Петър Василев

Специалист по неорайхианска психотерапия

към Весдойче Академия, Мюлхайм,

Магистър по психология

ОРАЛНИЯТ ХАРАКТЕР

(Едно от ядрата на склонността

към зависимости)

     Когато днес се говори за характер, става дума за до­ка­зана със средствата на експерименталната психология пси­хична структура, с помощта на електрография, на мио­графия, кирлианова фотография, хромография и ред про­ек­тивни тестове от рода на Сзонди, BBCT и пр. Т.е. нещо, което може да се види и да се проследи във времето като съвкупност от вза­имо­от­ношения със света. Един характер е определен начин на чувстване и емо­цио­нално отреагиране, той стои по определен начин, диша по определен начин, ходи и гледа по определен начин, има определена телесна морфология. Ха­рак­терът не е темперамент, т.е. старото делене на сан­гви­ни­ци, холерици, ме­лан­хо­лици и пр., което правеше Теофраст, няма нищо общо с мо­дер­ните определения. Той е онази първична емоционално-чувствена арматура, оформяща се от деня на раждането докъм седмата година от живота ни, когато възприемаме и опо­зна­ваме света предимно чрез чувствата и емоциите си. Около него се надстроява сгра­дата на бъдещата личност, той предопределя до голяма степен бъдещите ни психични успехи или неуспехи, което често става по абсурдни и болезнени на­чини.

     Характерът се ражда, за да ни предпазва при социалните и интимни кон­так­ти чрез определени реакции, плод на “хронифицирани” сътресения в емо­цио­нал­ния ни живот в ранна възраст. Заради тях говорим за характерови травми. Те де­формират емоционалната арматура по определен начин, уж за да е по-ус­той­чива в бъдеще точно на тия сътресения, пред които в една по-крехка въз­раст се е огънала. Там се пропуква осъзнатото ни рационално поведение и често пъти един тип мотивация, свързана със страхове, подтиснатост и гняв, из­глеж­да­щи за по­вечето хора абсурдни, взима връх. На базата на тези травми се определя и ти­път характер. Той е като черна дупка – не е желателно да надничаме в нея без чуж­да помощ, за да не пропаднем. Бурята, която руши зданието на разума и хар­мо­нията. И както един организъм има своите слаби места и рискови зони, така ги има и всеки характер. За оралния това са зависимостите, хранителните пси­хо­ген­ни разстройства (анорексия, булимия, хиперфагия), биполярните раз­строй­ства (циклотимия, циклофрения), и в соматичен аспект – на дихателния апарат.

    По-просто казано, характерът е оная невидима бариера, в която се спъ­ва­ме, за да паднем на носа си, когато сгафим. Казваме си виновно, няма пък, няма по­вече да правя така, но няколко дни по-късно реагираме по същия начин, и слисано не можем да разберем, защо така небето пак се стоварва на главите ни, ка­то иначе сме толкова умни. Т.е. тази структура има подсъзнателна природа, за­това трудно се поддава на опитомяване. За съжаление, всички я имаме.

     За задоволяване на орални потребности се споменава с ирония в про­гра­ма­та на АА “Дванадасет стъпки, дванадасет традиции”. Нормално е, все пак всич­ко там е писано през 40-те години на миналия век. Но е важен знак, че все пак са забелязали някакво подобие на патология, свързана с устата. Т.е. става дума за задоволяване на потребности, свързани с устата. Те си съществуват и съвсем не са свързани само с яденето и пиенето, както се счита. В йерархията на ос­та­на­ли­те нарцистични потребности са най-ранни. И тъй като пиенето на алкохол до при­падък, пушенето на тютюн като комин, тъпченето с храна и после по­връ­ща­не­то (булимията), както и тоталният й отказ от храна (анорексията) не е начин да удо­влетворяваш потребности, то стигаме до въпроса за какво все пак става ду­ма? Кога е времето на техния генезис в психичен аспект? И защо заемат такъв ва­жен момент в живота на индивида, та по-късно стават причина за цялостното му проваляне, че и за смъртта му?

     В първите си месеци след раждането детето живее в състояние на “не­ди­фе­рен­ци­ра­ност”, то е и себе си, но и външния свят. Например то не може да по­чув­ства майчината гръд като нещо външно на собствения му АЗ. Егото му се определя от физиологични механизми, които включват устата и зоните около нея. Външният свят не е нещо аб­страктно, там все още отсъстват времето и про­стран­ството. Комуникацията с реал­ност­та е изцяло телесна – уста, кожа, нос. До­верието се изразява чрез смукане, покълващата агресивност чрез хапане, не­до­верието чрез нежелание да отвориш уста. Животът е вкус и мирис, светът е ситост, сигурността е топлина. Вселената се състои от вкусно и безвкусно, топло и студено, меко и твърдо – това са критериите за добро и зло. Топлото и си­тост­та са оцеляване и уют, гладът и студът са тревожност, самота и смърт. За да оце­ле­еш, трябва да се вкопчиш в света точно с уста (това е първият рефлекс) и да не изпускаш плячката. Иначе казано, светът, към който са насочени всички усе­ща­ния, все още е гърдата на майката. А любовта, даваща усещане за утробата, е ней­ната прегръдка – т.е любовта не е поредица от думи, тя е физична. Дори по­треб­ността от при­над­леж­ност напомня утробата и има фи­зич­ни измерения – ко­га­то го гуш­нат, дребосъкът не е на­яс­но къде свър­шва той и къде то­чно започва май­ката. В тази пре­гръ­дка той се из­пълва с по­зи­тив­но­то усещане, че е приет и че е част, че му се полага да живее. Це­лият сми­съл на съ­ще­ству­ването е оли­це­творен в от­но­ше­нията с гър­да­та и с ръ­цете, ко­и­то го об­ви­ват.

