ПСИХИАТРИЯ И АЛКОХОЛИЗЪМ

     Спорът ЗА и ПРОТИВ психиатричната намеса е погрешно поставен. Разбира се, че психиатрията има важно място в лечението на алкохолизма – не във всички случаи, но поне в голяма част от тях. Обвиненията към нея касаят по-скоро не нейните възможности, а нейните ограничения – като всеки медицински подход, и психиатричният си има своите лимити. Иначе казано, въпросът опира до това, защо бившият пияч, прекарал в клиниката два-три месеца в успешна реанимация чрез антидепресанти и тимостабилизатори, изведнъж започва отново да пие, когато излезе навън – и то още преди да е прекратил лечението с психофармака? Това става в 90 % от случаите. И тогава следват несправедливи обвинения към нашия болен, че ето на, хората му помогнали, изправили го на крака, ама понеже той е пропаднал тип, отново се затъркалял към дъното. Или пък към горките лекари – видите ли, толкова им е и лекуването.

     Резонният въпрос всъщност е: възможно ли е било да се случи друго, ако лечението е протекло само чрез психофармака? И какво точно е трябвало да се лекува? Защото, без да ставам адвокат на дявола, аз твърдя, че отново пропилият нещастник не носи кой знае каква вина за рецидива си, ако единственото, което е получил като помощ, са били режещият невролептик, антидепресанта и транквилизаторите – все пак забравяме, че говорим за тежко заболяване, а не за морален избор и свободна воля, до която са склонни да свеждат всичко близките. Ако един шизофреник, изоставил преди седмица-две халдола и все още неприспособен към лепонекса, започне неочаквано да халюцинира и буйства, при което потрошава дома си, ще започне угрижено цъкане с език из цялата махала или пред входа на блока: “Ай, горкият човек!” Но ако е алкохолик, историята ще е друга, макар че разликата не е кой знае каква. Всъщност и самите психиатри, често без да са отговорили на въпроса за ограниченията при медикаментозната терапия, попадат в капана на морализирането. Нека проследим как се развиват най-често нещата.

     ...След няколко години зверско пиене някой си Алекси – телевизионен техник или свещеник, все едно – разбира, че трябва да спре, но не може, тъй като алкохолната зависимост е тежка, много тежка. Няколко месеца изминават в отчаяна борба да бъде или да не бъде, т.е. дали да потърси психиатрична помощ или сам да се дърпа за косата от блатото. Клиничната картина е ясна: дълбока депресия, многогодишно безсъние, на прага на делириума, начало на невропатия, сутрешна абстиненция и безумни угризения на съвестта, суицидни мисли, силни болки в областта на черния дроб, липса на всякаква воля и работоспособност, снижена почти до нула. В пакет с това вървят семейните драми, професионалният провал, прекъснатите социални връзки и самоизолацията заради страха да не го видят пиян. Както и натрапливото мислене за пиене. Рядко някой се справя с всичко това сам. Алекси е по-скоро правило, при повечето хора излизането от това състояние с мюнхаузеновското самотно дърпане за косите просто не се получава. И след една параноична и подлудяваща нощ Алекси най-после се решава и влиза в болница – Суходол или Раднево, все едно – и започва лечение. Огромни дози витамин В комплекс, антидепресанти, карбамазепин, транквилизатори и невролептик, заедно с куп други лекарства за увредената органика. След месец започва подобрение, емоциите се притъпяват, чувството за страх и безутешност намалява, след два месеца той е спокоен, с долу-горе укрепнала психика, с плахи мисли за това, че светът го чака навън (все пак е имал късмет и не е опропастил всичките си връзки), на третия месец го изписват и го диспансеризират, за да си получава безплатно скъпия коаксил или финлепсина. Отначало всичко е добре, но постепенно се случва нещо непредвидено. Алекси се е зарекъл да не близва алкохол и го прави по единствения възможен начин. Започва да отбягва магазините, където се продава алкохол, после – заведенията, където сервират алкохол, избягва да ходи на гости, да посреща гости, избягва предишните приятели по чашка. Започва да води самотно и мъчително съществуване, изпълнено със съжаление по миговете, когато всичко още е било хубаво, когато е можел да си пийне човешки с приятели на маса, да бъде за два часа кумир или велик шегобиец, след искрица вдъхновение да чукне нещо чуждо набързо, да успокои с чашка-две неизменния гняв, на който ни подлагат понякога другите и пр. Всичко това вече го няма, има страх да не се подхлъзне и да съгреши, защото знае, че после следва адът и че няма да успее да се справи. Освен самотата пред него се изправя с цялата си болезненост и реалността. Заедно с дълбоката изолация и самокапсулирането настъпва и царството на страха. Как ще живея сега, когато всичко хубаво вече е отминало? Когато липсва веселието, с тая празнота и скука в душата! Когато го няма съпреживяването на старите ценности на вдъхновяващия алкохолен фон. Идва времето на големия вакуум след изгубените принадлежности и социални връзки, времето на страховития въпрос: Какво да правя сега с живота си, изобщо със себе си?

