Ева Войдилло: Вдигни глава

ОСКЪРБЛЕНИЯТА В ДЕТСТВОТО

     Изобщо не препоръчвам идеализиран поглед към света, от който като с гумичка да изтрием и най-малката следа от насилие и обида. Не света трябва да променяме, а себе си. Хората са такива, каквито са. Неправдата винаги ще бъде част от опита на човека. Дори може да бъде част от опита на детето. Тя обаче не трябва да бъде най-силното послание и единствената форма на отношение от страна на важните за него хора. /.../ Някой трябва да обича детето, да го приема, да го защитава. Някой трябва да го пази като безценно съкровище. Някой трябва за затвърждава в него убеждението, че съществуването му е източник на радост и умиление, сбъдване и потвърж­даване на смисъла на живота.

      Именно от такова убеждение може да покълне в човек уважение към себе си, върху което се изграждат две важни неща: самоакцептацията и способността за критична самооценка без изпадане в паника. Човек, убеден в своята иманентна, вродена стойност, не се страхува да разкрие недоста­тъците си или липсата на умения. Защото именно от самоакцептацията произтича вярата в способността за поромяна към по-добро.

     Обидата може да направи зрелите хора по-силни. Може да ги научи на предпазливост, необходима да се избягват обидите занапред. Ако обаче обидата попадне на почвата на липса на увереност в себе си, на убеж­дението, че си по-лош от другите, обикновено разкисва човек и го прави по-слаб. Това се съпътства и задълбочаващ се "профетически" страх и пред­ставата, че неправдите ще се повтарят. Представата за себе си в известен смисъл става изкривена от предубеждението за неизбежността на непри­ятностите. Моника, Тереза, Агнешка, Данута - всички признават, че имат една обща черта. Когато известно време не ме сполетява нищо лошо, започвам да чакам: НЕЩО трябва да развали. Хубавото не може да про­дължава дълго. Трябва да ме боли. Дълбоко в душите си са убедени, че тяхното предназначение е да страдат.

     Дори не знам дали тук в играта влизат самореализиращите се страхове, или може би няма никаква магия, а просто дълбоко нараненият човек става хронично слаб, толкова свит в себе си и раним, че поема всеки един удар без значение откъде идва. Дори ако стане чудо и не го сполети никакъв удар, то и така животът е скапан. В известен смисъл този очакван удар го сполетява от само себе си поради бягството от живота, черногледството, мрачните мисли. Припомнянето на старите и страхът от възможните или вероятните бъдещи обиди могат ефикасно да угасят искрицата жизненост и да лишат от всякаква радост.

     Именно поради това е необходимо връщане към първичните, най-стари­те обиди. За да разберем дали пък случайно не те са дали тон на целия ни живот или на някоя важна негова част. Трябва да се опитаме да разпознаем евентуалната схема на повторение на обидите, появата на нови несправедливости и задействането на механизма, който ни отрежда ролята на жертви.

     Разбира се на някои може да им е необходима психологична помощ по време на здравеенето. Справянето с бъдещите проблеми, опрощаването на обидите от детството и раплащането със старите си мъчители изискват голяма смелост, относително спокойствие и силна подкрепа от страна на добронамерени и разбиращи хора. Те наистина трябва да искат да помогнат и да са готови да съпреживеят с нас трудните моменти и емоционални състояния. Те могат да бъдат намерени лесно в групите на АА или в по­добни общности за взаимопомощ. Дълбоката същност на тези групи е във взаимната доброжелателност, разбирането и подкрепянето на всеки, който се нуждае от помощ.

     Не всеки обаче се нуждае от дълбока психотерапия. По време на основното лечение много хора успяват доста ефикасно да започнат процеса на освобождаване от бремето на миналото. Едновременно с научаването на здравословно поведение и реалистично мислене хората започват да се освобождаватот много деструктивни навици. Също и от навика на примирено приемане на обидите и униженията. Терапията на зависимостите, която е израснала от философията и мъдростта на програмата на Дванадесетте стъпки, помага да се научим да поемаме отговорността за своя живот в свои ръце. А отговорността означава преди всичко, че преставаме да обвиняваме когото и да било за нашите неуспехи, погрешни избори, несъвършенство и лоши навици.

     А нали едно от най-трагичните последствия от получените в детството обиди е, както споменахме, ниското чувство за самооценка. И произти­чащото от него примиряване с униженията, насилието и различните форми на експлоатация. Тези взаимовръзки стават дотолкова силни и трайни, че могат - и често така и става - да се преродят в своеобразен навик "да бъдеш жертва". Този навик може да се вкорени толкова дълбоко, че не може да бъде победен без продължителна психотерапия. Но нали този навик не е еднакво силен у всяка "жертва".Способността на човек за промяна е ог­ромна - особено за промяна към добро и в атмосфера, благоприятна за поддържането и подсилването на мотивацията за промяна на живота си към по-добро. Мнозина успяват да направят тази най-важна стъпка още в началото на пътя си.

     Моника започна да говори за своя постоянно завръщащ се страх от секс с насточщия си съпруг, когато той й дойде на посещение по време на лечението. Изобщо не изчака да се върне в общата им спалня. Разбира се, гласът й пресекваше, като че ли плачеше, но после почувства безкрайно облекчение, защото мъжът й каза: Моето бедно момиче. Вече не се бой от нищо.

     Тереза се осмели да позвъни в предишния си дом още от Центъра. Първия път, когато чу гласа на мъжа си, тя затвори слушалката, но след малко се взе в ръце и позвъни отново. Чувствах буца в гърлото си, сякаш ми секна дъхът, но само за малко. Момичетата я прегръщаха и също преглъщаха сълзите си. С няколко думи Тереза каза, че скоро ще се върне и ще иска да си поговорят. И нищо не се случи: нито гръм удари, нито настъпи краят на света. Гласът на мъжа й бил странен - сякаш той се страхувал от Тереза. А може само така да й се е струвало? Ще разбере, като се върне. Но да я удрят няма да позволи. Никога, на никого. За всеки случай ще отиде със своята спонсорка, която се грижи за Тереза като за сестра, откакто я склони да се лекува от зависимостта си. Или като майка, каквато Тереза никога не е имала наистина.

     Агнешка и Данута май ще трябва по-дълго да лекуват осакатените си души и увредени тела преди да бъдат в състояние да се усмихнат на себе си в огледалото. Но и двете са решили твърдо. Край. Точка. Повече така няма да живея. Няма "не мога", няма "не искам" — просто "няма". И толкоз. В по-лоша ситуация са от Тереза и Моника, защото не са алкохолички и ще им бъде по-трудно да се справят без опората на общността на хора с по­добни проблеми. Честно казано от края на лечението се държат заедно, слава богу, че живеят близко и ще могат да се срещат често. Четат аовска* литература, като заместват думата алкохол с думата храна. Казват, че макар и да не могат да бъдат "въздържателки" от храна, много неща чувстват и преживяват като алкохолиците. И могат да здравеят подобно на тях: да живеят с днешния ден, да поверят съдбата си на Висшата сила и да прилагат програмата във всичките си начинаия. Засега действа. Като че ли им се жи­вее малко повече, а преди всичко не се чувстват толкова самотни.

     От "Вдигни глава", стр. 17-21.

* Терминологията е от предишните книги на Ева Войдилло "Избирам свободата" и "Да простиш" на изд. ПАНДОРА ПРИМ.