Не подлежи обаче на съмнение, че в едно алкохолно семейство (както, най-общо казано, във всяко едно семейство, в което съществува някакъв — не непременно алкохолен — сериозен и продължителен проблем) децата изживяват значително по-големи смущения на чувството си за безопасност, по-често изпитват напрежение, обърканост, самота и страх. Този особен вид "размита" травма — постоянно безпокойствие, чувство за хаос, липса на ред, сигурност и подкрепа вместо драматични травматизиращи събития — предизвиква защитно отношение към света, изисква да бъдеш непрекъснато "нащрек", непрекъснато готов да се защитаваш от дебнещи отвсякъде, малки или големи, но във всеки случай непредвидими опасности. Детето, израстващо в такива условия, никога не е сигурно коя негова постъпка може да бъде повод за награда или наказание, кое обещание ще бъде изпълнено, а кое няма, кога възрастните ще се обичат, а кога ще се мразят взаимно и карат. Но в този информационен и емоционален хаос, в тази объркана действителност, с тези непредвидими родители трябва да се живее. Неизбежен резултат е пригаждането към ненормалността по такъв начин, че да просъществуваш в нея, да оцелееш.

     Полската психоложка Ванда Щандер изброява три принципа, които бързо овладяват децата, живеещи в семейство с алкохолен проблем. Те са:

-   да не се доверяваш,

-   да не говориш,

-  да не чувстваш.

Да не се доверяваш;

     Липсата на доверие е пряк резултат от живота в хаос, а също така предпазно средство спрямо предлаганите от този живот травми и разочарования — неизпълнени обещания, неспазвани договори, непоследователност на родителските постъпки, настроения и реакции. Същевременно недоверчивостта е израз на мисловен хаос (отражение на "външния" хаос в семей­ството) и неподреден емоционален живот.

Да не говориш;

     "В дома на обесения не се говори за въже" — казва една полска по­словица. В дома на алкохолика по принцип темата за алкохола, пиенето (камо ли — за алкохолизма!) е табу. Често цели години членовете на такова семейство не споделят помежду си своите опасения за пиещия им близък. Децата пък не бива изобщо да говорят лошо за мама или татко! Рано или късно семейното мълчание се разраства и постепенно засяга все повече теми от семейния живот, макар и на пръв поглед несвързани пряко с проблема. Съвместните планове за утре (кой знае какво ще излезе от тях?), впечатленията от вчерашното посещение на роднини (само да не се спомене поведението на татко), екипът за физическо (пак неизпран, но не бива да се казва защо!) и т.н. — постепенно почти не остават теми, докосването до които не би се свързвало с нарушаване на табуто, тъй като алкохолът става всеприсъщ. Пък и каквото и да кажеш, може да предизвика разправия. Мълчанието е по-безопасно. Но същевременно парализира комуникацията и обрича всеки от членовете на семейството на самота.

     Да не говориш — означава също затваряне на семейството пред външния свят; алкохолното табу е семейна тайна, пазена по-яростно от съкровище — причините са ясни: срам, страх, понякога надежда, че всичко ще се оправи.

      Да не чувстваш:

     Пригаждането към живот в хаос е неразривно свързано с овладяването на умението да се обезболява страданието. Откъсването от собствените чувства, отричането на съществуването им е резултат от това "учение". Не става въпрос единствено за неприятни или деструктивни чувства, често погрешно наричани "негативни" като страх, гняв, ненавист, злоба, срам. Също и "положителните" чувства като любов към родителите, съчувствие, на­дежди и т.н., толкова пъти биват отблъсквани и разрушавани, че и тяхното присъствие носи опасност за страдание, затова по-добре и тях да ги няма. Така е по-безопасно. А честото практикуване на такива психологически "ампутации" ражда заплаха от загуба на истината за себе си, откъсване от собствените емоции и в резултат на това — още по-голям вътрешен хаос.Постоянната нужда от самозащита в съчетание с тези принципи, отда­лечаващи индивида от самия себе си и от другите хора и определящи отно­шението му към света, са причина за изработване на специфични начини на поведение, с които детето се опитва (и то най-често доста ефикасно!) да се справи с положението си, като избягва контакт с нараняващата го действи­телност. Това води до изграждане на схематични и изключващи еластичност жизнени роли, които в действителност представляват защитни модели нафункциониране. В американската, а след нея и в полската специалистична литература се изброяват пет такива най-често срещани модели. Те са присъщи за децата от всички дисфункционални семейства, не само от тези с алко­холен проблем.

