Ние знаем, че нещата стоят по този начин, не защото някога Уилям Джеймс или Хари Тиебоут са го написали. Знаем, защото ще го разпознае всеки, който има взимане-даване с пиещи алкохолици. Осъзнават го и самите алкохолици, но едва когато истински се вгледат в своето поведение, тоест когато изтрезнеят достатъчно. Обикновено подобна искрена самооценка става възможна след задълбочена работа върху Четвърта стъпка от програмата на АА „12 стъпки” и постигане на малко по-дълбоко себепознание.
В книгите на АА характерните черти на незрялата личност, а тя е типична за пиещия алкохолик, са описани сполучливо. Нещо повече, те срещат приемственост. „Такива сме” – казват съзнаващите своите недостатъци хора от АА. Това признаване на своите слаби страни представлява първата стъпка,която впоследствие води до коренна, макар и обикновено отнемаща много време промяна.
Новаците в АА разбират за своята незрялост още на прага на трезвеенето. От самото начало те са подтиквани да започнат да се вглеждат в себе си, да откриват в себе си склонностите към манипулиране, всемогъщество, високомерие, опити за контролиране и т.н. Разпознаването на тези черти е задължително условие за започването на каквато и да е личностна промяна. В записаните изказвания на самите алкохолици те се описват като хора от типа „всичко или нищо”, които имат нереален копнеж за слава, възвишеност и изключителност. Говорят за своите изтънчени очаквания и за убеждението, че са по-специални, „различни от другите”.
Себелюбието и егоцентризмът са присъщи на алкохолиците. Те често са пример за развихрено своеволие. За тях е характерно и отричането, което се проявява в едновременното съществуване на две убеждения: „Мога да пия така, както другите” и „Дори ако моят опит с пиенето показва обратното, аз не го признавам, защото съм различен. Аз съм изключение от правилото”. Може да се каже, че алкохолиците са досущ като малките деца, които очакват, че светът ще се върти около тях. Често в записаните изказвания ще срещнете признанието, че на прага на трезвеенето в АА алкохолиците установяват, че не са „пъпът на света”. Удивително е колко знания за собствената същност и за чертите на „зависимата личност” могат да се открият в техните лични изповеди.
Загуба на контрол и своеволие
Често пъти зависимостта (от алкохол, наркотици и т.н.) се дефинира като загуба на контрол върху количеството и честотата на употреба на дадено вещество, а впоследствие и загуба на контрол върху това, което човек прави под влиянието на отравяне на организма и преди всичко на смущение на функцията на мозъка. Самите алкохолици подчертават желанието си за притежаване на абсолютна власт върху себе си и другите. Книгите на АА, които се опират единствено на опита на хората, казват много повече за зависимостта. Според АА зависимостта е неограничена нужда от контрол изобщо. Нещо повече, този контрол е толкова повече желан, колкото повече са доказателствата за това, че го няма.
Психиатърът Лесли Фарбър в книгата със заглавие „Лъжата, отчаянието, завистта, ревността, самоубийството, сексът, наркотиците – и добрият живот” казва, че съвременният стрес и безпокойство са наше лично дело. Ние сами си ги осигуряваме предимно поради невъздържаната злоупотреба със собствената воля, тоест „своеволието”. Той между другото пише: Да искаш нещо, което не бива да искаш – това е признак за разюздано, обречено на провал своеволие. То е вечният източник на човешката фрустрация.
Човек по силата на волята си може да направи така, че да отиде да играе тенис, но не и да спечели. Силната воля е достатъчна, за да отидеш при някого, но не и този някой да те заобича. Май не е достатъчна и ние да обикнем някого. Волята, макар и много силна, не е много от полза, за да постигне човек щастие.
Разбирайки зависимостта като стремеж за щастие, ние може да гледаме на алкохолика или наркомана като на човек, който просто за нищо друго не копнее, освен за това, да се чувства добре и да си осигури усещането на емоционален комфорт. Копнее да не усеща болка, страдание и нещастие. Алкохолът трябва да е защита срещу нежеланите, досадни проблеми на този свят, с които той не умее да се справи. За съжаление, такъв тип мислене доказва липсата на зрялост и неспособността за предвиждане на последствията от своите действия. От друга страна ние знаем колко „щастие” и „комфорт” дава алкохолът на алкохолика.
Лесли Фарбър забелязва, че алкохолът, наркотиците и други подобни методи би трябвало да бъдат за зависимия ключ към щастието. Те трябва да му помогнат да осъществи стремежа си към удовлетворение и отпускане, тоест всъщност към илюзорно щастие. За съжаление, в крайна сметка излюзията винаги се изпарява.
