Има изход

(от Илиан Илчев Димитров на 27 години)

     Не бяха празници, за да се опишат. Не беше моментна дрямка, за да се пренебрегне. Смъртоносна опасност беше, а не някакъв витамин С. Ако не си го изпивал, няма как да го разбереш (напълно), разбереш ли го, няма как сурово да го осъдиш. "Без право на помилване", нека това е само реплика от филм. Не ни слагайте приживе черните очертания на некролог. Подписан е определение от рода: "отрепка", "ненужен". Преди старта чувах, но...! Чувах как хората се превръщат в подвижен кошмар. Било рисковано, даже откачено! Чувах, че "приключението" почти винаги завършва със смърт. Не там какво търсих и дали го намерих, но научих много. За блокиращата болка, за нелепата слабост, като на доизживяване ден за ден. Някои кръстници направиха кариера, задомиха се. Аз, като загубена посока, дозирах отчаянието си. В началото, да кажем, беше хубаво, докато тотално не се усложни. Виждах как много "наркозависими колеги" изгарят между сутрешната и вечерна доза. Преди да спра окончателно дрогата бях полезен колкото злокачествен тумор. Съсипвах едно подир друго всичко, всички. Всеки наркозависим е наясно с нещата около зависимостта. Ще се спра на размишленията си от след това. Още помня самонавиването, причините донякъде, историята, пораженията, почерка на унищожението, спомените, злокобния шум в главата, цивренето от безсмислие, неизбежните пре­пятствия, пресметливите нотки, кратките разкаяния, разбърканите впечатле­ния, конфликтите, нищо не струващите обещания и невъзможните опити да сложа точката. Ясно помня самото непоносимо положение. Помня умората п пустинята в душата. Нямаше и намек дали има нещо извън пустинята! Заковах се на дъното и твърде дълго останах там. Уж безгрижен, а се почувствах като старец. Безхаберен и муден старец. Нямах достатъчно вяра п мотивация, нямах път, нямах и волята, с която да спра тази лудост.

     Натежа всичко онова, което причиних на себе си, на близките си. В един момент се оказа, че поне малко ми е мил животът. От това малко се уверих, че с времето и усилията много може да се постигне. Буквално стартирах от нулата на нулата. От най-горчивото разочарование съм на път да се пренърна в "героя на деня", поне в очите на близките. Второ качество друг път! Ако някой знае истинската цена и стойността на нещата от живота, то Тони е човек, който достатъчно дълго е страдал. Независимо от причините за страданието, то все си е страдание. Не избрах смъртта, макар многократно дая пожелавах.

     Надделя усещането, страхът, че няма връщане назад. Настръхвах при мисълта, че просто нямам правото да се събудя. Ами ако само след година Ми предстои всичко онова, за което съм роден? Решен този път да спазя един основен земен закон: "количествените натрупвания водят до качествени изменения". За мен това означава постоянството, което води до скок! Както "всеки голям минус е потенциалният голям плюс". При мен се получи, когато обърнах зависимостта си в себеотстояване. Винаги е имало хора, които са държали на мен. И да го виждах, не го признавах. Не приемах роля, различна от "великомъченик". Сякаш близките са си гледали кефа! Неблагодарен или трудно излечим болен?! Винаги чаках нещата да сеподредят, подобрят от само себе си и аз да ги приема наготово. Отклонявах вниманието и всеки удобен момент използвах за поредната скроена зло­употреба. Моето "голямо постижение" се изрази в това, че когато започнах с дрогата бях сам. С времето бях по-влякъл близките в една непоносима, неописуема черна дупка. С реалността шега не бива! Гордея се с постигна-тото от началото на лечението.

