Послеслов: двадесет и девета година

     Оттогава наистина не съжалявах за миналото. Погледнах още веднъж списъка с обидите, които бях причинил на другите и на себе си. Повечето бях поправил, някои продължаваха да ме чакат. Погледнах още веднъж списъка с обидите, причинени на жени, който съставих през 1988 година. Там имаше няколко истински обиди, малко хаотични приключения, но и много красиви, искани и от двамата, връзки, само че краткотрайни. Тогава В. искаше да даде удовлетворение за тях. Сега видях, че бяха прекрасни. И не съжалявах дори за своята разпуснатост. Ако съжалявах за нещо, това беше, че толкова много време с жените прекарах пиян. Ако можех да върна времето и да преживея още веднъж това на трезво - си помислих. И само относно няколко обиди отпреди години продължавах да чувствам как сърцето ми бие по-силно, облива ме пот и имам дълбоки угризения на съвестта. Сякаш деветата стъпка, направена опосредствено, не беше свалила изцяло чувството за вина. За възможността да поправя тези обиди всеки ден се моля на Висшата сила.

     Но не само поради това чувствах вътрешна тъга. Това беше чувството на малкото дете, което, въпреки че ставаше обичано вътрешно дете, продължаваше да бъде тъжно, а понякога и хлипаше. Замислих се дали ще успея да му възвърна радостта от снимката, когато бях три- или четиригодишен. Може би най-напред трябва да разбера кога се беше появила тази тъга, да намеря източника й в детството.

     След няколко дена намерих следа. Това беше Тита от филма на Джузепе Фелини Амаркорд. Когато видях този филм, моментално се идентифицирах с младия герой. Видях в него олицетворението на радостта, свързана с тъгата. Амаркорд стана „моят” филм.

     През май следващата година, след завършването на лекциите си в Сиена, заминах на север. Трябваше да летя след няколко дена от Болоня, където по-рано представях нещо на семинар, воден от познат професор. Там прочетох във вестника, че в Музея на Фелини в Рим има изложба Amarcord—Fantastica Rimini. Не се замислих много. За двата часа път с кола си спомних филма и самия себе си - на годините на Тита и на тридесет години, когато за първи път гледах Амаркорд.

     Изложбата беше малка. Няколко репродукции на сцени от филма, няколко рисунки на самия Фелини и няколко плаката. Изобщо не намерих в нея атмосферата на филма. Отидох да я търся в града. Там също я нямаше. Площадите и улиците - препълнени с хора, връщащи се забързано от работа. Старите магазини - пълни със съвременни глупости. Плажът, на който Тита и момчетата наблюдаваха скришно Градиска, беше съвсем пуст. Гранд хотел - пълен с гости в черни костюми, защото тъкмо имаше конференция на търговците фармацевти. Празен ресторант, в който изядох не вкусни скариди. Само музиката на Нино Рота същата. После пътувах през нощния град, в който хотелите носеха взетите от Фелини имена - Градиска, Тита, Дзио и други. Но всичко това беше изкуствено, далече от Римини на Фелини от 1936 година. Едва като се връщах към Болоня, осъзнах, че търсех Тита на неподходящо място. Та нали Фелини не беше снимал нито една сцена в Римини, а всичко беше реконструирал в римския Чинечита¹ Защото неговото Римини не съществуваше вече през 1973 година, когато беше снимал филма, а още по-малко сега. Помислих си с тъга, че светът на моето детство вече не съществува.

     През нощта в хотела слушах на айпода музиката на Нино Рота към Амаркорд. Обхвана ме меланхолия. Към музиката се присъединиха и събудените в паметта ми стихове на Ивашкевич, където поетът казваше:

