A- A A+

АркА

брой 5, март 2005 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Художник: Клаудиуш Маселевски

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

 

Да строиш катедрала

(или пътуване отвъд огледалото)

 

     Така наречените профилактични професионални театри, които от няколко години започнаха масово да предлагат на училищата и възпитателно-образовател-ните заведения в Полша своите далеч не евтини услуги, основават своето функци­ониране (като не споменаваме изобщо за реалните им едукационни, профилактич­ни и художествени качества!) върху стереотипното схващане на "профилактиката за деца и младежи". Всъщност обик­новено те представляват поредният ва­риант на старото колкото историята на педагогиката дрънкане на възрастните отправено към децата, малко само под­правено с жест или сценичен костюм. Дори ако оптимистично приемем (макар че "произведеното" от повечето от споменатите театри не дава основание за такъв оптимизъм), че в това дрънкане се съдържат само и единствено бла­горазумни мъдрости, всеизвестно е какви резултати от край време постигат възрастните с дрънкането си на децата...

     Ако искаме да гледаме на профилактиката като на нещо повече от търсена стока, с която набързо можеш да направиш добър бизнес, трябва най-после да приемем и да запомним няколко съществени истини, които сигурно добре знаем като теория, но на практика някак си лесно - за поу-добно? - ги забравяме.

     Профилактика не се прави "за децата". Профилактиката може да бъде осъществявана само - заедно с децата.

     Профилактиката не е заплашване. Младостта обича да играе на гоне­ница със страха, защото всъщност страхът й е чужд ("страхуват се мекоте-лата" или "да се страхуваш е готино").

     Профилактиката не е доставяне на информация за въздействието на психоактивни вещества (младите го знаят по-добре от нас) и за вредните му последици (всеки, който започва да експериментира с тях, е убеден в соб­ствената си неуязвимост: "това не ме касае мен", "с мен това няма да се слу­чи", "аз ще се оправя"...).

     Профилактиката не е само информиране за последствията от риско­ви поведения. Тя е показване (или - създаване) на алтернативи и съобщение: имаш избор, МОЖЕШ да избираш.  Животът ти зависи от теб – не от стечението на обстоятелствата, не и от тайфата приятелчета, не и от преуморения или препил баща.

     Профилактиката е учене да вземаш решения (и на готовността да приемаш последствията им), да правиш съзнателни избори - а преди всичко да умееш да виждаш възможността за избор. И да си признаваш правото на избор, на собствено, съзнателно и автономно решение. Такова право ще си признае само човек, който осъзнава стойността си, осъзнава, че той е субектът и извършителят на своите действия. Следователно, елемент sine qua non на всякакви профилактични действия трябва да бъде подсилването на чувството за себестойност, помощ в опознаването на собствените си силни страни, в осъзнаването на собствения си потенциал, на възможността, желанието и нуждата за развиването му, в съзнаването на възможността за участие в формирането на дайствителността.

 

***

 

    Именно такава профилактика се осъществява в профилактичния Клуб "Х", действащ в Младежки културен дом "Охота" във Варшава.Така се казва един от кварталите на Варшава, допреди няколко години община (сега полската столица административно представлява една община, разделена на квартали).Клубът работи вече трета година и, въпреки че през цялото време продължава да фигурира сред приоритетните задачи в кварталната програма по профи­лактика, от началото на 2004 г. (след промените в административния строй на социалното подпомагане в столицата) този факт придоби предимно сим­волично значение, защото вече не се реализира една от основните и първо­начални предпоставки за функционирането му - съвместно с кварталните органи финансиране на дейността на клуба (по-рано, близо две години реализирано успешно и с удоволствие от двете страни); странно нещо при положение, че кварталната профилактична хазна обективно погледнато набъбва... Въпреки това Клубът "Х" продължава да действа. Участват в него над 60 деца и младежи - главно ученици от 5-6 клас в основно училище и гимназисти (7-9 клас). Тук децата имат възможност (а много от тях не винаги я имат в къщи) спокойно да пишат домашни и да наваксват мате­риала, а в случай на трудности да получат помощ от учители и доброволци - студенти в педагогически вузове. Освен това разполагат с няколко компютъра и интернет, могат да се занимават с мултимедии, да събират журналистичен опит, да участват в т. нар .„Тренинг по заместване на агре­сията" (по програмата на Голдщайн ART - Aggression Replacement Training) и в различни, водени от квалифицирани учители и инструктори, занятия развиващи интересите и талантите им - спортни (тенис на маса, мини фи-тнес, карате с елементи на самозащита и др.) и артистични (свирят на китара и електронни инструменти, танцуват, рисуват, играят на театър).

