Даровете на възстановяването

     Казвам се Рени и съм зависима.

     През зимата на 2005 г. се намирах на дъното на живота си. Бях про­пи­ля­ла повечето време в пиене и вземане на вещества, които променят съзнанието – а при мен и целия ми живот. Бях го изживяла като в някаква мъгла, в отрицание, от­хвърляне и неприспособеност да живея.

Намирах се в последния ми запой, от който не можех да изляза (а вече много исках!), когато при мен дойде приятелка то АА. Познавах Клуба в София отдавна, но направих голямата грешка да си мисля, че само да не пия ще е до­ста­тъч­но. Това ми струваше 11 години лутане, затъване в транквиланти, по­вта­рящи се през годините запои и ужасното, гнетящо чувство, че това е животът ми – страх, изолация, въртене в кръг и безнадежност.

     Не ми беше останало нищо – бях загубила семейството си, работата си, здра­вето си. Нямах вече никакви социални контакти – живеех, само за да пия.

     И когато излязох с помощта на приятелката си от този ад, аз се хванах за Про­грамата и с двете ръце. Това не само ми спаси живота, но ми даде и без­цен­ни дарове – даровете на възстановяването, както си ги нарекох.

     Имах достатъчно време, не работех и по цял ден пишех и четях АА и АН ли­тература. И всяка вечер бях на сбирка. Първо започнах да харесвам външ­ния си вид – от онова същество, което ме гледаше в огледалото при запоите, не беше ос­танала и следа. Но вече знаех, че не това е най-важното. Намерих нови при­я­те­ли, свързваха ни и ни свързват общи интереси, както по въпросите на АА, така и в личен и професионален аспект. Страхът, който ме измъчваше през це­лия ми то­гавашен живот, постепенно изчезна и аз започнах да пътувам – първо на крат­ки разстояния, после и на по-дълги, дори извън страната – нещо, за което преди с моите фобии го правех само в мечтите си. Намерих душевен мир и рав­но­весие. За­почнах отново да ходя на работа и да се сприятелявам с колегите си – преди ви­наги се изолирах, криех се и не се доверявах на никого. Научих се да говоря с хо­рата така, че очите ни да са на едно ниво – и това простичко правило ми до­не­се много приятели, симпатии, и досега решава много от проблемите ми. Всъщ­ност научих, че проб­ле­ми­те съ­ще­ствуват, само докато не се за­е­ма с тяхното разрешаване. Те­жат ми докато са в главата ми, ко­гато ги извадя на светло – за­по­чвам да се забавлявам, за­що­то се намират невероятни раз­ре­ше­ния. Това, разбира се, не се слу­чва, ако седя уплашено в ъгъ­ла и ми­сля безкрай.

     Семейството ми е въз­ста­но­ве­но напълно – и никога преди то­ва не съм изпитвала толкова зря­ла, истинска любов към съпруга ми. В дома ни цари мир и спокойствие, пра­вим заедно толкова много неща, за които преди дори не се сещахме – бяхме за­е­ти с моята зависимост и неговата съзависимост, които ни обсебваха напълно.

     Научих се да наблюдавам света около мен, и разбрах че е много интересен! И хората, живели целия си живот пълноценно, са умни и имам какво да науча от тях – та нали те имат опит в живота, за разлика от мен и моя измислен свят. Раз­би­рам хората – и зависимите и независимите, и когато не мога да ги разбера, при­емам, че това е нещо, което не ми е дадено да знам, и продължавам напред.

     Разбрах, че както никой не дойде да изтрезнее вместо мен в онези ужасни дни, така и никой няма да дойде да бъде щастлив вместо мен и да живее пъл­но­цен­но живота ми. И се научих да го правя. Наслаждавем се на всеки ден, на всич­ко, което правя, изживявам го пълноценно, защото имам само този ден, за да го живея.

     Ако някой път забравя това правило, следва „емоционален запой”, не по-мал­ко мъчителен от алкохолния, и тогава зная, че имам съвсем малко време, за да „си сверя часовника” – само СЕГА. Сега е единственото подходящо време за връ­щане на здравия ми разум. Нито е късно, нито е рано.

     С Първа стъпка започнах едно пътуване към себе си, което продължава и до днес. И вярвам, че ще продължава през целия ми живот.