Не се преструвай,

Че желаеш да прегризеш

Гръцкия жест на далечно Агридженто,

Че интересува те

Колоната на бора,

Растящ

Пред твоя дом,

Че те разнежва

Морето люляци,

Преливащи към Днепър,

Ти търсиш само

Твоята недоловима,

Забравена отдавна,

Обраснала с трева,

Младост

     На другия ден сутринта не знаех какво да направя със себе си. В книгата за медитации прочетох да бъда лоялен към АА, а също и да почивам, без да се измъчвам, като си налагам прекалено строги планове. Реших да отида на сбирка на АА или да се разходя из Болоня. Валеше и не ми се искаше никъде да пътувам нито да разглеждам. Отидох на закуска в хотела с име като от Фелини Парадизо, където живеех. Докато ядях, не можах да си сдържа риданията. Изведнъж осъзнах, че моят свят на детството не само че не съществува, но и никога не е съществувал. Че нямам такива спомени от детството си като Фелини/Тита, на които бих могъл да опра сценария на надеждата и радостта, дори на носталгичните, но добри спомени. Надигна се вълната на отдавна забравеното самосъжаление. Че нищо не съм постигнал, че съм си пропилял живота, защото не съм могъл да намеря материал за собствения си Амаркорд.

     Дъждът спря. Телефонът на АА не отговаряше. Занесох багажа си в колата. Нещо ме гонеше от Болоня. Докато се движех по улица Дзамбони, помислих, че може би ме обезкуражават прекалено многото университети, сякаш знанията ми вече бяха непотребни. На тях също, помислих, припомняйки си отегчените лица на участниците в семинара. Заминах за Ферара, където никога не бях ходил. Не знам какъв импулс ме накара на разклонението все пак да избера Модена. Не сбърках пътя, това беше несъзнателен, но все пак избор. По пътя се опитвах да си припомня младостта. Какво бях искал, от какво се бях интересувал. Всичко беше зле. Всичко, проникнато със страх: търкането на подовете, бягството от мазето, страхът от семейството. И отново, както преди Сиера Тусон, нищо приятно освен топлотата на сестра си не помня. Дори позитивните случки бяха помрачени в паметта от нещо лошо. Ваканциите, страхът от бой, игрите на двора, прякорите, десетият ми рожден ден, скандалът на баща ми с брат ми, приятелството със студентите, бащината забрана.

     Така стигнах до Модена. Това беше друга Италия. По улиците още има пасажи както в Болоня, но навсякъде има повече място и повече светлина. Влязох в катедралата, както се оказа в последния момент, защото службата тъкмо свършваше. После затваряха катедралата, но аз останах още известно време сам вътре.

     При страничния олтар запалих две свещи. Исках да купя три - за Ева, за дъщерята и за себе си, но имах дребни само за две. Така че запалих и двете за себе си: едната за онова дете от Амаркорд, а другата за бъдещия си аз. Тръгнах да разглеждам катедралата - мрачна, хладна, но интересна. Ходех съсредоточено и в някакво молитвено настроение, а после се върнах при моите свещи. Изглеждаха ми раздалечени една от друга, сякаш бъдещият аз отдясно беше много далече от себе си, от детето отляво. Така че ги приближих една към друга. После преместих лявата на дясната страна. Правех това машинално, без да мисля, но изглеждаше така, сякаш онова дете се оказа под опеката на бъдещия аз, но същевременно му показваше накъде да върви. Още повече ги приближих една към друга и направих няколко снимки. Седнах. Не помня какво чувствах, но вече знаех, че се е случило нещо такова, както тогава в Сиера Тусон, когато погребах емоциите на моя баща.

     После още дълго обикалях из Модена, дори се загубих, но вече бях някак си друг. Блуждаейки, по детински безпомощен, питащ за пътя, молещ за помощ. Чувствайки се, по-зрял. Питах самия себе си какво искаше това момче. В началото не знаех. Може би пътувания, но не бях сигурен дали именно чрез пътуванията не бягах от себе си. Едва по обратния път към летището в Болоня ми хрумна какво искаше и какво правеше.

