Друго предимство на АА е неформалността на отношенията между участ­ниците в общността. Тук думата „член” дори не пасва, тъй като няма никакви записвания, членски карти, регистър на фамилни имена или йе­рар­хия. Веднага всички се обръщат един към друг на малки имена, често се сменят хората, които водят срещите, всички дават средства в общата касичка, за да могат заедно и без помощи отвън да платят наема на залата, кафето или чая. Участието е напълно доброволно, сбирките се водят по аматьорски на­чин, тоест веднъж по-добре, веднъж по-зле. Някои са скучни, други повтарят непрекъснато едно и също – но смисълът на сбирките е в това, че всеки го­во­ри за себе си, никой не критикува другите и не оценява, като по този начин допринася за общото чувство за безопасност и за атмосферата на прием­стве­ност. Всички опити за отклонения не по същество, изводи и теоретични ана­ли­зи биват веднага отрязвани. „Говорим за себе си” – ще чуе всеки, който по­иска да се впусне в такива размисли. Психоложката, с която работя в Центъра за терапия на зависимостите, разказва по много хубав начин на пациентите за то­зи изключителен смисъл на сбирките: „Това е късче от рая на земята. За­щото къде другаде ще можете да кажете за себе си всичко най-ло­шо и на всичкото отгоре ще ви пре­гър­нат за това?”

     Всъщност в АА не фун­кцио­ни­ра никаква система за контрол. Появата на какъвто и да било „шеф” веднага бива оспорвана. Об­щността съществува и про­дъл­жа­ва да съществува само бла­го­да­рение на участниците, които ис­кат да я поддържат. Въпреки липсата на ръководство, в АА присъства елементът на предводителство, въ­плъ­тен в лицето на „спонсора”, тоест на човека, който взима под крилото си друг участник, обикновено по-малко напреднал в трезвеенето. Спонсорът не е ня­какъв изключителен специалист, а просто друг участник на АА. Общността е сплотявана от принципа на взаимност: един алкохолик помага на друг. Спон­сорът си има свой спонсор. Някога самият той е получил от някого по­мощ, а сега я оказва на довереника си.

     На сбирката на другите не се правят забележки, но спонсорът в разговор на четири очи може дори да ругае и да се кара. Спонсорът показва пътя като во­дач по време на планинска експедиция. Когато забележи, че някой върви прекалено близо до пропастта, той го хваща за ръкава и го отдалечава от опас­ността. Спонсорът е като спасител, по-достъпен от сбирките, които не мо­жеш да имаш по всяко време. Спонсорът е нещо като треньор (Може би думата „треньор” на полски език би била по-добро определение от „спонсор”, ко­ято се свързва с финансов попечител или дарител. Но след като АА са из­бра­ли спонсор, нека бъде спонсор).

     Като изключим съдбите на безнадеждните алкохолици, в АА цари оп­ти­ми­зъм. Той произтича от факта, че всеки, който отива там, е живо опро­вер­же­ние на отрицателните мнения за безнадеждността на алкохолизма. В АА раз­съж­дават така: „Ето, имаме си Юрек, Кшишек, Анка или Стефан – те успяха, спряха да пият. Защо пък всички други да не успеят? Единственото условие е да започнат да правят същото като Юрек, Кшишек, Анка и Стефан”. На­деж­да­та за подобрение на живота идва от хора, които са успяли. Не произлиза от някаква теория, а от практиката. Практиката не подлежи на съмнение, дори то­гава, когато не може да бъде аргументирана теоретично. Нещо го има, за­що­то просто го ИМА.

     Мисля, че ефикасността на движението на АА се крие поне отчасти в неговата простота. Развитието на АА е довело до възникването на нова форма на „нещо като лечение”, провеждано в тези неформални групи без участието на лекари, психолози, лидери или терапевти. Там няма разграничаване на учи­тели и ученици. Един и същи човек е едновременно и едното и другото. В АА се говори за „споделяне на опит, сила и надежда”. Фор­му­ла­та на „споделяне” се е раз­про­стра­нила по примера на АА сред хо­ра, засегнати от други хро­нич­ни проблеми, за които е трудно да се намери помощ. Става въпрос за проблемите, които не отми­на­ват, както и алкохолизмът не от­ми­нава след спиране на пиенето. Това, което отминава, са по­следи­ци­те от пиянството, а не самата за­висимост. В АА се използва думата „трезвеене”, като се има предвид нещо повече от статичното понятие „трезвеност” или „ремисия”. Трезвеенето озна­ча­ва процес на придобиване на зрялост и все по-добро справяне с пред­из­ви­ка­тел­ства и проблеми.

