A- A A+

АркА

брой 9, септември 2008 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки: Анна Швед, Екатерина Мужановска, Николай Мужановски,

Даниела Шиварова, Петър Василев, Павел Павлов

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

 

     ”Маркот”*

 

     Ако в “Петра” и в психотерапевтичния център за алкохолици в Розвадов, за който по-нататък ще разкажа, проличава ясно ан­га­жи­ра­ността на държавата с решаването поне на част от проблематиката, свързана с алкохолизма, то в “Монар” историята е друга. “Монар-Маркот” е полска не­правителствена организация, разполагаща с редица центрове за бездомни алкохолици и хора със зависимости. Финансира се изцяло от не­пра­ви­телствени сектори – проекти и програми, както полски, така и по линия на европейската общност; или пък от частни организации и дарения на частни лица. Всъщност в Полша има законова възможност за подобно финансиране, тъй като много от организациите, занимаващи се с подобна дейност, в това число и “Маркот”, са със статут на“обществено-полезни”. Общността се за­ни­ма­ва предимно със социална реадаптация на наркомани, алкохолици и други зависими. Подобен център за бездомни алкохолици от веригата “Маркот” е из­гра­ден и в периферията на Варшава. Един ден отидохме там с Каша и Анджей. Анджей е психотерапевт, самият той е алкохолик, който не пие повече от 16 години. Изобщо, прави впечатление, че тук повечето от психо­те­ра­певтите и консултантите, занимаващи се с групи на алкохолици, сами са алкохолици с по много за нашите стандарти години трезвост зад гърба си. Спо­менах, че това е изискване и на програмата “Минесота”.

     Първото, което ме впечатли в “Мaркот”, беше очовеченият вид на ком­плекса и чувството за домашен уют. Нямаше го подтискащото усещане за решетки, изоставеност, изолация, и високи стени, откъдето трудно можеш да се измъкнеш. На няколко пейки бяха насядали част от обитателите, които се взираха в нас любопитно. Нямаха вид на клошари или западнали и за­не­ма­рени физически и социално хора, после разбрах, че там им раздават и дрехи. Наоколо имаше четири едноетажни постройки с червени покриви, те повече приличаха на кокетни селски къщи, отколкото на приют – вероятно под вли­яние на Дикенс и Зола винаги съм си представял приюта като мрачно и ми­зерно място, където е някак несправедливо да се озове човек. Е, в “Маркот” ня­мах такова чувство. Центърът приличаше повече на дом, споменах, че в не­го имаше нещо приветливо и домошарско. Отпред имаше малка градинка с то­ку що цъфнали дръвчета, пясъчни алеи и езерце, над което се извисяваше статуя на Христос с разперени ръце – някакво миникопие на огромната статуя над Рио де Жанейро*. Имаше и голяма петоъгълна оранжерия, с много саксии с цветя, които все още не бяха изкарани навън. Стаите бяха семпло обзаведени, с по две и три легла. Залите за групова психотерапия бяха също две или три.

     Спомням си онази представа за Южна Каролина от 80-те години, която оставяше описанието на Виктор Ошатински от книгата му “Грях или болест” – зимуващите навън бездомни алкохолици, дошли на по-топло от северните щати, супата раздавана им от Армията на спасението, търкалящите се по земята празни бутилки и купчините кутии от бира по плажовете на Лос Анджелис, мръсотията. Това е обратната страна на монетата и един от важ­ните въпроси е, какво прави възможен такъв огромен скок, докъде точно до­сти­гат границите на вътрешната способност за съчувствие, която да транс­фор­мира разрухата в нещо градивно. Само че ще оставя тези раз­съж­дения висящи, тъй като не са ми цел.

     Споделих за усеща­не­то за уют и домашна атмосфера с мъжа, който ни развеждаше, беше по­редният терапевт-алко­хо­лик, казваше се Хениек и не пиеше вече от около 20 години.

     Говореше бързо, та­ка че не успявах да про­сле­дя изцяло монолога му.

     - Да – кимна сериозно. – За много от алкохолиците тук това е първият истински дом в живота. И когато излязат, вече имат критерий, какво трябва да представлява един истински дом. Някои правят опити да го изградят. Мно­го от тях не са имали никога през живота си дом, а само места за живеене. Дру­ги са били дълго по затворите и са забравили значението на думата...

     Докато говорехме, наблюдавах през прозореца обитателите, някои от тях разговаряха, други бяха заети с работа по двора, а трети преглеждаха някакви записки.