     Искаше любов, която търсеше, но се страхуваше от нея. Когато я намираше, не беше в състояние да я уважава. Искаше акцептация, каквато не усещаше вкъщи, и я намираше някъде другаде, заплащайки я с голяма услужливост. Искаше приятелство с колегите, имаше го, но го предаваше или бързо отхвърляше. Сега си спомних подред лицата на колегите и приятелите си: Хенек, Юрек, Сташек, после Юзек, Олек, Михал и Лешек, и разбира се, най-близкия приятел Пьотрек. Спомних си екскурзионното летуване, броденето по планините и равнините, пеша и на колело. Спомних си политическите преживявания: как на 11 години бях сред милионите хора край Двореца на културата на митинга на Гомулка² и как хвърлях пиратки по милицията на площад Нарутович една година по-късно, как спорех с познатите на баща ми за връщането на Де Гол. Това момче винаги искаше да разговаря за света, да говори и да бъде слушано. И беше. Спомних си и игрите на цимбергай³ с брат ми и пърженето на фаворки⁴ с Янек. С други думи, имах същото детство както всички останали деца. После беше болезнено, наранявах и ме нараняваха. Но сега знаех, че няма да бъде така, доколкото сам не се нараня.

     Вече не само съжалявах своето минало. Заобичах го.

     Няколко дена по-късно, вкъщи, докато слушах още веднъж музиката на Нино Рота от Амаркорд, отново почувствах носталгия и тъга. И изведнъж осъзнах, че това изобщо не беше чувство от детството. Беше чувство от 1975 година - от бездната на самотата в Станфорд и пиянското отчаяние в Ню Йорк и след връщането ми в Полша, когато пущах магнетофонната лента непрекъснато, но пиян натисках клавиша за записване, така че на лентата с времето имаше повече отгласи от пиянски купони, отколкото музика от филма. Именно тези емоции от самото дъно на моя живот ме тормозеха, докато слушах Рота.

     Дали пък като си гледал за пръв път Амаркорд, не си припомнил детството си и неговата тъга? - попита Ева, когато й разказах за това. Като че ли все пак не. Ад, боях се от баща си или му бях ядосан, но със сигурност нямах съзнанието за лошо детство. Не виждах в него нищо лошо. По време на този разговор с Ева изведнъж осъзнах, че това убеждение е дошло по-късно. Нуждаех се да вярвам, че съм бил нараняван, а може би по-скоро да избирам от паметта си лошото, защото ми беше необходимо - най-напред, за да си извиня пиенето, а после за здравеенето. Черна окраска детството ми получи във Фермата, а после тя се задълбочи по време на терапията за съзависимост в Чит Чат⁸. Трябваше да повярвам в това, за да отхвърля тежестта на вината и срама, да ги прехвърля върху другите. Спомних си, че през ноември 1989 година си записах в дневника да внимавам обидите спрямо родителите да не станат извинения за зависимостта и дали не са елемент от заблудите ми. Но тогава не го разбрах. А после отново трябваше да търся драматични преживявания от детството, защото така се справях с разстройствата на храненето и с блокираните емоции в Сиера Тусон. Но моят истински свят беше бял и черен, често пъстър, понякога искрящ може би, но както при всекиго с преобладаващо сиво.

     Тъгата дойде в младостта ми и също се свързваше с алкохола. Стигнах до нишката на емоциите. Подобно чувство на меланхолия, както при музиката на Рота, чувствах почти винаги при поезията на Ивашкевич. Спомних си момента, който ме потресе. На двадесет години силно преживях неуспешна любов. Не знам дали по начало тя беше осъдена на небитие, или самият аз се уплаших. Но чувствах болка и исках някак си да я притъпя. Една вечер през лятото на 1965 година бях в бара на хотел Еуропейски⁵ . Седях в кресло близо до радиото, от което се лееше гласът на Густав Холубек⁶, четящ поезията на Ивашкевич от томчето му Утрото на жътвата. Прекрасно прочетените стихове ме удариха право в сърцето. Чувствах как очите ми се пълнят със сълзи и на всяка цена исках да ги спра. Изпих още една водка. Влюбих се в поезията на Ивашкевич, а чувствата блокирах.

     Това беше в началото на моята зависимост. Но от времето, когато разбрах за това, вече не трябва да гледам света през призмата на тъгата. Видях го с други очи. Помирих се със себе си. Оттогава мога да слушам музиката на Рота и да чета поезията на Ивашкевич без тъга. Дори тази тъга си простих. Не знаех точно в какво се състои тази прошка, но след години някой ми изпрати имейл, че опрощение означава да се освободиш от всякаква надежда за по-добро минало.

