ПРОФИЛАКТИКА:

АКО СЪМ ДОБЪР ЗА СЕБЕ СИ...

(Интервю с Пиотр Нагиел, известен полски рок музикант и певец, взето от журналисти от младежкото списание “Корнишон”)

     Корнишон: Как започна твоята кариера?

     Пиотр Нагиел: Когато бях горе-долу като вас, на 15 години. Тогава основах първия си състав с приятели от нашия двор и свирихме TheBeatles. Успяхме и да запишем няколко парчета. Това беше началото.

     К: Ти ли пишеш музика към своите текстове?

     ПН: Да, винаги когато пиша текст, същевременно създавам и музика към него.

     К: Защо толкова често в песните си докосваш проблеми на зави­си­мос­тите?

     ПН: Защото те са важни за мен лично. Защото съм зависим. Защото, когато бях на вашите години, никой от възрастните не говореше с младите по тези про­б­ле­ми, както се опитваме да правим сега. Убеден съм, че това е много сериозен про­б­лем и за младежта, и за цялото човечество. Трябва да се говори за него на глас.

     К: Лесно ли ти е да изразяваш емоциите си, да се откриваш така пред хората?

     ПН: Не, хич не е лесно. Понякога ми се случва да плача, когато пея. Изобщо, мисля, че да се отваряш пред хората е много трудно. Но трябва.

     К: А как се чувстваш, когато публиката реагира на твоите песни, усе­щаш ли някаква връзка с хората, които виждаш, че съпреживяват емо­ции­те ти?

     ПН: Усещам една обща вълна, на която сме заедно. Мисля, че те го приемат много спонтанно и искрено, точно както аз им го казвам. Мисля, че точно в това е цялата сила на моето послание – че това е самата чиста истина, няма фалш ни­то лъжа и хората просто го усещат… и виждам, че се вълнуват. Виждам това по вре­ме на концерти, получавам такава информация в разговорите ми с тях след кон­церти и на сайта ми. Дори след последния ми концерт в Краков, който беше завчера, вече получих писма, че е събудил много емоции у слу­ша­телите и зрителите.

     К: Съставяш ли си някакъв план преди концерт или импровизираш?

     ПН: В повечето състави, които познавам, има такъв принцип, че се прави т. нар. рамкова програма, тоест какво ще свирим и в каква последователност, по­ня­кога се прави предварително цяла режисура на концерта. Ние със състава ми на репетиция си определяме общо материала, който ще свирим, но по време на са­мия концерт имаме уточнено само първото парче, а после вече нещата си тръгват сами,  както  ни диктува сърцето – няма  никаква режисура, просто си провеждаме нашия музикален разговор с пуб­ли­ка­та.

     К: Как мислиш, средата, в която си от­рас­нал, оказа ли влияние върху твоя жиз­нен път, предопредели ли по някакъв на­чин зависимостта ти?

     ПН: Отраснал съм в среда, където фун­к­цио­нираха две групи младежи. Имаше така наречени “гитовци” или “гит-хора”, а втората гру­па бяха хипитата. Гитовците като цяло бя­ха оценявани в обществото като лоши хора, при­бягваха до насилие, биеха, псуваха. А хипитата, знаете, бяха “децата-цве­тя”... Спокойни. Слушаха Джими Хендрикс. Някои пушеха трева и така нататък. Аз винаги имах проблем, защото не можах да се идентифицирам нито с едната, нито с другата група. Когато бях в компанията на гитовците, бях гит-човек, когато бях с хипитата, се смятах за такъв. А после, когато вече станах про­фе­сио­на­лен музикант, се смятах просто за музикант. Но всъщност никога не знаех, кой съм наистина. Винаги съм слагал някаква маска. Бях някак си объркан, за­губен, не умеех да намеря истинското си място сред хората. И някъде на този етап започвах да посягам към алкохола. Той ми помагаше да се лиша от този страх, който може би беше страх от отхвърляне. Мисля, че това беше началото на по-нататъшния ми път. Естествено имаше и връзка с моя музикален живот, със своеобразната мода, стил, които го моделираха. Сигурно знаете лафа на нашата рок култура: „sex, drugs& rock’n’roll”.Много млади хора от моето по­ко­ле­ние смятаха, че това, което ще бъде след 10 години, е несъществено, че важ­но­то е само да се надрусаш и да се забавляваш добре. Много от тях не дочакаха сво­ите тридесети и четиридесети рождени дни...

