ЗНАМ, ЧЕ ИМА ИЗХОД... НО НЕ ЗНАМ КЪДЕ
(разговор в нета)
Не знам откъде да започна (предполагам от началото), но не мисля че знам кога точно започна това мъчение.Има толкова много фактори, които ме подтикнаха към това, че дори не знам кое е първото.
Все пак ето в какво се изразява животът ми през последните 2 години...
Винаги съм била слаба и не съм и помисляла, че мога да се притеснявам как да сваля натрупаните килограми.Но с пубертета започнах да качвам, което реално погледнато е нормално, но аз качих 10 кг за по-малко от година и не стигаше, че сама не можех да се погледна в огледалото, а и всички (най-вече майка ми и най-добрата ми приятелка)ми повтаряха колко съм напълняла и че трябва да отслабна, да не ям или поне да се ограничавам.Преди повече от година бях 65 кг и 165 см висока. Костите ми винаги са тежали повече отколкото изглеждам, затова един нормален човек би казал, че съм слаба, но моето съзнание определено не го приемаше по този начин и така започна всичко – спрях да се храня и отслабнах,сега дори изглеждам много добре според хората.Но аз не мисля така и в това е проблемът – постепенно започнах да повръщам, но не съм като повечето булимици – да се тъпча и да повръщам, яденето ми на ден обикновено се състои в парче диня и ако случайно хапна нещо повече тичам в тоалетната, просто защото имам чувството, че всеки момент ще се пръсна.Най-ужасното от всичко е, че хората,заради които започнах това,сега повтарят точно обратното,по същия ужасен начин, че съм много кльощава, дори разчекната и някакви такива обидни думи, които определено не ми помагат, защото единствената мисъл в главата ми е, че това ще се оправи само ако отслабна още.Единственият човек, който знае за проблема ми и за манията ми относно храната и отвращението ми от нея,е приятелят ми, но той нищо не може да направи,просто защото го е страх, че ако каже на родителите ми,ще го оставя, а те най-вероятно ще ме изгонят от къщи, защото според тях това е нещо, което можеш да контролираш, и ако не го правиш, то е защото не искаш.Знам само, че не искам да напълнея, но и не искам да гледам как другите се хранят и ако аз случайно “прегреша”, ще трябва да изпитвам вина... Понякога искам просто да се свърши...
Благодаря на тези, които го прочетат поне ще знам, че и някой друг знае какво преживявам. Надявам се все още мога да се оправя, защото знам, че има изход... Само не знам къде е.
LEPROSY
Не знам откъде да започна ... Има толкова много фактори, които ме подтикнаха към това, че дори не знам кое е първото.
Добър старт. Когато чета истории и попадна на неизменното "Всичко започна, когато...", винаги спирам и се чудя как решаваме кога е започнало всичко. Със сигурност хранителните разстройства не започват с първото повръщане, първото преяждане или първия коментар, който не успеем да преглътнем...
...всички ... ми повтаряха колко съм напълняла и че трябва да отслабна, да не ям или поне да се ограничавам...
Коментарите за фигурата обикновено са нормални, но колкото и безобидни да са, за нас, хората с хранителни разстройства, винаги звучат по особен начин – като присъда за собствената ни ценност.
За това са виновни ХР-тата.
Но коментарите са едно нещо, а това да съветваш някого да не яде или да се ограничава, е съвсем друго. Съжалявам, но първото, което ми идва на ума в случая, е “престъпление”. Съвсем искрено мисля, че е престъпно да се дават такива съвети.
Единственият човек, който знае за проблема ми и за манията ми относно храната и отвращението ми от нея, е приятелят ми, но той нищо не може да направи...
Това, че си му казала е голямо нещо. Това, че сте още заедно след като си му казала – също.
Знам колко е страшно и колко смелост се изисква да признаеш за проблема си на някого – наистина си направила огромна крачка.
За едно си права обаче – приятелят ти не може да направи нищо. Твоето оздравяване е само в твоите ръце и колкото и близки и обичащи да са хората около теб, не биха могли да направят необходимите крачки вместо теб. Биха могли да бъдат от огромна полза обаче с разбирането си.
Не ми се иска да вадя прибързани изводи за отношенията между теб и приятеля ти, но това, което мисля, че чета между редовете, е, че той иска да направи нещо, иска да ти помогне и вероятно се чувства парализиран от невъзможността да го направи (ако това, което той вижда като помощ, е да говори с родителите ти).
Да имаш някого на своя страна, който има желание да помага е безценно. Най-доброто, което може да направи такъв човек, е да се опита да разбере. Да не съди, да не тича към бързи решения, а просто да помисли и да се опита да види живота през твоите очи. Тази задача е доста по- трудна от бързите решения, но не е невъзможна.
Пожелавам ти разбиране от приятеля ти.
“...те най – вероятно ще ме изгонят от къщи, защото според тях това е нещо, което можеш да контролираш, и ако не го правиш, то е защото не искаш”
За съжаление, много хора мислят така, наистина. Не можем да ги обвиняваме – отстрани нашите проблеми често изглеждат като прищявка, каприз или глезене. Моите родителине ме изгониха от къщи, когато споделих с майка си първия път, но вкъщи настана атмосфера на объркване и “баща ти каза, че ако спреш да го правиш (т.е. да спра да повръщам), ще ти купи еди-какво си” или “реши ли си проблема?”. Много трудно е да разбереш нещата около едно хранително разстройство, ако сам не си ги преживял. Аз самата съм минала през почти всички фази на булимията и не мисля, че винаги разбирам – често се улавям, че се ядосвам на други за неща, които самата аз съм правила/правя или съм мислила/мисля, и цялата работа около къде свършва мощта на разстройството и къде започва нашата собствена власт над себе си ми е адски размита в момента. Наскоро поднових диалога с моето семейство (след около 7-8 години мълчание) и сега с наличието на повече информация нещата сякаш тръгнаха в съвсем различна и плодотворна посока.
Май ще спра дотук. Не мога да ти дам практически съвет в момента.
Само ще ти кажа, че разбирам през какво минаваш и искрено се надявам да имаш подкрепата на приятеля си, а и на родителите си, когато си готова да споделиш с тях.
Sofia
