“Conversations with my 13-year-old self”
Преди няколко години може би бих дефинирала живота без булимия като живот без повръщане, с малко късмет може би и без често преяждане... Настроеният ми на вълна калории счетоводен център в мозъка виждаше нещата като или-или: или ядене и повръщане, или цял живот ограничение; или с няколко килограма по-лека и щастлива, или със сегашното си тегло и депресирана. Моделът “или всичко или нищо”, толкова типичен за хранителните разстройства, не ми позволяваше да видя среден път. Помня, че започнах историята си във форума с изрезка от вестник (прилив на въображение може би, въпреки съветите на всичките ми учителки по литература да избягвам да започвам с цитат), в която се казваше, че на болните от хранително разстройство трябва да се помогне да започнат да се приемат такива, каквито са. Тогава искрено се присмях на това твърдение. Според двуполюсния ми модел на мислене този подход означаваше примирение с факта, че никога няма да се харесам физически, а аз не бях готова да се примиря.
И сега не съм. Виждам се по съвсем различен начин, но не защото съм се примирила. Когато всички около мен ми казваха, че съм слаба или даже “кльощава”, се питах “абе, тия слепи ли са?!” и изобщо не си и помислях, че повредата би могла да е в моя телевизор. Не мислех, че огромното чудовище, което виждах вместо това, би могло да е плод на “ефекта на кривото огледало” – бях абсолютно сигурна, че този термин е изсмукан от нечии пръсти, само за да даде основа на световния заговор да стана дебела. Заговор, в който, разбира се, всички мои роднини и познати имаха безскрупулно участие.
Мисля си за уместен начин, по който бих могла да обясня на тогавашното си аз, че себеприемането не означава примирение, че има начин човек да яде, да задържа храна и да се чувства щастлив; да не променя теглото си и да започне да се харесва; да види красота на места, които преди са му изглеждали отвратително. Може да работи за тази красота, вместо да се насилва да я види. Не мисля, че бих се разбрала, колкото и красноречиво да се напъна да си обясня. Явно човек трябва да мине през някои неща, за да отвори очи за различни идеи.
Изобщо разбирането на себе си или на някого другиго е сложно нещо и изисква доста работа. Ето една хипотетична случка за илюстрация*.
“Да речем, че имате проблеми с очите и отивате на очен лекар. Лекарят изслушва оплакванията ви, след това си сваля очилата и ви ги подава:
- Пробвайте ги. - казва - Нося тези очила от десет години и наистина много ми помагат. Имам втори чифт вкъщи, тъй че този може да остане за Вас.
Слагате очилата, но картината става още по-размазана.
- Тези очила са ужасни! Нищо не виждам.
- Че какво им е?! – пита недоумяващ лекарят - На мен ми вършат страхотна работа, опитайте пак.
- Опитвам - настоявате вие - всичко ми е размазано.
- Каквъв Ви е проблемът?! Опитайте се да се настроите позитивно.
- Добре. Абсолютно позитивен съм, че нищо не виждам.
- Ама че сте неблагодарен - разочарова се лекарят – след всичко, което направих за Вас!”
На този пример попаднах в една книга миналата седмица и се видях и в двете роли – в тази на пациента и в тази на лекаря... Винаги адски съм се ядосвала и разочаровала, когато се оплача на някого за нещо и набързо ми предпишат рецепта, без даже да изслушат какво ми е. А колко пъти съм казвала на други “знам как се чувстваш”, мислейки си, че ми е ясно през какво минават, само защото и аз съм преяждала и повръщала, ме е срам да си помисля... Споделянето на болката, свързана с едно хранително разстройство, е толкова трудно и страшно начинание и последното от което имаме нужда, когато решим да се изповядаме, е полуфабрикат с надпис “Знам какво ти е, защо не опиташ това и това?”...
Когато се регистрирах във форума преди около година, реших да спазвам два принципа.
Първият е честност, доколкото мога да си я позволя в анонимната си роля. Години наред бях живяла в лъжа и прикриване от себе си и от другите. Реших, че ако искам да работя за оздравяването си, ще ми се наложи да мина през болката на честността.
Като втори принцип реших никога да не давам на друг съвет, който самата аз не бих последвала, или предложение на някого за нещо, което лично не съм опитала.
Следвайки принципите си, се виждах като мъдра и мнението ми за самата мен растеше. Повечето от постовете ми, особено тези за “добре дошла” на новите момичета, изглеждат така: “не знам за теб, но при мен проработи това и това” или “разбирам как се чувстваш”... Когато в няколко случая разбирането ми удари на камък, видях, че нищо не разбирам. Че диоптърът, който се опитвам да рекламирам, не е за очите на всеки и че преди да разбера някого наистина, има много още хляб да изям...