     К: По какъв начин можем според теб да помагаме на такива изгубени хо­ра, какъвто си бил ти някога?

     ПН: Не знам дали го осъзнавате, но вие вече помагате. Защото показвате, че мо­же да се живее по друг начин. Че млад човек може да се занимава с много дру­ги, готини неща. Нали можехте да не стоите в момента тук, във вашата ре­дак­ция, а да убивате време някъде по пейки или пред магазина, или да се дру­са­те по мазета или входове… Точно това е най-важното. Да докажем, че мо­же да се живее по друг начин и че не е вярно, че всички млади хора трябва да упо­тре­бя­ват наркотици или алкохол. Че не може само да очакваме от въз­раст­ни­те: дай­те ни нещо, а ние ще се позанимаваме с това. А че сам човек може да иска и да тво­ри нещо, да намира положителна алтернатива и да съзнава, че тя е по-готина от поркането и друсането. Това, което вие правите тук, във вашата ре­дак­ция, е имен­но такъв пример, че е възможно и така. Точно това може да убеди дру­ги мла­ди хора, объркани или загубени, които са застанали на кръстопът, ко­и­то от ед­на страна искат, а от друга не знаят как... Чудесно, че има такива групи ка­то ва­шата и такива места като вашия младежки дом.

     К: Коя от песните ти се възприема най-силно от слушателите?

     ПН: Ние често свирим за младите. Има няколко песни, които знам, че им въз­действат, защото виждам техните реакции, изражението на лицата им. Със си­гурност това е например песента “Докато имаш избор” – разказ за 15-годишно мо­миче, наркоманка. Втората песен е “Дай себе си на другите”, третата – “Ко­гато”, тя разказва за това, че понякога хората си отиват от живота и тогава се сблъскваме с този труден въпрос: защо? По-голямата част от моите песни са доб­ре разбираеми, непосредствено свързани с живота, реални, без особено дъл­бо­ки поетични метафори.

     К: Какво представляват твоите програми за младежта?

     ПН: Това са хора горе-долу на ваша възраст, на 10-16 години, най-често око­ло 200-300 души на концерт, който се провежда например в училищния физкултурен салон или в читалище. В началото се представяме, разказваме защо е този концерт и защо точно ние го изнасяме. И започваме да свирим няколко пар­чета, след което разказваме за определени ситуации в живота, които могат да бъ­дат важни или трудни, или опасни... После идва момент, когато каним мла­дите слушатели на сцената и те самите обясняват как разбират думите: сво­бо­да, лю­бов, живот и други такива, говорят за взаимоотношенията си с хо­ра­та, за то­ва, как виждат и разбират света. Ние говорим за това, какво е зависи­мост, ка­кви за­плахи са свързани с употребата на наркотици или алкохол. Не на теория – го­во­рим само с факти, също и от собствения ни живот. Това е по-четливо за тях. Един такъв факт, конкретен и болезнен, е, че нито един млад човек не за­по­ч­ва при­ключението си с наркотиците като седи на Централна гара с табела “Нар­ко­ман­ка съм, на 16 години, бездомна...” Нито един човек не започва пиенето на ал­ко­хол от епилептичен припадък или лежане пред магазина. Всички започват мал­ко по малко, весело и приятно... Казвам им също, че те имат това, което не е в състояние да си купи и най-богатият човек в света: имат потенциала на мла­дост­та, имат своята вътрешна свобода, имат в себе си много любов, имат страш­но много различни ценности, от които могат да черпят. Разказвам също разни сцен­ки, които реално се случват в живота, разни ситуации, в които участваха мла­ди хора, които после загубиха живота си. През цялото време всич­ко това е пре­плетено с някакви песни, адекватни на нещата, за които си говорим. Но ни­ко­га не казвам на никого да не пие или да не се друса! Казвам само, че все­ки мо­же да направи две неща: или да разруши живота си, или да го изживее до­стой­но. Все­ки има избор. И след такъв концерт те осъзнават, че могат да тръгнат по еди­ния път или по другия. Каквото и да изберат, ще осъзнават вече, че дро­га­та и ал­ко­холът не са играчки, това не е панталонът, с който ще ходиш 1-2 го­ди­ни и ще си купиш нов. Че ако минат една невидима граница на зависимостта, ня­ма връ­ща­не назад. Защото това е болезнената истина. Два пъти ни е снимала те­ле­ви­зия­та, правиха предаване за нашите концерти.