     През есента на 2009 година преподавах както всяка година в Централноевропейския университет в Будапеща. След завършването на семестъра получих оценки на занятията си от студентите.

     Всичките прекрасни. Но един студент или студентка, защото оценките са анонимни, написа: Понеже Вие самият, господин професор, казахте, че разказвате глупости, не мога да имам по-добра оценка от вас за тези занятия. Наистина така казах. Всички приеха това като шега или кокетничене. Самият аз дори не го забелязах тогава. Но мнението на студентката ми даде да разбера, че все още в мен говорят срамът и заучените защитни механизми срещу него. Обещах си, че това е за последен път.

     Това беше точно двадесет години след завършването на четвъртата стъпка в Шарлотсвил.

     Тогава реших да напиша тази книга. Вече се бях помирил с миналото дори тогава, когато ме навестяваха гласове оттам. Но те вече бяха по-различни от преди. Веднъж прочетох за втори път дневниците на мой колега от редакцията. В тях намерих няколко изречения за мен. Не бяха приятни. Дори тогава, когато вече не пиех и се опитвах да споделя с него за трезвеността си, той беше забелязал в мен преди всичко високомерие. Когато го четох за първи път, чувствах болка и злоба. А този път - спокойствие. Подобно неприятно мнение за себе си от 1974 година забелязах в издадения преди две години том със спомени за Станислав Гроховяк⁷. Но вече не ме болеше толкова много. Такъв съм бил тогава. Трудно. Надявам се, че днес хората ме виждат по-иначе.

     Бях помирен и със света около мен. По-спокоен и малко по- търпелив. По-малко се ядосвах, повече приемах. По-малко говорех, повече слушах. Отношенията ми с жената и децата станаха по-добри; знаехме, че можем да си обогатим взаимно живота. Дъщеря ми знаеше, че може да разчита на мен. Заобичахме се с Магда и се сприятелих със сина й, мой кръщелник. С осемнадесет години по-малък от него, моят биологичен внук даде смисъл на бъдещето ми. Никой в семейството от никого вече не се страхуваше. Настроенията продължаваха да бъдат променливи, но без драматични върхове и дупки, имах и голямо спокойствие на духа. Смятам, че преди двадесет години все още имах 80 процента болни емоции и 20 процента здрави. Мисля, че сега тези пропорции са обратни. Може би поради това, че когато имам притеснения, се старая да си припомня какво ме е безпокоило преди една седмица. Знам, че нещо такова е трябвало да има, но най-често не помня какво е било. Прочетох тези съвети преди време в една от медитациите (24 часа на денонощие, за 28 юни) с коментар, че в такъв случай няма какво да се притесняваш от днешните грижи, щом като след седмица няма да си ги спомняш. В друга прочетох, че трябва да носиш света като свободна дреха. Като че ли накрая се научих. Изобщо не мога да кажа кога и как стана всичко това. Знам само толкова, че се променях чрез кризи и благодарение на тях. Но тогава страдах, често се борех. А резултатите идваха едва след известно време, привидно незабележимо.

     Някога имах много недостатъци. Борех се с тях. Тази борба заемаше огромна част от моите дневници. Не успявах да ставам рано и денят ми бягаше. Събирах маса задължения, под чиято тежест се огъвах. Работех по нощите. Пишех книгите на един дъх, ден и нощ, без да виждам света извън тях. Много исках да променя това и да заприличам на другите хора.

     Сега, след години, всичко се промени. С огромно усилие поддържам в живота си структурата или изобщо я отхвърлям. Работя или просто живея до зори и спя до обяд; не се уговарям преди четиринадесет часа. Интересуват ме много неща, с които се ангажирам, така че постоянно имам прекалено много задължения, а когато ме затрупат вкупом, се отказвам от половината. Докато пиша една статия, от средата вече мисля за следващата. Пиша книгите на серии. Тази книга я писах по такъв начин, че доктор Мор не само би ме изхвърлил от Сиера Тусон, той не би ме приел никога там, смятайки ме за безнадежден случай.

