Коварно заглавие, признавам. Та може ли психотерапията да не бъде добра? За съжаление, може. По същия начин, по който един човек може да бъде добър, а друг лош, или дадено средство може да бъде употребено с добра или лоша цел, или пък един и същи метод може веднъж да е от полза, а друг път да бъде разрушителен. Изброих три елемента, от които общо взето се състои психотерапията. Първият от тях е терапевтът с неговата (или нейната) външна и вътрешна нагласа, тип личност, знания и опит. Вторият са средствата, т.е. съдържанието и атмосферата на провежданото общуване, използваните въпросници или тестове и тяхното тълкуване, задачите за изпълнение, задаваните въпроси и даваните отговори. Третият елемент е методът, моделът, определената система, в рамките на която терапевтът действа с помощта на съответните инструменти, задействайки и поддържайки процеса на промяна в даден човек, съгласуван с него и осъществяван, съзнателно или не, с неговото сътрудничество. Всеки един от тези три елемента може да има дефект. Достатъчен е един дефект, за да има психотерапията лоши, а не добри резултати.
Някога психотерапията не е била необходима, защото сме имали лесен достъп до натуралните извори на психологична, макар и непрофесионална помощ, предлагана от значително по-широк в сравнение с днес семеен кръг. Не и имало толкова голям избор, следователно не е трябвало толкова често да се взимат повече или по-малко възвишени решения. Животът е течал по-бавно и по-предвидимо. Не като цунами, а като полъх на бриз. А ако все пак се е появявало цунами – в буквален или преносен смисъл – то не е било така, че всеки да може да разчита единствено на себе си. Затова пък в днешно време почти всеки, че дори и неедно дете, познава чувството на самота – най-тежкото от всички екзистенциални страдания. Или чувството на страх от самотата, което изобщо не е по-малко болезнено.
Психотерапията може да замести подкрепата на лиспващите близки хора, да компенсира липсата на житейска мъдрост и да задейства тренирането на функционални поведения, които много от нас не притежават. На едни им липсва поради недостиг на обич и приемане в детството или поради неподходящи образци на поведение, на други – поради вродени ограничения или задръжки в развитието. Такива дефицити се отразяват отрицателно върху състоянието на духа, затрудняват отношенията с други хора, не учат на самодисциплина, така необходима за постигането на цели и сбъдването на мечти. Щом като днес човек може да разчита много повече единствено на себе си, отколкото когато и да било, психотерапията има голям шанс да се превърне във визитна картичка на съвременния стил на живот, ако не на цялото земно кълбо, то със сигурност в нашата част от света. Все повече хора започнаха да оценяват тази изключително полезна за собственото развитие форма на контакт и сътрудничество със съответно обучен специалист.
Психотерапията като начин за подобрение на качеството на живот съвсем не се е появила наскоро. Еволюирала е на базата на датиращия от XIXв. психоанализ на Фройд, Юнг и Адлер, а след това на десетки школи и модели, развиващи се през следващите десетилетия в Западна Европа и Америка. Ако броим само научните трудове, учебниците и наръчниците, то днес плодът на този повече от стогодишен опит обхваща хиляди томове в хиляди библиотеки. Те съдържат неизмеримо емпирично и теоретично богатство, тествано в лаборатории, кабинети и клиники или съставено въз основа на проблясъци, вдъхновения и предчувствия на авторите, смятащи се са познавачи на човешката психика, или както много обичат да казват: на душата. Защото в крайна сметка целта на всеки подход или модел на психотерапия е също така, и това е истина, излекуването на изпълнената с болка, болна, повредена, деморализирана или изпълнена със страх душа. Срещу духовни страдания могат да се използват широк диапазон от предохранителни средства, започвайки от биологично насочена фармакотерапия или трениране на нови поведения (бехавиоризъм), минавайки през втълпяване на конструктивни убеждения, мисли и тълкувания на факти (познавателна терапия), достигайки чак до повече или по-малко езотерични начини за оказване на влияние върху състоянието на духа чрез повторно преживяване на стари травми, тренировки на прощаване и оплакване на загубите, отваряне на подсъзнанието (хипноза, психоанализ, психодрама) или каляване и стимулиране на по-полезна физиология на мозъка с помощта на движение, първичен вик, медитация, музика, танц, общуване с коне, кучета, делфини и природата като цяло. Не е възможно да се изработи завършен списък на всички прилагани от психотерапевтите методи, тъй като повечето от тях в своята работа съчетават разнородни елементи от отделните школи и системи, защото понякога именно те са подходящи за дадения клиент или дадения проблем, или пък отговарят на темперамента и характера на самия терапевт. Случва се и така, че прилаганите методи произхождат от еклектичния репертуар на обучения, наизустени образци и процедури, които определят интегрирания начин на работа на даден практик.