     К: Откога водиш тези концерти?

     ПН: От 2000 година, повече от 6 години вече. 

     К: Всичките реакции след твоите програми са много искрени и емо­цио­нални – какво е твоето отношение към по-негативните?

     ПН: Ако след концерта, на който присъстват 200 души, поне едно сърце треп­не, поне един човек се замисли какво прави със своя живот, това е вече по­сти­жение. Аз не съм Бог и не съм в състояние да избавя целия свят. И не бих ис­кал да го правя. Тези реакции, за които говориш, са фиксирани на сайта ми, мла­ди­те пишат там, че такава форма на профилактика за тях е най-приемлива. Ни­ка­кви статистики, никакви лекции или проповеди, а да ги третираме като парт­ньо­ри за разговор – това е най-важното. Второто важно нещо е да им се казва ис­ти­ната, силата на моята програма е именно в това, не са празни приказки, само го­лата ис­тина. Такава ис­тина, която може и да ги заболи, но всеки от тях осъзнава, че им показвам фактите, че това, за което разказвам, не става на Луната, а в този град, в този квартал, че това е действителността на всеки от нас. През цялото вре­ме подчертавам, че не казвам на ни­кого от тях да не се боцка, а само да учи – все­ки трябва да реши сам, но въпросът е в това да осъзнава тежестта на своя из­бор. От програмата те излизат, получили по­сла­нието, че ако посягаш към ал­ко­хо­ла или наркотика, трябва и да поемеш от­го­вор­ност­та за това. Задавам им въ­прос: можеше ли да се случи да не сте тук днес? След ка­то тръгнахте тази сут­рин от къщи, нали можехте да отидете на училище или да не отидете. Нали не ви е докарала тук полицията и не сте приковани с белезници към сто­ловете. Мо­жех­те да не отидете на училище, а в парка или в кръчмата. Но това повлича след се­бе си и последици, за които сте отговорни. Младите хора често се бун­туват, че въз­растните ги карат да правят нещо, че пак се налага да пишат домашно, че пак ще ги изпитват... Но аз се опитвам да покажа на такъв млад човек, че каквото пра­ви или не прави, го прави – или не прави – за себе си, не за мама или татко. Че всеки сам определя своя живот. То­ва е също свързано със съгласие, при­е­ма­не на този етап от живота – училище, уче­не, младост. Друг път няма да сте на то­зи етап. Няма да се върне, няма такава опция, както в момента имате вече зад гърба си вашето детство, когато сте се раждали, когато сте се учили да говорите, да хо­дите... Това вече свърши и няма да се върне. Сега сте на втория етап, много хубав етап от живота на човека, който се нарича младост. И той ще свърши, но не е вярно, че когато свърши, ще започвате нещо съвсем отново, отначало. След ня­колко го­ди­ни ще дойде третият етап, който се казва зрелост, тоест семейство, ва­шите съпруги и съпрузи, деца... Училището ще остане само спомен. Така се осъществява чо­веш­ки­ят живот, като минаване на всички тези поредни етапи. И в зависимост от това, как стартирате сега, в този младежки етап, как ще излезете от него, така ще из­глеж­да и по-нататъшният ви живот. Ако някой заживее с наркотици и алкохол, да не ми­сли, че в следващия етап просто ще ги остави зад гърба си и ще си създаде здраво се­мейство и щастлив дом, няма такава въз­мож­ност. Такъв човек ще изгражда жи­во­та си сред алкохол и наркотици. Може да ста­не чудо и да успее да оцелее, но много по-вероятно е, че ще свърши като ин­ва­лид, луд или в затвора.