Отец Марио Йонов

болничен свещеник, София, България

Казус ли е православният

свят за

 "12 стъпки и 12 традиции"?

     Варшава, 9-12 юни 2004 г. - София,

     14-15 юли 2004 г.

     Това, което ме накара да приема пътуването до Полша, е неразбирането ми защо работеща практика, като тази на Анонимните Алкохолици, наре-чена още "Метода Минесота" или просто "Дванадесет стъпки и традиции", е непозната и нетолерирана при православните християни.

     Преживяването за мен и още един българин беше прекрасно и се случи благодарение на покана от фондация "Стефан Батори", на д-р Ева Воидилло-Ошятинска (директор на програмата), която получих посредством една добра приятелка - представител на АА в България, за което огромно благо-даря. Поканени бяха около 30 човека, рускоговорящи. Темата беше: "Кои султирането по въпросите за алкохолната и наркотична зависимост". Ис-крено очаквах, че ще има православни духовници от руските републики, но уви, бях само аз и няколко протестантски представители, както и мю-сулмани от източните руски републики.

     Следващия месец - юли - за два дни в София пристигнаха двама от обучаващите по програмата на 12 стъпки (Анджей Майхер и Анна Швед) с готовността да направят обучение за духовници. Темата на семинара беше: "Злоупотреба с психоактивни вещества: последици, стратегии за ефи-касно реагиране и духовна подкрепа". Поканих възможно различни в хрис-тиянското си изповедание представители на църкви. Осигуриха ни и пре­красни условия в храм "Св. Св. Кирил и Методи", където стажувах като млад свещеник. От духовниците бяхме само трима - показателно за апа-тията по темата. Повече интерес проявиха цивилни от различни фонда-ции, програми и клубове на "АА" и "АН", което потвърждава мнението ми, че тепърва в България ще трябва да правим връзки с обществеността на нуждата от обгрижване на хората със зависимост, особено от и в Цър­квата.

     Това, което някога преди разбрах от лекцията на известния руски духовник Анатолий Берестов, работещ със зависимости, е, че програмите на АА и АН не намират добра основа и поддръжници в православна Русия... Патриархът Алексий не е забранявал програмите, "но ги благословил с осо­беномнение", което е негласно негативно заклеймяване... Отец Берестов каза, че "заливането на Русия с наркотик, както и програмите на АА и АН са дело на ЦРУ и протестантите"... Това оставям без коментар!!!

     Жената, която ме запозна с философията на АА, силно вярваше в ней­ната практичност и потребност, благодарение на личния си път и опит. Тя се дразнеше от попската неадекватност и неразбиране за AA, a всъщност се оказа, че не е направено достатъчно за доброто поднасяне на информацията и опит да се проумее лексиката на другия, което да доведе до взаимно разбиране и сътрудничество.

     Семинарът във Варшава беше безценен за мен и за маркиране на идеи, които да се осветят и от теологичната камбанария, та като се поднесе под­ходящо, теолозите да не заклеймяват АА и АН, а да се включват с адекватни анализи и предложения.

     Първите два дни във Варшава ми донесоха приятни впечатления и емо­ции. Посетих орден на Бонифратите, известни от средновековието с това, че правят билкови лекове. Посетих тяхна аптека и болница, поговорихме с бол­ничния свещеник и наблюдавах как са подредили работата си.

     В края на семинара гостувахме на братята Капуцини, които успешно работят със зависими. Пях в техния храм. Това май не се беше случвало преди - православно песнопение да звучи там - и мисля, че се хареса. Видях монах исихаст, което си мислех, че е ортодоксална практика, но явно не е. На тръгване подарих броеницата си на игумена им, което ни сближи още повече.

