A- A A+

АркА

брой 9, септември 2008 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки: Анна Швед, Екатерина Мужановска, Николай Мужановски,

Даниела Шиварова, Петър Василев, Павел Павлов

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

 

ПРОБЛЕМИ…

 

Ева Войдило

 

ДОБРА ПСИХОТЕРАПИЯ

 

     Коварно заглавие, признавам. Та може ли психотерапията да не бъде до­бра? За съжаление, може. По същия начин, по който един човек може да бъ­де добър, а друг лош, или дадено средство може да бъде употребено с добра или лоша цел, или пък един и същи метод може веднъж да е от полза, а друг път да бъде разрушителен. Изброих три елемента, от които общо взето се състои психотерапията. Първият от тях е терапевтът с неговата (или нейната) вън­шна и вътрешна нагласа, тип личност, знания и опит. Вторият са средствата, т.е. съдържанието и атмосферата на провежданото общуване, из­пол­званите въпросници или тестове и тяхното тълкуване, задачите за изпълнение, задаваните въпроси и даваните отговори. Третият елемент е методът, мо­де­лът, определената система, в рамките на която терапевтът дей­ства с помощта на съответните инструменти, задействайки и поддържайки про­цеса на про­мя­на в даден човек, съгласуван с него и осъществяван, съзнателно или не, с не­го­вото сътрудничество. Всеки един от тези три еле­мен­та може да има дефект. Достатъчен е един дефект, за да има пси­хо­те­ра­пия­та лоши, а не добри ре­зул­тати.

     Някога психотерапията не е била необходима, защото сме имали ле­сен достъп до натуралните извори на психологична, макар и не­про­фе­сио­нал­на помощ, предлагана от значително по-широк в сравнение с днес семеен кръг. Не и имало толкова голям избор, следователно не е трябвало толкова че­сто да се взимат повече или по-малко възвишени решения. Животът е течал по-бав­но и по-предвидимо. Не като цунами, а като полъх на бриз. А ако все пак се е по­явявало цунами – в буквален или преносен смисъл – то не е било така, че всеки да може да разчита единствено на себе си. Затова пък в днешно време почти всеки, че дори и неедно дете, познава чувството на самота – най-теж­кото от всички екзистенциални страдания. Или чувството на страх от са­мо­тата, което изобщо не е по-малко болезнено.

     Психотерапията може да замести подкрепата на лиспващите близки хо­ра, да компенсира липсата на житейска мъдрост и да задейства тренирането на функционални поведения, които много от нас не притежават. На едни им липсва поради недостиг на обич и приемане в детството или поради не­под­хо­дя­щи образци на поведение, на други – поради вродени ограничения или за­дръж­ки в развитието. Такива дефицити се отразяват отрицателно върху съ­сто­я­нието на духа, затрудняват отношенията с други хора, не учат на само­ди­с­ци­плина, така необходима за постигането на цели и сбъдването на мечти. Щом като днес човек може да разчита много повече единствено на себе си, от­кол­ко­то когато и да било, психотерапията има голям шанс да се превърне във ви­зит­на картичка на съвременния стил на живот, ако не на цялото земно кълбо, то със сигурност в нашата част от света. Все повече хора започнаха да оце­ня­ват тази изключително полезна за собственото развитие форма на контакт и съ­трудничество със съответно обучен специалист.

     Психотерапията като начин за подобрение на качеството на живот съ­всем не се е появила наскоро. Еволюирала е на базата на датиращия от XIXв. психоанализ на Фройд, Юнг и Адлер, а след това на десетки школи и модели, развиващи се през следващите десетилетия в Западна Европа и Америка. Ако броим само научните трудове, учебниците и наръчниците, то днес плодът на то­зи повече от стогодишен опит обхваща хиляди томове в хиляди библио­те­ки. Те съдържат неизмеримо емпирично и теоретично богатство, тествано в ла­бо­ратории, кабинети и клиники или съставено въз основа на проблясъци, вдъхновения и предчувствия на авторите, смятащи се са познавачи на човеш­ка­та психика, или както много обичат да казват: на душата. Защото в крайна сметка целта на всеки подход или модел на психотерапия е също така, и това е истина, излекуването на изпълнената с болка, болна, повредена, демо­ра­ли­зи­рана или изпълнена със страх душа. Срещу духовни страдания могат да се използват широк диапазон от предохранителни средства, започвайки от био­ло­гично насочена фармакотерапия или трениране на нови поведения (бе­ха­вио­ризъм), минавайки през втълпяване на конструктивни убеждения, мисли и тълкувания на факти (познавателна терапия), достигайки чак до повече или по-малко езотерични начини за оказване на влияние върху състоянието на ду­ха чрез повторно пре­жи­вяване на стари травми, тренировки на про­ща­ване и оплакване на загубите, отваряне на подсъзнанието (хипноза, психоанализ, психодрама) или каляване и стимулиране на по-по­ле­з­на фи­зио­логия на мозъка с помощта на движение, пър­ви­чен вик, медитация, му­зика, танц, общуване с коне, ку­че­та, делфини и природата като цяло. Не е въз­мож­но да се изработи завършен списък на вси­ч­ки при­ла­гани от пси­хо­терапевтите методи, тъй като по­ве­че­то от тях в своята работа съчетават раз­но­род­ни елементи от от­дел­ните школи и системи, защото понякога именно те са подходящи за дадения кли­ент или дадения про­б­лем, или пък отговарят на тем­пе­рамента и характера на са­мия терапевт. Случва се и така, че прилаганите методи произхождат от ек­лек­тичния репертуар на обучения, наизустени об­раз­ци и про­це­дури, които определят ин­те­грирания начин на работа на даден практик.

