не ме обича; липса на емоционални връзки)

     ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ (каквото и да правя, винаги става не както трябва, никой не ме одобрява; другите са no-добри от мен)

     В резултат на всичко това в такъв дом израстват Възрастните Деца от Дисфункционални Семейства, ДЕЦАТА ОТ ДИСФУНКЦИОНАЛНИ ДО­МОВЕ (ДДД), съзависимите деца. ДДД имат слаб контакт с действи­телността, която се възприема от тях чрез болезнения опит от миналото.

     Най-често срещаният симптом и в същото време причина за семейната дис функционалност е алкохолизмът на единия или на двамата родители, а също така зависимостта от други психоактивни вещества (наркотици, лекарства и т.н.). ДДД това са също хората, израснали в семейства, къдетородителските функции са били изпълнявани по болен начин или не са били изпълнявани изобщо, децата от семейства:

• студени (липса на чувства)

• жестоки (злоба, агресия)

• прекомерно загрижени за външния си облик (привидна, външна подреденост)

• насочени единствено към придобиването на материални блага

• непълни (липса на единия или двамата родители)

• в които липсва взаимно разбиране (детето е излишна грижа, при­турка).

     Емоционалните реакции и поведенческите схеми, с които детето се за­щитава от нанасяните му вреди, се пренасят и във възрастния живот. Това са последиците и симптомите на съзависимостта.

     Последствия в по-нататъшния възрастен живот от изпитаните в дет­ството кривди са между другото:

     "ЗАМРАЗЯВАНЕТО НА ЧУВСТВАТА" - породено от опита, че показването на чувства може да предизвика тяхното отхвърляне или агресия от страна на близките, причинява страдание, страх, пренебрежение към самия себе си. Това са причините за възникването на защитния мехамизъм, наречен "замразяване на чувствата", който се състои в това, че човек потиска собствените си чувства, както приятни, така и неприятни, не ги разпознава и не ги показва. Това позволява да се намали страданието, но същевременно прави невъзможно изживяването на приятни емоции. Във възрастния живот това се проявава често като неумение да се изживяват чувствата, липса на гъвкавост, затваряне в себе си. Често за човек с такова държание се говори, че той е твърд, тъй като в никаква ситуация не показва, какво става с него наистина.

     ЧУВСТВОТО ЗА САМОТА - това е не­доверие и нужда от дистанция, изолира-ност, принцип "хората не ме обичат" или вли­зане в случайни връзки без емоционална бли­зост ("никой друг няма да ме иска"). Това е са­мота сред хора. Често лекарство срещу страхот други хора става алкохолът, който позволява отпускане и сближаване с групата.

     ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ - детето, което е било отхвърлено от родителите си, израства с унизителното съзнание, че "щом родителите не ме искат, значи не заслужавам по-добро отношение, не заслужвам ува­жение". В резултат на това такъв човек цял живот се срамува от себе си, вечно е недоволен от себе си, от това, което е направил или казал. Той си поставя много високи изисквания, за да докаже стойността си, но същевременно не умее да се радва на постиженията си, важно е за него само мнението на другите (толкова струвам, колкото ще ме похвалят). Начин за справяне с чувството за малоценност е бягството — предварителното отказване от всякакви трудни задачи ("няма и да опитвам, защото така или иначе не ме бива за нищо"). Към същия тип поведение спада изборът на неатрактивни партньори ("само такъв някой може да поиска да бъде с мен; той /тя/ е за мен прекалено красив, умен, добър и т.н.").

     СТРАХЪТ ОТ ОТХВЪРЛЯНЕ - това е съзнателно избягване на емоционална близост ("ако не се ангажирам, няма да ме боли отхвърлянето, което така или иначе трябва да последва"). Това е долавяне на всички сигнали от страна на партньора, които привидно показват желанието му да си тръгне ("за да не ме отхвърли, аз самият ще го направя пръв").

     ПОТИСКАНЕТО НА СОБСТВЕНИТЕ НУЖДИ - неудовлетворените нужди от детството, като: нуждата да бъдеш обичан, да бъдеш важен за някого, да бъдеш одобрен и ценен ("нямам време да се занимавам със себе си, всъщност от нищо не се нуждая, не искам някой да бъде с мен, не знам какво ми доставя удоволствие, не знам какво обичам").

     НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПОСТОЯНЕН КОНТРОЛ ВЪРХУ СЕБЕ СИ И ВЪРХУ ДРУГИТЕ ХОРА — животът в хаос, постоянни и отчаяни, но безрезултатни опити за овладяване на ситуацията пораждат необходимостта от упражняването на постоянен контрол върху самия себе си и върху другите, нуждата от манипулации и свръхотговорност.

     СТРАХЪТ ОТ ПРОМЯНА - всяка промяна е опасна, носи заплаха, всяка нова ситуация е заплашителна ("може да ме сполети нещо още по-лошо"); резултатът е продължаването на неблагоприятни връзки или усло­вия, без какъвто и да е опит да бъдат променени.

     МАГИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ - събитията, които стават в семейството не могат да бъдат обяснени и подредени по никакъв логичен начин; за да овладеят поне малко ситуацията, децата започват да вярват, че с помощта на въображението, символични действия или думи може да се въздейства върху реалния живот. Става въпрос за вяра в талисмани, в това, че неща­стието е причинено от черна котка или за следния начин на мислене: "ако не се радвам предварително на някакво приятно събитие или постижение, акосе измъчвам и по-рано изкупя удоволствието, имам по-голям шанс, че ще ме сполети нещо хубаво".

     ЧУВСТВОТО ЗА ПОСТОЯННА ОПАСНОСТ - "дори ако в момента не става нищо лошо, всеки момент може да стане, ако прекалено дълго всичко е наред, със сигурност скоро нещата ще се провалят". Такава вътрешна нагласа предизвиква постоянна мобилизация и готовност за борба или за отдръпване и бягство от заплашващи ситуации.

     СТРАХОВЕТЕ — страхови реакции в ситуации, напомнящи тези, в които детето е било подлагано на насилие (скандал при съседите, самота вкъщи, плач на дете, вулгарни думи, кучешки лай и т.н.).

     ЧУВСТВОТО ЗА ОБИДА — прекомерна податливост на онеправдаване и болезнено изживяване на несправедливостта спрямо някой друг, особено деца, агресивно реагиране. За хората, които в детството си са били малтретирани или дори само свидетели на насилието, ролята на жертва е необикновено унизителна, по-добре да се чувстваш виновен, отколкото онеправдан.

     ЛИПСАТА НА ЕДНОЗНАЧНА ЦЕННОСТНА СИСТЕМА - недове­рие към по-възрастни хора, към началници, свещеници или учители, при същевременното желание да се намери някой, на когото можеш да се довериш и да му разрешиш да направлява живота ти (при това се поставят много високи изисквания). В едно дисфункционално семейство децата нямат шанс да усвоят еднозначна ценностна система, защото родителите им пренебрегват норми и принципи. Децата живеят с чувството за липса на морален ред ("не знам какво е добро, а какво лошо, какво е желателно, а какво трябва да се избягва").

     Реакция на тази бъркотия в ценностната система стават:

• силната нужда от търсене на нравствени принципи, представляващи пътепоказатели в живота,

• приемането на строго определени норми отвън и стриктното им спазване,

• създаването на ценностни системи, които не са идентични с вътреш­ните нужди (така трябва, бива),

• конвулсивното придържане към приетите принципи (често нана­сящи вреди), понеже това е по-добро от хаоса,

• постоянната нужда от оценяване на другите и на самия себе си спо­ред крайни, черно-бели категории,

• категоричното отношение към другите хора, което понякога прави невъзможно прощаването,

• несигурността  относно   собствената  роля   в  семейството,  често постъпване по начин обратен на това, което е било вкъщи.

     Има хора, които не могат да се сбогуват с детството си. На лицата им е изписано решението никога да не пораснат. Но всъщност те и не са били никога деца. Мъжете, които се усмихват само тогава, когато решат това. Жените, които никога не плачат. Тези хора не обичат да докосват ръката на друг човек, в помещенията се стараят да не застават с гръб към отворени врати, не могат да заспят в непозната стая. Рядко се оплакват, но когато вече наистина не могат да издържат от отчаяние, се появяват в кабинетите на психиатри и молят за лекарство, което да им помогне бързо срещу главоболието. Нямат доверие никому. Навсякъде се чувстват чужди. И винаги се съмняват, имат ли право на живот на този най-добър от световете.

     (Горепоместеният цитат много ми харесва, но не мога да установя, откъдето съм го преписал.)

 

Адам, алкохолик и ДДД

(„Arka" 2002, № 39, s. 7-11)

Pin It

Страница 6 от 32