A- A A+

АркА

брой 3, февруари 2003 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

Ивона Чишевска

АЛКОХОЛИЗМЪТ Е БОЛЕСТ

     Полша принадлежи към тези страни в све­та, които имат най-големи постижения в ле­чението на хора, зависими от алкохол. Ле­чението е безплатно (влиза в рамките на здравната осигуровка) и обхваща редица елементи. Имаме много добри специалисти в областта на терапията на зависимостите — лекари, психолози, психотерапевти. Днес малко от европейските държави могат да се състезават с нас, но построяването на такава ефикасна система изискваше героичен труд от много хора. Един от тях е д-р м. н. Бохдан Т. Воронович.

 

     -  Тогава,  когато аз започвах работа, някъде преди двайсет и пет години, срам беше да кажеш в лекарската среда, че работиш с алкохолици - споменава доктор Воронович. — Такива лекари бяха третирани като лекари "седма ръка ". До ден днешен много хора смятат, че алкохолизмът не е болест, а някаква срамна черта на характера.

     Доктор Воронович е попаднал в антиалкохолен диспансер, както сам твърди, случайно. Веднага след дипломирането започва работа в психи­атрична клиника. Скоро след това основава семейство и се оказва, че парите за прехрана не стигат. Затова пита колеги, не знаят ли нещо за допъл­нителна работа и така попада в диспансера за алкохолици към Института по психиатрия и неврология във Варшава. Разговорът с госпожата доктор, ръководеща диспансера, е бил кратък.

     -Казах, че не знам, на какво се основава лечението на алкохолици, и че вероятно трябва да мина през някакво обучение. Госпожата сметна това за ненужно.  "Веднага ще се ориентирате, колега, в какво се състои на­ шата работа " - каза тя.

     След малко влезе първият болен. Лекарката седеше зад бюрото, аз до нея, пациентът отсреща. Тя спокойно, но решително започна своята реплика:

     "Господин Кажо, аз толкова пъти Ви молих да не пиете - и какво? Вие знаете, че това Ви вреди -и на черния дроб, и на бъбреците, и на сърцето Ви."

"Докторке, кълна се в Бога, това беше за последен път."

     "Е, добре, господин Кажо, моля, вземете антикол и повече не пийте. И да не забравяте всеки ден да вземате антикол. "

     "Добре, госпожо, никога повече, нито капка " - отговори съкрушеният пациент и двамата се сбогуваха с чувството за добре изпълнен дълг.

"Следващият!" - викна госпожата доктор.

Следващото посещение изглеждаше подобно:

     "Пани Криша - започна раздразнена лекарката, - нали на предишното посещение Вие бяхте обещали на мен и на мъжа си, че това е за последен път, а сега чувам, че пак пиете! Нали вече веднъж: Ви изгониха от работа, за какво Ви е това!... Антикол ежедневно и следващият."

След три такива разговора госпожата се обърна към мен:

     "Е, виждате, колега, колко е просто. Там е Вашият кабинет, моля да започнете да приемате ".

     Така е започнала работата на д-р Воронович с хора, зависими от алко­хол. Той е четял специалистична литература и се е стараел да придаде смисъл на изпълняваната работа. Разбирал е, че досегашните методи за лечение са безрезултатни. Затова е търсил други решения. Огромен успех е било, ако пациентът е спирал да пие за няколко месеца. Първо се е появявал в кабинета, разтреперен, с разревана съпруга и уплашено дете. След известно време е идвал свеж, избръснат, отпуснат. Трудно е било да се очаква, че той няма да се върне към пиенето, но си е струвало да работиш заради тези няколко месеца спокойствие и нормален живот в семейството на болния. Несъмнено голямо значение е имала личността на лекаря. На док­тор Воронович пациентите са му вярвали, казвали са му истината, приз­навали са пред него своята безпомощност.

     След няколкогодишни търсения на ефикасни методи за лечение настъ­пил първият пробив. През 1975 година било открито дневно отделение за алкохолици към Института по психиатрия. Това дало възможност за въвеж­дане на психотерапията в лечението на алкохолизъм. Нямало е тогава нито литература, нито опит в този тип деяния. Използван бил опитът на психи­атрите от клиниката по неврози, които вече били въвели психотерапията в своята практика.

Това начинание донесло неочаквано добри резултати.

     - Хората, които завършваха терапия в отделението, се връщаха при мен, в диспансера. Тези хора търсеха подкрепа, страхуваха се от рецидива на болестта. След психотерапията те успяваха да се дистанцират от себе си и от това, което ги е сполетяло в живота. Говорехме като партньори. С някои пациенти станахме приятели. Разбрах тогава, че зна­нията ми са много малки и недостатъчни. Реших да поканя за сътрудничество непиещите алкохолици. Измислих, че заедно с моя непиещ от три години пациент ще бъдем терапевти. Той под моето наблюдение трябваше да предава своя опит и умения в това, да се противопоставяш на своето пристрастяване, на тези които тепърва идваха да се лекуват. Много от непиещите алкохолици искрено се ангажираха в този проект. Заедно работихме дълги месеци над изготвянето на програмата.

