Анонимни алкохолици (САЩ)

В АА СЕ НАУЧИХ НА ЛЮБОВ

     Алкохолик съм, казвам се Кевен. Живея в предградието на Чикаго, на 24 години съм. Слава Богу, от май 1990 г. съм трезвен. Понякога ми се струва, че са изминали векове, друг път - че беше вчера. Имам все още много да уча.

     Никой от моето семейство не е алкохолик, следователно нямам върху кого да стоваря вината за своята болест. Вярно, бях се родил с лек мозъчен удар, но това всъщност не влияе върху живота ми. Повечето хора изобщо нищо не забелязват, докато не им кажа сам. В детството си обаче използвах своя лек недъг като оправдание, за да не се престаравам. Днес вече това ми мина. Не се опитвам също да оправдавам по този начин своя алкохолизъм.

     Като подрастващ имах нулево чувство за собствената си стойност. Не умеех също изобщо да се справям с проблемите си. Все се чувствах отчужден. Защо някой да се интересува от мен, щом самият аз не се обичах?

     Един ден опитах алкохол. Оттук нататък всичко тръгна много бързо. Аз никога дори не се озовах на прага на алкохолизма - от тази първа чаша бях прекрачил този праг надалеч. По онова време смятах, че животът ми е напълно несполучлив. Днес, като се оглеждам назад, смятам, че съм имал голям късмет, защото моето дъно е било доста високо. Това разбира се не означава, че съм забравил колко съм страдал.

     Когато сега чета за престрелка в някое училище, съм шокиран като всички останали. Но веднага си спомням своите ученически години. Бих могъл аз да бъда един от тези отчаяни безумци. Помня как още в основното училище носех със себе си оръжие. На купони, когато бях осми клас, се случваше, че си играехме с колегите на стрелба. Когато бях на 10 години, счупих на един приятел шийните прешлени. Името ми познаваха добре в кварталния участък, защото постоянно имахме някакви полицейски афери. Общо взето животът ми тогава е бил далеч от каквато и да е прилична норма. Наистина съм заработил за своя стол на сбирките АА.

     Би ми се искало да ви развълнувам с разказа си за някакво нечувано дъно, но истината е далеч по-прозаична. Когато бях на 14 години, бях задържан за пиене на бира. В резултат на 45-минутен разговор се озовах на 36-дневно лечение в центъра за малолетни зависими. Точно там стигнах до извода, че няма сметка от пиенето и реших да спра окончателно. В онзи момент това дори не ми се виждаше особено трудно.

     Тогава също участвах в първата си сбирка. Огледах се и не видях никой, който да изглежда така, сякаш ме обича. Там се намираха преди всичко мъже и жени, по-възрастни от родителите ми. Говореха за отнетите им шофьорски книжки и за загуба на такива неща като брак, семейство и ра­бота. Това бяха неща, които аз още никога не бях имал, а още повече не бях и губил.

     Не се съмнявах обаче, че не искам да живея като преди и че на тези хора им се е удало да постигнат това, на което държат. Но въпреки това пак се почувствах чужд. Както винаги досега, и този път се опитах да направя всичко, за да стана един от тях. Прекалявах в своите разкази за пиене тол­кова, че никой човек със здрав разум не би могъл да повярва в тези мои истории. Гласът ми беше доста писклив, затова по време на крайната Молитва се стараех колкото може по-силно да говоря с изкуствен бас. Разбира се, тези мои номера трябва да са били доста смешни, но представете си - приятелите ми от АА ги приемаха и някак си изобщо не се смееха. Те май наистина са държали на мен.

     Когато дойде време да си намеря спонсор, реших да избера такъв пич, пред когото моите старци да тръпнат от ужас. Дъг беше уличен музикант и беше не много по-отдавна трезвен отколкото аз. Но на него дължа това, че от самото начало започнах сериозно да работя по Стъпките. Именно той ми подари Голямата книга.

     През първите няколко години трезвеене всичко беше ново за мен. В учи­лище ми беше трудно по няколко причини. Първо, защото започнах да ходя редовно. Второ, защото започнах да движа с нови приятели и да се зани­мавам с тях с неща, които ми бяха съвсем непознати. По онова време се запознах също с няколко души, които участваха в Алатийн (Alateen- мла­дежка общност за взаимопомощ на деца на алкохолици, работеща по Про­грамата на 12-те Стъпки; бел. на редактора). Самият аз никога не съм бил на тяхна сбирка, нито пък съм имал основание да се присъединя към тях, но те ме взеха под крилете си. Трудно ми е да изразя колко съм благодарен на тези деца за това, че тогава ми помогнаха да се адаптирам в такива места като училище.

