ПЪЛНИ С ВЯРА (ИЛИ ПЪЛНИ С ХРАНА?)

 

     Спри да падаш и да се търкаляш

     Когато моят дух иска да избухне, има няколко предупредителни знака – коремът ми се свива – неучтивите думи започват да бълбукат в стомаха ми… те са готови да из­бликнат от устата ми, когато си спомням думите на моя съветник „Чакай, докато мо­жеш да отговориш. Извън сърцето разумът говори.”

     Да реагираш е автоматичният отговор, който израства от емоциите ти. На­ра­не­ни­те хора нараняват хора. Когато се чувстваме наранени, разтревожени, раздразнени или ядосани, искаме да отвърнем със същото. Като хранително зависима, наранявах се­бе си чрез преяждане и другите чрез нападки – крещейки, оплаквайки се, об­ви­ня­вайки. Когато спрях да преяждам, разбрах моето неприветливо отношение, приех мо­ята неправота и се опитах да коригирам вредите, които бях причинила. Посветена на възстановяването, открих нов стил на живот и нови умения – да не реагирам, а да от­говарям по любезен и изпълнен с любов начин. В живота си срещам – физически болести, ядосани чиновници, невнимателни шофьори, твърде изморено, болно или ядо­сано дете от тези, за които се грижа,или семейни разправии – това всичко са въз­мож­ности да реагирам. Отговарянето с любов изисква умениетозасамоконтрол.

     Два примера от моята нарастваща способност да контролирам себе си ми идват на­ум. Един ден,не много отдавна, в качеството ми на свръхзагрижена майка, ка­ква­то съм, бях готова да се нахвърля върху съпруга си заради отношението му към едно от де­цата ни. Но вместо да атакувам него с думи, грабнах тефтера си и много енергично написах всички лоши неща, които исках да му кажа. По-късно, когато седнахме на дивана, тихо и с уважение му казах за моите мисли. Това беше много плодотворна по­стъпка. Изслуша ме. В миналото той не можеше да ме чуе, освен ако не му крещях с висок глас.

     Комуникацията с децата води до специфични предизвикателства. Спомням си вед­нъж, когато Дан беше на около дванадесет или тринадесет. Раздразнен от нещо, което бях казала, той изхвърча ядосан от стаята, блъсна вратата на спалнята си и изкрещя:„Мразя те!”. Отначало много ме заболя. Преди програмата щях да бъда бясна. По време на възстановяването си се научих да чакам, докато мога да отговоря. Не много отдавна разбрах, че това е само чувство – чувствата не са факти. Отговаряйки благосклонно, казвам:„Виждам, че ти си разстроен заради мен. Уведо­ми ме, когато можеш да говориш за това. Обичам те.” Позволението моите деца да изразяват своите чувства ми помогна да изразявам моите – такива, каквито ги изпитвам в сърцето си.

 

 

      Перфектни хора и други митове

     Докато растях,си имах една чудесна фантазия. Женена съм за атлетичен мъж, живеем в модерно обзаведен апар­та­мент с красиво окосена ливада,с чудесни съседи наоколо. Ве­чер аз съм перфектната съпруга,изслушваща внимателно моя съпруг, която прави уместни коментари, когато дис­ку­ти­ра­ме събитията от неговия ден. Скоро ние сме благословени с едно или две деца. Аз съм перфектна майка, при­гот­вя­ща чу­десни ястия,и правя така, че моите деца да са винаги ща­с­т­ли­ви. Той е пер­фек­тен баща, чудесно сменя памперсите, до­ка­то са бебета,и спортува с тях, когато по­рас­нат. Те ще са чисти, добре възпитани и любвеобилни… перфектнидеца.

     Те ще са нашето най-голямо удоволствие. Всеки ден нашиятживот ще бъде изпълнен с блаженство и щастие.

     За съжаление,с течение на живота ми моята фантазия се про­мени оттук, оттам. Срещнах Карл и се оженихме. Той не бе­ше атлетичният мъж от моите фантазии, но бе­ше ин­те­ли­ген­тен, с чудесно чувство за хумор. Оказа се обаче, че ин­те­ли­гентният мъж, за който се ожених, има ужасен недостатък. Той беше пристрастен към ал­ко­хо­ла. Когато започнеше да пие, не можеше да спре. За съ­жа­ле­ние,той също се ожени, без да има представа за това, за човек с ужасен недостатък. Аз бях зависима към храната. Не бях же­на, която преяжда от време на време, а жена, която има се­рио­зен проблем. Когато започнех да ям, не можех да спра. Те­зи две зависимости, покрай някои отделни случаи на лош късмет, заплашваха сравнително скоро да унищожат нашия съв­местен живот.

     Купихме си къща, добре построена. Тя не беше с окосена ли­вада, но имахме бла­го­прилични съседи и беше наша. Имах­медеца, две чудесни момчета, Даниел и Джоузеф. Те бя­ха мо­ите любимци. Целият ми живот се въртеше около децата. Бях за­пленена от идеята, че перфектният съпруг и пер­фект­ни­ят дом са не­ве­ро­я­т­но вдъхновение. Все още бях при­леп­на­ла плътно към илюзията за чудесните, добре въз­питани, пер­фект­ни деца. Това беше моето най-голямо желание – да бъда пер­фект­на­та майка.