     И тук ще спомена мимоходом един друг интересен въпрос: за целе­съо­б­раз­ността на трудовата терапия, която се практикува в България в много от психиатричните болници и комуните. Има ли изобщо такова животно и стру­ва ли си напразно да се хаби енергията на болните, чиято главна цел в те­ра­пев­тичния процес е да се учат да живеят? Защото едно е да се погрижиш за ин­териора и екстериора на мястото, където живееш, в рамките на два-три ча­са, друго е да се блъскаш 6-7 часа. Тогава откъде сили и енергия за учене, за са­моанализ, за писане и изобщо за интравертиране в дълбочина навътре в се­бе си? По време на групова терапия един уморен от работа човек със скапала се психика най-вероятно ще заспи или ще гледа тъпо в краката си, докато чака да минат досадните два часа. На много места в полските центрове този проблем са го решили в полза на психотерапията. Труд да, но доколкото е необходимо, за да се поддържа хигиената, градината и дома. Останалото време е за работа върху себе си, защото една истинска терапия се живее; ако приключва с излизането от стаята, значи резултатът ще е половинчат или никакъв.

     В центъра на “Мaркот” работят няколко души щатни психотерапевти-алкохолици, които водят групова, а когато се наложи, и индивидуална психотерапия. Работи се по “Минесота” (с това центърът се различава от терапевтичните центрове за наркомани на „Монар”, където методологията на работа е съвсем друга – бел. ред.*). Още една специфична и ценна особеност на програмата е, че дава възможност за занимания и с ниско интелигентни пациенти. Трудни са високо интелигентните, макар че в “Мар­кот” те са рядкост. Доколкото си спомням, в “Монар” престоят е също 8 сед­ми­ци, като организацията след това прави опити да помогне на пре­ми­на­лите терапията алкохолици да си намерят работа и да се адаптират някак в об­ще­ството. Пациенти се приемат веднъж седмично след тридневно проучване и документ за преминат детокс. Всеки от тях си има папка, в която са побрани всичките му записки в процеса на терапията, попълнените въпросници, ана­мне­зата, заключенията и мненията на терапевта за това, как върви терапията – седмица по седмица. Забележителното е, че тази папка не може да се отваря от кой да е след излизането на болния. Това може да стане само с про­ку­рор­ска заповед.

     Остава въпросът, какво точно прави възможно пренасочването на пари от частни организации към подобни актове на милосърдие спрямо ал­ко­хо­ли­ци­те? Все пак това не е кухня за бедни алкохолици, а общност с големи еки­пи. Както и шанс за огромен завой в живота /аз лично не обичам този израз “ново начало”, защото в уж новото начало по нещо старо все се повтаря/. Вероятно пак опираме и до законодателството, но вероятно има и нещо друго, свързано със социалното съчувствие към болестта, което у нас е много по-малко..


          Центърът в Розвадов

 

     Розвадов и Сталова Воля са съвсем друга тръпка. Там още с при­сти­га­не­то си човек усеща естествената символика на мястото – кръстопът на влакове, кръстопът на съдби и на възможности. Психотерапевтичният център за ал­ко­хо­лици и зависими от хазарта в Розвадов е създаден от Ева Войдило – бъл­гар­ските специалисти я познават от книгите й “Да простиш” и “Избирам сво­бо­да­та”. Центърът се намира точно на гарата, на 280 км от Варшава, прозорците и стаите са на 30 метра от първия перон, някои от влаковете изобщо не спират тук. Точно срещу прозореца си дни наред гледах по изгрев един изкаран кой знае кога от употреба син като небето вагон, изглеждащ някак неестествено застинал на фона на прелитащите наоколо композиции. Не вярвам съзнателно да е бил търсен този допир с пътищата и посоките, но когато пребиваващите там говореха за съдбата си, бяха наясно и за това, как вътрешният им кръс­то­път е олицетворен от външния – от огром­на­та мрежа кръстосващи се релси. Там е една от най-големите раз­пре­де­лителни гари в Полша.

