ТОЛКОВА СИ ПРИЛИЧАМЕ
Да разкажа ли и аз своята история, или няма смисъл? Всички толкова си приличаме, че бих могла да разкажа за себе си само със събрани цитати от чужди истории... Нищо, ще споделя все пак, нали трябва да се учим да говорим открито за проблема си...
Не страдам от булимия (а понякога си мисля, че тя би била по-добрият вариант), страдам от хиперфагия. Ям, когато съм тъжна, когато съм самотна, когато някой ме е обидил или когато имам някакъв проблем и не зная решението му, ям, когато ми е скучно и нямам какво да правя, ям, когато имам прекалено много работа и малко време за да я свърша, ям, когато някой от приятелите ми е гладен и няма да ме гледа странно, че му правя компания, ям, когато видя храна и няма кой да ме обвини, че съм я изяла, ям, дори когато се погледна в огледалото и се ужася защото никоя дреха не ми става вече... ям при всеки удобен случай. Постоянно си търся поводи да похапна нещо, дори когато току-що съм обядвала или вечеряла.
Храната винаги е била най-добрият ми приятел. Лесно мога да я намеря винаги, когато ми трябва. Не е нужно да полагам специални усилия, за да й се харесам, не е нужно да правя нищо... Тя просто е там – във всеки супермаркет, във всяка пицария или ресторант, дори на всяка крачка по будките за вестници и цигари продават нещо за ядене... Винаги е удобно, винаги е лесно да се натъпчеш до пръсване... А след това... След това нищо. Мразя се, че съм го направила... и за да се утеша изяждам по някой шоколад.... И така до безкрай.
Или всъщност не, не до безкрай, защото на моменти ми проблясва идеята за диета. Тогава започва мъчението, наречено “от утре”. Понякога наистина успявам да започна режим, спазвам го 2 или 3 дни и зарязвам всичко... Няколко пъти в живота ми се е случвало да успея да не преяждам по седмица, две или дори месец, но след това старите ми навици се завръщат с такава сила, че напълнявам много повече от преди “диетата”. И... кръгът се затваря.
Иначе, животът ми е съвсем обикновен – още като дете имах симптомите на хранителното си разстройство, но беше доста по-слабо изразено и всички го възприемаха като обикновена лакомия. Сега си давам сметка, че майка ми също има хранително разстройство и това много ми е помогнало да развия своето...
През пубертета напълнях много, не можех да се гледам, а покрай това и самочувствието ми много спадна. Започна безкрайният цикъл от диети и преяждания... Опитах се да компенсирам външния си вид с много учене, много знания и такова поведение, че да се харесвам на всички.... Е, разбира се, ниското самочувствие никога не може да се компенсира изцяло...
След като завърших гимназия заминах да уча далече от семейството си, но нещата не се промениха. Намерих си приятел, който да ме обича и уважава въпреки външния ми вид, но пристъпите на преяждане продължиха по най-различни поводи.
Миналото лято се омъжих за същото това момче и смея да кажа, че сме много щастливи, получавам от него повече, отколкото съм мечтала... Но хранителното ми разстройство е по-силно от всякога. Тъй като сме заедно от много време, той знае за болестта ми. Опитвам се да му обясня, че не мога да контролирам пристъпите си, но.... Той не разбира, естествено. И как може да се обясни такова нещо на нормален човек?
От няколко дни съм в поредния си период на опити да оправя живота си. Ще се опитам да си наложа мисълта колко е вредно за мен да се натъпквам със сладки неща, но как да преценя колко е нормално да се яде? Загубила съм всякаква представа, какво е нормално ядене... Ще се опитам и да изровя причините за всичко това, за да се справя с тях първо, а после и със следствието...
Помагайте, помагайте, защото знаете колко е трудно да се промени човек!
Цветелина