ПРОФИЛАКТИКА

 Ева Войдилло

КАКВО СТАВА С ТАЗИ ПРОФИЛАКТИКА?

Нужно е цялото село, за да се възпита едно дете.

— африканска пословица

     За някои хора детството и ранната младост са години на неудържима енергия и страст към живота, на спонтанен ентусиазъм, самоувереност, укрепване на характера, на личностно развитие. За други това е период на болезнена самота, на безразличие и безнадежност, поддържани от мрачно безпокойство, обърканост и затваряне в себе си.

     Ние, възрастните, често гледаме младите с ужас и безпомощност, оценя­вайки ги критично и с чувство на превъзходство. Почти така, като че ли самите ние сме прескочили този етап от развитието си и веднага сме ста­нали толкова силни, благоразумни и умни като днес (а всъщност — такива ли сме всички в действителност?).

     При това средата, която създаваме за нашите деца, изобщо не благоприятства за оформяне на чертите, каквито изискваме от тях да притежават: да са отговорни и лоялни, и да обичат своето отечество, семейство и ближ­ни. Точно обратното: ние изградихме свят, в който се провеждат войни, царува насилието и законът на юмрука, където обществото е скарано, всички тичат и се надбягват без памет, а водачите на народа лъжат, грабят и без капка достойнство се бутат помежду си за по-добри постове. Много от нас живеят нездраво, неморално и материалистично. Но пък искаме децата ни по някакво чудо да живеят здраво, морално и духовно. Чудеса няма, във всеки случай такива чудеса.

     Малко опростеният, но истински, принцип на възрастовата психология казва, че децата не правят това, което ние им казваме, а това, което ние правим. С други думи, децата не се учат интелектуално, а чрез подражание, изживяване. Следователно с нищо няма да помогнат учебниците по профилактика, "въвеждани" от госпожата в училище два пъти седмично, ако същевременно домът, родителите, бабите, лелите и чичовците, съседите, колегите и колежките, а също така и техните домове, не започнат да живеят в мир, взаимно уважение, честност и доверие, споделяйки помежду си чувства, помощ и подкрепа.

     "Ако е така наистина, това е много лоша новина" — ми отговори на подобна реплика една позната учителка от основно училище в един от варшавските квартали. Вярно, не много добра. Ние сме обучили хиляди класни учителки да "въвеждат" профилактични програми от учебници, в очакване, че децата ще престанат масово да пият бира, да пушат цигари, да опитват наркотици. А децата някак си не престават — което всъщност е можело да се предвиди, най-малкото от тези, които поне малко са изучавали възрастова психология. За съжаление, от изучаването на здрав живот само в училище, децата няма да заживеят такъв.

     Може би ако уроците по физическо и спортните занимания започнат изведнъж да се провеждат ежедневно и на добро ниво, с добри, запалени треньори, тогава и без учебници по профилактика половината от децата биха избрали тренировка по карате или баскетбол, или тенис вместо да висят в двора край кошче за боклук с цигара и биричка. Но това засега е нереално. Реални са "уроците" по профилактика, нищо, че съвсем неефи­касни, но поне успокояващи съвестта на дейците и позволяващи им да по­харчат няколко милиона злоти.

     Наскоро работих с трима британски специалисти от King College of London, които в момента се занимават с реформиране на затвори, но които сред своите постижения имат също и интересни изследвания и трудове, свързани с обучението на младежта "към здрав живот". Те са разпознали няколко мита, които са се разпространили в съзнанието на много съвремен­ни общества. Някои от тях ми се виждат познати и при нас, като например:

     •  За успех се смятат единствено НАЙ-високите постижения. Преко­мерната амбиция води до пренебрегване на нормалните човешки дела. При децата, които имат среден успех, това поражда отчаяние, загуба на инте­реси, търсене на екстремни преживявания. Детето (и ние също!) трябва да бъде убедено, че е добре просто да си добър колкото можеш, не непре­менно - най-добър.

     •  Умереност означава посредственост. Посредствеността според сте­реотипни убеждения, е нещо отрицателно. Децата не искат да минават за посредствени, затова търсят потвърждение на своята необикновеност в антиобществени, антиучилищни, антисемейни прояви. Детето (и ние самите!) трябва да бъде убедено, че умереността е знак на зрелост, а не на пос­редственост.

     • Повече значи по-добре, по-ново - по-добро. Много характерно за нашата цивилизация е надбягването с цел умножаване на материалните блага,   манифестация   на  разточителство. Това влияе върху децата, коитооценяват другите хора чрез материални критерии. Трябва да отучим деца­та (и себе си!) от такова надбягване за материални блага.

     •  Най-важното е да си угодиш. Релативизмът в оценяване на жизне­ните цели и начините за постигането им способства за оправдаването на всякакви поведения, дори неморални и антиобществени. Трябва да научим децата (и себе си!), че никой не е пъпът на света и че скоростната гратификация осигурява само моментно удоволствие, а в крайна сметка често бива вредна.

      •  Учителите  и  педагозите могат  да заместят родителите  във възпитаването на децата. Държавата, обществото и родителите повярваха, че училището може да замести дома и да втълпи на децата висши ценности и идеали, способността да обичат и да изразяват чувствата си, уважение към по-възрастните, грижливост спрямо по-слабите, доверие, самоувереност, висока ценностна система, издръжливост и устременост към достойни цели, а на всичко отгоре също и добри маниери и културни навици. Никой освен мама и татко не може да научи децата на всички тези неща. Това е най- глупавият мит, а при това и много вреден, защото потиска родителите (които придобиват наивно нереални очаквания спрямо училището), потиска учителите (защото не им се удава да "преработят" децата на "по-добри"), потиска и децата (защото нямат представа защо всички непрекъснато им се ядосват и им мрънкат).