Преди две години бях за няколко месеца модератор на един от форумите в сайта по психология на Софийския Университет, който нарекохме заедно с неговите създатели “Underground психология”. Беше ни любопитно, какво ще излезе. Е, излезе донякъде, но тъй като не съм от хората, които могат да вършат задълбочено повече от две неща едновременно, накрая решихме да затворим форума, за да не изпортим нещата.
По време на посещението ми в Полша през пролетта тази година, наред с обучението ми за консултант по зависимости във Варшава и с индивидуалния ми стаж в психотерапевтичния център за лечение на алкохолизъм в Розвадов, Сталова воля, имах възможност да направя и една друга обиколка, за която ми се струва редно да разкажа. Докато преминавах през различни като замисъл клубове на алкохолици във Варшава, затворнически групи на алкохолици, възстановяващи се по специфична програма (“Атлантис”), домове за бездомни алкохолици, терапевтични центрове за алкохолици, тая дума underground не ми излизаше от ума. В крайна сметка бях един от малцината, които имаха шанс да открехнат вратата към една невидима и недотам весела страна от живота. Единственото оправдание за подобен разказ е ценният опит и надеждата за промяна, която беше предизвикала съществуването на такава мрежа от структури, опитващи се да се преборят с проблема. Иначе като самоцел написаното нямаше да си струва. Парадоксът беше, че изписах първите 4-5 страници в парка Лаженки във Варшава, на една пейка край островния дворец, докато наоколо сред пауни и гълъби се оттичаше празничната част от живота.
Но така се случват нещата понякога.
“Нововиейска” и “Петра”
По време на обиколката си имах ангел-хранител, който по-рано често ме навестяваше месеци наред около полунощ, за да ми подсказва по нещо за мозайката от места, около която щеше да премине това пътуване. А после присъствието му – къде видимо, къде не – ставаше причина да се отворят всички врати пред мен.
Пътуването започна от психиатричната болница “Нововиейска” във Варшава, където в една от залите работи голяма група на АА (анонимни алкохолици) – така е почти във всяка болница там. Новото и любопитното за мен беше, че това е спикерска сбирка – открита сбирка на АА, на която ролята на водещ се поверява на човек, имащ зад гърба си няколко години трезвеност. Той разказва за годините си на алкохолизъм, после за първите опити да се измъкне, за провалите и успехите си, за трудностите, за рецидивите и за това, как пази своята трезвеност – изобщо една безценна гледна точка, свързана с автентични и достоверни преживявания, както и личен пример за пътя, по който човек може да се измъкне и да направи такъв успешен обрат в живота си. На тези сбирки не се работи по програмата “12 стъпки”, не се цитират пасажи от книгата “Анонимни алкохолици” (своеобразната библия на братството на АА), не се чете нищо.
Залата беше голяма за моите представи за АА помещение. Присъстваха повече от стотина души, хора на всякаква възраст – от 18 до 80 години. Някои от тях по-късно щях да срещна и другаде. Бяха насядали като за театрално представление, имаше и правостоящи. Изобщо всякакъв народ, от тях с клошарски вид да са били най-много двама-трима, останалите бяха облечени като за празник, дрехите на някои издаваха заможен вид. Имаше щандове с изложени книги и дипляни, свързани с движението на АА – една такава приветлива и празнична атмосфера, като за спектакъл. Отначало водещият попита има ли хора, присъстващи за първи път на сбирка, и когато двама души вдигнаха ръка, ги запита отново имат ли проблеми с алкохола и имат ли намерение да престанат да пият. Отговориха утвърдително и всички им изръкопляскаха – всъщност това е и най-предпочитаният начин в братството на АА за изразяване на отношение по време на сбирки.
Спомням си, че спикерът се казваше Томаш. Беше млад, едър мъж, малко над тридесетте – навярно в определяне на авторитета за участие в подобни събития възрастта нямаше особено значение. Беше видимо притеснен, явно повечето присъстващи го познаваха, но вероятно за първи път се озоваваше в подобна роля. Говори дълго, поне час, на моменти спираше и мускулчетата под очите му потрепваха, не успяваше да преодолее вълнението си от разказа. Никой не го прекъсна нито веднъж, докато пресъздаваше драмата си. Както споменах, аз пък си имах ангел-хранител, така че не беше трудно да схвана същността.
