(...) Всички живеем в някакви скривалища. Не винаги те са толкова деструктивни. Но не бива да порицаваме дори тези, които са разпиляли живота си заради илюзии. Падналите трябва да бъдат разбрани, но не за да продължава тяхното падение, а за да им се помогне да изградят отново живота си в достойнство. Порицанието изключва такава помощ.

      В началото на излизането от зависимост стои някаква катастрофа. Трез­вените алкохолици, като говорят за нея, използват термина "дъно". Образно казват, че сред близо три милиона участници в общността на Анонимните алкохолици в целия свят не са срещнали нито един случай някой доволен от живота и от себе си да реши изведнъж да направи нещо с алкохолизма си. Такива решения вземат хората, които се намират на ръба, в момента когато гледат смъртта в очите или когато губят нещо, което ценят най-много: здравето, свободата, семейството (особено жените) или работата (особено мъжете). Това именно са "разноските" на зависимостта. Когато зависимият успее да ги види, може да промени сметката на загуби и печалби. Ползите от пристрастието са вече все по-съмнителни, вече това не е веселие, сме­лост, еуфория, по-добро функциониране сред хората; за алкохолика, който се намира на дъното, единствените "ползи" това са възспиране за момент на алкохолния глад, ограничаване на треперенето на ръцете, намаляване на махмурлука и потискане на чувствата, сред които доминират отчаянието, самотата, злобата, страхът, чувството за вина и срамът.

     Съзряването на цената на пиенето е и цел на първата от Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици: "Ние признахме, че сме безсилни пред алкохола и че престанахме да управляваме живота си." Един алкохолик прави всичко, за да докаже на себе си и на другите, че може да пие като тях. В момента на капитулация той трябва да признае това, което другите са знаели отдавна — че след изпиване на първата чаша той губи контрол върху количеството на изпивания алкохол. Спрямо алкохола той няма воля, нито силна, нито слаба, никаква. Защото първата чаша задвижва психофизио­логичен механизъм, който го кара да пие до безкрай, чак до пълно напи-ване. Но още по-трудна е втората част на Първата стъпка, която говори за необходимостта от осъзнаване на неспособността за управляване на соб­ствения живот. Именно по време на работата върху тази Стъпка се осъще­ствява разчупването на структурата на отрицанията и забелязването на раз­личните разноски, плащани заради пиенето.

     Осъзнаването на всички тези загуби, нарастващи през целия живот, е ужасно преживяване. За да не се върне човек към пристрастието, трябва много внимателно да огледа това, което е на дъното, а също така и пътя, който го е довел дотам. Той ще види всеприсъствие на алкохол, занема-рявания, злополуки, разкъсани връзки с хората и с Бог, огромно множество от страдания, причинени на други хора. Чувството за вина и срам, което досега е било абстрактно, а при това убивано от наркотик, придобива изме­рението на конкретните постъпки, а чрез това бива многократно усилено. И доколкото по-рано алкохоликът се е опитвал да се справя с тези чувства с помощта на алкохол, сега вече знае, че това "лекарство" е всъщност отро­ва. Образно казано, в самото начало на трезвеността алкохоликът няма вече сили да лежи на дъното, но няма също сили да се повдигне. Знае, че трябва да живее без пиене, но не знае как. Ужасяващият страх събужда депресия и мисли за самоубийство, впрочем нерядко реализирани.

     Тогава много нужна е надеждата. Тя идва от друг човек, но не и от все­ки. Не и от този, който осъжда, наказва или заповядва. Дори не и от този, който помага на алкохолика да съзре огромния размер на загубите си, макар че без това е трудно да се започне пътя към трезвеността. Надеждата идва от този, който протяга ръка и казва: "Ела с мен. Аз също бях там, където ти си днес. Аз също усещах страх, гняв, самота, чувство за вина и срам. Аз също не знаех как да живея без алкохол. Но някой ми показа пътя към по-добрия живот. Хайде да вървим по него заедно."

     Това единство на чувствата, мислите и поведенията е залегнало в осно­вите на Анонимните алкохолици, Анонимните наркомани, Анонимните хазартни играчи и много други подобни движения за взаимопомощ. Всичките те се основават на това, че хората, които сами са се изтръгнали от зависимостта, споделят своя опит, сила и именно надежда с тези, които се намират в начало на пътя. (...)

     Като върви по този път, трезвеещият алкохолик постепенно си възвръща самия себе си, чувството за себестойност и преди всичко честност. Първо той смело е погледнал в очите истината за своето пиене и за укриваните по-рано от себе си разноски на зависимостта си. После той се учи да забелязва собствените си манипулации, търсене на оправдания, прехвърляне върху другите на вината за собствените чувства и постъпки. Вкъщи и на работа той престава да лъже, защото лъжите са му били нужни, за да скрие пристрастието си и неговите последици. На сбирките той говори честно за своите постъпки, споделя мисли и чувства, дори тези, от които се срамува. Другите му вярват, благодарение на което той си възвръща ДОСТО­ВЕРНОСТТА, която е в основата както на трезвеността, така и на до­стойнството.

