Една реална програма, която действа

     Ние, алкохолиците сме болни хора, но аз бях изключително ненормално и доста гадно същество. Освен това се смятах за някакъв гений или уникум, че целият свят ми е задължен и че всичко се върти около мен. Нещо много характерно за някои алкохолици, които изцяло са обсебени и затова са много ненормални. Андрей Печилков бе директор на Държавния архив, бе вложил целия си живот, за да изгради едно образцово, не само в България, но и във всички световни критерии учреждение. Човек безкрайно обичащ професията си, работата си. Работещ не­у­мор­но и, разбира се, из­иск­ващ от всеки служител да из­пълнява задълженията си поне отчасти толкова до­бре, колкото самият той ги из­пълняваше. Когато се съ­гласил да ме вземе на ра­бо­та, той го е направил с най-добри намерения, като чо­век уважаващ моята фа­ми­лия и съчувствайки ми, же­лаещ единствено да ми по­могне, готов да ми по­мо­гне не само в работата, а и във всяко друго отношение. Само че аз бях вече закоравял алкохолик, при то­ва тежко болен, напълно ненормален и с мания за величие, смятах, че съм център на вселената и че всичко трябва да се върти около мен.

     Този прекрасен и добър човек ме прие – мен алкохолика, в учреждението си, постави ме в идеални условия, помагаше ми във всичко, изпрати ме на спе­циа­лизиран курс по архивистика, като искаше да се изгради от мен един добър, висококвалифициран архивист. Аз обаче с моя изкривен, извратен и болен ум из­тълкувах това като възможност да си правя каквото си искам и най-вече, зло­у­по­требявайки с добрината му, реших, че моето време да си пия и наливам без­на­каза­но най-после е дошло. Че мога да си правя всичко каквото си поискам и от­пус­натите средства за специализация ми послужиха само за пътни до стан­ция­та, където се провеждаше месечния курс, и за това системно да се напивам до за­бра­ва. Вместо да взема присърце и сериозно да се подготвя и задълбочено да из­уча архивното дело, аз задълбочено взех да се напивам всяка вечер. За ал­ко­хо­ли­ка, който е напълно ненормален, това е рай, даже така тълкува нещата с из­кри­веното си за света виждане, че по-хубаво за него от това, да му се води за ра­бо­та, а да си пийва нормално, според алкохолишките му разбирания, което спо­ред лекарите е напълно ненормално, по-хубаво няма. Че нали в повечето случаи ал­ко­холикът загърбва и не ходи на работа, за да може да си пие. А аз си и пиех и за работа ми се смяташе, ликуваше моята извратена ал­кохолишка душа, а освен това смятах другите за глупаци, а себе си за най-хитър.

     Под влияние на алкохола неизвестно какви тъмни сили и енергии обсебват душата на алкохолика. Като следствие на всичко това едва издържах изпита на края на семинара. По това време архивният фонд се преместваше в друго по­ме­ще­ние. Под влияние на алкохола тялото и ума на алкохолика е разбито, освен то­ва в много случаи бях мързелив, така че точно в този решителен момент моят ал­кохолишки ум реши да вземе платен отпуск за подготовка за държавен изпит. Въпреки че продължавах да пия, успях да издържа държавните изпити, макар и не толкова добре, колкото вманиаченият ми алкохолишки ум желаеше, вместо с отличен, както по-рано, с много добър. Това трябваше още тогава да ми покаже, че нещо не е наред, но вместо това още повече превъртях и още повече почнах да пия. Въпреки всички грижи и съвети от моя прекрасен началник, алко­холиш­кият ми ум реши, че мога да правя каквото си искам и никого да не слушам, нито директора си, нито близките си. Ходех почти всяка сутрин пиян на работа и за да не ме усетят се пръсках с дезодорант. Освен това почти бях станал мръ­сен и нечистоплътен, така че смесвайки вонята от алкохол, евтин дезодорант и мръсотия, не е учудващо, че единственото, което естествено можех да пред­из­ви­кам, бе трудновъздържащо се чувство на неприязън и отвращение. Моят дълго­тър­пелив началник се опитваше да ме търпи и да убеждава и другите да ме тър­пят. Едва сега разбирам отвращението, което съм предизвикал. След време ми мина друга „блестяща“ мисъл – че мога да си подавам неплатен отпуск и вместо да работя, да се събирам с най-пропаднали типове и да си пия на спокойствие. В мно­го случаи вземах по-дълги отпуски, ходех където си искам, имах запои, от ко­ито все по-трудно излизах, от които все повече се разболявах, без да си давам смет­ка за това. Тогава, за да се опита по някакъв начин да ме спаси, Андрей Печилков ме изпрати на курс по испански за една година, за да мога да бъда под контрола на брат ми. Това донякъде успя. Брат ми се стремеше да ми помогне и ме дър­же­ше изкъсо, но понякога му се измъквах и пак се пропивах. Явно че и най-здравият човешки контрол не може да спре алкохолика да не пие. Измислях всевъзможни поводи, излезнах на квартира, за да мога да си пия спокойно и често се напивах. Тогава брат ми ме взе в апартамента си – пак успявах да пия. Започна да ме за­ключ­ва – намирах начини да си извадя ключове и пак се напивах. Накрая след много напивания и малко учене успях да издържа изпита по испански език.