     В психологията този отрязък се определя като сензорна фаза, най-ранната в чо­веш­кия живот, тя приключва някъде около първата година. Тук се зараждат до­верието или недоверието, любов или омраза към обекта на любовта, стремеж и движение по посока към света или бягството от него. Случва се така, че гър­да­та внезапно изчезва за по-дълго, отколкото мъникът може да понесе. Или пък в пре­гръдката го няма онова топлото, успокояващото, което ражда съня и връща си­гурността на утробата(дори и при суициден опит оралът търси усещането за утробата, той предпочита таблетките или ваната пред въжето или високия покрив).

     Тези липси понякога не са за седмица-две, а за много по-дълго, често пъти те са по-скоро правило, и то в много ранен период. Но желанието остава, а от­ка­зи­те се пре­жи­вя­ват – не се приемат, а точно се преживяват – като страх от смърт­та, която е напълно реална опасност при фрустрация в тази фаза. Приемат се с гняв и огромна ревност към обекта на любовта, които по-късно остават(изо­с­тавените в домовете деца цял живот не успяват да се отърсят от този гняв).Гладът за впечатления и усещания, идващи през кожата и устата, чрез ко­и­то се усвоява и опознава света на психично ниво, се преживява същевременно и като глад за повече удоволствие (всички живеем на принципа на удо­вол­ствие­то). Той се хронифицира (оралите са ненаситни), тук единственият начин да оце­лееш е да приемеш реалността, което означава да престанеш да правиш опити да получиш, защото отказите на таза възраст се преживяват като житейско по­ра­же­ние и смърт. Това пък те обрича на вечен глад и вътрешна празнота, които след­ва да се компенсират. Казахме, че все още я няма устойчивостта на въз­раст­ния да понася фрустрации.

     ДОВЕРИЕТО

     Да се довериш, означава да отстъпиш властта, да бъдеш “отдолу” – но не за­ради социално приетата роля на подчинение в обществените структури, с ко­я­то по необходимост всички се справят някакси, а заради вътрешната потребност да бъ­деш “нахранен” емоционално, да получиш любов, нежност, ласки, под­кре­па, секс, защото вътрешното емо­цио­нално благополучие пре­ми­нава през връз­ка­та с другия.В природата няма независимост. Доверието е синоним на емо­цио­налното подчинение. По­за­та на едно легнало пред сто­па­ни­на си по гръб куче, с оголен ко­рем и разперени настрани крака, говори точно това: “Аз знам, че така ставам без­за­щи­тен, но ти се доверявам, за­що­то само чрез теб бих могъл да по­луча не­об­хо­димото ми удо­вол­ствие от жи­вота и уве­ре­ност, че съм оби­чан. Затова да бъде во­ля­та ти!” Едно от­ра­но мал­тре­ти­ра­но от стопанина си ку­че ни­ко­га няма да легне по гръб до­бро­волно.

     Да се доверяваш, озна­ча­ва да уме­еш да молиш и да ис­каш любов. То­зи, който не се доверява на своето тя­ло като извор на удо­вол­ствие, въ­т­ре­шна хармония и радост, не би мо­гъл да се довери и на човека, който му помага да ги изживее. Той ще изпитва страх от него. Да признаеш пред себе си, че емоционалната ти пълнота зависи от връзката ти с другия, означава въ­т­ре­ш­но да приемеш и смирението си пред него. Но за оралния характер връзка = опа­сност от нараняване и изоставяне, което предизвика силно вътрешно на­пре­же­ние,авпоследствие и огромна ревност или гняв. Той не умее да моли и да ис­ка обич, защото в началото на живота, когато оцеляването му е зависело от това, ко­гато е молил за ласки и нежност, най-често са го предавали. Следва на­трап­ли­во­то търсене на властови позиции в комуникацията. Социално продължава да иг­рае ролята на добро и възпитано дете, стига нещата да не опират до участие на емоциите. Оттук и необходимостта от типичното “вкопчване” в ин­те­лек­ту­ал­но­то – идеи, табута, духовни концепции. Оттук и фанатизмътму без мярка (по­ред­но­то вкопчване със зъби), например при участие в сектите. А вкопчването не е синоним на доверие. Дори да се реши членът в сектата на интимна връзка, тя ще е интелектулизирана, т.е. без опасност да му разбият защитите: “Бог така пожела!”, “Гуруто е мъдър и най-добре знае”, “Тя е моя сестра в църквата!”, “Ние сме духовно свързани” и пр. Няма го естествено природното: “искам го – не го ис­кам”, “харесва ми – не ми харесва”, “привлича ме – не ме привлича”, “въз­бужда ме – не го понасям”. Няма ги, защото са прекалено обагрени емо­цио­нал­но, т.е. физически.

     Любовта за орала е вяра в един идеализиран ТИ-образ, който може да се грижи, да подкрепя, да разбира и закриля. Отхвърляне на физически не­дву­сми­сле­ната реалност.

***