     Един от резултатите на тази дейност беше възникването на Клуб на въздържателя към дневното отделение.

     Беше краят на 1979-та. Тогава станах ординатор на екипа за лечение на зависимите.

     Поредното преломно събитие била срещата по случай юбилея на Сдружението на въздържателите в Познан.

     - Заминахме за там всички, аз и пациентите от дневното отделение, а също и целият персонал. Седяхме в една огромна зала, сред тълпа хора. Всеки момент някой вдигаше ръка и вземаше думата. Всички започваха по един и същ начин:

"Казвам се Анджей и съм алкохолик ",

     "Казвам се Дорота, алкохоличка съм" - и чак след това говореха за преживяванията си.

     Бях потресен. Всеки един от моите пациенти беше в състояние по вре­ме на психотерапията да каже за себе си всичко, дори че е бандит, изна­силван, крадец, но за нищо на света не би казал, че е алкохолик. Помня, че един от тях опита да каже нещо такова за себе си, но тези думи не мо­жаха да му минат през гърлото. Накрая почервеня, започна да диша теж­ко, а аз, страхувайки се да не би да получи инсулт, промених темата.

     Помислих си, че това познанско изискване да се говори за себе си "аз съм алкохолик" е жестокост, която разгалва това, което хората най-силно искат да скрият.

     Започнах да разговарям с колегите психолози и психиатри от Познан на тази тема. Тогава научих, че онези хора са Анонимни алкохолици. Получих материали за дейността на групи АА и реших да основем подобни и във Варшава.

     За мое учудване, намерих съмишленици сред самите пациенти, които бяха с мен на тази среща. На тях им харесваше, че човек може толкова спокойно и без стеснение да говори за своя алкохолизъм. Само след няколко месеца уредихме първата във Варшава среща на Анонимните алкохолици. В началото сбирките се провеждаха след работно време в нашето отде­ление. Не бях в състояние да участвам във всички и да работя на кръгло денонощие. Тогава реших да предавам ключовете за отделението на пациентите. Избрах трима от тях, на които имах доверие, и ги упълномощих да вземат ключовете. Това беше огромен риск. Беше свързано с преда­ването им на отговорността за цялото имущество на отделението, за апаратурата и лекарствата, които се намираха там. Колегите ми, след като разбраха за това, предсказваха, че ще свърша в пандиза задено с па­циентите си. Но изминаха вече деветнайсет години и нищо не е изчезнало.

     Именно моите бивши пациенти решиха да разширят мрежата на гру­пите АА. През 1982 уредиха конференция на въздържателските клубове, започнаха да се организират и днес в самата Варшава имаме 150 групи на Анонимните алкохолици.

     Групите на АА дадоха възможност за изграждане на една цялостна и ефикасна система на излизане от зависимостта. Концепцията за оздравяването, предлагана от Общността на АА, е наречена Програма на Дванадесетте стъпки. Тази програма помага на човека да разбере същността на зависимостта и самия себе си, подкрепя собственото му вътрешно израстване и дава указания по какъв начин той може да постигне тре­звеност.

     Доктор Воронович направил Програмата на 12-те стъпки основа на тера­пията в неговото отделение. Този метод е измислен от самите алкохолици. Болният в процеса на терапията така променя начина си на мислене и раз­биране за света, че да стане възможно регулирането на емоционалните му състояния без алкохол.

     През 1986-та пастор Робърт Геймбъл, който се бил ангажирал със създаването на подобни групи в САЩ, поканил д-р Воронович и няколко други полски специалисти при себе си.

 


     - Бях в най-големите американски центрове за лечение на зависи­мостите. Наблюдавах работата на техните специалисти. До ден днешен съм убеден, че само американците ни изпреварват в тази област. Нищо чудно, нали при тях първите групи АА са възникнали още през 1935 година, при нас това стана почти петдесет години по-късно. В Щатите видях, че терапевтите са главно непиещите алкохолици, които са минали съот­ветното обучение. Тази система най-добре издържа проверката на прак­тиката.

     След завръщането си в Полша доктор Воронович като пръв приел на щатна работа в своето отделение трезвеещи алкохолици. За да се пре­одолеят някои бюрократични пречки, те били наречени "инструктори по трудова терапия". Следващото нововъведение било ангажирането на семей­ството в оздравителния процес на алкохолика.

     Голяма популярност в Полша спечелил подходът към алкохолизма спо­ред т. нар. "Модел Минесота", с пропагандирането на който се заел доктор Воронович. Този модел се основава на:

• третиране на алкохолизма като болест, за която болният не е виновен, която е първична (не е проява на други здравни смущения, след пре­махване на които ще престане да съществува), хронична и смърто­носна, за възникване на която си съдействат много различни фактори (полиетиология);

• убеждение, че първоначалната мотивация не е решаваща за протичането и резултатите на лечението;

• признаване, че един от най-важните симптоми на болестта е нейното отричане (често се казва, че алкохолизмът е болест на отрицания и рецидиви), при което отричането на съществуването на болестта е ти­ пично също за обкръжението на болния;

• стремеж да се направи възможно идентифицирането на пациента с него­ вата болест и да се предизвика нужда от промени в неговия живот;

• поставяне за дългосрочна цел пожизненото въздържане от всякакви психоактивни субстанции;

• създаване на екип терапевти, с професионално обучени трезвеещи алко­холици "в главните роли";

• използване на философията на Общността на Анонимните алкохолици и Програмата на Дванадесетте стъпки;

• включване в терапевтичния процес на близките на пациента. (...)