     Независимо от избрания метод, известно е, че съ­ществен фактор, предопределящ протичането и ефек­тивността на психотерапията е личността на самия терапевт. В някои школи ролята на провеждащия те­ра­пия­та е много важна, в други – по-малко, а има и та­ки­ва модели (напр. в груповата терапия), където тя е све­де­на до минимум и напомня донякъде ролята на пастира, който всъщност не храни овцете, не ги размножава, не им разнообразява живота, нито ги учи как да се справят в стадото, а само ги наглежда и се намесва в случай на кон­флик­ти. Следователно, в известен смисъл терапевтът е важен, та дори и неоходим, макар че не е задължително да бъде много активен. От друга страна при ин­ди­ви­дуалната терапия той трябва да бъде активен. Дори и ако се изказва рядко, самият факт, че слуша, задава подходящите въпроси, възлага задачи за ре­ша­ва­не по време на сеанса или вкъщи, изисква съсредоточаване, внимание, идейност, добра памет и ангажираност в процеса, в който участва клиентът, а за­едно с него и терапевтът.

     Някои се дразнят от думата „клиент” в контекста на психотерапията във връзка с нейния търговски смисъл. От своя страна определението „пациент” мо­же да предполага, че си имаме работа с болен в медицински смисъл човек. А това невинаги е вярно. Психотерапевтите помагат на хората да решават най-различни проблеми. Тези проблеми могат да бъдат поместени от нула до десет в скалата на функционалността и състоянието на психичното здраве на дадената личност. Колкото по-близко до нулата, толкова по-малък проблем или по-справящ се човек, а следователно и по-малко нужда от психотерапия. Колкото по-близко до десятката, толкова повече си заслужава да се пробва с психотерапия, защото сам може и да не се справи. Сред хората, посещаващи психотерапевтичните кабинети, изобщо не всички са с големи проблеми. Някои ходят, защото обичат да се занимават със своята вътрешност и да анализират своите преживявания. Не са им достатъчни разговорите с познати, четенето на психологични творби, нито по-дълбокото споделяне с доверен човек. Те търсят професионалисти. Искат да разгадаят тайните на своята ду­ша с помощта на специалист с опит в разшифроването на скрити мотиви и не­ви­наги разбираеми подтекстове на собствените преживявания и поведения. Няма да наречем такива хора пациенти, а по-скоро клиенти. Така, както по­ня­кога някой поръчва на художник свой портрет, така и те идват при психолога за своя психологичен образ. Това са клиенти. А пациентите при пси­хо­те­ра­пия­та са хора, които страдат от различни смущения, които имат нужда от ле­че­ние на психиката, душата и емоционалната сфера, защото тя не действа, дей­ства лошо или се отклонява от обще­стве­ната норма. Разликата между клиент и пациент ясно дефинирана, затова нека не настояваме за никое от тези определения. Нека оставим избора на клиентите, нека те ре­шат дали предпочитат да бъдат на­ри­ча­ни пациенти или не.

    Наименованието „психотерапевт” съ­що крие лека неяснота. Дали всеки, който по­мага на другите психологически, за­слу­жа­ва да носи тази титла? Дали може да се смята за психотерапевт човек без диплома – и именно, каква? Диплома на психолог или диплома на лекар? Ако на лекар, задължително ли със специализация по психиатрия? Достатъчна ли е само психиатричната специализация или психиатърът трябва да премине през някакво допълнително обучение, за да бъде признат за психотерапевт? А психологът – трябва ли задължително да има докторантура в дадената кли­нич­на дисциплина или е достатъчно разрешително, придобито на курсове и ста­жове в избраната област на психотерапията? В книгата на баща и син Ла­за­рус („Terapiawpigułce”, GWP2003) авторите питат реторично: „Психиатри или психолози, всички те лекуват главата, не съм ли прав? Каква е разликата при кого ще отида?”