     Не знам дали центърът е медицинско заведение (да – бел. ред.*) – там, както и в “Петра”, не се прави детокс, няма лекари и бели престилки, няма назначавано лечение с психофармака. Най-вероятно влиза в мре­жата на здрав­ните заведения, които получават субсидии от същия фонд на народното здраве, от който и “Петра” Сградата на центъра напомня малък при­ветлив хотел, боядисан в различни нюанси на зеленото, с градинка от­пред. Там при­стигнахме с две рускини от Владивосток и Камчатка на ин­ди­ви­ду­ален стаж – т.е. да участваме и видим как на практика се прави терапия по “Минесота”. Тук нямаше ограда, нямаше затворени пространства, навяващи асоциации със санаториум. Престоят на болните от алкохолизъм е 7 седмици, в които се ра­бо­ти много интензивно, те са си оформили и група на АА, която провежда две сбирки седмично в столовата на центъра. Затова следва въпросът, кое е раз­лич­ното?

     В неорайхианската психотерапия има едно понятие “релационен терен”, кой­то е свързан с честите рецидиви при хранителните психогенни раз­строй­ства, които са също форма на зависимост. Релационният терен е почвата, в ко­ято е закотвена болестта, от тая почва тя черпи енергия за съществуването си. Олицетворява я семейната среда, социалната структура, впримчила бол­ния, отношенията, бита, работната атмосфера, средата за пиене и пр. Често пъ­ти е необходимо да се изтръгне болният от тази отровена атмосфера, за да се преодолеят първите най-трудните месеци и да получи той възможност на спо­койствие, в една по-добронамерена атмосфера да си даде ясно сметка за вре­дите и ползите, за миналото и за бъдещето. Такова място е центърът в Роз­ва­дов и това е новият момент. Как обаче се случва всичко?

     Решава алкохоликът, който има нужда от подобно лечение с откъсване от отровената си житейска атмосфера, да сключи договор със съответния фонд на народното здраве, занася си диагнозата и анамнезата, а ако се нуждае от детокс, прави го другаде, не в Розвадов – там детокс не се прави. От фонда пре­ценяват дали си е плащал осигуровките, и ако да – ОК, заминаваш на седемседмична терапия в Розвадов, където живееш, работиш върху себе си, работиш в тера­пев­тична група, работиш с те­ра­певт ин­ди­ви­ду­ално, работиш и в рамките на АА група. Значи пак опираме до по-добро здравно за­ко­нодателство, но за това вече пи­сах.

     Разбира се, че терапията и пре­стоят и тук съ­що са платени. И сумата е ог­ро­м­на за нашите кри­терии – над 1500$*.

     1500$ oт­пу­с­нати за лечение на алкохолик! Не­що непонятно за на­шите представи, тук едва ли някой ще даде и 150 лева месечно за лечението на алкохолик. Друг важен момент е, че там, доколкото разбрах, добре е решен въпросът с акцизите от продажбата на алкохол – парите от тях се вливат в съ­ответната общинска хазна, където се произвежда алкохолът, и общината вече ги разпределя изцяло както за нуждите на профилактиката срещу алкохола и за лечение на алкохолици, така и за финансирането на подобни центрове.

     На гарата в Розвадов ни посрещна Йозеф Списацки, един такъв, подобен малко на Румцайс, много готин, с някаква каучукува подвижност, преливащ от вицове и хумор във всеки един момент. С Йозек се разбираме на руски, и той е психотерапевт алкохолик, не пие от 16 години. И тъй като обичал уса­мо­тението и природата, решил да си направи усамотена къща на едно ро­ман­тич­но място, без да си даде сметка, че романтиката е по-скоро естетическа ка­те­гория и е безкрайно разочароващо понякога да я живееш. Та до къщата на Йозек се стига през река Сан, където ферибот пренася колата му на другия бряг, а там след два завоя го чака наистина красива дървена къща с три глад­ни боксера, разположена недалече от малка гора. Абсурдно е твърдението му, че не е запомнил дори името на селото, където е строил къщата си.

     - Е – въздъхна, докато му бяхме на гости за по едно кафе, - важното бе­ше, че исках да построя къща и я построих. Няма да се самоокайвам един ден, че съм можел, а не съм го направил. – После избухна неочаквано в смях. – Се­га вече не я искам, нито къщата, нито подобен живот, искам да я продам.

     Типично разсъждение на психотерапевт!

     В центъра на Розвадов заварихме 42 души – тридесет и осем или девет бяха алкохолици, а трима или четирима зависими от хазарта. За тях се грижат 7 души психотерапевти, трима или четирима от които също са алкохолици, и 8 медицински сестри. Т.е. един психотерапевт сформира група от по 6-7 ду­ши.