     Анонимните алкохолици смятат, че всъщност има само едно условие за връщане към трезвения живот. Това е именно безусловната честност. За­щото същността на алкохолизма не е само физиологичният механизъм, който създава натрапчива нужда от пиене, но преди всичко обърканият на­чин на мислене, който оправдава това пиене и не позволява да бъдат осъзнати неговите действителни последици.

     Честността позволява човек да поеме отговорността за собствените си постъпки и за съдбата си. В Четвъртата стъпка ("Премислихме дълбоко, сериозно и честно досегашното си поведение") трезвеещият алкохолик още веднъж оглежда живота си, като търси собствените недостатъци на харак­тера си, които са разрушавали неговите взаимоотношения с другите хора и не са му позволявали да се радва на живота. В Петата стъпка ("Признахме пред Бога, пред себе си и пред друго човешко същество естеството на нашите грешки") той се освобождава от тайните и поставя началото на връзка с другите хора, основаваща се върху честността, а не върху лъжата.

     Честността изисква също да направим равносметка на миналото. Стъпките: Осма ("Лично съставихме списък на хората, които сме оскърбили и станахме готови да възмездим всички тях") и Девета ("Възмездихме лично по възможност всички, с изключение на случаите, когато това би наранило самите тях или другите") изискват поемане на лична отговорност за постъп­ките от времето на пиянство и възмездяване на огорчения, причинени на другите. От тази отговорност не освобождава третирането на алкохолизма като болест; напротив — разчистване на сметките от миналото е едно от условията за пълно оздравяване. Поемайки риска да се обърне лично към жертвите си, трезвеният алкохолик придобива уважение в очите на другите хора, което пък утвърждава неговото чувство за себестойност. Подобно зна­чение има и помагането на други алкохолици, подсказвано от Дванадесетата стъпка ("Пробудени духовно в резултат на тези Стъпки, ние се стараехме да споделяме опита си с други алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си начинания").

     Чак след извървяването на тези Стъпки човек може да разбере едно от "дванадестетте обещания" на Анонимните алкохолици: "Няма да съжаля­ваме за миналото, нито да захлопваме зад него вратата." За един "новак" то звучи шокиращо; нали току-що той е видял ужасна разруха в миналото си, за което би искал в новия си живот да забрави напълно. След известновреме обаче той се убеждава, че миналото е част от пътя, по който той е минал, за да стигне дотам, където е в момента. След като е омаломощил демоните на миналото, той вече може да не се страхува от него. В интервю от ноември 2001 г. Ричард Левис, автор на книга за алкохолизма Още една дълбока депресия (The Other Great Depression, Plume Books, 2002), е казал: "Днес, вече като трезвен човек, се връщам на местата, които обичах. Оби­чам да се връщам в ресторанта, в който някога вдигнах скандал. Връщам се там без страх. Голямо удоволствие на трезвеенето са такива завръщания на местата от миналото, но този път с достойнство." (Интервю проведено от Робърт Ипщайн с Ричард Левис The Last Laughв "Psychology Today", ноември/декември 2001, с. 70-71).

     Достойнството тук се явява като поглеждане в очите на същите тези хора, пред които някога свеждахме поглед и от срам гледахме в земята. Достойн­ството, честността и отговорността, изисквани от Дванадесетте стъпки, позволяват възвръщане на свободата. Трезвеният алкохолик знае, че има избор на начина на живот. Има също избор във всяко жизнено решение, дори ако е ограничен от някои външни условия като болест, бедност или юридически последици от по-ранните му постъпки. Той знае, че за този избор е отговорен той самият, не който и да било друг. Тази свобода не е условие за отговорност, но резултат от поемане в собствените ръце на отговорността за себе си, също и за собственото минало.

     И така се връщаме в отправната точка. Както решението за живот в лъжа е еднозначно с лишаването от достойнство, така възвръщането на това достойснство трябва да е резултат от честността. Защото не съществува достойнство, изградено върху лъжа. Дори тогава, когато лъжата е толкова внушителна, че събужда уважението на другите. Дори когато самият аз вярвам в лъжите си. Но някакъв тих вътрешен глас ми говори, че това уважение е незаслужено, че привидното, което създавам, не може да бъде основа за чувството за себестойност и достойнство. Когато заглушавам този глас, рискувам криза, която понякога е самоубийствена.