     През 1980 Карл загуби работата си след седем­наде­сет­го­ди­шен стаж. Нямаше ни­що „лично” в това. Компанията му се пре­мести в друга част на страната. Това беше вре­ме, когато биз­несът в Америка страдаше и нова работа беше прак­ти­чес­ки невъзможно да се намери. Карл чукаше от врата на врата, тър­сейки работа, а аз си седях вкъщи, без­по­ко­ях се и се тъп­чех с храна.

     Карл стана „момче за всичко”. Переше килими, ра­бо­те­ше като конструктор, про­извеждаше ножове, работеше всич­ко, каквото попадне,с надеждата да намери па­ри, за да плаща на­растващите суми за сметки. Да работи на бара му беше лю­би­ма­та работа. Там той срещаше чудесно мислещи хора, които бягаха от грижите на све­та. Много от тези случайни поз­нати му помогнаха да си намери доходни за­ни­ма­ния и дру­ги предложения за правене на пари. Живеехме от един чек до друг на кри­ла­та на ед­на колеблива молитва.

     От време на време моите родители и моята доведена се­с­тра, Лори, ни помагаха, като ни носеха храна, обувки, дрехи за момчетата, но Карл беше горд мъж. Той не приемаше лес­но подаяния. Трудно ми беше да го убедя. Не знаейки къде да се дяна, ядях още повече храна. По онова време в нашия жи­вот страхът и финансовата не­си­гур­ност ограбваше цялото спо­койствие, което имахме у дома.

     Един ден моята братовчедка Линда ми предложи да си по­магаме една на друга. Нейната малка дъщеря, Анджела, се нуж­даеше от детегледачка, аз пък се нуждаех от пари. Това бе­ше чудесно решение. Помагах на Карл да попълваме финансите, докато гледах децата ни вкъщи. Така започна моята кариера на детегледачка. Новините се разнасят бързо. Скоро моят дом беше пълен с деца и сега вече имах нова цел: ще бъ­да перфектният родител/перфектната детегледачка за всички деца, които ми даваха да гледам. Това обаче беше още една невъзможна мечта. Точно като моята цел за пер­фектния съпруг, дом и деца, моята преценка за отлични постижения беше повече от необоснована. Целите ми бяха недостижими от гледна точка на човешките стан­дар­ти. По тази причина тревогата и неудовлетвореността ме изяждаха. Когато ра­бот­ният ми ден приключваше и моите момчета си лягаха да спят, падах на кушетката от умора и започвах да ям висококалорична храна.

     Още от ранните си години се научих как да се справям с емоционалния хаос. Мо­ята майка ми казваше: „Вземи си кифличка, Пами, това ще те накара да се по­чув­стваш по-добре.” Това беше като старовремска приказка, мит за успокоение. Не за­поч­вах да се чувствам по-добре, след като съм изяла една кифличка, една кутия киф­лич­ки или десет кутии кифлички. След изяждането на първите няколко кифлички – което беше първоначалното ми намерение – губех представа за причината и моето буй­стване започваше. С времето, въпреки решителните ми усилия да контролирам пре­яждането си, се тъпчех с все повече и повече храна – всичко и нищо. С всяка хап­ка потъвах все по-надолу в бездната на безнадеждността. Какво щеше да се случи с мо­ята мечта за перфектността? Надеждите ми се изгубиха в море от отчаяние и в пла­нина от храна.

 

     Приемане – реални хора в реален свят

     Чувствах се като единствен родител, напълно отговорен за децата и къщата. Карл работеше през по-голямата част от дните и нощите. Един ден той се върна вкъ­щи въодушевен. „Скъпа (ние се наричахме скъпа и скъпи),вече имам работа!На­ша­та меч­та беше станала реалност. Ще работя в общественополезна компания. Пър­ви­те шест месеца ще бъде трудно, но след това всичко ще бъде наред.” Юхууу, най-на­края срещнахме щастието по пътя си. Благодаря ти, Господи. Бяхме щастливи и до­вол­ни. Месеците се изтърколиха, но нищо не се промени. Той все още работеше по мно­го часове, връщаше се вкъщи и лягаше директно в леглото. Неговата нова работа беше гъвкава. Можеше да се върне вкъщи след работа, понякога по-рано и от 11:30 сутринта, но никога не искаше да прекарва времето си с „група деца, висящи по ме­бе­лите”. Така той описваше децата, за които аз се грижех.

     „Татко, може ли момчетата и аз да дойдем да постоим с теб за няколко дни? На­пус­кам Карл.” Натъжен от така създалите се обстоятелства,баща ми ме посрещна с отворени обятия. Обичам моя татко. Аз все още съм неговото малко момиченце.

     Освен най-близките членове на семейството ми (татко, моята мащеха и дове­де­на­та ми сестра Лори), никой друг не знаеше, че бях обезпокоена, дори и Карл. Бях се научила да пазя тайни. Моята майка би казала:„Ние не говорим за проблемите си; не по­казваме на съседите мръсното си бельо.” С по-прости думи казано:„Дръж си езика зад зъбите. Прави се, че всичко ти е наред на всяка цена.”