Независимо от избрания метод, известно е, че съществен фактор, предопределящ протичането и ефективността на психотерапията е личността на самия терапевт. В някои школи ролята на провеждащия терапията е много важна, в други – по-малко, а има и такива модели (напр. в груповата терапия), където тя е сведена до минимум и напомня донякъде ролята на пастира, който всъщност не храни овцете, не ги размножава, не им разнообразява живота, нито ги учи как да се справят в стадото, а само ги наглежда и се намесва в случай на конфликти. Следователно, в известен смисъл терапевтът е важен, та дори и неоходим, макар че не е задължително да бъде много активен. От друга страна при индивидуалната терапия той трябва да бъде активен. Дори и ако се изказва рядко, самият факт, че слуша, задава подходящите въпроси, възлага задачи за решаване по време на сеанса или вкъщи, изисква съсредоточаване, внимание, идейност, добра памет и ангажираност в процеса, в който участва клиентът, а заедно с него и терапевтът.
Някои се дразнят от думата „клиент” в контекста на психотерапията във връзка с нейния търговски смисъл. От своя страна определението „пациент” може да предполага, че си имаме работа с болен в медицински смисъл човек. А това невинаги е вярно. Психотерапевтите помагат на хората да решават най-различни проблеми. Тези проблеми могат да бъдат поместени от нула до десет в скалата на функционалността и състоянието на психичното здраве на дадената личност. Колкото по-близко до нулата, толкова по-малък проблем или по-справящ се човек, а следователно и по-малко нужда от психотерапия. Колкото по-близко до десятката, толкова повече си заслужава да се пробва с психотерапия, защото сам може и да не се справи. Сред хората, посещаващи психотерапевтичните кабинети, изобщо не всички са с големи проблеми. Някои ходят, защото обичат да се занимават със своята вътрешност и да анализират своите преживявания. Не са им достатъчни разговорите с познати, четенето на психологични творби, нито по-дълбокото споделяне с доверен човек. Те търсят професионалисти. Искат да разгадаят тайните на своята душа с помощта на специалист с опит в разшифроването на скрити мотиви и невинаги разбираеми подтекстове на собствените преживявания и поведения. Няма да наречем такива хора пациенти, а по-скоро клиенти. Така, както понякога някой поръчва на художник свой портрет, така и те идват при психолога за своя психологичен образ. Това са клиенти. А пациентите при психотерапията са хора, които страдат от различни смущения, които имат нужда от лечение на психиката, душата и емоционалната сфера, защото тя не действа, действа лошо или се отклонява от обществената норма. Разликата между клиент и пациент ясно дефинирана, затова нека не настояваме за никое от тези определения. Нека оставим избора на клиентите, нека те решат дали предпочитат да бъдат наричани пациенти или не.
Наименованието „психотерапевт” също крие лека неяснота. Дали всеки, който помага на другите психологически, заслужава да носи тази титла? Дали може да се смята за психотерапевт човек без диплома – и именно, каква? Диплома на психолог или диплома на лекар? Ако на лекар, задължително ли със специализация по психиатрия? Достатъчна ли е само психиатричната специализация или психиатърът трябва да премине през някакво допълнително обучение, за да бъде признат за психотерапевт? А психологът – трябва ли задължително да има докторантура в дадената клинична дисциплина или е достатъчно разрешително, придобито на курсове и стажове в избраната област на психотерапията? В книгата на баща и син Лазарус („Terapiawpigułce”, GWP2003) авторите питат реторично: „Психиатри или психолози, всички те лекуват главата, не съм ли прав? Каква е разликата при кого ще отида?”