 

***

 

     Театър "Огледалце", който възникна и работи в Клуба "Х", е опит за практическо осъществяване на изброените в началото предпоставки за "активна" профилактика ("с деца", не "за деца").

     Той представлява основана върху авторска програма форма на театрални занятия, чиято задача е не само стимулиране на развитието на артистични таланти и интереси (макар че талантите и интересите сами по себе си са алтернатива не за подценяване!), но, преди всичко, подкрепяне на младия човек в често трудния му път към емоционално разбиране на света и дру­гите хора, към самоопознаване и себеприемане, помощ в откриването и све­ряването на ценностите, в построяването въз основа на тези ценности на собствена стабилна система. Затова художествените търсения, експери­ментирането с различни изразни средства и овладяването на едни или други сценични умения е точно толкова важно, колкото и изживяването на ролята, рефлексията върху смисъла на всяко преживяване, върху себе си и света, която в резултат трябва да доведе до правене на съзнателни избори (не само на сцената). Ето защо театърът е профилактичен в най-истинския смисъл на думата - защото помага на децата да откриват това, което е най-важното, принуждава ги да обърнат поглед навътре, към себе си, води до осъзнаване на значимостта на собствените избори и решения.

     Затова не крайният художествен ефект на създаваните спектакли е най-важен (макар че той неведнъж надраства очакванията!). Те всъщност нямат завършена, постигната веднъж завинаги форма, всичките през цялото време "се случват", раждат се постоянно - на всяко поредно занятие малко отново, всеки път малко по-различно; създават се, често на принципа на импрови­зацията и хепънинга, от самите актьори и практически без край.


 

    Името на театъра, взето от названието на популярна техника по драма, до голяма степен определя неговия характер и програмните му принципи. Защо "Огледалце"? На този въпрос отговарят самите участници, чиято идея беше това име:

     "Защото огледалото отразява всичко наоколо. А ние искаме нашият театър също да показва всичко това, което знаем, което е важно за нас.

Защото в огледалото можеш да видиш себе си. Защото то ни показва какви сме наистина (дори ако не винаги ни харесва това...). А по време на нашата игра на театър ние също се "оглеждаме " в едно такова невидимо огледалце, можем по-добре да опознаем (тоест да разберем) себе си. И другите хора.

 

     И най-сетне, защото съществува магичната Отвъдна Страна на огледалото, която всеки от нас, както и всеки човек, търси повече или по-малко съзнателно. Натам водят различни пътища, а театърът е един от тях. "

     Действително, всяко едно от занятията, всеки спектакъл става по този начин един вид пътешествие "отвъд огледалото". За визуализация на тази "отвъдност" - разбирана като всичко това, което е на пръв поглед невидимо (макар и често най-съществено), което децата заедно търсят на занятията -много подходяща се оказа сянката, която стана един от най-важните еле­менти на сценичния израз в Театър "Огледалце". Тя е инструмент за работа, добре четлива метафора и същевременно любима игра, а полумракът, не­обходим в театъра на сенките, не само създава храна за въображението, но също, което е много важно, осигурява чувството за безопасност, защото крие, обгръща и прегръща...

