Ние знаем, че нещата стоят по този начин, не защото някога Уилям Джеймс или Хари Тиебоут са го написали. Знаем, защото ще го разпознае все­ки, който има взимане-даване с пиещи алкохолици. Осъзнават го и самите алкохолици, но едва когато истински се вгледат в своето поведение, тоест когато изтрезнеят достатъчно. Обикновено подобна искрена самооценка става възможна след задълбочена работа върху Четвърта стъпка от програмата на АА „12 стъпки” и постигане на малко по-дълбоко себепознание.

     В книгите на АА харак­тер­ни­те чер­ти на незрялата личност, а тя е типична за пиещия алко­хо­лик, са описани сполучливо. Не­що пове­че, те срещат прием­стве­ност. „Та­ки­ва сме” – казват съзна­ва­щите своите недостатъци хора от АА. Това признаване на своите сла­би страни представлява пър­вата стъп­ка,която впоследствие води до ко­ренна, макар и оби­кно­вено отнемаща много време про­мя­на.

     Новаците в АА разбират за своята незрялост още на прага на трез­ве­ене­то. От самото начало те са подтиквани да започнат да се вглеждат в себе си, да откриват в себе си склонностите към манипулиране, всемогъщество, висо­комерие, опити за контролиране и т.н. Разпознаването на тези черти е задъл­жи­телно условие за започването на каквато и да е личностна промяна. В за­писаните изказвания на самите алкохолици те се описват като хора от типа „всичко или нищо”, които имат нереален копнеж за слава, възвишеност и из­клю­чителност. Говорят за своите изтънчени очаквания и за убеждението, че са по-специални, „различни от другите”.

     Себелюбието и егоцентризмът са присъщи на алкохолиците. Те често са при­мер за развихрено своеволие. За тях е характерно и отричането, което се проявява в едновременното съществуване на две убеждения: „Мога да пия та­ка, както другите” и „Дори ако моят опит с пиенето показва обратното, аз не го признавам, защото съм различен. Аз съм изключение от правилото”. Може да се каже, че алкохолиците са досущ като малките деца, които очакват, че све­тът ще се върти около тях. Често в записаните изказвания ще срещнете признанието, че на прага на трезвеенето в АА алкохолиците установяват, че не са „пъпът на света”. Удивително е колко знания за собствената същност и за чертите на „зависимата личност” могат да се открият в техните лични из­по­веди.

          Загуба на контрол и своеволие

     Често пъти зависимостта (от алкохол, наркотици и т.н.) се дефинира като загуба на контрол върху количеството и честотата на употреба на дадено вещество, а впоследствие и загуба на контрол върху това, което човек прави под влиянието на отравяне на организма и преди всичко на смущение на функцията на мозъка. Самите алкохолици подчертават желанието си за при­те­жа­ване на абсолютна власт върху себе си и другите. Книгите на АА, които се опират единствено на опита на хората, казват много повече за зависимостта. Според АА зависимостта е неограничена нужда от контрол изобщо. Нещо по­вече, този контрол е толкова повече желан, колкото повече са доказателствата за това, че го няма.

     Психиатърът Лесли Фарбър в книгата със заглавие „Лъжата, отчаянието, за­вистта, ревността, самоубийството, сексът, наркотиците – и добрият живот” казва, че съвременният стрес и безпокойство са наше лично дело. Ние сами си ги осигуряваме предимно поради невъздържаната злоупотреба със соб­стве­на­та воля, тоест „своеволието”. Той между другото пише: Да искаш нещо, ко­е­то не бива да искаш – това е признак за разюздано, обречено на провал свое­во­лие. То е вечният източник на човешката фрустрация.

     Човек по силата на волята си може да направи така, че да отиде да играе тенис, но не и да спечели. Силната воля е достатъчна, за да отидеш при някого, но не и този някой да те заобича. Май не е достатъчна и ние да обик­нем някого. Волята, макар и много силна, не е много от полза, за да постигне човек щастие.

     Разбирайки зависимостта като стремеж за щастие, ние може да гледаме на алкохолика или наркомана като на човек, който просто за нищо друго не копнее, освен за това, да се чувства добре и да си осигури усещането на емо­ционален комфорт. Копнее да не усеща болка, страдание и нещастие. Алко­хо­лът трябва да е защита срещу нежеланите, досадни проблеми на този свят, с които той не умее да се справи. За съжаление, такъв тип мислене доказва липсата на зрялост и неспособността за предвиждане на последствията от сво­и­те действия. От друга страна ние знаем колко „щастие” и „комфорт” дава ал­ко­холът на алкохолика.

     Лесли Фарбър забелязва, че алкохолът, наркотиците и други подобни ме­тоди би трябвало да бъдат за зависимия ключ към щастието. Те трябва да му помогнат да осъществи стремежа си към удовлетворение и отпускане, тоест всъщност към илюзорно щастие. За съжаление, в крайна сметка излюзията винаги се изпарява.