     След всичко това обикновено следват усещането за житейски провал и нова дълбока депресия. Ето, тук свършват възможностите на психиатрията и започва нейната безпомощност. От руините, останали от Алекси, трябва да се издигнат нови психични основи за живот. Лип­сва смисъл, налага се той да се намери някъде, някой да помогне на са­мот­ни­ка, някой да го разбере, без да го уко­ря­ва, защото угризенията за по­след­ни­те години не са малко зло. Останало ли е в света нещо, заради което из­об­що си струва да се живее? На тоя ек­зи­стенциален въпрос психофармака не от­говаря. Таблетките нямат харизмата на човешкото присъствие. И онова, ко­е­то следва, е или обратно връщане във все­лената на алкохола т.е. рецидив – вече много по-безнадежден и отчаян – или нещо друго, което започва там, където свършва медицината.

     И с това се връщам към началния въпрос, за ролята на психиатрията. Тя е такава, каквато е ролята и на другите дялове на медицината: да поддържа и предпазва болния, докато организмът и психиката сами започнат да се справят, ако разбира се, не става дума за необратимо психично заболяване. После идва момент, в който тя става или недостатъчна, или излишна, че дори и опасна. Не бива да забравяме, че засегнатите от алкохолизма имат по принцип силна склонност към психична зависимост, за което ще стане дума и по-нататък. Особено към транквиланти. Дори дългата употреба на карбамазепина, който уж не поражда физическа зависимост, може да доведе с ефекта си до тежка пси­хо­ло­ги­чна зависимост – нещо като нова химиопатерица, заменила старата. И от­каз­ва­не­то му поражда у много хора панически страх. Да не говорим за на пръв поглед невидимите, но всъщност много дълбоки личностови промени, които настъпват при дългогодишното му въздействие върху емоционалния живот на човека. На­ма­ляването на прага на тревожност или въобще на чувствителността чрез дъл­га употреба на психофармака в някои случаи може да доведе изобщо до цялостна промяна в поведенческите модели на индивида, което пък от своя страна води до невидими, но много дълбоки личностови деформации.

     На всичко това психиатрите понякога възразяват: добре, но и вашите групи на анонимни алкохолици, както и онова, на което ги учите в тях, също поражда зависимост. Така е, но това е изобщо зависимостта от общността и от прин­ци­пи­те, които определят емоционалното и социалното благополучие – от нея страда всеки човек. Най-тежката загуба, която преживява един алкохолик, е загубата на социална принадлежност. А тя е най-важната потребност в човешкия живот. Обикновено социалните контакти на болния от алкохолизъм са “мета” контакти. Отнемете от тях алкохолния момент и те престават да съществуват. Връщането към социалния живот, от който всички сме зависими, е първото нещо, което се налага да осъществи един алкохолик, ако иска да живее пълноценно. И без изграждане на съответната група по принадлежност не виждам как това може да стане.

      Не е възможно да се изгради тази принадлежност без изграждане на опре­де­ле­ни ценностни модели, от които да от­съства алкохолът и като пси­хо­ло­ги­че­ска, и като етическа, и като екзи­стен­циал­на ценност. А именно такива мо­де­ли са заложени в програмата на “Два­на­де­сет стъпки” на Анонимните ал­ко­хо­ли­ци.

Петър Василев

Стара Загора