ХОРАТА ПИШАТ... ПРИКАЗКИ

***

     Приближих се към хора, които бяха вперили погледи в небето. Загледах ги и про­следих, вдигайки очи и аз. Нищо! Абсолютно нищо не забелязвам.

-  Простете за любопитството, но какво гледате?

-  Лебед!

     Стига бе, какъв лебед в тоя студ!? Пак поглеждам нагоре, после и хората, които се взираха в небето – поклатих глава с недоумение. Замислих се.

     Странно! Защо ми се струва нещо познато това с лебеда?!

     Даа, да, спомних си! Ама че време мина от тогава?!

     Бях дете, гонихме се в махалата с кварталните хлапета. Отнякъде се появи един свещеник. Беше възрастен, с избеляло от старост расо, но инак чист, колосан, с достолепна походка и поглед – дааа, какъв поглед – няма да го забравя никога! Тогава не се гледаше с добро око на свещениците. Такива времена бяха – ате­и­сти­че­ски утопии за светли бъднини!

     Едно от децата забеляза свещеника и понеже се изживяваше като тартор (той след време стана и голям политик в християн-демократическа партия), поде нова игра. Закикоти се и задюдюка към възрастния отец:

     -  Кой предаде Левски? – извика (така ни учиха партийните възпитатели – форма на забавление за децата, която всъщност целеше иронизиране и отвръщение от църквата – хранилка на утопичен архаизъм и предатели на националните герои и на Родината).

     -  Попът, попът! – подеха новата игра дечурлигата, подскачайки от удоволствие и превивайки се от смях.

     -  Кой пръв ще предаде попа?

     -  Аз, аз, аз! – надпреварваха се всички, кой пръв ще донесе вестта, че се е появил предател в народните редици (дааа, как ни подготвяха за бъдещи доносници...).

     Тарторчето взе буца пръст от земята и хвърли в посоката на отминаващия свеще­ник. Не помня дали го удари?! Съмнявам се! Той всъщност и днес от пар­ла­мен­тар­на­та трибуна си е латерна, но на практика – въздух под налягане – тенекия, що дрънка!

     Всички се разбягаха, видимо доволни от смелостта си и че са изпълнили пио­нер­ския си дълг!

     Аз гледах безучастно. Бях най-малкият и най-страхливият. Може би съм им за­ви­дял за смелостта – не помня добре какво ми е било тогава в главата. Помня обаче не­го­вия поглед, проследяващ бягащите деца – бъдещето на страната ни – бъдеще, което ясно заявява липсата на нужда от Църква!

     Бяхме останали само двамата. Аз – вцепенен от страх, а той – с избледнялото чер­но расо, снежнобяла коса и брада и с големи, влажни, сини очи, насочени към мен. Какво ли беше замислил? Ще ми стори ли нещо? Готвех се да се разплача, като фор­ма на само­за­щи­та, в случай че реши да ме напердаши, когато чух гласа му – дълбок и мек, изпълнен с тол­ко­ва топлина и любов, сякаш не от човек, а от друг, при­ка­зен свят идва!

     -  Как се казваш? – приближи се толкова бавно и плавно, че дори не забелязах как се е доближил до мен! Нищо не отговорих. От страх ми се беше схванало гър­ло­то.

     -  Ти защо не хвърли по мен? Даже не се смееше?! На другарчетата ти им беше весело, а на теб май не особено?!

     -  Не! – съвсем тихо прошепнах, навел глава и чупейки пръсти от притеснение.

     Той ме прегърна бащински и като на възрастен приятел ми каза:

      -  Ела да седнем на пейката. Ще ти разкажа една приказка. Знам я от моя дядо. Той пък я научил от неговия. Те всички бяха свещенослужители, като мен.

     Седнахме един до друг, но той беше позавъртян в моя посока, така че можехме да срещаме погледите си. Когато говореше, ме гледаше в очите, а аз все още не смеех много, въпреки че не ми се струваше вече толкова страшен... Той започна бавно, с тайнствен глас, а разказът беше като свещенодействие, като молитва.

***

Приказка за калния остров

и белия лебед

     Някога, някъде, на далечен остров нейде в оке­а­ни­те живеели странни птици. Те уж би­ли пти­ци, а не можели да летят, защото би­ли це­ли­те изцапани с кал. Островът бил тол­кова кален, че не било въз­мож­но да жи­ве­еш там и да се опа­зиш чист.