     За да станеш актьор в "Огледалце", няма нужда да си изключително надарен, да притежаваш прекрасна дикция, рецитаторски талант, красота или добро физическо състояние (макар че всички тези неща, разбира се, не пречат, ако ги има!). Достатъчна е любознателност към света и хората, отворени очи и смелост. Смелостта да търсиш нещо, което е важно за теб, да искаш да говориш за него, и най-сетне - да погледнеш в огледалото...

     В спектаклите на Театър "Огледалце", макар често да се основават на поетически текс­тове, има сравнително малко думи (необходимостта да се овладява и запаметява текст често се оказва, също и в ре­зултат на травматизиращ учи-лищен опит, непреодолима бариера за децата, които, като изключим това, невероятно добре функционират на сцената!), затова пък има много движение - жест, пантомима, танц - раждащо се спонтанно, директно на самите занятия. Изключително важна роля играе и музиката - не само като спомагателен елемент, който илюстрира и подрежда сценичните действия, но който също подпомага изживяването, усилва или провокира рефлек-сията. Нали "четенето" на музиката е всъщност четене на собствените вътрешни тонове - на това също театърът се опитва да учи - на едно такова вслушване в себе си, на разбиране на това, което свири там. Подобна е ролята и на сценографията към спектаклите - винаги собственоръчно създавана и затова винаги много проста, дори примитивна, но същевре-менно винаги метафорично наситена.  Примерно в "програмния" поетически спектакъл "Еутедемис или Отвъд  Огледалото" единствената материя, изпол­звана при създаването на сценографията и реквизитите, е обикновен вес­тник, като символ на нашето ежедневие, на действителността, като сбор от фактите - често толкова ужасяващи, които я определят, като условна визу­ализация на болезнената граница между тази ужасна действителност и света на вътрешната човешка чувствителност. Това е материя нетрайна, под-даваща се на оформяне (от вестник е огледалото и стената, и снегът, и куклата-човек, ламарината, магичната пръчка на вълшебницата, и ку-чешкото лайненце...), краткотрайна, но в същото време някак си вечна, всеприсъща, определяна от човека и, по силата на обратната връзка, определяща самия него.

     По време на работата ни, съгласно с названието на театъра, търсим различни огледала, в които по различен начин децата да могат да се огледат.  Понякога това са упражнения и техники по драма, игри с елементи на интерперсоналния тренинг, или рисувани върху големи листове хартия кон­тури на участниците, в които постепенно всеки вписва различни инфор­мации за себе си, като например изживяните на занятията емоции, откри­тите по време на работата собствени силни страни, черти, желания и т.н. Тези изображения използваме и като декорация на залата по време на представленията. А също и зрителят на спектаклите на "Огледалце" трябва поне за миг "да застане пред огледалото" - в залата по време на всяко представление сред изпълнените вече със записки "портрети" на актьорите винаги виси празният контур на "зрителя", в който зрителите вписват след спектакъла собствените си емоции и размишления. Освен провокиране на зрителя да погледне "отвъд себе си", към изживяванията си, това е същевре­менно добър начин за придобиване на обратна информация.

     За разлика от повечето т. нар. профилактични театри, репертоарът на Театър "Огледалце" не се свежда до представления, които да показват опасностите произтичащи от контакт с психоактивни вещества и от други рискови поведения на младежта. Фактически, по изключение, такъв характер има новия спектакъл с работно заглавие "Тъмните пътища", върху който започнахме да работим тази година по инициативата на самите участници. Той ще представлява актуализирана травестация на известната приказка за Хензел и Гретел. Двамата герои, всеки от които по различни причини и в различни обстоятелства е избягал от къщи (той - от "приличен дом" -защото са му писнали постоянните претенции и мъмрене на обичащите го, но все заети със своите си работи родители; тя - от кошмарите на живота със самотна майка алкохоличка), се срещат и потеглят по опасните пътеки из тъмната гора на действителността на големия град, по които се лутат, излагани на различни опасности, макар и не задължително в лицето на Баба Яга... А всъщност, кой знае. Както винаги, програмно, няма готов сценарий, той ще възниква в течение на няколко месеца съвместна работа, по време на която чак ще се окаже какво ще стане с нашите герои, дали и доколко ще се оправят сред тези опасни приключения и какъв край ще придобие съвременният вариант на приказката. Често пъти, преди да се определи окончателния вариант на събитията, децата се опитват да измислят различни варианти и дискутират върху тях; случва се цели два часа изобилието на идеите или температурата на дискусиите да не позволяват на акцията да мръдне нито на крачка напред - но такива занятия не са по-малко ценни!

