ХОРАТА ПИШАТ СТИХОВЕ...
Обречена кауза
В мен си като болна - несиметрична дупка.
Кой вятър и течение ни събра?
В сложния ти хаос...
Право, етика и избор липсват.
Началото безметежие и блясък,
но тъй кратки, буквално за броени дни.
Докато блокираше движенията ми
бях винаги готов за твоята макар и малка благословия.
И когато по-късно се разпилявах
ти придобиваше човешките черти, враговете за приятели ги вземах.
Търсейки нещо и аз не знаех какво,
очаквах ти да ми ги покажеш.
Оставих се да ме обстрелваш със острите си стрели.
Нещо живо си и така реално.
Когато ридаех разкъсано
се превръщах в поредната ти красива жертва.
Търсех спирка по най-неподходящия начин,
дори за конец да се хванех беше напредък.
Нещо, макар мъничко, което да ме отмести от пътя, наситен с катран.
Неуспешни опити, не един и два,
на фона изчерпващата надежда.
Толкова изгубено време, толкова сили, а покоят непознат.
Конецът във въже да израсне и мечтаех на лечение да се реша.
Дори на чисто да се събуждам,
все още не мога искрено да се зарадвам, че съм жив,
благодарение на спомена за неуспехите и десетките опити да спра.
Толкова отрязани глави срещнах, усетих ги, че със времето и аз съм станал една от тях.
Дозирайки съдбата, по-подчинен не вярвах, че мога да бъда, зависим от мрачния ти абсурд.
Толкова неща се притеглят от страха, прашна обич, път който учиш, доза след доза,
загуба след друга, къде е краят и къде независимостта -двата бряга на един океан.
Винаги са ме плашели единият път и последният път. Трудно се лекуват раните - сами.
На истината лицето е клише, само решението може да те спре и така да дойде помощта.
Нямаме власт един над друг, само хероинът успява
да се промъкне в най-личните и дълбоки места.
Да властва над слабостите ми, вкопчвайки се да ме завърти.
Зависимостта е бездна, в която влязох сам а по-късно разбрах, че там съм отвел и всички които ме обичат.
Стотици изгърмяли запалки,
запълват личното ми дъно,
с болни вени и спомени за тъжни дни.
И най-големият ми враг не може със зависимостта да се сравни.
Далеч от живота, в прегръдката на смъртта. Самоопределението "жив труп" дава нужната картина.
С времето съумявам да направя завоя.
Разказват подобрението е възможно и осезаемо, времето сега е най-добър приятел,
заедно със подкрепящо семейство, дори спестени пари. Далеч от разрухата с едно наум, че идвам оттам.
Трудно е, но има живи примери, хора с цели и мечти.
Далеч, но виждам истинска врата
с табела "изход".
Това ме мотивира да вярвам,
да имам нужните сили да продължа смирен, сдържан,
но най-важното ЖИВ.
И.Д., 25 години, София.