Разказваше за бавното си и неумолимо свличане надолу, за смяната на множество работи, докато накрая се озовал съвсем на улицата. Последвали години на клошарство, живеел и спял по улиците и ровел по кофите за боклук, за да се изхранва. Направил няколко неуспешни опита да изплува – 6 пъти за няколко години му зашивали, на седмия път разбрал, че няма особена полза от него и го махнал. Вече знаел, че това не му решава проблема, но пък още не можел да разбере, какво би могло да му го реши. Първият му сблъсък със смъртта бил, когато видял свой приятел да умира пред очите му след запой – в последния стадий на болестта, когато настъпва адът. Тогава се уплашил истински и предусетил, че го чака подобна гибел. Започнали първите посещения на митинги (сбирки) на АА и бавното изплуване в рамките на две години. От време на време гласът му потрепваше и той правеше дълги паузи, явно все още преживяваше спомените си. Когато приключи, започнаха изказвания, но пак така – без никой да прекъсва никого. Представям си какво надприказване би паднало при подобно стълпотворение в България, ако изобщо има шанс в близките 20 години то да се състои, като имаме предвид, че у нас я функционират, я не десетина групи на анонимни алкохолици с по 8-16 души за цялата страна. За сравнение: само във Варшава има 200 групи, профилирани с оглед на най-различните цели, които си поставят.
Изобщо навсякъде ми направи впечатление тази форма на комуникация, при която хората се изслушват, без да се прекъсват. Удивително беше и другото. Никой тук не беше дошъл на театър, представление или спектакъл (аз дори се съмнявам, дали всички бяха алкохолици), това не беше шоу, не беше среща с виден творец, всички бяха там, за да изслушат монолога на един алкохолик – явно житейските му перипетии бяха по-вълнуващи от каквато и да била драматургия, защото накрая дълго му ръкопляскаха.
По-нататък, два дни по-късно пътят ни премина през “Петра”, в централната част на Варшава. “Петра” е център за лечение на зависимостите, там се провеждат също сбирки на АА – тази, която посетихме, започна в 9.30 часа сутринта. Освен всичко друго в Полша има няколко указателя на АА групите – коя в колко часа се събира, на какъв адрес и на какъв телефон отговаря. На мен ми подариха един за Варшава. Човек може да отиде на сбирка и през нощта, ако е решил, че има нужда. Спомням си как преди 3 месеца Анна Швед настоятелно искаше за сп. “Арка” адресите и часовете за сбирки в отделните български градове с аргумента, ако дойде човек от друг град, да има информация къде да отиде на сбирка. При което аз лично зяпнах от изненада, като знам колко трудно е да се съберат заедно и тези 4-5 души, с които обикновено работим. Но такава е разликата в културните традиции. В Полша няма град с 5-6000 души население, в който да няма функционираща група на АА. Розвадов например е едно унило градче с 4-5000 души (дори не знам дали е град), през което ако тръгнеш, след 5 минути си на полето, такива у нас, из Добруджа и Лудогорието ги има колкото щеш. И все пак в Розвадов от 12 години има група на анонимни алкохолици, която се събира 2 пъти седмично.
В “Петра” сбирки се провеждат три пъти дневно, не си спомням всеки ден ли беше или два-три пъти седмично. Има една сутрешна, една следобедна и една вечерна сбирка. Спирам се на този момент, защото “Петра”, както споменах, е и дневен център за алкохолици, в който за тях се провежда и психотерапевтичен курс. Работи се 8 седмици по американската програма “Минесота”. Самата “Минесота” е психотерапевтичен вариант на известната програма на АА “12 стъпки”. Любопитното е, че едно от изискванията на “Минесота” е част от психотерапевтите сами да бъдат алкохолици – естествено с дългогодишна ремисия. Вратата за групова психотерапия е в съседство с вратата, където се провеждат сбирки на АА, дори част от хората, които са се решили на терапия, посещават и сбирки на анонимни алкохолици и това не впечатлява никого. Подчертавам не за друго, а защото в България неведнъж съм се натъквал на едно типично нашенско противопоставяне на АА братството и всякакви други терапевтични подходи. Зад което освен незнание няма нищо друго.
