ОТ ЦИКЪЛА "КОРЕНИ"

     Лечението на алкохолната болест е възможно. Свидетелство за това са хиляди оздравели алкохолици. Знаем вече какво да се прави, човек да не пие и трайно да пази трезвеността си. Ветераните, които не пият по няколко и десетина години, казват, че това е много просто" — трябва само да не посегнеш днес към чашата и да отидеш на сбирка.

     Да, това действително е много просто. С течение на времето, ако последователно прилагаме този прост принцип, затихват нашите вътрешни предаватели и започват да стигат до нас думите отвън.

     Започват също да стигат до нас комуникатите между думите, това, което не може да бъде напълно наречено, докрай изказано. Започваме да при­лагаме новопридобитото умение: да слушаме другите хора. Това е началото на нашата комуникация със света. Започваме и сами да говорим, да изказ­ваме чувствата си, да оглеждаме вътрешността си, живота си. Опознаваме историята на своята болест, естествено подобна на другите, но същевре­менно наша собствена, лична, несъмнена.

     Познаването на собствената история е целебно преди всичко за нас самите. Основният момент на всяка терапия е да опознаеш и да напишеш своята биография. Понякога тя е още непълна, липсват в нея някои съще­ствени подробности, но я има. Придобиването отново на себе си — това е събиране в едно цяло на собствената история. Болестта ни подсказва нещо напълно различно: за какво да се връщаме? За какво да се ровиш в мина­лото? Със сигурност не за това, да човъркаш старите рани и да търсиш виновни, а за това да, я опознаеш и да я приемеш.

     Проста история на Дейвид Линч е разказ за човек, който към края на живота си тръгва на пътешествие през континента, за да намери брат си и да се сдобри с него. Дълго, самотно пътешествие, само и само за това, да погледне брат си в очите. Толкова е просто, а колко приготовления и страдания изисква. А умеем ли да погледнем в очите самите себе си? Да погледнем така чисто, с разбиране, любов, одобрение? Защо едни хора се пристрастяват, а други не? Казват, че 5% от популацията са обречени на алкохолизъм. Защо именно аз? Имаме готов начин да се живее без алкохол, и въпреки това хората пият и умират. Многократно се връщат към терапия и продължават да пият. Вернон Джонсън в книгата си От утре не пия стига до извода, че обща черта на всички алкохолици е вътрешният конфликт, това "нещо", което причинява вътрешно разкъсване и прави живота непоносим. Алкохолът помага за миг да забравиш и дава илюзията, че всичко е наред. След спиране на пиенето конфликтът се засилва и след известно време пак се обажда. Ако си убеден, че си станал алкохолик отсамото начало, откакто си почувствал магичното действие на алкохола, тогава със сигурност конфликтът е възникнал в периода от раждането ти до този момент. Това е много важна част от нашата история, от самите нас. Нашата болест има корени в нашата история, в нашия живот. Без своята история сме мъртви. Да забравиш означава да се пропиеш, а да се пропиеш значи да забравиш, тоест да не искаш да помниш. Казваме: проливане, пробив, рецидив на болестта. Възраждащият се конфликт не ни оставя на спокойствие. Конфликтът, тоест липсата на съгласие. Ако досега не сме дали съгласие за всичко, което ни е сполетяло в живота, имаме повод да посегнем пак към алкохола.

     Смърчът има корени малко под повърхността, те са тънки и дълги, благодарение на това той може да расте върху скалите, които само отгоре са покрити с хумус. Борът пък пуска силен корен надълбоко, като търси вода -затова той може да расте на пясък. Същото се отнася и до хората. Всеки има своя коренна система, има родители, прадеди, месторождение, родина, ходил е на училище, изживял е болести и травми. Има такива, които са се откъснали от токсичното си минало и са пуснали нови корени в Общността на Анонимните алкохолици. Има такива, които, реализирайки Програмата на 12-те Стъпки, придават непрекъснатост на живота си, като черпят както от миналото, така и от новия си опит. Има и такива, които все се дърпат със себе си. Идват и си отиват, проливат се и се бунтуват, страдат без сами да знаят защо. Като ги гледаме отстрани, виждаме, че те мъкнат тежест, от която не умеят да се освободят. Това е тежестта на събитията от миналото. Те искат да не пият, но пият, искат да забравят, но помнят, искат да помнят, но забравят, искат да променят живота си, но не могат. Забъркват се в не­сполучливи връзки, дългове, разчитат на "късмет", търсят в професионалния живот или в религията, изпадат в мизерия, обмислят планове за по-добър живот. Това е естественият стремеж нагоре, към светлината. Ами корените? Оказва се, че понякога трябва да станем археолози и да потърсим под повърхността на сегашното. Първоначалните открития ни мобилизират към по-нататъшни търсения. Опознаването на истината за себе си е увлекателно занятие, има обаче някои препятствия. Една от основните трудности е тази, че за някои неприятни събития нямаме желание да мислим. Така е устроен нашият мозък. Просто забравяме. Ако не помниш някои периоди от живота си, това е знак, че твоят ум иска да скрие нещо болезнено. Когато не пием, тъсим любов, а за да обичаш, трябва първо да приемеш себе си. За да приемеш, трябва да знаеш какво приемаш. Да приемаш себе си значи да приемаш своята история. Независимо каква е, тя е най-ценното съкровище. Всъщност историята на нашия живот е всичко, което притежаваме. Именно тя ни е довела до това място, къдете сме днес. Ние споделяме нашите истории на сбирките. Опознаването на собствената история ни действа оздравително, забравянето й — задълбочава болестта ни. Разкриването на картите на собствения живот — това е напълно разбрана честност към самия себе си. Трябва да се стараем да бъдем честни и да поглеждаме от време на време към това, което вярно не можем вече да променим, но с което може би забравихме да се примирим.

     Да помним, че дървото расте нагоре и надолу. Равномерният растеж е условие за дълготрайния му живот.

Анджей Диван

(“Arka”№ 41, ноември 2002)