ДА БЛАГОПРИЯТСТВАМЕ НА ЩАСТИЕТО

     Поетите, писателите и философите откакто свят светува разсъждават за ща­стие­то, като неведнъж го отъждествяват със смисъла на живота. Всички пожелаваме един на друг щастие при различни тържествени случаи. Американците дори са си га­ран­ти­ра­ли конституционно “право за стремеж към щастие”. Явно работата е дотам важна, че си струва да се поддадем на изкушението да се опитаме да потърсим най-точното определение на щастието.

     И тук веднага се появява проблем, защото въпреки разпространението на же­ла­ние­то да сме щастливи, на всички е известно, че щастието не е обективна, а из­клю­чи­тел­но субективна категория. Ние не можем да кажем вместо някой, щастлив ли е той или длъжен ли е да бъде такъв. Невъзможно е да премерим чуждото щастие, гле­дай­ки отвън. Всеки може да разпознае, да преживее и да оцени своето щастие само и един­ствено лично. Как в такъв случай да разпознаваме това вълнуващо и блаженно състояние на духа? Как да не пропуснем щастието си, когато го срещнем, как да се стремим към него, как да го търсим и накрая как да го достигнем? И преди всичко, как да задържим щастието си, за да не е то мимолетно, временно, да не е вечно бягаща пеперуда, след която ни се налага постоянно да тичаме?

     Хайде да започнем с това, което ни затруднява да изпитваме щастие. Изключват го такива чувства като страх, злоба, ненавист, подозрителност, завист, тъга или оби­да, претеции към другите или към самия себе си, скука, безнадеждност, недоверие. Из­броените тук чувства изсмукват от нас позитивната енергия и не оставят място за щастие. Даже ако условията, благоприятстващи на щастието, са изпълнени – ако има здраве, достатък, любов и възможност да преживеем живота си интересно – то и тогава, заради негативните чувства, щастието не може да цъфне, ще бъде сподавено и въобще няма да успее да оживее.Защото щастието – това е също чувство. И ние тря­б­ва да му освободим място вътре в себе си.

     Някои отъждествяват щастието с радостта. Но очевидно те не са едно и също. Ра­дост­та е предизвикана например от факта, че е спечелила нашата кандидатка за На­род­ното събрание, че се е появил на екраните дългоочакваният филм, че някой е ус­пял да пътува две спирки без билет и не го е хванал контрольорът. Но могат ли та­ки­ва събития да изпълнят някого с щастие? Разбира се, не. Защото въобще не става въ­прос да се радваме, а да почувстваме смисъла на своя живот.

     Щастието е свързано с нещо много лично, почти интимно. Най-добрият чи­но­в­ник от органите на местното управление или дори чудесен президент на страната не иг­рае роля в изграждането на нечие щастие. Повече отколкото на радост, щастието прилича на чувството за благодарност. Но не тази благодарност, която е резултат от някаква сделка и подписан успешно договор, а тази благодарност, която обхваща хо­ра обдарени щедро, великодушно и не задължително заслужено. Така се случва оби­к­новено, когато получаваме нещо чудесно или постигаме нещо – например лю­бов, при­знание, успех, удовлетворение, добри деца, семейна топлина, здраве.

     Щастие– това е чув­ство, ко­ето има криле, све­т­ли багри и което сияе на­о­ко­ло с въл­ше­б­ната аура на спо­кой­ст­вие и душевен по­кой. Ща­стието ни унася над хо­ризонтите. То при­ли­ча на хубав вкус, при­я­тен аромат, нежно до­ко­с­ва­не с любов. Усещаме го в момента на пре­жи­вя­ва­не, а после остава то­плият спо_­мен. И ко­п­нежът да се върне усе­щането. Но то­зи, който коп­нее разумно, мо­же да се научи да го намира от­ново и отново, то­л­кова пъти, кол­кото сам по­иска.

     Не е въз­мо­ж­но да се на­у­чим на щастие. Но ако сме съ­гла­с­ни, че то на­по­м­ня бла­го­дар­ност и удо­вле­тво­ре­ние, достатъчно ще бъде да се научим да събуждаме в себе си именно тези чувства. Все пак може ли човек да управлява чувствата си? – ще попита някой. – Не са ли те спонтанни състояния, независими от волята ни? Не е задължително да са такива. Действително, чувствата биват независими и спонтанни, но на много различни етапи от емоционалното развитие на човека – в детската и юношеска възраст, понякога още в ранна младост. По-късно всеки от нас би трябвало да по­сти­г­не емоционална зрелост. А същността й е в това, да умеем да контролираме емо­цио­нал­ните импулси и в по-голяма степен да използваме разума и характера си за упра­в­лението на емоционалния си живот.

