CURRICULUM  VITAE

Казвам се Виктория.

На 25 съм.

Нямам съпруг и деца.

Нямам собствено жилище.

Нямам собствена кола.

Мобилен телефон също нямам.

Нямам...

   Изглежда, по- лесно ми е да кажа какво имам, отколкото какво нямам. Това, което имам, това са свидетелства за моето съществуване, данните от личната ми карта - името и възрастта ми. Получих ги като подарък от родителите ми. Името и възрастта. Данните в личната карта.

   Някога родителите ми са се срещнали, запознали се като мъж и жена. Не и за да станат родители, са се оженили после, но са се обичали. След като съм се появила аз, възникнал проблемът на родителството. Оказва се, че работата е прекалено сложна. Тогава, за да не станат родители, баща ми и майка ми са се разделили като мъж и жена, които вече не се обичат. Трудно е да се обясни в такъв случай, защо детето трябва да е дете, щом като неговите родители в резултат на собствения избор са решили да живеят като мъж и като жена. Отделно, различни и самотни, като Адам и Ева пред-грешни в Рая.

   От Рая бяхме изгонени трима - Адам, Ева и дете - защото никой от нас не искаше да прилича на другия. Адам не искаше да прилича на Ева като един от родителите. Ева също не искаше да заприлича на Адам и да стане родител, детето пък не искаше да прилича на нито един от тези двамата, защото нали искаше да бъде дете и само дете, на Адам и на Ева едновременно.

   Като дете ме наричаха Витка. Баба ми реши така. Тази галена форма на името ми спонтанно отразяваше надеждите на възрастните относно моето неминуемо великолепно бъдеще. Витка трябваше да израства в саксия, безгрижно. През тези саксиени години внимателно поливаха цветето и аб­страктните ми разбирания за живота. Поливайки, баба ми обаче не забеляза, как Витка цъфна като Виктория.

   Виктория искаше да бъде самостоятелна личност и да има много при­ятели. Тя се роди, за да се пригоди към нови надежди за бъдещето. Този път надеждите на приятелите й. Тя не беше различна и самотна. Слънцето блестеше в очите на любимия. Животът изглеждаше като цвете, цъфнало след дъжда в лятна сутрин. Но как да достигнеш това цвете? Как да си извоюваш правото да го поливаш?

   Светът бързо се движи. Непрекъснато трябва да бързаш след него. За­щото по-атрактивен е смелият човек, отколкото самотният. В бързането след света, след другите, самостоятелността на съществуването придобива обикновено смисъла на смелост. Живях смело, за да не бъда различна и са­мотна. Нямаше време за идеали, за абстракции. Те са собственост на веч­ността. А на мен ми се искаше да живея сега, веднага. За тази цел не трябва да се занимаваш с абстрактни равносметки на човешкото битие.

   Помните ли Дон Кихот?

   Той се е борил с вятърни мелници. Защитавал е света на собствените си факти, защитавал е съществуването на Дулсинея, съществуването на храбрия рицар, на собственото време. Превъзмогване на абстрактния облик на живота допринася за успех на конкретния. Много страници са написани за историята на Дон Кихот, но винаги неговият образ се разглежда в свет­лината на абстрактността на символа. Дон Кихот символизира извън сим­вола, като свидетелства за самостоятелността на конкретния факт. Лудост ли е борбата за правото на фактическо съществуване? В името на соб­ствената легитимност Дон Кихот се бори с вятърните мелници и само борбата му с тях е начин той да създаде собствения си факт, тоест факта за съществуването на известния рицар. Да бъде конкретен чрез конкретни дей­ствия, дори чрез борба с вятърни мелници. Попитайте малко дете какво е щас­тие. То ще изброява главно конкретни неща: нова играчка, сладолед, цирк...

   Щастието е една от вятърните мелници в човешкия живот. Хората обикновено се стремят да обясняват щастието като някакъв смисъл на живота. Проблемът е в това, че трябва да превеждаме една абстракция чрез конкретното. Нали никой не се стреми към абстрактно съществуване, а всеки мечтае за щастие. Аз съм Виктория, на 25 години съм и искам да бъда факт. Искам да съм Дон Кихот, желаещ да придобие собствени дни и нощи като известен рицар. Идеите живеят и умират, но винаги са актуални голите факти, без история, без бъдеще, без инертността на ежедневието. Хлябът винаги ще означава факт за премахване на глада и няма никакво значение, дали ще го претворяват в лозунги за щастие и бла­гополучие на човека. Гладният е само гладен и никой друг, макар че взема участие в революции за равенство и братство, които историята вече познава. Една революция е ефикасна, когато нейният повод са фактите. Както новата кукла е щастие за едно малко момиче. Голите факти са вечни.

   Нищо чудно тогава, че именно голите факти са същността на най-разпространения начин на животоописание сред съвременните хора - CV. Curriculum vitae това е латинското название на автобиография. Римляните май не са губили време да разказват целия си живот, искали да се помнят само фактите, общодостъпните факти на съществуването. Известно е, че римляните са били умни хора, както е умно всичко, което идва от античните времена. Не знам как римляните са писали CV, но днес, когато аз пиша своето CV, представям професионалния си живот. Завършила съм..., рабо-тила съм няколко години като..., имам някакви интереси (желателно е в CV-то да имаш конкретни интереси, тъй като те изграждат конкретния образ на лицето). След латинското заглавие се изписват името и възрастта. Данните от личната карта.

   Информациите в CV-то трябва да се посочват сериозно, дори философски. Да не се споменава за бабата, за Витка, за Рая. В този случай надеждни са две: Виктория и 25 години. Името като че ли посочва амбициозно лице, на 25 години можеш да паснеш към повечето обяви от типа "давам работа". Да живееш професионален живот е необходимо. За какво ми е автобиография, като нямам подходящо CV. Баба ми отдавна умря, а нейните надежди са се разтопили... като сладолед. Това, че съм на 25, няма да трае дълго. Вярно, не аз бях решила кога да се родя. А 25 години това е не само четвърт век, юбилей на младостта, разцвет на човека. 25 години е легитимация в обявите от типа "давам работа", в живота на професионалиста. Не бих отдала тази надежда на никой. Тя е моя. Моята абстракция. Моето CV.

   А Витка, която се е родила някога, в своята автобиография ще напише, че много обичаше приказките на баба си.

Виктория Делева