ЧУДЕСАТА СА ВЪЗМОЖНИ

   Здравейте, казвам се Тодор, на 48 години съм и съм алкохолик, но не съм слагал и капка алкохол в устата си от 14 август 2002 година.

   Запознах се с алкохола през втората ми година в казармата. В началото той ми действаше много добре - правеше ме по-смел и ми помагаше да об­щувам по-лесно с околните.

   Това продължи 5-6 години. Когато пийнех, се чувствах по-отворен, по-лесно се запознавах с момичета и излизах на срещи с тях, по-лесно се справях с работата си и изобщо с живота. Алкохолът премахваше задръжките ми и повдигаше иначе ниското ми самочувствие.

   Затова много скоро започнах да пия и сам да си "подлагам", и то още от сутринта. Нямах и 30 години, когато разбрах, че съм станал роб на алкохола, и без него вече изобщо не мога да живея, защото от сутринта треперех и ми ставаше лошо.

   Потърсих помощ и тръгнах по разни лекари. Надеждата ми обаче беше, че след като ме полекуват, аз ще мога отново да пия, но по "друг" начин. Всъщност хем си признавах, че имам проблем с алкохола, хем дълбоко в себе си нямах никакво намерение да се откажа от него. Когато един доктор ми повтаряше фразата "веднъж алкохолик, цял живот алкохолик", аз се дразнех и си казвах, че това не се отнася за мене. Признавах си, че имам проблем с алкохола, но думата "алкохолик" ми беше много неприятна. Въобразявах си, че когато пийна, никой не ме усеща, че съм на градус. Трябваше да мине време, докато се отърва от тази заблуда и си дам сметка, че колегите ми и близките ми са знаели доста отдавна за моето пиене, още когато аз съм си мислел, че това е моя тайна. А хората около мен мълчали, за да не ме обидят, защото им било неудобно или просто защото смятали, че това не е тяхна работа. Мълчали пред мен, но зад гърба ми коментирали.

   Ходих по лекари, лежах и в клиника, ходих на психотерапия, ходих на иглотерапия, пих всякакви лекарства, но положението ставаше все по-лошо. Успявах да се спра за месец-два и след това отново влизах в запой. Всеки следващ запой беше по-страшен от предишния и все по-трудно се възстановявах след запоите.

   Затънах напълно. Отчаях се и си казвах, че отърваване от това няма, за­това ще пия докато мога и накрая ще умра. Алкохолът вече не ми доставяше предишното чувство за свобода и сила. Събуждах се посред нощ или рано сутрин от алкохолен глад и с мъка прекарвах през гърлото си първите няколко глътки водка, докато ги задържа в стомаха си и по тялото ми се разлее познатата приятна топлина. След което се унасях пак в сън и после отново се събуждах треперещ. Живеех като в мъгла, не си спомнях какво съм правил по няколко дни, датите и часовете ми се губеха.

   Взимах непрекъснато отпуски и болнични. Наказаха ме с последно предупреждение за уволнение, но все още в службата някак ме търпяха. Съпругата ми не издържа и отиде да живее при родителите си.

   Малко преди това бях попаднал на сбирка на Анонимни алкохолици. Отидох там обаче не толкова по свое убеждение, колкото да угодя на близ­ките си и да им покажа, че правя нещо по въпроса. Затова първоначално АА не ми помогна особено. Продължавах да влизам в тежки запой, а във времето между тях се тъпчех с успокоителни от рода на диазепана и посте­пенно станах зависим и от тези ужасни хапчета. Те спираха треперенето ми и ме караха да се чувствам добре, но когато не ги вземех, отново започвах да треперя. А трябваше да взимам все по-големи количества от тях, защото иначе не ми действаха.

   Бях чел програмата на Анонимни алкохолици: 12-те стъпки, както и кни­гите "Живот в трезвеност" и АА ВigВоок. Бях ги чел, но не се бях опитал да изпълнявам предложеното в тях. Въпреки това, в редките периоди на просветление, някак вътрешно усещах, че ако нещо ми помогне, то ще бъде именно програмата на АА.

   Алкохолът ме размазваше все повече. Бях загубил приятелите си, загу­бих всичките си интереси, деградирах все повече и повече. След поредното смесване на хапчета и водка съм бил на косъм от смъртта. Когато излязох от комата и дойдох на себе си, разбрах, че няма да има следващ път, че нещата са стигнало до края, и оттук нататък трябва да направя избор между живота и смъртта.

   В последните 2 години бях спрял да ходя и на Анонимни алкохолици. Тогава се върнах на сбирките на Анонимни алкохолици. Бях решил, че, ако трябва, ще жертвам всичко друго, но ще се отърва от алкохола. Този път се хванах сериозно с 12-те стъпки и с "Живот в трезвеност". Първите седмици не правех нищо друго освен да чета тези две книги, да размишлявам върху тях и да ходя на сбирки. Беше ми много тежко, защото физически се чув­ствах зле, а бях изпълнен със страхове, с чувство за вина, с угризения и срам. Но продължавах да се занимавам със стъпките и да ходя на сбирки. Посте­пенно нещата започнаха да се подобряват - зрънце по зрънце, сантиметър по сантиметър, час след час, ден след ден.

   Днес живея сух и щастлив. На моменти и на мен самия това ми изглежда невероятно. Открих един нов, прекрасен живот. Животът на свободния човек, който сутрин се събужда със свежа глава и не се чуди откъде да на­мери пари за водка и къде да се скрие, за да дръпне няколко яки глътки направо от бутилката. Възстанових семейството си, възвърнах уважението на приятелите си и най-важното: възвърнах си самоуважението. Благода­рение на програмата на АА и на приятелите от движението ценностите ми се подредиха по съвсем нов начин. Както се казва в една от нашите книги за един възстановяващ се в АА алкохолик: "той си е съвсем същият и в същото време е станал съвършено различен". И с мен е точно така: аз хем съм същият човек, хем съм напълно различен от предишния. Днес много малко неща могат да ме извадят от равновесие или да ме изплашат. А ако все пак се случи, то е за кратко.

   Всеки от нас, алкохолиците, в определени моменти е спирал да пие. И след това е започвал отново. Затова си мисля, че да се спреш е само първото и необходимо условие, но дългият път започва оттам нататък. За да "съборим старата крива къща и на нейно място да построим нов и красив дом". За да не се върнем отново към бутилката и за да не се чувстваме нещастни, че не можем да пием.

   Убеден съм, че кариерата, богатството и престижът може и да са хубави неща, но никак не са толкова важни. Защото много по-важно е човек да живее в разбирателство със себе си и с околните. Единствено тогава можем да се чувстваме истински щастливи. Поне с мен стана така. С мен стана чудо. А чудесата са по силите единствено на Бог, кой както Го разбира. Как тогава да не вярвам в Него!

   Опитайте и вие! Елате при нас! Ако не ви хареса, винаги сте свободни да се върнете към бутилката.

Тодор