Зависимост по рождение

     Всички хора сме зависими. Ограничени сме от времето, пространстто. Плътта ни лесно се наранява, болеем и с физиката, и с психиката си. Ако някой се взема много на сериозно в собствените си възможности и величие, го моля да спре да диша 3 минути и след първата още разбира колко голямо е величието му. Това се нарича практична апологетика. Най-бързо осе-заемата зависимост е липсата на кислород, вода, храна и т. н.

     Животните се движат от инстинктите си, като се настройват в обстоя-телствата според тях. Те не нарушават закодираните природни принципи, ме изживяват вина и грях, нямат и свободна воля. Животните не осъзнават битието си като екзистенциален факт и ценност. Те не разбират силиш и смисъла на творението и космоса и тяхното място в житийността. Животните не развиват зависимости, освен ако човек не се потруди за това.

     Осъзнаването на факта, че по рождение сме ограничени, грешни и пре­биваваме постоянно в някаква зависимост, не е чувство на малоценност, а усет за реалност. Любовта ни към човек или Бог е също зависимост и загубата им води до чувство на болезнена липса и скръб. Хората често разбираме, че развиваме зависимост към нещо, защото си въобразяваме, че без него няма да можем да живеем, добре ни е с него.

     Да си зависим от нещо означава да не си свободен, а Бог желае да сме максимално свободни, максимално трезви и чисти, за да проумеем смисъла на битието, да открием Твореца на всичко видимо и невидимо и като надмогнем всички задръжки на битието да изберем най-ценната и градивна зависимост - Бог!

Принципът "колкото - толкова и каквото - такова!"

     Често в България се отправят упреци към православната Църква, че е социално заспала, неадекватна и самодоволна от старостта си институция и вероятно за това развила зависимост към геронтологична импотентност и слабоумие. Аз съм реалист, поради което не влизам в спор, а с теологичен цайстеп (термин от бокса) напомням, че Бог твори с това, с което разполага, че нищо не се случва случайно и допущането е педагогично и ние, вместо да мрънкаме, е по-добре да преминем към запасния парашут, т.е. към принципа "Колкото - толкова и каквото - такова!". Че ние по-претенциозни от Господа ли ще бъдем? На живот с нон-стоп екстри ли се надяваме? Спомням си покойния ми преподавател, старобългарист, академик Стефан Кожухаров, който загадъчно питаше: "Е, колеги, не разбрахте ли, че животът не ни е даден за наше удоволствие?". Този въпрос спокойно можем да зададем на всички, които мрънкат, на зависимите, както и на супер седираната православна върхушка в България. Вместо да подхранваме свръхочаквания е добре да си спомним, че животът не ни е даден, за да го изживеем в удоволствия, и да работим с това, което имаме, и колкото постигнем, толкова!

Завръщането е често отиване към нещо ново!

     Времето във Варшава беше намусено. На аерогарата заедно с множество туристи, отпускари, и ние търсихме полета на своя ден. Човешкият мра­вуняк жужеше особено, докато добрата, стара Земя скърцаше във вселенския си коловоз. Аз и моят спътник се сбогувахме с нашите дома­кини. Настанихме се в малък самолет на полските авиолинии. Зад мен остана една незабравима седмица. Чудесни познанства обединени от трез­веността и чистосърдечието.

     Полетът в бурното небе се оказа доста притеснителен за треньора на националния отбор по волейбол. Някой от играчите му се усъмни в полския пилот и се каеше за вчерашната им победа. Човекът до мен се чудеше кога да постави коланите, а аз го успокоих, като му казах, че коланите са необходими само ако се заобръщаме в небето, но тогава няма да има значение дали си разбиваш главата в стените на самолета, ако самият самолет ще се разбива в земята! Това никак не го успокои, и повече не ми проговори. Отпуснах се и си спомних, че като парашутист само съм излитал, а сега успях и да кацна. Завръщането в моята реалност се превърна в отиване към нещо ново — живот без алкохол. Един идол по-малко между мен и Бога, за което благодаря на приятелите от АА! ! !

13.08.2004 г.

гр. София