      В самото начало беше задължително гласно да призная факта, че съм наркозависим ("затънал до шия"). Сега си давам шанс като не го повтарям ежеминутно. Две чисти години обезсмислят повторението. Нима сега, когато съм и вярващ до края на живота си, трябва да повтарям, че съм атеи­стът, който бях? Нима от страх и по­грешно интерпретиране не трябва да приема факта, че съм човек, който има тъмно минало? Все едно да оставя нещата на етапа "нищо не може да се направи". "Отказвам се, защото не виждам изход и смисъл." Това си е чиста проба самоналагане на нещо, което вече е било и вече не е актуално. Бориш ли се, чист ли си, значи има знак за равенство с останалите хора. Обществото не ни гледа като "писани яйца", за да пожертваме имената си, преживяванията си, емоциите и историята си. Колко удобно е да се правим, че не съществуваме, скрити зад анонимността и така удобните - никои, ничии, несъществуващи. Както може би в друга връзка казано, но и тук приляга: "...няма ни сега, не сме били и никога няма да бъдем" (Димитър Воев). Не осъждам себеподобните, които се страхуват да признаят миналото си навсякъде и винаги на висок глас. Не осъждам и останалите хора за отношението им към наркозависимите. Само ми се иска да порасне обществото ни като цяло. Да разрежем тесногръдието, да загърбим така крайните различия. Така ще има единен народ. Всичко се свежда до границите и средата, златната среда. Не е нормално да зачертаем толковаголяма (за съжаление) група хора. Било нарко- или алкохолно зависими. "Можеш да избягаш, но не можеш да се скриеш" (Dépêche Mode). Има ли проблем, все има някакво разрешение. Приемеш ли парчето отговорност, което си е твое и няма кой да го поеме вместо теб, нещата ще придобият друг смисъл. Щом след толкова отрова оцелях, стигам до заключението, че наркокозависимият е един неосъзнат борец.   Всеки   незрял   път крие поука. Ниски градивен път крие трудности. В реалността никога, в никои времена ме с било и няма да бъде лесно. И все пак има смисъл. Нищо в живота не с случайно, ограничено и лишено от смисъл. И аз имам право и на цели и на мечти, щом давам всичко от себе си, щом трезвен оставам. В началото на лечението ни убягваха стотици неща, но търпението, с което преподреждам живота си с всеки трезвен ден, ме зарежда с нови впечатления и смислени действия подплатяват дните ми. Така се уверявам, че винаги има изход. Искан, търсен, повярваш ли, той, изходът ще се разкрие. Понякога прилича ни стена, но вгледаш ли се, ще видиш, че има и врата. За стимул и надежда се откриват все повече възможности. Възнаграден съм при всеки удобен случай. Хората около мен намериха покой, също като мен. Възнаграж­дението за мен е и фактът, че това, което пиша в момента, ще бъде публи­кувано. Много тайни и лъжи се освободиха в напълно приемливи истини. Когато дълго си ровил тъмнината, всъщност си търсил моста към светли-ната. Знанието и опитът винаги са от полза. Ако повярваш, че си мъртъв отвътре, значи, че е дошло време за промяна. Независимо какви сме ги натворили дотук, никога не е късно, докато има пулс, човекът има шанс да се промени.  Заслужаваш да си жив и ти, и ти. Както да си трезвен с път пред себе си. В началото може да е като невинно   стъпване, но ако не се    предадеш,  връщаш  си  паметта и същността и дори усмивката.  Цял лие човек, ще има кой да го обича, за  това, което е. Има място на света и за хора с тъмно минало. Когато се изолирах, намерих покой. Зарязвайки старите приятелчета, освободих пътя си за нови - истински, пълноценни запознанства. Животът ми придобива нов смисъл, нещо като многоплас-това трансформация. Нещо като об-лекчение, нещо като част от голяма победа.  Животът е колкото борба, Толкова и разбиране. Ако се напъна,животът ще ми хареса. Харесам ли живота, и той "ще ме хареса" и възнаг­ради с увереност и вяра в днешния и утрешния ден. С мен вече се случва; с други вече се е случило, а защо и с вас да не се случи?! Нека зарадваме сърцето на онези, които обичат. Да оставим обществото "с отворени уста" от постигнатия напредък. Нека дилърите да останат без работа, а ние да за­пазим живота си, това вече е "да"! Между "не" и "да" стои решението. Про­мяната не идва сама. Винаги има изход.