РАЗМИШЛЕНИЯ

     ***

     „Мамо, не мога да направя това!”… Даниел изхвърча от стаята, отново обез­сърчен. Отново и отново той се опитваше да си завърже обувките. Исках да го науча, да му дам съвет, да го напътствам. Той беше крайно упорит. Също като мен. Търсещ независимост, той трябваше да извика: „НЕ МОГА ДА НАПРАВЯ ТОВА САМ.” Седнах и погледнах неговите омотани връзки – как ги усуква и върти навътре и навън, нагоре и надолу. Чаках го да помоли за помощ. Това беше много дълго чакане. Докато в един момент той ка­пи­ту­ли­ра и ми позволи да го науча на уменията, които му липсваха. Желанието и ре­шителността не му бяха достатъчни.

     Същата теория се прилага при възстановяващите се зависими към хра­на­та. Хората искат да пазят диета. Те насочват съзнанието си към целта да бъдат слаби (и здравомислещи), но не могат да спрат да преяждат. Когато човек разбере същността на зависимостта, той казва: „Да, аз съм зависим към хра­на­та. Капитулирах.” Той се нуждае да научи как да спре болестта. Състра­да­тел­ни хора, които имат успешен опит, са загрижени да помогнат. Има един пре­дел, едно дъно – зависимостта, която е физическа болест. Ние се нуждаем от хо­ра. Нуждаем се от Бог. С търпеливо постоянство и открито общуване всеки човек може да надрасне болестта си и да стигне до щастливия и изпълнен с радост живот.

     Учителите, водачите, менторите, помагащите ръце, спонсорите – както и да бъдат наречени те – са необходима част от пъзела, за да станеш добре. Хората се нуждаят от хора, които да хвърлят светлина в мрака. (…)

          Имаш приятел

     „Помощ! Има ли някой, който да ми помогне? Паднах и не мога да ста­на.”

     Един беден човек паднал в една дупка. Един лекар отговорил на виковете му с интелигентни логични обяснения. Той му написал рецепта и я хвърлил в дуп­ката, но това изобщо не му помогнало. И болезнените стонове про­дъл­жи­ли, „Моля Те, Господи, помогни ми! Има ли някой, който би могъл да ми по­мог­не?”

     Чувайки виковете му, един све­ще­ник написал на лист хартия една мо­ли­тва и я хвърлил в дупката. А оттам про­дължавали да се чуват все по-силно ви­ко­ве: „Горкият аз! Помогни ми, Го­с­по­ди!”

     Един любезен непознат, който се раз­хождал наоколо, незабавно скочил в дуп­ката. Изплашената душа изкрещяла не­вяр­ва­що: „Ти луд ли си? Сега и два­ма­та се набутахме в тази дупка!”

     С убедителна усмивка джен­тъл­ме­нът отговорил: „Вярвай ми, приятелю. Вече съм бил тук и преди и знам какъв е пътят, по който можем да излезем навън.”

     Дванадесетстъпковата програма създава кръг от любов. Ние намираме лю­бов, която предаваме нататък. Ние обичаме другите. Истинска благословия и радост е да споделяме опита, силата и надеждата си с онези, които все още стра­дат.

          Бебешки Стъпки

     Дванадесетстъпковата програма не е „религиозно”, а духовно пъте­шес­твие. Възстановяващият се зависим се обновява и се връща към физическото и емоционално здраве чрез вярата и упованието в духовната връзка с „вис­ша­та сила”. Когато капитулираме, ние започваме да се освобождаваме от опи­ти­те си да контролираме обкръжението си. Приемането на това, че има „висша си­ла” е бебешката стъпка към намирането и опознаването на Бог.

     Хранително зависимите капитулират пред хранителния план чрез по­мощ­та на възстановяващи се хранително зависими. Ние смирено приемаме, че сме опитвали да спрем преяждането си чрез твърди решения да пазим диети от­но­во и отново. И всеки път, когато се проваляхме, ставахме все по-потиснати и по-отчаяни. Когато им позволихме, възстановяващи се зависими към храната ни помогнаха да видим, че имаме физическо, емоционално и духовно забо­ля­ва­не. Понякога виждаме Бог, така както го разбираме, да работи в нашия живот.

     Била съм свидетел на грандиозни трансформации, Божията сила отвори очите на хора, които бяха ослепели от болката, гнева и възмущението. Лека-полека малки осъзнавания – неочаквани мисли и прозрения – докосваха сър­ца­та на скептиците. Като оставаме “трезвени” ден след ден, негативното ни мислене се разсейва и се замества от позитивно мислене, животоспасяващата сила приижда.

(…)

     Толкоз за това, как и защо. Преди всичко ние трябва да спрем да се правим на Бог. Това не работи. (…)

          САМО ЗА ДНЕС

     Отново и отново чувах думите: „Прочети 449 стр. от Голямата Книга”. Сега я чета всеки ден като постоянно напомняне да оставя моя гняв, моето не­под­чинение и моите опити да контролирам всичко и всички – нуждаех се да „освободя и да позволя на Бог”.

„Приемането е отговорът на всички мои проблеми днес. Когато съм емо­цио­нално неуравновесена, това е, защото някакъв човек, място, събитие или ситуация – някакъв факт от моя живот е неприемлив за мен и аз не мога да на­меря душевен мир, докато не приема това лице, място, събитие или си­ту­а­ция да бъде точно такава, каквато е в този момент. Нищо, абсолютно нищо не ста­ва в Света на Бог по погрешка. Докато не съм в състояние да приема моя алкохолизъм (хранителна зависимост), няма да мога да бъда трезва, освен ако не приема живота в неговите срокове, не мога да бъда щастлива. Нужно е да се концентрирам не толкова върху това, какво е нужно да се промени в света, колкото върху това, какво е нужно да бъде променено в мен и в моите от­но­шения.” (Анонимни Алкохолици, стр. 449)

     Практикуването на програмата не винаги е лесно; целта е „прогрес, а не перфектност.” Здравият разум идва с никога непрекъсващо приемане и ка­пи­ту­лация – с поглед към Бог, с абсолютна увереност в Неговата способност да ни помогне.

     Първите няколко месеца бяха отчайващи – моята предразположеност да ям много се нуждаеше от пълно преразглеждане. Хората казват, че са нужни двадесет и един дни, за да се разруши един навик. За мен бе нужна цяла вечност, за да отрежа плътно преплетените въжета, които ме държаха при­ко­ва­на към моята компулсивна и обсесивна натура. Само за днес, само за този час, само за тази минута, вървях към светлината… понякога се влачех на колене с едва достигаща сила да продължа напред. Трудно беше, но Бог никога не ми беше обещал градина, пълна с рози.

(…) Понякога се отчайвах. Понякога не излизах от леглото няколко дни. Говорех по телефона с други зависими към храната, посещавах сбирки или говорех с моя съветник, което обновяваше духа ми и моята сила. Провеждах с Бог обикновени разговори или по-лични, молейки се. Правех това, което тряб­ваше да правя – да стоя “трезва”. Това беше най-важното нещо за мен без изключение. Моята стара натура увяхна, когато семената на новия ми живот разцъфтяха. Празненствата, тържествените посрещания и специалните дни опустошаваха душевния ми мир. Когато дойде времето, което Бог беше опре­де­лил, фанфарите замлъкнаха, суетнята свърши и аз вече не преяждах само за един ден, ден след ден.

Pamela Masshardt

http://www.fulloffaith.com/

превод: А. Иванова