     Чувствата са свързани с това, за което мислим, даже по-силно свързани, от­кол­ко­то можем да си представим. Източници на изживяваните емоции са повече нашите интерпретации на събитията, отколкото самите събития. Най-доброто доказателство за това е фактът, че хората различно реагират на едно и също събитие. Защото го интерпретират по различен начин. Това, което разстройва един човек или го ядосва, може да укрепи другиго и да го направи по-издръжлив. Това, което за един пред­ста­влява “края на света”, за друг ще стане урок по реализъм, мотивация за промяна, шанс за лично развитие и начало на нов живот.

     Даже в най-трудните моменти е възможно да събудим в себе си чувството за благодарност. Не за злото, което става в дадения момент, а за всичките добри неща, с които ни е дарила съдбата. Съдбата или Природата, случаят, собствената ни воля или труд, или пък другите хора. Нали едното не изключва другото. Всички знаем, че доброто и злото съществуват заедно и така ще съществуват винаги. Можем да се концентрираме върху това, което е зло, можем и да направим обратното. Под вли­я­ние­то на провален изпит, ударена кола или разногласие със съпруга, ние можем да из­губим от поглед такива неща като любовта на детето, вълнението заради съ­зер­ца­ние­то на звездното небе и чувството за благодарност, че нищо не ни боли или боли по-малко от вчера. Невъзможно е да се изброят всичките добри неща, за които всеки от нас може – или дори е длъжен – да се чувства благодарен, тоест но някакъв начин щастлив.

     За съжаление, много често подхождаме лекомислено към тези добри неща. При­е­маме ги като полагащи се или несъществени работи. Някои все пак ги приемат като поощрение или награда, която всъщност са могли и да не получат. Така се получава, че хората, които все имат претенции към нещо или някого, рядко биват щастливи. Както и твърде критичните и принципни хора. А също и безразличните към кра­со­тата, и то във всичките й прояви: към красотата на музиката, на словото, на вън­ш­ността, на добротата, на природата. Чувствителността към красотата обезпечава ща­стието, защото позволява да отвлечем вниманието си от сивото ежедневие и мер­зост­та. Затова на някои от нас “нищо не им липсва за щастието”, макар и да не при­те­жават всичко. А пък на другите им се струва, че щастието е недостижимо, те се опитват да го гонят някъде далеч, устройват хайки за щастие и все повече се фру­с­т­рират в тъжното и гневно убеждение, че щастието изобщо не съществува или ако съ­ще­ствува, то не за тях.

     Същността на тренинга за изживяване на щастието е в това, да се учим да за­пом­няме най-добрите моменти, да им се наслаждаваме, да ги обръщаме в мислите си кол­ко­то се може по-дълго, да си ги записваме и да разказваме за тях на други хора. Да колекционираме в паметта си своите щастливи моменти, да ги нанизваме като мъ­ни­ста на драгоценна огърлица – талисман. Да съберем едно голямо щастие от мънички щастия. Да се опитаме поне за минута да нямаме никакви претенции към себе си, да не мразим другите. Да започнем да преброяваме нещата, за които можем да бъдем благодарни. При всеки удобен случай – когато мечтаем, заспиваме, почиваме, съ­буж­да­ме се – да повтаряме този ритуал. Да практикуваме това упражнение като гим­на­сти­ка за душата. Като ежедневна зарядка за укрепване на психическото здраве.

     “Но аз такъв съм се родил, че всичко ме дразни” – ми казва някой огорчен. “Про­сто характерът ми е лош” – обяснява упоритият фрустриран човек. “Аз не отговарям за това, а особеностите на личността ми” – доказва следващият нещастник. Най-офи­циално опровергавам тези авто-деструктивни, макар и удобни стреотипи. С из­клю­че­ние на психопатологията – действителната психопатология – няма никакви пречки за въвеждането на промени. Промени в поведението, в мисленето, в чувствата, в постъпките и в отношението към самия себе си и към света. Нека никой не убеждава себе си и другите хора в това, че той “такъв се е родил” и че “такъв му е характерът”. Характерът може, и дори трябва да се формира. Личността трябва да се развива, а направлението на нейното развитие трябва да се избере зряло и съзнателно. Един мрачен човек и неудачник може да преобрази себе си в оптимист и щастлив човек. Понякога за това ни пречи само страхът, че няма да се получи, че промените ще бъдат твърде трудни, че така или иначе не можем да постигнем желаното щастие.

     Дали да останем да живеем с този страх и да се съпротивляваме на промяната на начина си на мислене и чувства – това е въпрос на избор. В крайна сметка, всеки от нас сам взема решение: дали ще изживява своето щастие или нещастие. И независимо от това, колко много бих искала да променя нещастните, аз не се заблуждавам и осъзнавам, че ще има и такива, които ще прочетат този текст с обида, с мъка, може би дори с претеции. И ще си помислят, че на някои хора щастието им благоприятства, на други пък не. А истината е, че ние трябва да благоприятстваме на щастието, а не то на нас.

Ева Войдилло