Имало дълъг период на спокойствие в много поробени български места. Турци не насилвали българи и българи не пакостили на българи. Причината била само една – момъкът от планината. Никой не знае как, но там, където се появявал разпасан пияница, биещ децата и жена си, даже добичето си да напсува, в тъмни доби идвал човекът от планината и му казвал нещо на ухо и този пребледнявал, побелявали косите му и онемявал во веки.

     Турчин ако посегнел на българка или на живота на дома й, даже до­би­чето й да напсувал, го очаквали безсънни нощи, защото в една от тях звез­ди­те изчезвали или опадвали – разправяли, че се превръщали в огромни вълци – и наставала пълна тишина и мрак, даже повей от вятър нямало. Домашните животни примирали, а и най-големите кучета със скимтене се скътавали в колибките си. Домът на поробителя се заобикалял от безброй вълци – тихи, огромни, с очи като жарава, зъбите им по педя, а под лапите им оставали мокри следи и там нищо не растяло – спокойни и с приведени глави налягвали около турския дом, а от нищото, като провидение, идвал млад мъж със све­тло лице и коса. Ножовете, пищовите и пушката е трябвало да са от злато и платина, а когато гръмнел, кънтежът дълго се носил из балкани и урви – като медни камбани на черква и сребърни хлопатари на родопски овчари. Никой не бъркал ехото на тази стрелба и през две села в трето заптиите падали по очи и се озъртали, изцъклени, и много се вайкали.

     На другия ден намирали тялото на злощастния насилник, а за главата се споменавало само, че юнакът от планината отнасял със себе си в някаква пещера без никаква глъчка и разправии.

     Минало време и турци и българи, които усещали, че се очертава да са бъдещи жертви на отмъстителя, се обединили и затърсили фантома на от­мъ­щението, дори убедили местните попове да говорят на хората, че това е демон на лукавия – Зло!

     Един ден в конака се явил пословично алчен българин и срещу какво, не се знае, но казал, че най-хубавата мома на селото, която от много време била сирак и живеела почти като отшелник, а той я искал за жена, но тя не го и допускала до прага си, че тя любила човека от планината и даже плодна от него била. Заптии и башибузук се озверили и за косите довлякли момичето в центъра на мегдана – вързали я на колец и поставили много въоръжени да я пазят. Мъчили я денонощно, за да прикоткат любимия и. Младата жена не стенала и не молила, а само гледала към върха на планинските хребети и сякаш се прощавала с някой. Турците озверявали от тази красота и спо­кой­ствие, а и много българи се събирали за сеира – мъже сучели мустаци, клю­кар­ки пустосвали момичето. На третата вечер дошла местната баба-акушерка и платила на заптиите да изроди бебето, което тръгнало да излиза. Тя показала роденото на вързаната страдалка, а тя целунала бебето по челото и на ухо му казала само “Хууу” и отдала дъха си. Било пълнолуние, забучал балканът, разтресла се земята, звездите изпонападали, животни се изпокрили, мъжете се изпозавряли до фустите на жените си, а отвсякъде се чували крясъци на турски и писъци на кадъни и така до изгрева на слън­це­то. Такава ужасяваща гледка никой не помни да е виждал. Трупове на хора и животни се валяли навсякъде, имало сринати къщи, а черквата се разцепила от горе до долу, като че ли с нож са я рязали. Много българи били ослепели, дру­ги онемели и с побелели коси, а всички турци бягали с оцелелите си до­маш­ни и покъщнина и навред се носила мълвата за проклетото място. По­ве­че юнака от планината никой не го чул, пушката му замлъкнала, а хората поч­нали да се мразят и единствено вино и ракия искали. Черквата им ос­та­нала разцепена и обрасла в тръие и бо­дили. Бабата-акушерка все по-често из­раж­дала мъртви бебета или болнави и изродени. Тя разказала на моята пра-пра-пра баба, че по пъл­но­лу­ние отивала на тайно място из горите и планините и от го­ля­мо разстояние виждала да се събират много вълци в кръг около гроба на убитата де­вой­ка и там идвал мла­ди­ят мъж, облечен като калугер, но с бяло ра­со, и цялата пълнолунна нощ пеел и сви­рил на кавала си. Единственото ос­та­нало до днес от песните му е това:

“Ех Либе ле, Либе ле – чиста гургулице,

откак на сърце ми легна – на душа ми светна!

Невесто милна – вярна вълчице,

с начало, но без край ще си с мен!

Аз, Либе ле – слънчице залезнало,

с пушка песнопойка не те опазих

и затова от златна цев кавал ще сторя

и Либе ле, от злато по-златна,

когато Луна се изпълни,

с кавал ще те опявам ...”

***

     Като болничен свещеник от 2001 г., мога да потвърдя, че хората, пре­жи­вяващи тежки раздели – скръб до отчаяние, влюбвания с разрушителни емоционални пристъпи, и потапящи себе си в алкохол или наркотици, не успяват да преживеят и надживеят тежкия период. Обикновено де­гра­ди­рат до себеразрушение. Ако познавате такъв човек, протегнете му ръка и да­но той поради гордостта си да не ви отблъсне!!!

_______________________

¹⁾Сръбският академик, медик, психолог и богослов Владета Иеротич – роден през 1924 г., в книгата си посветена на труда “Лествица”, т.е. „Стълбица”, творение на св. Йоан Лествичник от VI в., определя отчаянието като ненадживяна скръб, преминала в униние и след това в депресия и пълна безпомощност и често водеща до директно самоунищожаване или до скрит, неосъзнаван суициден живот, какъвто е наркоманията, алкохолизмът и хра­ни­тел­ните разстройства – зад всичко стои гордостта, гневът, страхът и т.н. За повече виж “Учението на Св.Йоан Лествичник и нашето време”, 2003 г.

²⁾Вл. Баскаков напомня как древните народи са се учили цял живот пра­вил­но да умират и затова там е липсвала танатофобията, а смъртта се при­ема­ла еднакво благодатно както раждането. В християнството и в трите събития – зачеването, раждането и смъртта, участва Св. Дух – Бог.

³⁾Исихазмът е мистическо християнство – в нашите земи е било в раз­цве­та си ок. 13/14 век – според което Бог, молитвеното се съзерцава в тишина – източна практика, запазена и до днес сред капуцините, нещо което лично на­блюдавах в Полша.