     Медицината сама по себе си не е намерила изход от зависимостта. На Анонимните алкохолици дължим основите за създаването на модерна про­гра­ма за лечение. В тази програма, както и в програмата на АА, пътят минава през честно и открито говорене за своите преживявания – за чувствата, ми­сли­те и тревогите. От споделянето на опит или от съвместното търсене на решения на всички проблеми, възниква обща ценностна система. Хората се учат да постъпват така, че да решават проблемите по най-добрия начин и да избягват неконтролираните емоции. Този път се състои в приучаването да при­емаме това, което не можем да променим, на смелост да променим това, което можем да променим, и на мъдрост, за да различаваме едното от дру­го­то. Тази „философия на примиряването” или казано по друг начин „фи­ло­со­фия на смирението” или още „философия на реализма” взима връх над обрат­на­та философия на борбата, претенциите, своеволието и бунта. Пъте­води­те­лят, който помага в научаването на новата философия, е „Молитвата за вътрешен мир”. Понятието „вътрешен мир”, употребявано в АА, психиатрите наричат „психическо здраве”, „зрялост” или „нормалност”, а поетите – „ща­стие”.

     Не без значение за тази зрялост е духовният характер на програмата на АА. Много философи и психолози, които са присъствали на раждането на АА в Америка, подчертават смисъла на духовната промяна. Един от тях е бил Уилям Джеймс, който обърнал внимание на влиянието на духовното „про­буж­дане” върху преобразяването на характера на човека.

     Друг авторитет, спомогнал за формулирането на основните принципи на общността, е бил психиатърът Хари Тиебоут. И двамата мислители са оказали влияние върху Бил У. и другите съавтори на програмата на АА. Джеймс е на­пи­сал, че религиозното преживяване предхожда момента, в който преу­ве­ли­че­ният Аз се пръсва като пробит балон и се освобождава от високомерието и надутото убеждение за собствената изключителност. Моментът на духовно пробуждане често пъти настъпва в си­туация, когато човек се озове „на дъното”, когато се почувства без­край­но изтощен и смазан. Д-р Тие­боут е забелязал, че за алкохолика този момент може да настъпи само тогава, когато той отстъпи от своята неприкосновена представа за себе си като за човек, който ще се справи сам с всеки проблем. Парадоксално, това се случва тогава, когато ал­ко­хо­ликът, падайки на най-ниското стъпало на моралната и обще­стве­на стълбица, тоест на „дъното”, по­лучава шанс да започне духовно пътешествие към висините, които понякога са недостъпни за „обик­но­вените” хора.

          Личността на алкохолика

          според АА

     Личността е добра тема за пси­холога. Затова нека видим ка­ква е личността на алкохолика, видяна с очите на общността. Бил У. е писал мно­го за това, като е смятал за главна черта на хроничния алкохолик своебразното „всемогъщество”, тоест удебеността или усещането за абсо­лют­на мощ не само в нещата, които засягат собствената му личност, но и целия свят. Разбира се, нито един алкохолик няма основание да вярва в своето все­мо­гъщество. Алкохоликът ИСКА единствено да контролира всичко и пред­по­ла­га, че това е достатъчно. „Трябва да бъде моята воля и край” – мисли той ка­то дете.

     Друга черта от личността на алкохолика е склонността към зависимост, съчетана с чувството за всемогъщество, което се проявява в изискванията и очакванията спрямо другите хора. Алкохоликът разсъждава: „Когато имам нуж­да от теб, ти трябва да си до мен и да ме измъкваш от неприятностите”. Защо? „Защото аз искам така”. Тази логика произтича от убеждението, че ал­ко­холикът има някакви по-големи права, по-големи привилегии, по-важни причини да очаква от света да му сътрудничи и да оценява неговите дела. До­ми­нацията и зависимостта вървят тук ръка за ръка. От една страна алко­хо­ли­кът има нужда да властва над другия (доминация), но и не си представя да оцелее без този друг човек (зависимост). Колкото по-зависим е, толкова пове­че се нуждае от гаранция, че този човек няма да го изостави, ще направи вси­ч­ко за него и то като по поръчка. За да постигнат подобно подчиняване на своите цели, алкохолиците прибягват към най-различни методи. Най-чести са манипулацията и насилието.