     В спектакъла, освен фрагменти на популярните сред младежите, "твърди" и изпълнени с пълно отричане като израз на бунт песни от течението хип-хоп, са използвани доста свободно текстовете на самоубилия се през 1979година полски поет Едвард Стахура, един от литературните "каскадьори" на XX век, вечен скитник и търсач, чужд на всякакви литературни конвенции, трагична личност, също и заради посещенията си в алкохолния ад.

 


 

     По подобен начин, като структура in statu nascendi, възникваше най-важния досега сред достиженията на "Огледалце" спек­такъл "Еутедемис или Отвъд Огледалото", изграден върху трудни, но увличащи текс­тове на съвременната поетеса Малгожата Капица. Тайнствената героиня от заглавието "се роди в съня" и обитава мястото "на трите граници: между съня, вечността и дей­ствителността". В спектакъла Еутедемис е само условно същество от женски пол - тя е някаква частица на всеки от нас, тази частица, която е най-чувствителна и затова най-уязвима и беззащитна, най-лесно ранима и затова - най-често старателно и дълбоко скривана. Тази частица, която е най-чиста, а следователно най-болезнено наивна (глупава може би?), самотна "из магичните полета на техното", изумена и ужасена от този свят, в който "някой е изпочупил крилете на чучулигите с бейзболна бухалка", в който "в учудените очи на агънцето блестят светкавици и шпаги", а злият разбойник от приказката " се чувства отлично, защото е като у дома си".

    Това е тази частица, която понякога сеопитва да излезе вън от себе си, да се по-каже на света (всъщност целият спектакълпредставлявя поредните болезнени опити на Еутедемис да мине "от тази страна"), но обикновено веднага "попада на бодлива тел" и, наранена, се крие обратно отвъд, след всеки пореден опит все по-дълбоко и по-дълбоко...  Някога най-накрая ще се сгу-ши толкова надълбоко, че няма вече да може да намери сама себе си, а хората ще забравят за нейното съществуване. Но за сега все още я има - и затова го има и този спектакъл (за да я има!). Работата ни върху него е послужила за осъзнаване именно на това, че всеки има своя непо­вторима, различна, но еднакво чувствителна и податлива на болка Еуте-демис (затова в поредните сцени тя се играе от всички момичета подред). Тази работа беше претекст за много разговори, дискусии, дори караници -за различността и възможността да я приемем и одобрим у другите и у себе си; за чувствителността, като слабост и като сила, за съгласие или несъгласие със злото, за страха и смелостта, за собствените и чужди граници, за смисъла или безсмислието да се ръководиш от чувствата и да ги показваш... Невъзможно е де се изброят всички теми.

     И точно това значи профи­лактика.

     Както в старата притча - не знам къде прочетена или чута, но от години любима - за тримата строители, работещи заедно, които един минувач попитал какво правят. Първият отговорил: "подреждам тухли". Вторият - "печеля пари за хляб". Третият казал: "строя катедрала".

     Реално погледнато, всичко, което правим с децата (не: за децата) - стига да е творческо, безопасно и умно - може да бъде профилактика (в крайна сметка, най-добрата профилактика винаги ще си остане това, да прекарваме с тях известно време, да бъдем с тях). При условие, че го осъзнаваме, че знаем ЗА КАКВО го правим. И че това си знание подаряваме на децата.

 

Текст и снимки: Анна Швед

създател на Клуб "Х" и инструктор на Театър "Огледалце",

директор на Младежки Културен Дом "Охота"

 


Pin It

Страница 12 от 32