“Минесота” е стандартизирана програма, одобрена от Държавната агенция за решаване на алкохолните проблеми в Полша – имат си хората такава и тя функционира успешно. Поляците правят успешни опити да приспособят “Минесота” към по-европеизирани стандарти. “Петра” е едно от местата за това. Но за да функционират центрове като “Петра” с такъв успех (20 % от преминалите осемседмичния курс успяват да запазят своята трезвеност и след година) или пък за да има толкова много групи, работещи в рамките на АА, огромна роля играе и държавата. У нас държавата кажи-речи е абдикирала от проблема, всичко започва и свършва май с детокса, докато в Полша се усеща съвсем явно законодателната помощ. Например стойността на осемседмичната психотерапия за един пациент в “Петра” е към 500 $ и цялата сума се поема от техния Народен фонд на здравето. Което, честно казано, ме замисли, защото кой тук би отделил подобна сума месечно за лечение на алкохолик?!
В “Петра” се опитват да хванат бика за рогата – пациентите се учат на много неща през тези динамични седмици. Учат се да разпознават симптомите, предшестващи пропиването, особеностите на магическото мислене и типичните за алкохолизма психологични защити. Учат се да отказват на покани (в игрови ситуации), учат се на асертивно поведение, върши се огромна работа над чувствата и емоциите, изписват се дълги страници анализи на провалената част от живота, помага се на болния да влезе в по-задълбочена връзка със самия себе си, както и да интегрира по-добре тъмната част на своето Аз. Единствените лекарства, използвани в “Петра”, както спомена веднъж на майтап Виктор Ошатински, са салфетката и носната кърпичка.
Последните седмици се отделят на създаването на успешен екзистенциален проект, който постепенно болният се опитва да осъществява, още преди да е приключил с психотерапията. Прави впечатление и това, че процесът на работа се планира индивидуално – с оглед на разликата между алкохолиците. Например за един животът няма смисъл, защото е загубил всичко, а друг – както се казва в стъпка първа на програмата – е успял да запази семейството си и двете коли в гаража. Как да се намерят допирните точки между двамата в групата, след като всеки има нужда от различен тип надежда?
После се поддържа обратна връзка с пациентите, преминали курса на терапията. Впрочем аз лично се запознах с една българка, която беше изкарала целия курс на “Минесота”, все още водеше някаква поддържаща терапия в “Петра” и същевременно посещаваше сбирки на АА. Надявам се един ден да преведе част от записките си от психотерапията в “Петра”, тъй като биха представлявали голям интерес.
На самата група ми направи впечатление, че има участници, които не се представят с традиционното “Аз съм алкохолик”, някои започваха с “Аз съм еди кой си и имам алкохолен проблем”, други преминаваха директно към изказвания, имаше и двама души, които се представиха като наркомани. Самата сбирка протече много стегнато и подредено, без излишни приказки. Накрая на входа се сблъскахме с руса, млада жена, която ми се стори позната.
- So, did you like the speaker meeting yesterday? – запита усмихнато.
Спомних си, че седеше на първия ред в “Нововиейска” предната вечер – може би беше разбрала, че съм чужденец. По-късно се засякохме и в колоритния клуб MGB, който преобръща всички представи за едно АА общество.
MGB клуб
MGB клуб (полския Mawik G Baron Klub) е в пълния смисъл на думата underground пространство. Намира се също в централната част на Варшава. Уникално е като замисъл, като интериор и като функциониране. Наричат си го клуб на въздържателя, макар че няма нищо общо с нашите въздържателни дружества, където млади активистки поднасят локум на клечки и швепс, за да борят алкохола. Създаден е преди няколко години с доброволни дарения от алкохолици – Ягода Кубяк, една от терапевтките на семинара във Варшава, се пошегува, че най-важното място, тоалетната, била изградена с нейни средства. Значи, това е една приземна пещера в жилищен блок, вътре са три помещения, при влизането те посреща атмосферата на 60-те години, свързана с хипи-поколението и рок музиката – концертни подиуми, висящи като за дискотека или за рок концерт прожектори от тавана, стени окичени със стари грамофонни плочи, акустични китари в ъглите, тонколони навсякъде, провесени от тавана и по стените CD-та – сякаш очакваш всеки момент отнякъде да се стовари звука от побеснялата китара на някой рок динозавър. Търсили са подобен артистичен ефект, може би защото най-вече поколението между 40- и 50-годишна възраст е участвало в създаването на клуба. Всъщност и символът на MGB е малко динозавърски: една огромна, жива игуана, около метър и половина, която се подвизава в нещо като грамаден аквариум – не знам дали метафората не е в “опитомяващия се динозавър”, какъвто до голяма степен представлява всеки алкохолик, заел се с работата по “12 & 12”. Цялата стена на една от заличките е заета с изложба на камили – като животно, издържащо дълго без да пие, камилата е своеобразен символ на АА. Стъклени камили, дървени камили, керамични камили, метални камили, камили от плат. Другата стена е запълнена с колекция от дискове, грамофонни плочи и видеокасети с филми, свързани с алкохолизма. На третата стена висят огромни снимки като в нашите ирландски пъбове напоследък – на Бил и Боб, създателите на АА в САЩ, на видни личности в полското общество, свързани с Анонимни Алкохолици, на известни артисти и музиканти, преминали през АА – Ерик Клептън, Пол Хийтън, Рик Уейкмън – дори споменаха, че последният правил преди години малък клавирен концерт там специално за привържениците на АА във Варшава.