     Всички птици били толкова мръсни, че из­губили не само чистотата си, но и пред­ста­ва­та за себе си, как точно са из­глеж­да­ли и за всич­ко, което ги за­о­би­каляло.

     Калният остров бил най-тъжното мяс­то на Земята. Неговите жители можели са­мо да се ва­лят в мръсотията – дори гла­ви­те си не мо­же­ли да вдигнат от ми­зе­рия­та. Крилете тежали за полет, а гласовете... Те всъщ­ност били се превърнали в безгласни твари.

     Ето че в един прекрасен, слънчев ден в небосвода отнякъде се появил пре­кра­сен снежнобял лебед. Птицата с величествено достолепие приближавала острова.

     Сякаш животът на този остров замрял. Всички кални същества пре­ста­на­ли да се движат, притаили дъх, даже спряло и времето! Явно този ден бил мно­го особен за жителите на калния остров – дори може да се каже, че за ис­то­рия­та му появата на искрящия от чистота събрат си била събитие. Те ста­ва­ли свидетели на чудо. Птиците видяли истинската си природа. Чудният гост ка­то че ли им напомнил, че и те биха могли да заблестят от чистота, да раз­пе­рят криле и да преоткрият небесната шир.

     Отвсякъде заприиждали твари, вероятно, за да се насладят на прекрасния лебед. Той стоял с невероятно достойнство, заобиколен от много, много кални и обезличени същества. За миг изглеждало, че Слънцето спряло пътя си, за да може по-дълго да освети този миг.

     Ето, забелязало се странно раздвижване сред тълпата. Нещо щяло да се слу­чи. Във въздуха се усещало, че ще се случи нещо значимо, което може би, щяло да промени историята на този остров! Дали е възможно една непозната пти­ца, долетяла от неизвестна посока, да промени толкова много местни жи­те­ли?!

     Странно гъгнене се разнесло навред около лебеда. Дали нямало всички, ви­дели колко красиви могат да станат, да се втурнат към океанските води, които по принцип избягвали, и в този прекрасен и слънчев ден островът да се изпълни с чисти и блестящи същества?!

     Изведнъж, като по сигнал, всички твари се нахвърлили върху самотната птица! Образувала се планина от мърдаща, смърдяща и квичаща кал! Вече нищо не се виждало – само кал – навсякъде! Даже слънцето се забързало, по-скоро да залезе! Пилетата рияли в мръсотията си с безжалостна страст – кълвяли се едно друго и даже от себе си късали плът – издавайки неистови писъци. Вечната тишина и спокойствие на калния остров били нарушени. От много време тези птици не били полагали толкова много старание! Надпреварвали се кой ще е първи върху белия лебед! Да отскубне повече! Да изцапа най-много!

     Отново, като по сигнал, тълпата спряла. Делото било завършено. Вече нямало чисто място по горкия лебед – нямало вече бял лебед! На мястото му имало само едно безформено кълбо кал. Всички се заразотивали видимо доволни. Животът на калния остров щял да продължи както и досега. Слънцето ускорило хода си и се скрило зад хоризонта. Всичко потънало в тъмнина.

***

     Последните думи на свещеника бяха поразително тихи и дълбоки. Аз не отлепях поглед от него. Той от мен – също. Така стояхме известно време. Нещо ставаше с мен. Никога дотогава не бях чувал такава приказка, която да ме смали и възвиси едновременно, и не бях слушал такъв разказвач! Аз не бях същото уплашено хлапе и никога повече ня­ма­ше да бъда!

***

     А хората, взиращи се из облаците за прелетял лебед, заспориха, че може би е изостанал от ятото щъркел, но какво толкова?! За мен това беше без значение, по-важното е, аз каква по­со­ка следвам и дали ще закъснея за цър­ковната служба! Попригла­дих ра­со­то си, наместих топлата си шапка и за­бързах към топлия храм!!! Днес бях бла­гословен с помазанието на един пре­красен спомен, от един чудесен дя­до свещеник, който отдавна е в цар­ството на белите и блестящи ду­ши! Царство му небесно!

Отец Марио Йонов