В действителност проблемът се отнася не само до тези две професии. Познавам един харизматичен психотерапевт, завършил висше образование във факултета по педагогика. Имам приятелка с диплома на магистър по етнология, която е по-добър психотерапевт от много абсолвенти по психология. Често препоръчвам на родителите, търсещи помощ за разрешаването на проблеми с подрастващите си деца, терапевтка, завършила ресоциализация. А не един зависим от алкохол, когото искам да мотивирам да спре да пие, насочвам към недипломирани, но изключително успешни специалисти, каквито са някои дълго непиещи алкохолици – и това е тяхното разрешително да упражняват професията. Много хора се учат да решават своите емоционални проблеми благодарение на разговори със свещеник, завършил теология, а не психология. Актрисата Луцина Винницка някога с голям успех помагаше на жени, страдащи от депресия и с други психични проблеми, провеждайки собствена групова терапия в „академията на живота”. Знам една работилница за керамика във Варшава, където водещата занятия, учейки как се лепи, оцветява и пече купички и фигурки, насочва идващите при нея нещастни създания към правилния път, като им вдъхва смелост, вяра в себе си и чувство за себестойност не по-зле от дипломираните „лекари на душата”.
Не подлагам на съмнение благородните намерения на дружествата на психолози, психиатри и психотерапевти, които се стремят към законово урегулиране на достъпа до професията „психотерапевт”. Опасявам се, обаче, че животът ще се измъкне от закона. Нещо повече, дори ако успеем да забраним практикуването на психологична помощ от не-психолози и не-психиатри, няма да се предпазим от злоупотребата и неспазването на принципите на етиката, професионализма и хуманизма. Забравихме ли скорошните скандали, в които бяха въвлечени известни психотерапевти? Един, защото харчил държавните пари не по предназначение, друг, защото не забелязал психичната болест на участник в BigBrother, като по този начин допринесъл индиректно за случилата се трагедия, помним и случая на сексуална злоупотреба с малолетни, извършена от известен психотерапевт и автор на наръчници за родители, както и нашумялото нарушение на професионалната етика от друг известен психолог, на когото също тежи на съвестта сексуална злоупотреба, с тази разлика, че спрямо пълнолетно лице. А за колко други злоупотреби, извършвани на четири очи в уюта на домашните кабинети, няма никога да узнаем? Всъщност самите непрофесионално и неетично подлагани на терапия клиенти и пациенти могат никога да не си дадат сметка за тези злоупотреби. И нищо чудно. Откъде могат да знаят хората, какво му е позволено на терапевта и какво не? Според какви критерии могат да оценяват ефектите от психотерапията? Дали сложената в рамка диплома по психология или сертификат по психотерапия гарантират доверие? Достатъчни ли са буквичките „д-р” или „проф.” пред фамилното име? А може би трябва да обръщаме внимание на наименованието на висшето заведение или на институцията, която е издала тези буквички, сертификати или разрешителни?
Не толкова гаранция, колкото мярка за доверие предоставя... публичната борса – приятелската и професионалната. Самите пациенти и клиенти, както и лекарите и представителите на други „помощни” професии, обикновено препоръчват тези терапевти, за които знаят, че са се доказали като успешни и заслужаващи доверие специалисти. Така е било, е и ще бъде. Та нали по същия начин научаваме за добри зъболекари, езикови школи, треньори по тенис или екипи, извършващи ремонти. Пазарът, в широкия смисъл на думата, представлява натурална (и брутална) проверка на компетенциите на хора и институции, предлагащи услуги. В това число и психотерапевтични и съветнически услуги. Затова смятам, че елиминирането на шарлатаните и на неразбиращите от психотерапия практикуващи, макар и притежаващи формално приемани дипломи и разрешителни, ще бъде възможно, ако клиентите и пациентите могат по-добре да ги оценяват. Разбира се, това се отнася най-вече до избора на психотерапевт, на когото плащаме от собствения си джоб. Кой, ако не клиентът, има в случая решаващ глас? И не само в случая. По същия начин може да бъде в ситуацията, когато някой идва с направление в държавна клиника на психичното здраве или в болница, където за услугите плаща застрахователят (Националната здравноосигурителна каса или каквото там още измислят реформаторите на здравното осигуряване). Хората, които желаят да се подложат на психотерапия, трябва да бъдат информирани за риска, свързан с евентуалния недостиг на професионализъм у терапевта. Забелязвайки недопустими форми на практикуване, самите клиенти би трябвало да протестират или да настояват за друг терапевт. При случаи на нарушения те би трябвало да извлекат законови и цивилни последствия. От това задължение могат да бъдат освободени единствено малолетни и непълнолетни. В случай на нужда такива стъпки вместо тях трябва да предприемат възрастните им настойници. Затова те би трябвало да участват, макар и на заден план, в провеждания с детето диагностичен и терапевтичен процес.
(Продължение в следващия брой)
Страница 10 от 27