Семеен герой

     Това най-често е най-голямото дете. То изпълнява ролята на един вид "визитка" на семейството, доказателство, че "всичко ни е наред, вижте какво великолепно дете възпитахме". Семейният герой всеотдайно жертва себе си, собствените нужди (които понякога дори не осъзнава, нито пък си дава право да ги притежава), стремежи и цели за доброто на семейството. Той е този, който се чувства отговорен за останалите му членове, който често отглежда (а после — храни, издържа, образова — дори за сметка на собственото си образование или професионална кариера) по-малките си братя и сестри. Той е този, който се опитва на всяка цена да крепи семейството, да сдобрява родителите, да утешава майката, който даже собствените си успехи (често е блестящ ученик) третира като принос за семейството и задължение спрямо него. Добре организиран, трудолюбив, неуморим — има голям потенциал, който обаче рядко използва по друг начин освен за улесняване живота на другите. Слабостта му е неумението да се грижи за себе си, пренебрегване на своето здраве, дори на симптомите на болестта - затова накрая често се озовава в реанимационното отделение с инфаркт или в хирургията със спукана язва. Във възрастния си живот по принцип пренася този модел на функциониране в собственото си семейство (ако не се откаже от основаването му, за да се грижи за родителите си или някой друг от първоначалното си семейство); често се свързва със зависим или несамостоятелен партньор. Обикновено избира професии, свързани с помагане на други хора (лекар, медицинска сестра, социален работник, психолог и т.н.).

     Помагач

     Той е "дете-родител". Някои изследователи го разглеждат като разновидност на модела "семеен герой". И той е свръхотговорен и всеотдаен, но енергията му е насочена преди всичко към защита на пиещия родител, за когото се грижи като го осланя от неприятните последици на пиенето, тоест — несъзнателно и въпреки намеренията си — поддържа зависимостта на алкохолика. Той се опитва да намира оправдания за пиенето на алкохолика, ангажира се с търсенето на средства за ограничаване на това пиене, изсипва алкохола в мивката или напротив — носи го на родителя, за да го задържи вкъщи... Непрекъснато е нащрек, не може да се дистанцира от зависимия. Този модел на функциониране е най-близък до модела на съзависимостта — пък и като голям помагачът най-вероятно ще стане съпруг или съпруга на поредния зависим.

Жертвен козел (или Аутсайдер)

     Това е "непослушното" дете, което най-често създава проблеми вкъщи и в училище, което не учи, вдига скандали, бяга от къщи, събира се с "лоша компания". С "лошото" си поведение се опитва или да отвлече вниманието от същинския семеен проблем — пиенето, или напротив — да провокира конфронтация с него. Парадоксално доста често се случва, че в резултат на шокиращото поведение на "Козела" се ражда семейният мит за алкохолизма на един от родителите като последица от проблеми с детето. По този начин се прехвърля отговорността върху детето, затова Жертвеният козел особено често е "виновният", а реакцията му са поредните бунтарски прояви. Това е причина той по-често от другите деца да става жертва на алкохолна агресия и насилие. Като "лош" се откъсва от "меките" чувства, с острите си и агресивни поведения демонстрира безразличие или презрение към близките си (но ако по някакъв повод Семейният герой откаже да изпълнява ролята си, неговото място заема именно Жертвеният козел!). Тъй като не намира одобрение в семейната среда, отрано започва да го търси в алтернативни мла­дежки групи, често с антиобществена насоченост. Рано посяга към алкохола или други психоактивни вещества и е, по думите на Ванда Щандер, "главен кандидат за продължаване на династичната линия на семейния алкохо­лизъм". Още повече "като реванш за кошмара на семейния живот, той може да поиска да унищожи това, което му е най-близо подръка, тоест себе си."

