НАПРАВО ОТ СБИРКАТА...

     Както във всеки брой, в тази рубрика представяме опита и пре­жи­вя­ва­нията на участниците в сбирките на АА и други общности за взаимопомощ, из­ползващи Програмата на 12-те Стъпки. Поместените тук изказвания пред­стaвляват изцяло личните убеждения и възгледи на авторите им и не би­ва да се приписват на Общността на АА като цяло.

БЛАГОДАРЕНИЕ НА АА СЕГА СЪМ НА СИГУРНО МЯСТО

     Здравейте,

     Казвам се Васко и съм на 54 години. Професия – свободна. Обичам много ра­ботата си и мисля, че повече от 30 години съм изцяло завладян от нея. По­све­тих й целия си съзнателен живот. И постигнах не малко. Смятат ме за един от най-добрите в моята област. Нейни признати авторитети ми посветиха лас­кави от­зиви, добри рецензии. От две години обаче съм в пълен застой. Въз­гор­дях се мо­же би. Изпаднах в жестока, непозната за мен депресия. Всичко, ко­ето правех, не бе с така завладяващото ме желание. Беше ми скучно, нямах идеи. Зациклих яко. Мислех си дори, че нещо май се разболявам – психически. С ужас уста­но­вих, че неща, които преди правех за часове и то ка­чес­твено, едва успявах да свър­ша за дни, дори и месеци. Не можех да пиша. Ужасно!

     Последните две години наистина бяха най-кошмарните в моя живот. Идвало ми е да скоча от прозореца. И както сами се досещате, потърсих спасение в ал­ко­хола. По-точно – в бирата. Трябва да се върна малко по-назад, за да бъда до­бре разбран и признанието ми пълно.

     Винаги съм си мислел, че нямам и не съм имал проблеми с алкохола. Смя­тах себе си за стандартен пияч. Прекалявал съм, но винаги след това съм съ­жа­ля­вал, мобилизирах се и успявах да се контролирам с месеци. Стана така, че пре­ди около 4 години се разболях. Наложи се лечение. Беше на живот и смърт. Ле­ка­рите ме изправиха на крака. Болестта беше коварна и свързана с бъбреците. Из­рично ме предупредиха, че ако искам да живея, трябва да забравя за алкохола. На кой не му се живее. Беше ми мъчно, но приех това предписание напълно се­рио­зно и отговорно. От тогава почти не пия твърд алкохол – само на големи праз­ници, за наздравица. Но стана и друго. Замених го с бира. Дълго вре­ме не­ща­та бяха в рамките на нормалното, но се появиха и периоди на не­об­яс­ни­ми за мен и близките ми запои. По ред причини. Ние алкохолиците, сме май­сто­ри да си ги измисляме. Редуваха се периоди на големи успехи, появиха се и “лесно” спе­челени пари, защото дойде времето, когато започнах да бера пло­до­ве­те от де­се­тилетния труд. Поливах успехите. Дойдоха и неуспехи. Два пъти не получих работа, за която мислех, че само на мен трябва да се даде. Поливах не­ус­пехите. За­губих близки. Просто не исках да приема, че младостта ме напуска, че ос­та­ря­вам. Лесно изпадах в състояние на гняв. Страхувах се от всичко. Най-мно­го от смърт­та. Поливах мъката. Самосъжалението ме нападаше все по-често и често. Всич­ко поливах с бира. Дълго време се самозалъгвах, че тя... не е ал­ко­хол!

     Имах прекрасна възможност да планирам запоите си – командировки. Къ­де­то пожелаех. Казано честно, криех се, защото вътре в себе си съзнавах, че с мен ста­ват недобри неща. Не исках да причинявам болки на близките. Много ме и по­знаваха. Лъгал съм се, защото всичко се е виждало, знаело. Случиха се и из­дън­ки: скандали, неприятни срещи с органите на реда, два пъти ме обраха – па­ри, два мобилни апарата. Последния път – арестуваха, защото отказах да се ле­ги­тимирам. Стигнах дъното. Не само го осъзнах, но и намерих сили да си го при­зная. Признах се за победен. последният ми запои бе в петък – 13-ти. Най-фаталният за мен. Пропуснах участие в престижен международен форум, не по­че­тох паметта на майка си, Бог да я прости, починала преди пет години, по­хар­чих поредните “лесни” пари. Бях гневен до безумие, че не ми дадоха престижна ра­бота. Пропилях парите, създадох си куп проблеми. Осъзнах, че повече няма на­къде и трябваше да избирам: живот или смърт. Избрах първото. Бях опитвал сам, но не се получаваше. Имах нужда от помощ. И я получих.