Продават се дискове на артисти, преминали през АА, фланелки на АА, плакати на АА, чаши за кафе с преамбюлите към стъпките и традициите, медальони, книги – изобщо отвсякъде те сграбчва някаква своеобразна АА култура, в измеренията на която явно живеят почитателите на MGB. По време на митинг кафето и безалкохолното са безплатни, но по време на вечерна проява всичко се плаща.
Всъщност по време на семинара във Варшава срещнахме доста от създателите на тая култура на Анонимни Алкохолици, може би най-колоритна беше срещата с Кшищоф Довгирд, журналист, самият той алкохолик с 12 години трезвеност, който води специално предаване за алкохолици в неделя вечерта по някаква музикална радиостанция (интернет адресът й е http://www.antyradio.pl/warszawa/ index.html?id=173). По време на предаванетоси Кшищоф не дава съвети, не води никого за ръчичка, не утешава, дори понякога е преднамерено жесток. Оплаква му се някаква съпруга, например, че мъжът й й избил два зъба пиян. “Още колко имаш?” – попитал я. Тя му казала. “Е, щом са 27 няма какво да се оплакваш, имаш време, докато ти ги избие всичките.” Посланието е сурово, но точно: ти си съзависима и ако не предприемеш нещо, няма кой да го направи вместо тебе и ще продължиш да страдаш. Или пък се обажда някой алкохолик: “Искам да спра, ама току що ми подариха бутилка студено уиски”. “Бързо го пий – посъветвал го Кшищоф – иначе ще се стопли и ще стане кофти на вкус.” Единственият съвет, който Кшищоф повтаря при всяка молба за помощ от слушатели, е: “Иди на митинг!”.
MGB не е клуб на АА, той е създаден като средище на трезвеещи алкохолици от привърженици и членове на братството, но вече на друг принцип, с юридическа регистрация, с възможности за извличане на малки печалби, които да покриват основните разходи – по наем, ток и различни артистични прояви. Там се организират по две сбирки на АА дневно, но същевременно се организират концерти, правят се премиери на книги на непиещи алкохолици, изложби на алкохолици-художници, танцови забави всяка събота, на тях не се сервира алкохол, а хората отиват семейно с децата си, прожектират се филми, имат самодейна театрална трупа с алкохолици и пр. Изобщо едно артистично място, което създава чувство за принадлежност сред вече непиещата общност и е добър начин да се завързват контакти, а ако човек желае, и да пообогати с някое преживяване духовния си живот. Най-важното е, че хората осъзнават, че могат да се веселят и да им е интересно, без да пият.
В MGB бяхме с цялата руска група, която участва в семинара за консултанти. Имаше представители кажи-речи на една трета от земното кълбо, които разглеждаха навсякъде замаяни, а после дълго снимаха. Накрая решиха да участват в открита сбирка на АА заедно с няколко поляци, които са дошли там на сбирка в този ранен час (около 9 ч. сутринта). Сбирката беше много странна – от лявата ми страна седеше полуостров Камчатка, от дясната ми страна Монголия, а срещу мен бяха Грузия и Армения. Невероятно е като изживяване за общност.
Последната вечер преди заминаването в MGB организираха някакъв купон с танци в чест на приключването на семинара, но аз не успях да отида. После разбрах от руснаците, че са прекарали страхотно – било пълно с народ, имало конферансие, програма и настроение докъм полунощ.
(продължение на пътеписа в следващия брой)