     Само че сега това не са мои недостатъци. Това са мои качества, които не оценявам. Такъв съм, и край. Недостатъци биха били, ако на някого или на себе си причинявам вреда. Но аз не наранявам никого, като спя до обяд, защото, ако имам нещо важно, съумявам да стана. Пиша през нощта или извън дома си, защото сигурно имам СДВХ. Но дори въпросникът на СДВХ не казва, че това са недостатъци, а черти на характера. Пиша книгите като зомби. Пиша; ям каквото и да е, когато съм гладен; спя, когато вече падам на носа си; след час или два ставам и отново пиша. След известно време не пиша аз, а книгата, в която съм влязъл, тя пише мен и е мен, а аз - тази книга. Много обичам това състояние, но това е страшно усилие, затова мога да го правя само в дву- или триседмични напъни.

      Ако съжалявам за нещо, това е колко усилия вложих борбата с тези недостатъци, вместо да ги приема като мои черти. Пишейки тази книга, забелязах колко пъти непотребно се самобичувах с анализи на постъпките си, прекомерно се обвинявах. И колко много се заяждах със себе си. През 1988 година във фрагмента на четвъртата стъпка за приятелството и другите хора писах за своя егоизъм и че никога не съм направил нещо за другите безкористно. Това беше глупост и фалш, а може би желание да потисна себе си, впрочем днес видимо в цялата тогавашна равносметка. По същество правех предимно за другите повече, отколкото за себе си, и може би съм съжалявал за това. Бях много услужлив и не трябва да има значение - поне в тази част на равносметката - дали съм го правил, за да ме приемат, или от други подбуди.

     Пишейки тази книга, промених убежденията си за много фрагменти от моя живот. Например имах лоши спомени от две години, прекарани в Калифорния. Когато бях там, непрекъснато имах болни емоции и преживявах страшна битка на чувствата. После, когато мислех за това, помнех само тази битка. Но сега, докато чета дневника си от Калифорния, виждам там прекрасното време. Когато се помирих със своето минало и излях на хартия своите тогавашни чувства, амплитудата на настроенията се успокои и под нея се появиха много прекрасни преживявания: къпането в морето, разходките по плажа, тенисът и ските, киното и концертите, и бриджът. Моите професионални успехи и следването на Ева, написаните книги и училището на Наталия. И много други.

     Промени се дори отношението ми към св. Августин. Интелектуално продължаваше да ми бъде чужд. Особено когато разбрах, че именно тази картина на Ботичели, която прикова вниманието ми във Флоренция, беше използвана като илюстрация в брошурата със заглавие Нуклеарна етика. Тя беше предназначена за обучаване на американските оператори за изстрелване на ракети с ядрени глави. Св. Августин се оказа в нея като един от създателите на концепцията за справедливите войни, но продължаваше да ми бъде неприятен. Затова пък ми се промени емоционалното отношение към Августин. Когато привършвах писането на тази книга, видях картина на Августин, приписвана на Караваджо. Много различна от всички останали. Никакъв пурпур, никакви следи от високомерие. Тъмен колорит, кафяв фон. Почти напълно плешив мъж, още не старец, с остатъци от буен перчем на слепоочията, свързващи се с бакенбардите и дългата кафяво-черна брада, в тъмносиньо расо на монах, седи на масата, с лявата си длан придържа книга, която изучава, а в дясната държи гъше перо, с което, без да гледа листа, си отбелязва нещо. Зад него тъмнокафява ламперия с рафт. На него, от дясната страна на Августин, стар череп, отляво няколко книги една върху друга и кардиналска шапка, също сливаща се с кафявото, не биеща на очи, скромна като всичко на тази картина. Освободен от високомерието, св. Августин ми изглежда обикновен, замислен изследовател и писател. И близък, без значение на възгледите му. Нали вече знаех, че светът е дотолкова голям, та да се вместят в него много възгледи. И те не трябва да са еднакви с моите.