     Също така човек чувства, че самото отлъгване му възвръща достойнството. Но в този процес на възвръщане на достойнството — също както и в даването на надежда — основна роля играят другите хора, когато за­почват да ценят човек, който говори истината. Приемайки го, те утвърж­дават неговото чувство за собствената стойност и достойнство. Зависимият човек, който разчупва своето лицемерие, разкрива се, говори истината за себе си — събужда уважение у другите. Това уважение е огледало на до­стойнството, а от момента на поглеждането в него започва изграждане то на самоуважението. Така възниква фундаментът, върху който човек може да гради първо трезвения си живот, а след това просто живота.

     Като основа на трезвеност и достойнство, честността — също така, както и трезвеният живот — придобива дълбочина, дава спокойствие и радост, когато е придружена от духовно израстване. Това е може би най-трудният за разбиране за хората отвън елемент на програмата на АА. По-задълбоченото му представяне би изисквало цяла отделна дисертация. Но си струва поне да сигнализираме — с голямо съкращение и опростяване — значението на т. нар. духовни Стъпки от програмата на АА. Най-общо казано, те се свеждат до ограничаване на своеволието, което, покрай липсата на честност, е същността на зависимостта. Както е известно, обща черта на всички зависими хора, и то независимо от вида на тяхната зави­симост, от възрастта, пола, културата и вероизповеданието им, е липсата на емоционална зрелост. Зависимите хора са като деца, и то капризни деца. Искат да имат това, което желаят, и то веднага, на всяка цена. По принцип са нетърпеливи. Винаги знаят най-добре какво да правят — те самите и дру­гите. Не са толерантни, очакват съвършенство от другите хора. Слабо пона­сят своите неуспехи. Когато някой им откаже нещо, изпадат в гняв. Когато изпадат в гняв или страх — се потопяват в алкохол.

     "Духовните" Стъпки имат за цел противодействие. Те нямат религиозен характер. Много от новодошлите в А А бъркат духовност и религиозност, смятат, че Господ Бог ще се грижи за трезвеността им. Такъв подход по принцип води до неуспех. Защото пътят към духовно развитие изисква толкова ходене на църква, колкото и постоянната работа върху себе си и своя характер.

     В АА се говори за Бог "кой както го разбира". За много хора пътят към Бога минава през някаква "висша сила", чието съществуване трябва да приемем в началото на пътя. Втората Стъпка казва: "Повярвахме, че сила по-висша от самите нас може да ни възвърне здравото мислене" (на ан­глийски: «ашгу; в "официалния" български превод на Стъпките се използва по-малко подходящото определение "равновесие" - бележка на редактора). Както знаем, алкохоликът през цялото време на активната си зависимост си е изграждал интелектуална система от лицемерие и отричане, която е под­държала зависимостта му. Здравеенето изисква преглеждане. Но е трудно човек да види действителността, оставайки в рамките на старите мисловни навици. Трябва да погледне себе си отвън. Трябва да узнае, че някой ни вижда по-добре от самите нас и че трябва да се има доверие на този някой. Такава висша сила е за много начинаещи групата АА, участниците в която вече знаят, по какъв начин да не пият и да живеят без алкохол.

     Поредната Стъпка (Трета: "Решихме да отдадем волята и живота си под опеката на Бога, кой както го разбира") излиза вън от самия начин на мислене и посяга към изворите на своеволието на алкохолика. Анонимните алкохолици полу на шега съветват новодошлия да приеме две истини: че съществува някаква сила по-голяма от него и че тази сила не е той самият. Също така Стъпките: Шеста ("Станахме напълно готови Бог да ни освободи от всички пороци на характера") и Седма ("Смирено помолихме Господ да отстрани нашите недостатъци") изразяват скептицизъм относно способ­ността на човешката единица за самостоятелно, тоест съгласно с нейната собствена воля, без помощ отвън, осъзнаване и отстраняване на всички свои недостатъци.

     Понякога Третата стъпка веднага води към духовно пробуждане и осъществяване на връзка с Бога. Най-често обаче пробуждането на духовността изисква дълга ежедневна работа, за която говори Единадесетата стъпка ("Стремихме се чрез молитва и медитация към все по-съвършен контакт с Бог, кой както го разбира, като се молехме само да ни осени със своята воля и да ни дари със сила, за да я изпълним"). Ежедневното практикуване на тази Стъпка, дори и за няколко мига, или няколко пъти дневно, в трудни ситуации, помага на трезвеещия алкохолик в това, което винаги е било за него най-трудно, тоест да приема хората, събитията и всичко това, което не може да промени.

     Някои трезвени алкохолици разбират духовността така, че без Бог им е трудно да правят разлика между това, което искат, и това, от което се нуждаят. Така разбраната духовност би била впрочем от полза не само на зависимите.

(„Arka”, № 40, юни 2002)