ХОРАТА ПИШАТ СТИХОВЕ..
Удар
Едноминутен господар...
Едноминутен свят — толкова недостатъчен. Нервите все по-нарастващи, неконтролируеми.
Едноминутен свят, обсебен от твоя свят.
Като един кадър на каданс и всичко пак и пак се повтаря ли, повтаря. Както един кадър не прави цял филм, така повторението на едната минута не осмисля настоящето. Още по-малко бъдещето. В повторението изгубвам пътя си. А ми се иска да изгледам целия филм, също както да изживея живота си.
Това, което ме спира, се нарича една минута
С известен оптимизъм
За да пожънеш, казано е посей.
За да разбереш, постели отдолу земя. В нея опитът ще се прихване като корен. А той иска постоянство, което пие много вода.
Концентрирам се и животът се събужда и ми казва: Опитай ме, макар и плахо, знам за остатъчния ти страх. Ако не ме пожелаеш, няма как да ме разбереш. А когато дойде време да жънеш, ще почувстваш, че не съм несправедлив. Опознавайки ме, наново ще ме заобичаш и нивга доброволно няма да ме напуснеш. Предано в себе си ще ме носиш и един ден ще ми благодариш.
На каква цена?
Забележително играя ролята на спящия.
Ни чул... ни видял.
Издигнат... затворен... отделен.
Пробождам вятъра,
почитам принца на мрака,
като удавник оставам във, за света.
Вкопчен във гнева
Болката стеснява възможностите, изгражда стени и заглушава истинския ми глас. Запуснат, гневът ме доунищожава. Болката пробива всяка защита. Тогава на помощ идва самосъжалението. Взети заедно, вгорчават всичко, до което се докоснат. Започва голямото — бутане, падане, ставане. Въртенето и омагьосания кръг.
Паникьосан, не виждам края, докато бремето расте ли, расте. Сам по себе си съм като неизвестна рецепта за отрова. Едно по едно нещата загубват облика си, смисъла си.
Покоят недостижим, а така нужен.
Тунелът, безкраен е.
Но вярвам, че ще завърши със светлина.
***
Порастване чрез порязване. Гледни точки, разни иразнообразни. Времето като голям салон, къде куцукаш, къде още малко да затанцуваш. Отхвърляйки - приемаш, след паузи на осмисляне. С времето гръб настройваш, с него ударите да поемеш.
На какво да стъпиш след като дълго си се влачил...
Да спечелиш. Себе си. Близките. Така може да се каже, живот в живота ще създадеш.
Досадно е да се проваляш, защото това те връща на начална, стартова позиция. Докато вече нямаш сили да стартираш за пореден път. Като заклещен в това непоносимо положение.
Порастването чрез порязване тепърва изпитвам. И срам. И тъга. И радост. В което всеки следващ трезвен ден ме доближава до моята мечта...
АН, София