Когато предизвиканите от алкохола проблеми започват да се трупат, алкохоликът усеща, че губи контрол и всичко се разпада. На него му се струва, че губи разсъдъка си, започва да се самосъжалява, чувства се объркан, ужасен, изплашен, без цел, а най-вече все по-изолиран, самотен и изоставен от Бога и хората. Кризата започва в момента, в който такъв човек достига своето „дъно”. Това достигане е придружено от различни психически състояния, приближаващи се до лудост, отчаяние, чувство за катастрофа. Именно в такъв момент алкохоликът може да преживее онова необикновено сътресение, за което стана въпрос по-рано, „когато балонът на високомерието бива пробит и изведнъж от човека изхвърча убедеността за собственото могъщество”; тогава той трябва да приеме реалността. Тази криза може да даде шанс за започване на процеса на узряване, на духовно развитие и на собствено възраждане за света. Може би ще прозвучи патетично, но на много алкохолици този момент им напомня пробуждането от кошмарен сън. АА показва как да разбираме тази криза и по какъв начин да превърнем този прелом в начало на развитието.
В книгите на АА често се повтаря думата „смирение”, разбирана като реализъм, нелицемерно мислене и стремеж към абсолютна искреност. Смирението в движението на АА е ключ към възродения живот. То може да бъде постигнато чрез пробиване на балона на високомерието, когато най-накрая човек отстъпи от убеждението, че е изключителен. Това е отказване от всемогъществото и идеализирания детски образ на собствената личност, внезапно осъзнаване, че човек може да направи нещо, но не може да направи всичко.
Зрелостта според АА
Вече знаем много неща за незрелостта на алкохолиците. Нека погледнем по-отблизо, какво според концепцията на АА е зрелостта. Първо, тя се постига чрез отърваване от високомерието. Да бъдеш човек не означава да контролираш всичко, но означава – независимо дали някой е вярващ или не – да признаеш своята зависимост от (някаква) Висша сила. Накратко казано, тази Висша сила решава дали вдругиден сутринта ще се събудим. За трезвеещия алкохолик това означава, че трябва да се откаже от ролята на генерален директор на вселената и да признае, че е просто едно ограничено и заблудено човешко същество.
Чудя се, как в ума на алкохолика може да се съгласува противоречието между представа и действителност, между чувството за необикновеност и непрекъснатото получаване на доказателства, че не е в състояние да направи това, което е решил. Мисля, че високомерието и увереността в собственото превъзходство над другите, както и чувството за малоценност, е само привидно противоречие. Всъщност това са двете страни на един и същ медал. Когато някой очаква невъзможното, е ясно, че няма да го постигне. Следователно, ще се появи неизбежна фрустрация. Същото е и с признаването на своята ограниченост. Ако човек не осъзнава, че не може да се справи с всичко, което си пожелае, естествено е рано или късно да се разочарова. И отново ефектът ще бъде фрустрация. По този начин чувството за малоценност крие илюзорни представи за собственото всемогъщество и изключителност. А от своя страна такива представи трябва да донесат на човека разочарование и впоследствие намаляване на чувството за себестойност. Омагьосаният кръг се затваря.
Подобен парадокс на „прекалено порасналия Аз джудже” се потвърждава от психолозите, изследващи личността на престъпниците-рецидивисти. Повечето от тях, когато извършат някакво престъпление, биват наказвани, а после отново извършват престъпление, все едно нищо не се е случило, и отново попадат зад решетките. След като излязат от затвора, цикълът започва отначало. Психологичният профил на рецидивиста напомня профила на отявления алкохолик. Нито единият, нито другият не си вади поука от преживяното. Сигурно именно защото и единият, и другият се смята за специален и наивно вярва, че „сега вече ще бъде различно”. Че правилата на нормалните хора не важат за него. Че наказанието ще му се размине. Но когато не му се размине, той се вбесява и се смята за жертва, незаслужено застигната от неприятни последици. Това не е ли проява на инфантилно поддаване на илюзията?
Да излекуваме мисленето
От психоанализата е дошло убеждението, че в основата на някои патологични поведения се намира чувството, че съм по-лош от другите. Но ако погледнем по-надълбоко, под този „комплекс за малоценност” ще открием „комплекса за превъзходство” – преувеличена увереност в собственото измислено величие, преминаващо всякакви граници. В това се състои онова детинско всемогъщество, за което са писали и говорили Хари Тиебоут и Бил У. За да се излекува подобно смущение, е задължително изграждането на здравословно чувство за себестойност, опиращо се на себеуважението и реалистичния образ на собствения Аз.