Размисли за капана на непростената обида
Беше случка отпреди 20 и кусур години, но никога не си позволих да я забравя. Бях наранена – много дълбоко. Не става дума за физическата болка, беше ми нанесена обида, бях наранена емоционално и на всички нива, беше всъщност посегателство над личността ми. Обидата беше така дълбока, че разбрах какво означава изразът “мразя този човек от дъното на душата си” (за разлика от многото видове любов, омразата е само един вид – този). Не можех да мисля за нищо друго. Няколко седмици по-късно разбрах, че ако продължавам така, ще проваля живота си. Не на шега.
Просто нямаше да издържа на силата на това чувство. Така, както любовта ни дава сили и вкус към живота, така обидата и омразата действат с обратен знак. Не бих могла да възстановя веригата от мисли, разбира се: тогава бях страшно объркана и много млада. По някое време осъзнах, че въпреки желанието ми, не мога да накажа този човек. После, че наказанието всъщност не е моя работа. А после му простих.
И тогава усетих колко хубаво е чувството да простиш: то е като да свалиш огромен товар от себе си; нямах чувство на загуба, а напротив – станала бях сякаш по-богата и по-истинска. Омразата изчезна. Отново бях жива. И оттогава всяка волна или неволна обида към мене не наказвам с омраза. Мисля, че е по-лесно човек да намери силите да прости, отколкото да живее с нея.
Така се случи, че имах повод да мисля върху обидата и прошката повече и по-отрано, отколкото би очаквал човек. Този спомен ми “светеше” с червена лампичка всеки път, когато имах усещането, че някой навлиза грубо (по моя преценка) в личното ми пространство. Знаех си, напомнях си, че трябва да помисля, преди да се обидя – нали не исках отново да вляза в онзи капан и да се загубя в тъмните страни на душата си, в зловещите дебри на желаното отмъщение, в убийствената за мен реалност на омразата?! Та затова всеки път, когато ми идваше да се “фъчна” – да се дръпна обидено, все си напомнях да помисля. И излиза – след всичките години оттогава, че нарочни обиди към мен е нямало. Имало е истина, неудобна за мен в момента, която е по-лесно да бъде квалифицирана като “обида” – пред перспективата да приема факта и да се извиня. Имало е неразбиране на обстановки и реакции. Имало е мързеливо интерпретиране на ситуации. Всъщност след един по-честен размисъл би могло да се каже, че не съм била обект на преднамерена обида след онзи случай. Даже и за онзи случай не твърдя, че човекът е бил с лош умисъл – така е разбирал своите желания, така се е опитал да ги реализира...
Ами, не знам – от много години този спомен, който не си позволявам да забравя, извиква у мен единствено радост и благодарност, че успях да съхраня себе си тогава. Затова и не го забравям – най-вече заради усещането за лекота, след като простих. Мисля, че умението да простиш е разновидност (или разклонение) на щедростта – но това е щедрост, насочена според моето виждане навътре, към самия себе си – това е даване на нова възможност за реализация на доброто, заложено у всеки от нас. Вероятно някой би казал (и несъмнено ще има такъв), че това е своего рода подхранване на егото. И какво от това? – всеки се нуждае от утвърждаване от околните и от себеутвърждаване. Ако винаги сме обидени на някого (а който търси защо – намира, нали?!), кога изобщо бихме успели да мислим за нещо друго, да се отдадем на нещо, да обичаме и да работим? Тук се сещам за едно изречение: “Който иска – намира начин, който не иска – си намира оправдание”. То кореспондира и с желанието да намерим оправдание за пиенето си. Жалко е, че няма начин като в математиката всичко да е чисто и ясно, поддаващо се на пресмятане. Защото всеки от нас е уникален, макар и немного различен от другите. А може пък и да не е жалко, всъщност и в това има очарование...
Трудно е да се даде определение, какво е посегателството над личността в смисъла на обида. Това е едно от нещата, които всеки определя според собственото си усещане за лично пространство и лична свобода. На нас, алкохолиците, повече отколкото на останалите хора ни се налага да внимаваме да не се държим като капризни деца. Може би заради прословутата ни чувствителност, а може би заради склонността ни към самосъжаление и към търсене на самотата – все начини да се усещаме ценни и важни. А също и недооценени и пренебрегнати, което пък подхранва още повече изолацията ни и ни затваря капана на отрицателните емоции и саморазрушителното ни поведение.
В нашия офис имаме обичай: когато някой от нас има идея, записва я в специална папка, наречена “Сламки” (по аналогия на поговорката, че удавникът и за сламка се хваща). Почти 90% от записаните идеи вече сме намерили къде да бъдат приложени... Та има нещо, което прочетох преди време някъде (съжалявам за неточния цитат и че не предоставям името на автора, предавам смисъла): “Добрите, праведните хора са измислили справедливостта, съда и наказанието за съгрешилите. Грешните (“лошите”) хора са измислили милосърдието, помилването и прошката”.
Изглежда, че има върху какво да се помисли от това изречение. То може да ни бъде “сламка”. Коя съм аз, за да съдя някого, който ми е казал неудобна за мен истина? Колко точно съм “важна”, за да си присвоявам правото да наказвам? Мога ли да понеса да видя изпълнението на дадеданата от мен присъда? Струва ли си да живея в ада на жаждата за възмездие? Ще спечели ли душата ми от това – или само егото ми ще е относително задоволено, когато чрез обидата се поставям в центъра на света?
МТ