Преди десет дни празнувах една година от началото на “истинската” си борба с булимията. Това не е една година без повръщане – тези вече са ми четири и половина. Нито пък е година без кризи – точно месец след началото ми се случи сериозна криза (която, както повечето неща в ежедневието ми, беше малко или много планирана), а след това неведнъж нещата са били “на косъм”.
Отпразнувах една година, откак реших да съм честна със себе си. Точно преди година и десет дни си признах, че имам проблем, че животът ми е под контрол, но не под мой контрол, както се бях мъчила да се уверявам до този момент, а под контрол на нещо, което го съсипва. Булимията вземаше решения вместо мен – не само по отношение на храната, но дали и кога да изляза от къщи, с кого мога да се видя и с кого – не, какви теми да избягвам, на какво да посвещавам всяка будна минута; тя определяше самочувствието ми и ценността ми като човек в собствените ми очи.
В същата книга, от която заех случката с очилата, авторът твърдеше, че вярата в себе си идва от спазването на обещанията, които си даваме – от най-делничните до най-амбициозните. Мисля, че това със сигурност важи за мен и през последната година получих не едно доказателство... Което не идва да рече, че имам желязна воля. Преди години се мразех заради липсата на такава и за това, че не мога да доведа тази или онази цел до успешен край. С тогавашните ми цели като “гладуване” и “драстично отслабване” се радвам, че явно съм се успала, когато са раздавали тоя тип воля...
Когато след стотния опит още не сме успяли да пробием стената с глава, все още е много изкушаващо да обвиняваме главата. Често обаче се оказва, че сме я удряли в грешната стена...
Безброй пъти се провалях да се доближа дори на сантиметър до цели като “никога повече да не преяждам” или “никога повече да не повръщам”. След всеки “провал” обвинявах себе си и се самонаказвах заради липсата на воля. Не вярвах, че мога да си поставя важна цел и да я постигна.
Преди година нещата потръгнаха съвсем иначе, може би защото смених стената, която исках да разбивам... Тогава имах смътната идея, че искам да спра преяждането и разхлабителните, но не си го поставих за цел. Не съм сигурна как и дали точно дефинирах някаква голяма цел изобщо, освен да бъда честна със себе си. Със сигурност не съм и смяла да мисля, че днес ще седна да пиша едногодишна равносметка, в която прогресът преобладава. В момента имам чувството, че този текст го пише друг човек. Много съм се променила за една година. Много неща научих и заедно с това много по-малко неща са ми ясни. Измина обаче една година, в която успях да спазя много обещания, които си дадох, като придържането към онези два принципа например...
Нещо, което никога доскоро не бих си и помислила, че мога да направя, е да говоря с близки хора за проблема си. Само преди година такава идея ми беше немислима, няколко месеца по-късно вече я обмислях като възможност за далечното бъдеще (“когато всичко около булимията вече ще е в минало време”), а сега е реалност. Писането тук и дисциплината на честността, свързана с него, ми помогнаха много – анонимността някакси ми помогна да изляза от анонимност и да споделя с няколко от близките си приятели и, най-важното за мен – със семейството си. Бях се подготвяла да обяснявам, но не и да се оправдавам, да се защитя, ако решат да ме съдят, но не и да отстъпвам и да си поръсвам главата с пепел. Нищо от това не ми се наложи – в отговор получих разбиране – по ирония точно това беше нещо, за което не бях подготвена.
Наскоро получих картичка с пожелание да си затворя очите и да си намисля нещо, но да бъда внимателна, понеже може да се сбъдне (благодаря на изпращачите!). Втората част на пожеланието ме възспря да стисна веднага очи. Има толкова много неща, които искам – материални, нематериални, за себе си, за други или по принцип... Не се сетих обаче за нищо, което съм готова да получа на всяка цена. След еднодневен размисъл стигнах до извода, че единственото, което си струва да стисна очи и да си пожелая, е молитвата на АА:
“Дай ми сила да приема нещата, които не мога да променя, смелост да променя тези, които мога, и мъдрост, за да различа едните от другите.”
Истинското разбиране май се вписва и в трите неща – за да разбереш чувствата на друг човек или даже своите в минало време, се иска сила да приемеш, че може би са различни от твоите и че различието е нещо, над което нямаш власт. Иска се смелост да подадеш ръка, когато има нужда, но още по-голяма смелост е нужна да се въздържиш от “помагане”, когато е по-вероятно да причиниш вреда с бързи решения или с примери от личния си опит. Явно е нужна много мъдрост, за да може човек да прецени кога да подаде ръка и кога – не.
Поздрави на всички и на новото ми аз след година, живот и здраве. Кой знае как ще мисля тогава... :)
С.
Цитатът е взет от книгата на Stephen Covey The Seven habits of highly effective people.