     Когато предизвиканите от алкохола проблеми започват да се трупат, ал­ко­холикът усеща, че губи контрол и всичко се разпада. На него му се струва, че губи разсъдъка си, започва да се самосъжалява, чувства се объркан, ужа­сен, изплашен, без цел, а най-вече все по-изолиран, самотен и изоставен от Бога и хората. Кризата започва в мо­мен­та, в който такъв човек достига своето „дъно”. Това достигане е при­дру­жено от различни психически съ­сто­яния, приближаващи се до лудост, отчаяние, чувство за катастрофа. Имен­но в такъв момент алкохоликът може да преживее онова нео­бик­но­ве­но сътресение, за което стана въпрос по-рано, „когато балонът на висо­ко­ме­рието бива пробит и изведнъж от човека изхвърча убедеността за собственото могъщество”; тогава той трябва да приеме реалността. Тази криза може да даде шанс за започване на процеса на узряване, на духовно развитие и на собствено възраждане за света. Може би ще прозвучи патетично, но на много алкохолици този момент им напомня пробуждането от кошмарен сън. АА показва как да разбираме тази криза и по какъв начин да превърнем този прелом в начало на развитието.

     В книгите на АА често се повтаря думата „смирение”, разбирана като реализъм, нелицемерно мислене и стремеж към абсолютна искреност. Сми­ре­ние­то в движението на АА е ключ към възродения живот. То може да бъде постигнато чрез пробиване на балона на високомерието, когато най-накрая човек отстъпи от убеждението, че е изключителен. Това е отказване от все­мо­гъществото и идеализирания детски образ на собствената личност, внезапно осъзнаване, че човек може да направи нещо, но не може да направи всичко.

          Зрелостта според АА

     Вече знаем много неща за незрелостта на алкохолиците. Нека погледнем по-отблизо, какво според концепцията на АА е зрелостта. Първо, тя се по­стига чрез отърваване от високомерието. Да бъдеш човек не означава да контролираш всичко, но означава – независимо дали някой е вярващ или не – да признаеш своята зависимост от (някаква) Висша сила. Накратко казано, тази Висша сила решава дали вдругиден сутринта ще се събудим. За трез­ве­е­щия алкохолик това означава, че трябва да се откаже от ролята на генерален директор на вселената и да признае, че е просто едно ограничено и заблудено човешко същество.

     Чудя се, как в ума на алкохолика може да се съгласува противоречието между представа и действителност, между чувството за необикновеност и не­прекъснатото получаване на доказателства, че не е в състояние да направи това, което е решил. Мисля, че високомерието и увереността в собственото превъзходство над другите, както и чувството за малоценност, е само приви­дно противоречие. Всъщност това са двете страни на един и същ медал. Кога­то някой очаква невъзможното, е ясно, че няма да го постигне. Следователно, ще се появи неизбежна фрустрация. Същото е и с признаването на своята огра­ниченост. Ако човек не осъзнава, че не може да се справи с всичко, което си пожелае, естествено е рано или късно да се разочарова. И отново ефектът ще бъде фрустрация. По този начин чувството за малоценност крие илюзорни представи за собственото всемогъщество и изключителност. А от своя страна та­кива представи трябва да донесат на човека разочарование и впоследствие намаляване на чувството за себестойност. Омагьосаният кръг се затваря.

     Подобен парадокс на „прекалено порасналия Аз джудже” се потвърж­да­ва от психолозите, изследващи личността на престъпниците-рецидивисти. По­вечето от тях, когато извършат някакво престъпление, биват наказвани, а после отново извършват престъпление, все едно нищо не се е случило, и от­ново попадат зад решетките. След като излязат от затвора, цикълът започва отначало. Психологичният профил на рецидивиста напомня профила на от­яв­ления алкохолик. Нито единият, нито другият не си вади поука от пре­жи­вя­ното. Сигурно именно защото и единият, и другият се смята за специален и наивно вярва, че „сега вече ще бъде различно”. Че правилата на нормалните хора не важат за него. Че наказанието ще му се размине. Но когато не му се раз­мине, той се вбесява и се смята за жертва, незаслужено застигната от не­при­ятни последици. Това не е ли проява на инфантилно поддаване на илю­зия­та?

          Да излекуваме мисленето

     От психоанализата е дошло убеждението, че в основата на някои пато­ло­гич­ни поведения се намира чувството, че съм по-лош от другите. Но ако погледнем по-надълбоко, под този „комплекс за малоценност” ще открием „комплекса за превъзходство” – преувеличена увереност в собственото изми­сле­но величие, преминаващо всякакви граници. В това се състои онова детинско всемогъщество, за което са писали и говорили Хари Тиебоут и Бил У. За да се излекува подобно смущение, е задължително изграждането на здравословно чувство за себестойност, опиращо се на себеуважението и реалистичния образ на собствения Аз.