Здравейте, “Арка”!

     Радваме се, че отново се срещаме на страниците на това прекрасно издание. Надяваме се, опитностите, които придобихме през последните няколко години за работа със зависими в условията на затвор, да дадат възможност за усъ­вър­шен­ств­ане на добрите практики в тази посока и също така да бъдат и от полза на всич­ки, които са съпричастни на проблема.

“Три пътя има човек,

за да постъпва разумно:

първият, най-благородният

е размишлението,

вторият, най-лекият,

е подражанието,

третият, най-горчивият,

е опитът.”

(Конфуций)

Концептуална рамка на програмата

“Сила за живот” – Затвора Стара Загора

     Цел: зависимият да получи знания относно болестта и последиците свързани с нея чрез оказване на психо-социална подкрепа и формиране на нов стил на живот в здравеене

     Принципи: доброволност, реалистичност, обективност, приемане и доверие, приемственост, информирано съгласие

     Концептуални източници: програма “Атлантис”, програма “Минесота”, Есенен университет по зависимостите на д-р Игор Куцинок, работещи те­ра­пев­тич­ни практики в местата за лишаване от свобода

     Целева група: вид и стаж на ползвано вещество, правен статус – осъдени не­рецидивисти, настанени заедно на териториален принцип в една група

     Форми на работа:

-  индивидуални – диагностика, мотивационно интервю, оценка на нуждите, терапевтичен план, консултативни срещи, терапевтични разговори

-  групови – групова терапия в три модула /информационен, превенция на рецидива, социални умения  и поведение/, митинг на общността

-  спомагателни – възпитателни, културно-просветни , професионално обучение и образование

     Критерии за ефективност –в условията на изолация това са спазването на договорните клаузи в контракта, снижаване на риска по системата ОЕйСис/по разделите В, Д, Е, К, М, Н/, мотивация и включване в учебна дейност, трудова дейност и професионални курсове.

История на групата

     Общност Първа – 5 месеца, февруари-юни 2003 год., с десет участника, от които трима са направили отказ в началния стадий, за двама има непотвърдена информация, че след освобождаване не са направили рецидив на болестта, за двама няма никакви данни, двама са на свобода с позитивни тенденции, един е все още в институцията с позитивно развитие.

     Общност Втора– 8 месеца, ноември 2003 – юни 2004, с осем участника, от които един е направил отказ след първи модул, за двама има информация, че след освобождаване са направили епизодичен рецидив на болестта, за един няма никакви данни, трима са на свобода с позитивно развитие, един е все още в институцията с относително балансирано поведение.

     Общност Трета– 8 месеца, ноември 2004 – юни 2005 год., с девет участника, от които няма отказали се, досега няма информация за рецидив след осво­бож­да­ване, за двама няма никакви данни, два­ма са на свобода с позитивно раз­ви­тие, а петима продължават участие в общ­ност Четвърта.

     Общност Четвърта– 7 месеца, декември 2005 – юни 2006, с петнадесет участника, както следва: двама с под­дър­жаща терапия преминали цялата про­грама и включени в активна трудова дейност, двама обучени само в първи модул поради размера на наказанието, шестима с първи и втори модул, петима за­вършват целия програмен цикъл. Към настоящия момент картината е след­на­та: седем от тях са устроени на работа като шест са в затворническо обще­жи­тие от преходен тип, трима ще продъл­жат участието си в следващите модули, на един му предстои освобождаване, а трима вече са изтърпели своето нака­зание и поддържат връзка с групата.

Анализ

     Анализът на емпиричния ма­те­ри­ал до момента сочи, че:

-      постепенно е снижен от­ка­зът за участие (от три към ну­ла), ко­ето означава, че всички заявили своето желание за уча­стие в на­ча­ло­то, преминават през трите мо­ду­ла и им се дава въз­мож­ност да уча­ст­ват в про­це­са според нуждите си и докато пре­стоят в за­твора им по­зво­лява. То­ва ко­ре­лира пряко с из­гра­дената във вре­мето структура на тера­пев­тична общ­ност и оси­гу­рената при­ем­стве­ност и ротация на “но­ви” и “стари” уча­стници.

-      запазва се относително ста­бил­на тенденция на случаите, при които ня­маме обратна връзка. Ли­псата на си­стема за про­сле­дя­ване и пре­на­соч­ва­не на  уча­ст­ни­ци­те ог­ра­ничава въз­мож­ностите за ре­со­циа­лизационно раз­витие

-      леко снижаване на ре­ци­ди­ва след освобождаване, като се отбелязват след­ните моменти:

     първо – по-голям риск от рецидив на болестта има в случаите, когато престоят в терапевтичната група е по-малък от една година,

     второ – когато липсват в близкото обкръжение реални житейски опори,

     трето – постепенно в случаите на рецидив се преодоля стигмата, което улесни акта на споделяне, осъзнаване на проблема като част от процеса на здра­веене при хронично заболяване.

-      зародилата се традиция за обратна връзка и активност от самите тях след освобождаване от затвора доведе до доброволното им гостуване в митинга на общността. От една страна това е индикация за различния поглед към ин­сти­ту­цията, към проблема на зависимостта, към готовността за промяна и подкрепа. От друга страна дава страхотен тласък и надежда на настоящите участници за здравеене и законосъобразност.

         Работа с близките

     Това неминуемо е най-деликатната и специфична материя при работа със зависими от ПАВ. Процесът на здравеене предполага преосмисляне на зна­чи­ми­те връзки и изграждането на пълноценни модели на общуване. В повечето случаи това е изпитание и проблем и за двете стра­ни, тъй  като става въпрос за дисфунк­ционални семейства.

     По ини­циа­ти­ва на участниците и при те­ра­пев­тич­на необходимост се осъ­ще­ствя­ват та­ки­ва връзки. Малкият опит, кой­то има­ме в тази посока, показва, че ра­ботата със съ-зависимите (близките, се­мей­ство­то на за­ви­симия човек) изисква це­ле­на­со­че­ност, про­дъл­жителност и го­лям про­фе­сио­нализъм.

     “Сто­пля­не­то” на отношенията не е ед­но­кра­тен акт, а налага усилия, тър­пе­ние и много “твърда” любов от стра­на на родителите. От страна на за­ви­си­мия също се предполага чес­т­но и отговорно от­но­ше­ние. Изграждането на комуникационен ка­нал и под­дър­жа­не­то му отворен, е дъ­лъг и сложен про­цес, въпрос на личен из­бор и ресурс, при който екипът ни може да има само спомагателен характер, но не и те­ра­пе­в­тичен. Това, което имаме въз­можност и правим, е даването на об­рат­на връзка за развитието и настъпилите промени при участие в терапевтичната програма, на ин­фор­мация за зависимостта като болест (симптоми, механизми, рец­идиви), на връзки за контакти с дей­ства­щи структури и организации съпричастни на проблема.

     Искрено се радваме, когато ефектът от тези съвместни срещи е позитивен, и не губим надежда да продължаваме с малки стъпки да вървим в тази посока. Тук нека благодарим на родителите, които повярваха в нас, в децата си и всеки ден се опитват да изградят заедно един по-светъл и добър свят!