     Когато се върнах в Смолян, реших че е време да се лекувам. Явно, че нещо в главата ми не беше наред. Въпреки многобройните опити на един от най-доб­ри­те психиатри – доктор Карагяуров, с най- модерни лекарства, всеки опит се оказ­ва­ше безуспешен. Няколко дни, най-много седмица и отново пропивах. Това съз­даваше нови проблеми в работата ми, или по-точно старият алкохолен проб­лем си оставаше. Тогава реших, че алкохолът е силен и трябва да го заменя с не­що силно – например със секс.

     Имах много хубава и добра приятелка, която ме гледаше в очите, безумно се обичахме, всичко беше чудесно, даже щяхме да се женим. Началникът ми до­ри се запозна с нея и я посъветва по-здраво да ме държи, т.е. изкъсо. По­зво­ля­ва­ше й да идва да ме взема от работа, сутрин до късно стоях с нея и началника ми ряд­ко, почти никога не ми се караше за това. Само че алкохолният звяр пак се съ­бу­ди в мен, въпреки че ми бе предана и ме слушаше за всичко, дори и снимки ми направиха с нея, сексът не смени пиенето и се получи така, че една вечер из­лез­нах с нея като си мислех да пия само една бира. Не бях пил около месец, работата ми беше почнала да върви и точно затова реших, че не е зле да пием по една бира. Та нали цял месец не бях пил, работата ми беше потръгнала, а и ня­маше да пия нищо друго, само една бира, а и нещо за ядене. Бях взел достатъчно па­ри, щях да замезвам. Поръчахме суджук и по бира, само че, неусетно как, из­пих бирата, а мезето си стоеше недокоснато. Поръчах още една бира, та по-доб­ре да върви мезето, но то пак остана. Алкохолният ми ум реши, че ако си взема ра­кия, мезето по-добре ще потръгне и наистина този път мезето свърши бързо, а ра­кията остана наполовина. Поръчах още мезе и си долях ракията. После се съ­бу­дих в апартамента. Не помня как съм стигнал там, на земята, чаршафа, въз­глав­ницата имаше кръв. Приятелката ми си бе отишла завинаги. Какво съм пра­вил, как съм се прибрал, какво се е случило, уви, ми го казаха дру­ги хора. Вместо да се замисля, аз три дни търсих и плаках за нея, защото наистина я оби­чах и още я обичам. Но какво съм правил тази вечер не помня.

     Сега вече вбесен, реших да ходя на преглед и проверка в клиниката два пъти седмично и условието бе да се ходи трезвен. Ходих на отчет, но и това не по­мог­на. Два пъти отидох трезвен и два пъти пиян. При това положение кой би казал за такъв човек, че е нормален.

     И все пак, въпреки всичко, моят началник на няколко пъти ходи загрижен да пита доктор Карагяуров какво всъщност става с мен. Доктор Карагяуров, един от най-добрите психиатри, специализирал в Германия, му обясни, че по всички показатели за голямо съжаление ме счита за безнадежден и че едва ли има ме­ди­цин­ско заведение в България, което да ме излекува. В този случай този бла­го­ро­ден човек Андрей Печилков, помоли поне да ме пенсионират, за да не остана на улицата без средства. Алкохоликът обаче в мен напълно полудял и бесен, не по­з­нал чувството за благодарност, а единствено обсебен от соб­стве­но­то си „АЗ”, изръмжа – „Лудият пенсионира нормалния”. Спомняйки си сега те­зи не­ща, ми идва да се отвори земята, та дано бъде погълнато това адово и неблагодарно из­чадие, което бях само допреди пет месеца.

      Сега, вече като ревностен член на Анонимни Алкохолици, не пия от пет ме­сеца, въпреки трудностите, които срещах в началото, докато се убедих, че то­ва е една реална програма, която действа. Тя не само ме предпазва от алкохола, но ме прави духовно чист, връща ми радостта и смисъла на живота.

     Моята мисия сега е да разкажа с прости думички моята история, да живея и умра трезвен и да не пия. Да призная, че съм безсилен пред алкохола и че съм на­пра­вил живота си неуправляем, и като се признавам за победен, не пия и така от по­беден ставам победител. Умът ми се връща с всеки изминал ден в трез­ве­ност, с всяка една сбирка се чувствам по-добре и по-добре и все повече знам и се убеж­давам, че посегна ли към алкохола, ще бъда победен, и затова го считам за отро­ва, която е разбила целия ми живот. Ето защо все повече разказвам какво на­прави алкохолизмът с един човек, който може би щеше да има чудесен живот, ако нямаше за враг такова коварно нещо като алкохола.

     Наистина само Бог би могъл да ми върне здравия ра­зум, ако го потърся. А аз го търся все­ки ден и живея ден за ден, да бъ­да трез­вен. Бла­го­да­ря на Бо­га, че днес съм тре­з­вен, за утре не знам. Знам само, че ка­то ходя на сбир­ки на АА, ос­тавам трез­вен и нямам же­ла­ние за пи­е­не, а за ра­бота.

Тошко