ТОЛКОВА СИ ПРИЛИЧАМЕ

 

     Да разкажа ли и аз своята история, или ня­ма смисъл? Всички толкова си приличаме, че бих могла да разкажа за себе си само със събрани цитати от чужди истории... Нищо, ще споделя все пак, нали трябва да се учим да говорим открито за проблема си...

     Не страдам от булимия (а понякога си мисля, че тя би била по-добрият ва­риант), страдам от хиперфагия. Ям, когато съм тъжна, когато съм самотна, ко­га­то някой ме е обидил или когато имам някакъв проблем и не зная решението му, ям, когато ми е скучно и нямам какво да правя, ям, когато имам прекалено мно­го работа и малко време за да я свърша, ям, когато някой от приятелите ми е гла­ден и няма да ме гледа странно, че му правя компания, ям, когато видя храна и ня­ма кой да ме обвини, че съм я изяла, ям, дори когато се погледна в огледалото и се ужася защото никоя дреха не ми става вече... ям при всеки удобен случай. По­стоянно си търся поводи да похапна нещо, дори когато току-що съм обядвала или вечеряла.

     Храната винаги е била най-добрият ми приятел. Лесно мога да я намеря ви­на­ги, когато ми трябва. Не е нужно да полагам специални усилия, за да й се ха­ре­сам, не е нужно да правя нищо... Тя просто е там – във всеки супермаркет, във вся­ка пицария или ресторант, дори на всяка крачка по будките за вестници и ци­га­ри продават нещо за ядене... Винаги е удобно, винаги е лесно да се натъпчеш до пръсване... А след това... След това нищо. Мразя се, че съм го направила... и за да се утеша изяждам по някой шоколад.... И така до безкрай.

     Или всъщност не, не до безкрай, защото на моменти ми проблясва идеята за диета. Тогава започва мъчението, наречено “от утре”. Понякога наистина ус­пя­вам да започна режим, спазвам го 2 или 3 дни и зарязвам всичко... Няколко пъти в живота ми се е случвало да успея да не преяждам по седмица, две или дори ме­сец, но след това старите ми навици се завръщат с такава сила, че напълнявам мно­го повече от преди “диетата”. И... кръгът се затваря.

     Иначе, животът ми е съвсем обикновен – още като дете имах симптомите на хра­нителното си разстройство, но беше доста по-слабо изразено и всички го въз­при­емаха като обикновена лакомия. Сега си давам сметка, че майка ми също има хранително разстройство и това много ми е помогнало да развия своето...

     През пубертета напълнях много, не можех да се гледам, а покрай това и са­мо­чув­ствието ми много спадна. Започна безкрайният цикъл от диети и пре­яж­да­ния... Опитах се да компенсирам външния си вид с много учене, много знания и та­кова поведение, че да се харесвам на всички.... Е, разбира се, ниското само­чув­ствие никога не може да се компенсира изцяло...

     След като завърших гимназия заминах да уча далече от семейството си, но не­щата не се промениха. Намерих си приятел, който да ме обича и уважава въ­пре­ки външния ми вид, но пристъпите на преяждане продължиха по най-раз­лич­ни поводи.

     Миналото лято се омъжих за същото това момче и смея да кажа, че сме много ща­стливи, получавам от него повече, отколкото съм мечтала... Но хранителното ми разстройство е по-силно от всякога. Тъй като сме заедно от много време, той знае за болестта ми. Опитвам се да му обясня, че не мога да контролирам при­стъ­пите си, но.... Той не разбира, естествено. И как може да се обясни такова не­що на нормален човек?

      От няколко дни съм в поредния си период на опити да оправя живота си. Ще се опитам да си наложа мисълта колко е вредно за мен да се натъпквам със слад­ки неща, но как да преценя колко е нормално да се яде? Загубила съм всякаква пред­става, какво е нормално ядене... Ще се опитам и да изровя причините за вси­чко това, за да се справя с тях първо, а после и със след­ствие­то...

 

     Помагайте, помагайте, за­що­то знаете колко е трудно да се про­мени чо­век!

 

Цветелина