     В действителност проблемът се отнася не само до тези две професии. По­знавам един харизматичен психотерапевт, завършил висше образование във факултета по педагогика. Имам приятелка с диплома на магистър по ет­но­логия, която е по-добър психотерапевт от много абсолвенти по психология. Често препоръчвам на родителите, търсещи помощ за разрешаването на про­бле­ми с подрастващите си деца, терапевтка, завършила ресоциализация. А не един зависим от алкохол, когото искам да мотивирам да спре да пие, на­со­ч­вам към недипломирани, но изключително успешни специалисти, каквито са ня­кои дълго непиещи алкохолици – и това е тяхното разрешително да упра­жня­ват професията. Много хора се учат да решават своите емоционални про­б­леми благодарение на разговори със свещеник, завършил теология, а не психология. Актрисата Луцина Винницка някога с голям успех помагаше на же­ни, страдащи от депресия и с други психични проблеми, провеждайки соб­стве­на групова терапия в „академията на живота”. Знам една работилница за керамика във Варшава, където водещата занятия, учейки как се лепи, оцве­тя­ва и пече купички и фигурки, насочва идващите при нея нещастни създания към правилния път, като им вдъхва смелост, вяра в себе си и чувство за се­бе­стой­ност не по-зле от дипломираните „лекари на душата”.

     Не подлагам на съмнение благородните намерения на дружествата на пси­холози, психиатри и психотерапевти, които се стремят към законово урегулиране на достъпа до професията „психотерапевт”. Опасявам се, обаче, че животът ще се измъкне от закона. Нещо повече, дори ако успеем да забраним практикуването на психологична помощ от не-психолози и не-психиатри, няма да се предпазим от злоупотребата и неспазването на прин­ци­пи­те на етиката, професионализма и хуманизма. Забравихме ли скорошните скандали, в които бяха въвлечени известни психотерапевти? Един, защото харчил държавните пари не по предназначение, друг, защото не забелязал психичната болест на участник в BigBrother, като по този начин допринесъл индиректно за случилата се трагедия, помним и случая на сексуална зло­у­по­тре­ба с малолетни, извършена от известен психотерапевт и автор на наръч­ни­ци за родители, както и нашумялото нарушение на професионалната етика от друг известен психолог, на когото също тежи на съвестта сексуална зло­у­по­тре­ба, с тази разлика, че спрямо пълнолетно лице. А за колко други зло­у­по­тре­би, извършвани на четири очи в уюта на домашните кабинети, няма ни­ко­га да узнаем? Всъщност самите непрофесионално и неетично подлагани на те­рапия клиенти и пациенти могат никога да не си дадат сметка за тези злоупотреби. И нищо чудно. Откъде могат да знаят хората, какво му е по­зво­ле­но на терапевта и какво не? Според какви критерии могат да оценяват ефектите от психотерапията? Дали сложената в рамка диплома по психология или сертификат по психотерапия гарантират доверие? Достатъчни ли са бу­квич­ките „д-р” или „проф.” пред фамилното име? А може би трябва да обръ­ща­ме внимание на наименованието на висшето заведение или на инсти­ту­ция­та, която е издала тези буквички, сертификати или разрешителни?

     Не толкова гаранция, колкото мярка за доверие предоставя... публичната борса – приятелската и професионалната. Самите пациенти и клиенти, както и лекарите и представителите на други „помощни” професии, обикновено препоръчват тези терапевти, за които знаят, че са се доказали като успешни и заслужаващи доверие специалисти. Така е било, е и ще бъде. Та нали по съ­щия начин научаваме за добри зъболекари, езикови школи, треньори по тенис или екипи, извършващи ремонти. Пазарът, в широкия смисъл на думата, пред­ставлява натурална (и брутална) проверка на компетенциите на хора и ин­ституции, предлагащи услуги. В това число и психотерапевтични и съ­вет­ни­чески услуги. Затова смятам, че елиминирането на шарлатаните и на не­раз­би­ращите от психотерапия практикуващи, макар и притежаващи формално при­емани дипломи и разрешителни, ще бъде възможно, ако клиентите и па­циен­тите могат по-добре да ги оценяват. Разбира се, това се отнася най-вече до избора на психотерапевт, на когото плащаме от собствения си джоб. Кой, ако не клиентът, има в случая решаващ глас? И не само в случая. По същия на­чин може да бъде в ситуацията, когато някой идва с направление в дър­жа­в­на клиника на психичното здраве или в болница, където за услугите плаща застрахователят (Националната здравноосигурителна каса или каквото там още измислят реформаторите на здравното осигуряване). Хората, които же­ла­ят да се подложат на психотерапия, трябва да бъдат информирани за риска, свър­зан с евентуалния недостиг на професионализъм у терапевта. За­бе­ляз­вай­ки недопустими форми на практикуване, самите клиенти би трябвало да про­те­стират или да настояват за друг терапевт. При случаи на нарушения те би тряб­вало да извлекат законови и цивилни последствия. От това задължение мо­гат да бъдат освободени единствено малолетни и непълнолетни. В случай на нужда такива стъпки вместо тях трябва да предприемат възрастните им на­стой­ници. Затова те би трябвало да участват, макар и на заден план, в про­веж­да­ния с детето диагностичен и терапевтичен процес.

 

(Продължение в следващия брой)

Pin It

Страница 10 от 27