ПЪЛНИ С ВЯРА (ИЛИ ПЪЛНИ С ХРАНА?)
Спри да падаш и да се търкаляш
Когато моят дух иска да избухне, има няколко предупредителни знака – коремът ми се свива – неучтивите думи започват да бълбукат в стомаха ми… те са готови да избликнат от устата ми, когато си спомням думите на моя съветник „Чакай, докато можеш да отговориш. Извън сърцето разумът говори.”
Да реагираш е автоматичният отговор, който израства от емоциите ти. Наранените хора нараняват хора. Когато се чувстваме наранени, разтревожени, раздразнени или ядосани, искаме да отвърнем със същото. Като хранително зависима, наранявах себе си чрез преяждане и другите чрез нападки – крещейки, оплаквайки се, обвинявайки. Когато спрях да преяждам, разбрах моето неприветливо отношение, приех моята неправота и се опитах да коригирам вредите, които бях причинила. Посветена на възстановяването, открих нов стил на живот и нови умения – да не реагирам, а да отговарям по любезен и изпълнен с любов начин. В живота си срещам – физически болести, ядосани чиновници, невнимателни шофьори, твърде изморено, болно или ядосано дете от тези, за които се грижа,или семейни разправии – това всичко са възможности да реагирам. Отговарянето с любов изисква умениетозасамоконтрол.
Два примера от моята нарастваща способност да контролирам себе си ми идват наум. Един ден,не много отдавна, в качеството ми на свръхзагрижена майка, каквато съм, бях готова да се нахвърля върху съпруга си заради отношението му към едно от децата ни. Но вместо да атакувам него с думи, грабнах тефтера си и много енергично написах всички лоши неща, които исках да му кажа. По-късно, когато седнахме на дивана, тихо и с уважение му казах за моите мисли. Това беше много плодотворна постъпка. Изслуша ме. В миналото той не можеше да ме чуе, освен ако не му крещях с висок глас.
Комуникацията с децата води до специфични предизвикателства. Спомням си веднъж, когато Дан беше на около дванадесет или тринадесет. Раздразнен от нещо, което бях казала, той изхвърча ядосан от стаята, блъсна вратата на спалнята си и изкрещя:„Мразя те!”. Отначало много ме заболя. Преди програмата щях да бъда бясна. По време на възстановяването си се научих да чакам, докато мога да отговоря. Не много отдавна разбрах, че това е само чувство – чувствата не са факти. Отговаряйки благосклонно, казвам:„Виждам, че ти си разстроен заради мен. Уведоми ме, когато можеш да говориш за това. Обичам те.” Позволението моите деца да изразяват своите чувства ми помогна да изразявам моите – такива, каквито ги изпитвам в сърцето си.
Перфектни хора и други митове
Докато растях,си имах една чудесна фантазия. Женена съм за атлетичен мъж, живеем в модерно обзаведен апартамент с красиво окосена ливада,с чудесни съседи наоколо. Вечер аз съм перфектната съпруга,изслушваща внимателно моя съпруг, която прави уместни коментари, когато дискутираме събитията от неговия ден. Скоро ние сме благословени с едно или две деца. Аз съм перфектна майка, приготвяща чудесни ястия,и правя така, че моите деца да са винаги щастливи. Той е перфектен баща, чудесно сменя памперсите, докато са бебета,и спортува с тях, когато пораснат. Те ще са чисти, добре възпитани и любвеобилни… перфектнидеца.
Те ще са нашето най-голямо удоволствие. Всеки ден нашиятживот ще бъде изпълнен с блаженство и щастие.
За съжаление,с течение на живота ми моята фантазия се промени оттук, оттам. Срещнах Карл и се оженихме. Той не беше атлетичният мъж от моите фантазии, но беше интелигентен, с чудесно чувство за хумор. Оказа се обаче, че интелигентният мъж, за който се ожених, има ужасен недостатък. Той беше пристрастен към алкохола. Когато започнеше да пие, не можеше да спре. За съжаление,той също се ожени, без да има представа за това, за човек с ужасен недостатък. Аз бях зависима към храната. Не бях жена, която преяжда от време на време, а жена, която има сериозен проблем. Когато започнех да ям, не можех да спра. Тези две зависимости, покрай някои отделни случаи на лош късмет, заплашваха сравнително скоро да унищожат нашия съвместен живот.
Купихме си къща, добре построена. Тя не беше с окосена ливада, но имахме благоприлични съседи и беше наша. Имахмедеца, две чудесни момчета, Даниел и Джоузеф. Те бяха моите любимци. Целият ми живот се въртеше около децата. Бях запленена от идеята, че перфектният съпруг и перфектният дом са невероятно вдъхновение. Все още бях прилепнала плътно към илюзията за чудесните, добре възпитани, перфектни деца. Това беше моето най-голямо желание – да бъда перфектната майка.