     Същата седмица, когато се падаше първата ми годишнина на непиене, един от тези приятели се самоуби. Тази трагедия много ме потресе. Бях ужасен, тъжен, чувствах едновременно гняв, обърканост и още дузина други емоции. Не знаех как да се справя с това, затова още същата вечер отидох на сбирка на АА и разказах какво преживявам. До мен седеше един мъж, който не знаеше какво да каже. И не каза нищо, само сложи ръката си на моето рамо. В този момент почувствах, че се смъква от плещите ми огромен товар.

     Вече знаех, че не е задължително да съм сам. Жестът на този мъж отвори пред мен целия свят.

     Този ден научих две важни неща. Първо, че в АА никога няма да остана сам с проблемите си. И второ, осъзнах, че ето стигнах до своето първо духовно изживяване. Разбрах, че не само някои други хора държат на мен, но и че аз също държа на тях. Нали това, че чувствах толкова голяма скръб след смъртта на онзи приятел, означаваше, че той не ми беше безразличен.

     Преди да дойда в АА, не обичах себе си, нито някой друг. Знам, че на тази обич никога не бих се научил сам. Дори ако това е дар от Бога, без хората от АА никога не бих получил този дар.

     След няколко години трезвеене станах спонсор на няколко други тинейджери, които се озоваха в общността. Почувствах се "шеф", егото ми порасна до небето. А след това тези млади хора започнаха да идват при мен с проблемите си. Те бяха безброй. Много от тях надрастваха моя опит и умения. Моите млади приятели ме молеха да ги откарам на сбирка, да им давам съвети относно агресивни родители, да им помогна да решат проблемите си със секса и се обръщаха към мен с още хиляди други трудни въпроси. Нямах представа как да им помогна. Мислех си: ето, от няколко години съм трезвен, значи би трябвало да знам всички отговори. А в същото време един по един моите подчинени се връщаха обратно към пристра­стията си. Бях вътрешно разбит и се чувствах виновен. Смятах, че ако бях по-добър спонсор, те не биха се върнали към дрогите и алкохола. Тогава още не познавах статистиката, която ясно показва, че сред нас, тиней-джерите, само няколко процента започват да здравеят на млада възраст. Другите, ако останат живи, се осъзнават значително по-късно, когато вече много са загубили.

     Наистина това помагане на другите тогава ме беше съкрушило. Осъзнах, че както не мога да взема от другите това, което сам не им давам, така и не мога да давам това, което нямам. Научих се да подхождам по друг начин към помагането. Вместо да напомпвам своето его, да си внушавам колко съм важен и умен, никога не забравям за смирението и за своето безсилие пред много неща и хора. Днес признавам, че не знам всички отговори и го казвам на своите подчинени. Като спонсор внимавам също да не налагам на другите своето мнение. Например относно вярата и моите интерпретации на различни ценности или съдържанието на нашата Програма. Вече не е проб­лем за мен да кажа на младия новак, че нещо не знам, и да го пратя при някой друг, който може да го знае.

     Понякога ме връхлита вълна на самосъжаление. Не защото не мога да пия, но защото винаги трябва да съм отговорен за постъпките си. Казвам си,че младите могат да си позволяват разни глупости и неоттоворност. А аз имам Програмата на 12-те Стъпки и затова не мога. Понякога си мисля, че би било по-добре, ако не бях в общността. За щастие тези мисли бързо отминават.

     В АА научих много неща и изживях много от своите "първи пъти". Изкарах шофьорска книжка и матурата, купих първата си кола и дори успях да я унищожа. Намерих първата работа и за пръв път бях "редуциран". За пръв път се влюбих и за пръв път се разочаровах. И всеки път, когато изживявах нещо ново, имах около себе си хората от АА, които ме при­дружаваха в моите преломи. Станах професионален пожарникар, изкарах черен пояс по джудо и курсове за водолаз, но преди всичко станах мъж. Сприятелих се с много хора от Общността и много от тях познават целия ми живот. Често съм канен на съвместни почивки, уикенди, сватби, на мъжки купони, а също така имам в АА приятели, с които заедно караме делтаплан.

     Мисля, че днес живея наистина пълноценен живот. И знам, че това в ни­какъв случай не би било възможно, ако нямах Програмата, която управлява всичките ми стъпки в живота.