     В Розвадов ре­жимът не е съвсем свободен заради ритмичността на про­гра­мата, но не е и ограничаващ, хо­ра­та пристигат на лечение от ця­ла Полша с ко­ли­те си. Някой ще по­пи­та: Ами не про­пи­ват ли? Ами 95% не пропиват – все пак това са хо­ра, решили вече да не пият, оста­ви­ли зад гърба си обременяващата част от същестуването, свързана с пиенето, за да отделят време и сили на програма, която да ги научи как да се справят и която да им даде възможност да опознаят себе си. И след това да се върнат с готов екзистенциален проект в ежедневието си. Не е комуна, защото не е затворена, не е и санаториум – там всички се грижат за стопанисването на центъра и всичко протича по строго определен график още от 6 часа сутринта. Ако ня­кой не е доволен от храната си, може да си купи нещо отвън и да си го сготви. Сексът е забранен. Нови пациенти се приемат веднъж седмично, те образуват нова група и не нарушават ритъма на общата работа. Няма лукс, няма из­ли­шества, но всичко е ново и модерно устроено. Над 20% от преминалите те­ра­пията в центъра на Розвадов имат успешни ремисии и една година по-късно.

     Първата вечер се проведе сбирка на АА в столовата, там се запознахме с някои от алкохолиците, един от тях – Зденек, много ми напомни за мой добър при­ятел, много талантлив строителен инженер, но също проблемен пияч. Зденек бил бивш футболист от националния отбор на Полша, който по вре­ме­то на Стоичков и Балъков играл в някакъв приятелски мач между България и Пол­ша в Стара Загора. Това, че моя милост е от Стара Згора него го изпълни с еу­фория, а това че ми напомня някого, мен пък с огромно умиление – оби­кол­ка­та ми продължаваше вече трета седмица и носталгията започваше да ме из­пъл­ва. На стената на столовата в огромна рамка висеше “Дезидерата”, текстът от Балтиморската църква – всъщност, виждахме я почти на всички места, където се провеждаха сбирки на АА или психотерапия на алкохолици.

     Значи, този избор на Розвадов, който прави пациентът, е изцяло до­бро­во­лен. Обусловен е до някаква степен и от социалния статус, и от образованието на алкохолиците там. Това беше една от големите разлики с “Маркот”. От 42 души 16 бяха с висше образование. Което пък предопределя много ин­ди­ви­ду­а­лизирания подход на обучение – освен общата, задължителна част, всеки има възможност с помощта на терапевта си сам да изготвя индивидуален план на терапията си, с оглед на собствената си проблематика. Например в един ден аз присъствах на две различни сесии, еднакво трудни, но коренно раз­лични като замисъл за участниците. На първата една жена се опитваше да изясни собствените си чувства към детето си – дори не знаеше, дали го обича. Поставиха й задача да си припомни как точно играе с детето си, какво чувства при докосването му, да си припомни цвета на очите му, дрешките, които най-много обича да носи, мекотата на косите му – дълго време тя възстановяваше чисто сетивно малко по малко образа му, докато съумя да открие най-вярното чувство, определящо отношението й към него. Терапевтът просто поставяше за­дачата и слушаше, като и даваше кратка обратна връзка.


     Вторият случай беше по-драматичен. Там Йозек направи едно кла­си­чес­ко психодраматично разиграване, типично за психодинамичния подход. Беше накарал един от болните предната вечер да напише писмо до самия себе си, но като десетгодишен, за да конфронтира болната със здравата част на Аз-а. И по време на сеанса една от участничките влезе в ролята на десетгодишния бъ­дещ алкохолик, пред който вече 40-годишният мъж разказа за съдбата си – за разбитите надежди, провалените планове и съсипаните мечти. Беше много осо­бен миг да се наблюдава тази среща между двете пресъздадени начала, да се усетят чувството за вина и разкаянието, отприщени най-неочаквано. В та­ки­ва случаи идва важният момент на инсайта, който често пъти е начало на от­тласкването от дъното.

     Но една терапия не може да се пре­разкаже, тя тряба да се изживее.

     Всъщност за Розвадов и за на­чи­на, по който работят там с програмата, би могло да се разкаже още много – пък и бях там най-дълго. Един­стве­но­то ми опасение е, да не дотежи на хо­ра­та, които все пак са решили да хвър­лят по едно око на тази тема.

 

Петър Василев

(продължение на пътеписа

в следващия брой)

________________________________

* Някои данни са коригирани или допълнени от редакцията.

Pin It

Страница 7 от 27