     Все по-често чуваме, че проблемите на алкохолизма касаят неколко­кратно по-голяма група хора, отколкото показват официалните статистики. В средите на интелигенцията този проблем понякога е старателно прикри­ван дълги години наред. Доктор Воронович изброява няколко сериозни предупредителни сигнали, на които трябва да се обърне внимание, тъй като много болни или заплашени от алкохолната болест хора не осъзнават ре­алната заплаха.

     - За развиващата се алкохолна зависимост свидетелстват следните симптоми:

• убежедние, че "алкохолът ми урежда нещо в живота ", че отморява, дава облекчение, редуцира напрежението и безпокойствието, намалява
чувството за вина, осмелява, улеснява заспиването;

• търсене и организиране на ситуации, в които се пие алкохол, жадно пиене, повтарящи се инциденти на напиване;

      • пиене на алкохол в работата;

• все по-голям толеранс към алкохола, когато човек "може да носи " все повече;

• проблеми с припомнянето на това, което се е случило по време на пиенето на алкохол;

      • опити за ограничаване на пиенето;

• избягване на разговори за своето пиене, а след това реагиране с гняв или агресия към сигналите от обкръжението;

      • раздразнение в ситуации, когато достъпът към алкохол е ограничен;

 • каране на кола след изпиване дори на най-малкото количество алкохол.
Всичко това са признаци за нарушен контрол над своето пиене.


Различаваме три основни модела за патологично използване на алкохол:

1. редовно, ежедневно пиене на големи количества;

2. редовно, тежко пиене през уикендите;

3. периоди на трезвеност, преплетени със запои, които траят седмици или месеци.

     Доктор Воронович смята, че стереотипът на алкохолика от обществено-патологичните среди е създаден под влиянието на безотговорните начи­нания на медиите. Журналистите публикуват сензационни истории, "под­правени" с престъпления, извършвани под влиянието на алкохол и с това утвърждават погрешното мнение, че в т. нар. нормални среди алкохолизмът е нещо инцидентно.

     От алкохолизъм са засегнати всички обществени групи. Изглежда, че сред хората, упражняващи престижни професии, този проблем е особено изострен. Много голяма група сред пиещите са сериозни бизнесмени, юристи, лекари, журналисти, които в края на изпълнения със стресове ден релаксират с малка, а после все по-голяма чашка алкохол.

     Малко по-различен проблем е алкохолизмът на жените, които по обще­ствени съображения често пият скришом. Извършват всичко, което се изисква от тях, чакат докато мъжът и децата не си легнат и чак тогава пият. След време идва махмурлукът и по още една чашка сутрин.

    Днес, съгласно с указанията на Световната здравна организация, се гово­ри по-скоро за зависимост от психоактивни вещества, тъй като алкохо­лизмът често е свързан с лекоманията или наркоманията.

     - Ако човек живее така, че не може да се справи без тези субстанции, значи е необходимо да заживее по друг начин. Това е единственият път към оздравяването. Не е истина, че като си на петдесет или шестдесет години не можеш да се промениш. Имам пациенти, които са почнали да живеят наистина чак след 60-годишна възраст и чак тогава са намерилисебе си, почувствали са се реализирани и щастливи. Има сред тях хора, които имат вече сериозни органични изменения в мозъка, но въпреки това знаят къде да търсят някой добронамерен човек, някое безопасно място, къде да търсят подкрепа и помощ. Няма хора, на които не може да се помогне, само че не винаги умеем да намерим начин или път към някой човек. А всъщност най-лошото е, когато той не иска да участва в нашите начинания.

     Човек, който има чувство за безопасност, който е доволен от себе си, не се нуждае от подпори, алкохол или други средства. Психотерапията е ключ към идентифицирането на проблема, тоест на причината за зависимостта и дава шанс за решаването им. Анонимните алкохолици имат една молитва, с много умно и ценно съдържание; това е молитва за"спокойствие - да приемам нещата, които не мога да променя, смелост -да променям нещата, които мога да променя, и мъдрост - да различавам едните и другите ".

     Доктор Бохдан Т. Воронович, психиатър, завеждащ Центъра за лечение на зависимостите към Института по психиатрия и неврология във Варшава, беше награден за дейността си от Президента на Република Полша с един от най-високите държавни ордени.

     (В материала са използвани фрагменти от книгата на д-р Бохдан Т. Воронович Алкохолизмът е болест.)

(„Arka”, № 29/1999) 

Pin It

Страница 5 от 33