     Преди 5 месеца, макар и доста плахо, прекрачих прага на АА. Преди това зна­ех, бях чел доста за братството. Имах единствено опасения, че се касае за сек­та, че присъствието ми там ще противоречи на религиозните ми чувства. Че ще срещна озверели и отчаяни алкохолици.

     Съмненията ми се разсеяха начаса. Приеха ме с внимание. Почувствах, че за тях съм най-важен. Без увъртания, промълвих срамежливо, че май съм зависим от бирата, разказах накратко своята история. Мислех си, че ще ми се изсмеят за мо­ята бира. Без да натрапват мнението си, повечето от тях споделиха своя опит и ме убедиха в нейната коварна роля. Още тогава усетих, че тези хора не ми се под­играват, че те ме разбират. Почувствах ги като мои стари познати, близки. Те раз­казваха познати и за мен, случили се и с мен истории. Изпадали бяха не­вед­нъж в сходни с моите психически състояния и ситуации.

     Оттогава започнаха дните на моя трезвен живот. Усетих, че сбирките много ми помагат. Започнах да мисля по коренно различен начин. Открих себе си. С ужас установих, че изобщо не съм се познавал, че от няколко години, макар и по-бавно с бирата, съм вървял уве­рено по нанадолнището, към мо­ето дъно. Взех си дълга от­пус­ка. Посещавах всеки ден сбир­ки­те и наскоро те станаха 90. Пра­вех го с голямо желание и винаги се връщах, защото усетих, че тази програма действа. Това, което най-много ми допадна, бяха пра­ви­ла­та. Отначало не вярвах в за­пи­са­но­то на книга, че всичко е ано­ним­но, че не се дискутира, кри­ти­ку­ва, не се задават въпроси. Че се спо­деля само опит. На една от пър­вите сбирки се опитах да фи­ло­софствам, кри­тикувам. Пре­къс­на­ха ме дискретно, от­не­ха ми ду­ма­та. Много се за­сег­нах. Мис­лих цяла нощ и най-накрая при­знах, че е би­ло пра­вил­но. От­крих, при­знах, че ед­на от най-го­ле­ми­те ми сла­бо­сти е мо­ята обид­чивост, ле­сна ра­ни­мост. Ни­ко­га не съм уме­ел, не съм ис­кал да чу­вам чуж­дото мне­ние, да го ува­жа­вам и це­ня, колкото и да не ми се е харесвало то. Пет ме­сеца бя­ха достатъчни, за да се по­науча да го правя. Се­га знам, че наистина ни­що не знам. Има още много ка­кво да науча. Слушайки за гнева на другите, за техните грешки, бивалици и небивалици, си помагах. Те ми помагаха. За първи път в живота си вникнах в съдържанието на много от мо­рал­но-етичните категории, в характеристиката на качествата, които всеки човек при­тежава – добри и лоши. Вече искам и се стремя към добрите. Установих, че ло­шите при мен, моите дефекти, са преобладавали. Движел съм се в бурно море и когато съм спазвал посоката, съм ходел като по твърдо. При най-малкото от­кло­нение – потъвал.

     Къде съм сега? Благодарение на АА на сигурно място. Просто изплувах и знам, че все още съм на брега. Зад мен остана бурята, шумът на нейните вълни. Ми­налото, което, за съжаление, не мога да забравя. И не трябва, защото крач­ка­та на­зад при забрава е много лесна. Опитвам се да не се гневя. Да коригирам сво­и­те дефекти. Отначало бързах, но от споделения чужд опит разбрах, че не тряб­ва. Това ще е до края на земните ми дни. Вече не съм така предубеден. Мо­ля се на Господ да пази мен и другите, които страдат. Отпуската свърши, но пра­вя така, че поне веднъж седмично да посещавам АА. В моя град няма клуб. Сто­те километра за мен са нищо пред възможността да се видя с моите нови при­я­те­ли. Убеден сем, че имам нужда да ги виждам, чувам. Дано и те имат някаква пол­за от мен. Благодарен съм на Господ, че ме прати при тях. На тях също, че мно­го ми помагат. Те са моите спонсори.

     През петте месеци на трезвост успях да върна своята работоспособност. Свър­ших работа, която преди, между периодичните запои, щеше да ми отнеме по­не две години. Подредих нещата около себе си. Сбирките и чутото на тях ме на­караха да променя и отношението си към мен, към моите близки. Макар и бав­но, загубеното доверие се връща. Гледам все по-уверено напред. Имам и нови идеи. Наскоро пак спечелих “лесни” пари, но този път отидох до най-бли­з­ка­та бан­ка. Открих си сметка.