Играчка (или Шут)

     Това е детето, което най-често умее и трябва да разоръжава семейните напрежения, и именно това се очаква от него — да успокои татко, да разсмее мама... Много често тази роля изпълнява най-малкото дете — "любимото детенце" на мама или татко, понякога доста по-малко от останалите братя и сестри, като резултат от последния отчаян опит на родителите "да започнат отново". Чаровно, сладко, разсмяно същество — на пръв поглед "най-здравото" от описваните тук деца. Но именно то е най-застрашено от сексуални злоупотреби, то изживява най-задълбочена драма на откъсване от собствените си чувства, като често губи границата между изкуствената "игра на смях" и същинските си емоции, между шегата и сериозното. То трябва да се смее, когато е ужасено, и в един момент вече не умее да реагира по друг начин — затова и никой не се отнася сериозно към него. Също и заради това, макар че умее прекрасно да функционира в компания, трудно намира истински приятели и всъщност цял живот, дори ако изгради собствено семейство, най-често остава дълбоко самотно. Перфектно овладянотоумение за игра може да превърне във възрастния си живот в някоя от арти­стичните професии.

Невидимо дете (Дете в мъгла, Ангелче)

     Също и този модел на функциониране избира често най-малкото дете. То бяга от ужасяващата действителност в света на своите фантазии, мечти, книги, компютърни игри и т.н. — в някое свое ъгълче, където да не се вижда, все едно го няма. Такова дете не създава никакви проблеми, не се опитва по никакъв начин да привлече вниманието върху себе си. След време при него настъпва прогресиращо отмиране на всякакви способности за контакт и същинско съжителство с други хора, единствената възможна реакция на трудни ситуации и проблеми става бягството от тях или готовността за затваряне на очите и преструване, че ги няма. Нарастващите трудности в контакта с действителността и болката, която съпътства този контакт, а също така навикът да се бяга от нея, способстват за посягане към разни "обез­боляващи" средства като барбитурати, алкохол, наркотици — затова Неви­димото дете много често е застрашено от зависимост. Крайна форма на бягство от действителността може да бъде дори психическа болест или самоубийство. Като възрастен човек почти никога не успява да намери постоянен партньор и да основе собствено семейство, дори ако прави такиваопити, те обикновено са неуспешни. Силната му страна е голямата чувствителност и фантазия, изграждаща нови светове, затова често Невидимото дете има шанс да стане художник или поет.

     Разбира се, тъй като животът трудно се поддава на теоретични типологии, изброените защитни модели на функциониране не изчерпват всичките им възможни варианти, също така рядко се срещат в "чист вид".   Едно и също дете често опитва различни начини за пригаждане, може също да приема поредни роли в поредни стадии от развитието си. Осъзнаване на описаните защитни механизми и последиците им за личността и поведението на детето, е важно, ако не и необходимо, за ефикасна педагогическа работа на учителите, треньорите, социалните работници и всички хора, които работят с деца. Това е важно и защото тези механизми силно детерминират функционирането на едно дете в групата и следователно пре­допределят приемане на групови роли и възникване на потенциални кон­фликти.

     Както се вижда от гореспоменатите опростени характеристики, всяка от ролите съдържа и способства за усилването не само на негативните, но и на положителните личностни черти, които, съзнателно и умело използвани в по-нататъшния живот, могат да се превърнат в сила на дадения човек. В тази насока би трябвало да се работи в терапевтичната практика с деца от алкохолни семейства, както и с ВДА (възрастни деца на алкохолици) — да не се изтръгва детето насила от неговия поведенчески модел (извън който то не умее да функционира), а да се базира върху силните страни на дадената роля, като същевременно се редуцират по възможност — осъзнати и приети като естествени — нейните слабости.

Анна Швед