Размисли от затвора

     1.

     Зависимостта е проблем. По-често отношението към хората, които имат подобен проблем, е негативно. Затворът не е място, където човек може да се справи. Зависимият и без това се намира в свой собствен затвор, който управлява живота му – дрогата. Справянето чрез негативизъм с негативното не би довело до положителен резултат. Работата със зависимостта изисква отдаване.

Много често специалистите, които работят с този проблем, се опитват да поставят зависимия в контекста на своята дейност, а не в контекста на неговия собствен живот. Помощта за личността изисква промяна не само във възприятията на търсещия помощ, но и промяна на собствените възприятия. Специалистът трябва да е подготвен да разбира и приема, че действията му ще водят до промяна и в самия него. За да се постигне това разбиране за себе си и на личностните взаимоотношения в терапевтичния процес, са небходими нов тип знания и умения, твърде различни от прецизното спазване на учебните шаблони. За съжаление, голяма част от специалистите, които работят в България със зависимости, не са подготвени за това. Все още прeобладава медицинският модел, в който има голяма доза дидактика. Не можем да сме сигурни, че новото разбиране за помощта ще се приеме лесно, защото то в голяма степен изисква лична съпричастност и емоционално отдаване. А това не се описва в учебниците.

Изказвам благодарност на Фондация “Стефан Батори” за възможността да се срещна с хора, които работят с проблема различно, които го преживяват чрез себе си.

     Надявам се писмата, написани от хората, които не са свободни (а може би вече всъщност са свободни), да ни накарат да се замислим и да ни дадат надежда, че можем да се справим. Всеки има свой път и свое време.

Нина Гълъбова - психолог

     2.

     Много хора търсят смисъла на съществуването в различните сфери на жи­вота. Аз съм един от тях. Докато бях зависим от Дрогата, бях убеден, че съм го на­мерил в нея. Хероинът ми доставяше върховно усещане за щастие и удо­вол­ствие на цената на един час труд дневно. Тогава си казвах – колко е евтино да си щастлив и удовлетворен. Без да си вложил усилия за това. Тогава не осъзнавах, че плащам с цената на безценното си здраве и свобода. Заедно с това си отидоха любовта и надеждата, които живееха в мен. Останах сам, с празно сърце и болни мечти. Болни, защото имах ли доза, имах и мечти, нямах ли доза, нямах нищо. Дали намерих смисъла? Не знам... Вместо него опознах същността на болката, нещастието и мъртвешката самота, които наркотиците благоволиха да открия. Вие как мислите, дали смисълът е във всичко това? Днес съм чист, здрав едва ли мога да кажа. Но съм щастлив. Защото отново мога да се смея и съм сред хората, които ценя и обичам. Гледам ги в очите. И не мога да видя онова презрение, с което ме гледаха преди. Вместо него виждам топлина и обич. Това ме прави щастлив. А с топлината и щастието, с които ме даряват тези очи, разбрах, че сми­съ­лът съм аз.

Изцеленият

     3.

     Наркотиците са проблем, с който човек се справя изключително трудно. Така се случи и с мен.

     В ранна детска възраст и аз се озовах в клопката на дрогата, без дори да подозирам с какъв проблем се сблъсквам в действителност. Започнах от чисто любопитство и се заплетох толкова бързо, че в момента, в който осъзнах, че дро­гата е едно измамно изживяване, вече беше твърде късно. Но считам, че съм се спасил.

     Не ми беше никак лесно, докато се откъсна изцяло. И аз като повечето наркомани съм правил много опити да спра, но винаги спирах заради някой друг – например заради родителите ми, защото ги наранявам като ме гледат, че се съсипвам. Заради племенника ми, защото му давам лош пример...

     Но не бях опитвал да спра заради себе си.

     След доста опити и никакъв резултат започнах да се замислям как точно да спра, защото вече бях изморен от този двойствен живот, който водех.

     Запознах се с едно момиче, което обикнах. То нямаше нищо общо с нар­ко­тиците и изигра голяма роля за откъсването ми от тях. Един ден (който няма да забравя никога) направих разбор на живота си до момента. За хубавото и за лошото. И си дадох сметка, какво всъщност искам от живота – нормалните преходни неща, които всеки нормален човек се стреми да постигне.

     Трябваше да взема нещата в свои ръце. Трябваше да спра заради себе си – нещо, което не бях опитвал никога преди.

    Семейството и приятелката ми подкрепиха решението ми. Най-напред се откъснах от средата, в която се движех дотогава. Отидох да живея на друго място. Приятелката ми също дойде при мен като остави своите планове. Тогава започна истинската борба. Проведох и лечение с помощта на психиатри. Но чувствах, че трябва да съм ангажиран психически с нещо полезно. Родителите ми помогнаха като ми протегнаха ръка, за да започна малък бизнес, който аз трябваше да организирам. Точно това ми трябваше – организационната работа беше чудесно психично ангажиране. Чувствах се отговорен. В началото бях скептично настроен, но когато нещата потръгнаха, си дадох сметка, че върша сериозни неща, които са полезни. Намерих си и хоби, което ми служеше за разтоварване. Дотогава не бях мислел за такъв живот. Радваха ме неща, за които дори не подозирах, че ще ми доставят удоволствие. Имах чувството, че се раждам отново. Бях силен. Дрогата вече я нямаше. Исках семеен и спокоен живот. Исках да помагам на родителите си, а не те на мен. Вече четири години не взимам, но въпреки това борбата продължава.

А. Димов