През 1980 Карл загуби работата си след седемнадесетгодишен стаж. Нямаше нищо „лично” в това. Компанията му се премести в друга част на страната. Това беше време, когато бизнесът в Америка страдаше и нова работа беше практически невъзможно да се намери. Карл чукаше от врата на врата, търсейки работа, а аз си седях вкъщи, безпокоях се и се тъпчех с храна.
Карл стана „момче за всичко”. Переше килими, работеше като конструктор, произвеждаше ножове, работеше всичко, каквото попадне,с надеждата да намери пари, за да плаща нарастващите суми за сметки. Да работи на бара му беше любимата работа. Там той срещаше чудесно мислещи хора, които бягаха от грижите на света. Много от тези случайни познати му помогнаха да си намери доходни занимания и други предложения за правене на пари. Живеехме от един чек до друг на крилата на една колеблива молитва.
От време на време моите родители и моята доведена сестра, Лори, ни помагаха, като ни носеха храна, обувки, дрехи за момчетата, но Карл беше горд мъж. Той не приемаше лесно подаяния. Трудно ми беше да го убедя. Не знаейки къде да се дяна, ядях още повече храна. По онова време в нашия живот страхът и финансовата несигурност ограбваше цялото спокойствие, което имахме у дома.
Един ден моята братовчедка Линда ми предложи да си помагаме една на друга. Нейната малка дъщеря, Анджела, се нуждаеше от детегледачка, аз пък се нуждаех от пари. Това беше чудесно решение. Помагах на Карл да попълваме финансите, докато гледах децата ни вкъщи. Така започна моята кариера на детегледачка. Новините се разнасят бързо. Скоро моят дом беше пълен с деца и сега вече имах нова цел: ще бъда перфектният родител/перфектната детегледачка за всички деца, които ми даваха да гледам. Това обаче беше още една невъзможна мечта. Точно като моята цел за перфектния съпруг, дом и деца, моята преценка за отлични постижения беше повече от необоснована. Целите ми бяха недостижими от гледна точка на човешките стандарти. По тази причина тревогата и неудовлетвореността ме изяждаха. Когато работният ми ден приключваше и моите момчета си лягаха да спят, падах на кушетката от умора и започвах да ям висококалорична храна.
Още от ранните си години се научих как да се справям с емоционалния хаос. Моята майка ми казваше: „Вземи си кифличка, Пами, това ще те накара да се почувстваш по-добре.” Това беше като старовремска приказка, мит за успокоение. Не започвах да се чувствам по-добре, след като съм изяла една кифличка, една кутия кифлички или десет кутии кифлички. След изяждането на първите няколко кифлички – което беше първоначалното ми намерение – губех представа за причината и моето буйстване започваше. С времето, въпреки решителните ми усилия да контролирам преяждането си, се тъпчех с все повече и повече храна – всичко и нищо. С всяка хапка потъвах все по-надолу в бездната на безнадеждността. Какво щеше да се случи с моята мечта за перфектността? Надеждите ми се изгубиха в море от отчаяние и в планина от храна.
Приемане – реални хора в реален свят
Чувствах се като единствен родител, напълно отговорен за децата и къщата. Карл работеше през по-голямата част от дните и нощите. Един ден той се върна вкъщи въодушевен. „Скъпа (ние се наричахме скъпа и скъпи),вече имам работа!Нашата мечта беше станала реалност. Ще работя в общественополезна компания. Първите шест месеца ще бъде трудно, но след това всичко ще бъде наред.” Юхууу, най-накрая срещнахме щастието по пътя си. Благодаря ти, Господи. Бяхме щастливи и доволни. Месеците се изтърколиха, но нищо не се промени. Той все още работеше по много часове, връщаше се вкъщи и лягаше директно в леглото. Неговата нова работа беше гъвкава. Можеше да се върне вкъщи след работа, понякога по-рано и от 11:30 сутринта, но никога не искаше да прекарва времето си с „група деца, висящи по мебелите”. Така той описваше децата, за които аз се грижех.
„Татко, може ли момчетата и аз да дойдем да постоим с теб за няколко дни? Напускам Карл.” Натъжен от така създалите се обстоятелства,баща ми ме посрещна с отворени обятия. Обичам моя татко. Аз все още съм неговото малко момиченце.
Освен най-близките членове на семейството ми (татко, моята мащеха и доведената ми сестра Лори), никой друг не знаеше, че бях обезпокоена, дори и Карл. Бях се научила да пазя тайни. Моята майка би казала:„Ние не говорим за проблемите си; не показваме на съседите мръсното си бельо.” С по-прости думи казано:„Дръж си езика зад зъбите. Прави се, че всичко ти е наред на всяка цена.”