ЛИЧНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ

     Честно казано, в първия момент работната ситуация, пък и замисълът на подобен семинар като този за консултанти по зависимостите, организиран от фондация “Стефан Батори” от 18 до 21.04.2007 г. във Варшава, може да по­дей­ства смущаващо. Случвало се е да присъствам и друг път на семинари или кон­фе­ренции, свързани по един или друг начин със зависимостите и в България, там нещата обикновено стоят така: от едната страна са хабилитираните лица, професори, доктори на науките, магистри, лекари; тук-там присъства и по някой терапевт, но обикновено целта на встъплението му е повече да запази в тайна това, което знае, отколкото да сподели нещо. Всички те четат разработки, правят презентации, водят научни дискусии. От другата страна пък са потърпевшите и специалисти, обикновено с по-ниска научна квалификация, които записват старателно.

     Е, във Варшава нещата бяха обърнати наопаки. По-голямата част от водещите бя­ха потърпевши – т.е. алкохолици: Виктор Ошатински, Кшищоф Довгирд, Ан­джей Майхер, Анна Швед, Ягода Кубяк, Антони Павловски, Феликс Дума­нов­ски. Малка част бяха специалисти, в тесния смисъл на думата. Липсваха ле­ка­ри­те, колкото кощунствено да се стори това на някой. От другата страна, т.е. тези, които слушаха и задаваха въпроси, вече бяха специалистите – социални работ­ници, лекари, психолози, естествено и много хора със зависимости. Т.е. орга­ни­заторите бяха създали един съвсем нов начин на взаимоотношения, свързани с решаването на проблема. Целта не беше да се представи нов медикамент или начина за използване на банките с глюкоза. До голяма степен това беше среща на алкохолици с други алкохолици и зависими. Или близки на алкохолици (съ­за­ви­сими), доколкото участ­ни­ци­те в се­минара бяха пред­ста­вители на различни клу­бо­ве на АА, Ал-Анон или други ор­га­ни­зации за работа със за­ви­сими в Русия, България, Гру­зия, Украйна, Мол­до­ва и Мон­го­лия.

     В България изправянето на по­добен форум на един ал­ко­хо­лик, който да го­во­ри за бо­лест­та си, би било по-скоро екзотичен факт – вероятно биха му ръко­пляскали, но пак така, заради екзотичната му смелост. Едва ли някой от спе­циа­листите би се заслушал сериозно, ако заговори надълго за замисъла и фило­софията на програма като “Два­надесет стъпки – дванадесет традиции”, така както го направи в разяснения­та си Антони Павловски, един от ветераните на АА във Варшава. На семи­на­ра се долавяше, че в Полша това е по-скоро норма, което обяснява в някаква степен и успехите. Голяма част от лекторите бяха хора, сблъскали се лично с болестта, приели я като своя съдба. Вече в последствие, след преодоляването й, те бяха израснали и като специалисти, участващи на раз­лични нива в изу­ча­ва­не­то и терапията и. Което е много важен пример за тези, които са все още от дру­гата страна. Т.е. тук става дума за съмишленици по съд­ба. Алкохолизмът е болест, но той е и грях, както отбеляза във встъплението си Виктор Ошатински. И е много важен въпросът, къде е тънката граница, отвъд която едното преминава в другото. Къде точно безотговорността е форма на безпомощност и къде се превръща в престъпление. Болният не носи вина и отговорност, че е болен (Анджей Майхер), но носи отговорност за постъпките и оздравяването си.Анна Додюк например разви цяла теза за скуката като пато­ло­гична травма, толкова силна, колкото и всяка останала травма, която много често тласка и подрастващи, и възрастни към алкохола, дрогата и хазарта. Този въпрос, също като предишните на Ошатински и Майхер, няма медицински отговор. Разказите за метастазите на болестта върху близките, развиващи съ­за­висимост, или за начина, по който би могло удачно да се комуникира с обществото на все още пиещите алкохолици и техните близки (Кшищоф Дов­гирд), методът, ускоряващ търсенето на помощ (интервенция), към който бяха насочени практически разиграните ситуации от Я. Кубяк... Изобщо темата на семинара имаше толкова много производни, че би било невъзможно да се вникне в основния проблем, без те да се вземат предвид. Може би само хора, които са преживявали зави­си­мост­та като своя лична съдба, могат да схванат истинската същност. Защото симпто­ма­тиката, описана в нозологията, било то по ICDили DSM, представя до голяма степен външната страна на болестта.

     Мисля, че освен получените практически познания за превенцията, същност­та и терапията на зависимостите, ползата за участниците в семинара имаше и ед­но друго измерение. От една страна специалистите и наплашените близки, взели участие, в чисто чо­вешкия, си, нерегламентиран кон­такт със засегнатите от бо­лест­та и лекторите, ви­дя­ха, че непие­щите от много го­ди­ни ал­ко­хо­лици или други зависими съвсем не са та­ки­ва чу­до­вища, каквито ги пред­ста­вят в някои по­пу­ляр­ни ор­га­ни­за­ции, пример­но дружес­твата на трез­ве­ни­ци­те. Че са хо­ра, които мо­гат да успя­ват в живота си и да се развиват и израстват – и професионално, и духовно, ако пазят своята трез­вост. От друга страна, самите зависими, участвали в семинара, усетиха и осъ­зна­ха ценноста на своята лична борба с болестта. Че точно те са хората, които мо­гат истински да помогнат на тези, които са се устремили към дъното.

Петър Василев