     Докато пишех, за първи път преживявах своето минало без големи съжаления и без драматични емоции. Когато се помирих с миналото, то вече не будеше демоните. Сякаш гледах на живота си някак отдалече. Само веднъж ме обхвана ридание, което не можах да овладея. Тогава, когато описвах В., тоест себе си, стоящ на гроба на баща си, когато ме обзеха добрите спомени. Писах това през сълзи. Но това бяха ридания като в киното, когато става нещо много добро. Оздравително ридание и сълзи на щастие.

     С мама се помирих по-спокойно. След смъртта й си спомних стихотворението Кажи молитва, което беше написала през март 1974 година, когато беше на 55 години.

За утрото на събудения ден,

За въздуха и хляба, и чистата вода,

За земното движение и нашето. Кажи молитва И на земята дай целувка.

За пролетта, за първото кокиче И за усмивката на твоето дете Кажи молитва,

На майката земя върни дълга.

     Издълбах го на паметната плоча на родителите и подписа на майка ми като автор. Не само поради съдържанието, а преди всичко ако някой преминаващ погледне плочата и стихотворението, да си помисли, че майка ми е била поетеса. Това беше последният ми дар за мама.

     Днес почти всекидневно слушам музика и чета поезия, а особено обичам Густав Малер и Ярослав Ивашкевич, тъй като и двамата будят емоциите ми, но към моите преживявания, мисли и днешни усещания по-добре пасва стихотворението на Чеслав Милош Дар:

Така щастлив е денят.

Мъглата падна рано. Работех във градината.

Колибри пърхаха над цвета на каприфолиума.

Нямаше на земята нищо, което исках аз да имам.

Не знаех никого, на който да завиждам.

И злото, случило ми се, забравих.

Не се срамувах и да мисля, че бях, какъвто съм.

Не чувствах болка никаква във себе си.

Изправяйки се, виждах лазурното море, платна.

     Милош е написал това стихотворение през 1972 година в Бъркли. Завиждах му, че е достигнал до това толкова рано и безболезнено. Но после осъзнах, че като го е писал, е бил на 61 години. На толкова, колкото и аз, когато се помирих с миналото и със себе си. А пътят на Милош, макар и различен, също не беше лесен. Впрочем кой съм аз да го оценявам.

     Когато написах тази книга, осъзнах, че почти веднага след излизането си от Фермата знаех какво искам да правя, за да живея не само трезво, но и щастливо. Да се разхождам в гората, да се спускам в планините, да ходя на кино, да разговарям с хората, да прекарвам повече време с дъщерите си, понякога просто да бъда. Видях, че бях правил всичко, само не и това. Трезвеех, работих над себе си, печелех. Помагах на хората, изпълнявах си задълженията: през цялото време етиката на задължението доминираше над нуждата от радост. Бях горд от това. Смятах, че на това дължа своята трезвеност. Без нея не бих имал нищо.

     Осъзнах и колко много успях да поправя благодарение на упоритата работа. Престанах да пия, разпознах и намалих недостатъците си, дадох удовлетворение на обидените от мен, до известна степен успях да променя и характера си. Не можах само да направя не направеното за самия мен, както когато пиех, така и когато трезвеех. Отново помислих за игрите с внуците, за които нямах време, за ваканциите, на които не отидох, защото оставах да работя, за Ейърс рок, който и до днес не видях, за разходките с жена си и с кучето, на които не отидох, за филмите, които не изгледах, за горските пътеки, по които не преминах, и за тенис лагерите, на които не отидох, когато имах още здрави колене и бедра, за дългите безкористни разговори с приятелите, които не проведох, и за цирка, който много обичам, а не съм ходил от много години.

     И сега от целия си живот само за това съжалявам.

     Като написах тези думи, излязох на балкона. Беше късен следобед, мръкваше се. Взех щеките и тръгнах към долината Бялего. Наоколо всичко беше бяло; свеж пух висеше по клоните на дърветата. След второто изкачване коляното започна да ме боде. Спрях, за да се върна. Стана ми мъчно. Но си помислих колко прекрасно е, че достигнах толкова далече. Почувствах благодарност. Болката намаля. Тръгнах по-нататък, по снега, който си промени цвета от бял на леко сивкав, а после на синкав. Дълбок, студен и син, като от медитацията на Андреа Пасано. Когато стигнах до края на клисурата, вече беше тъмно. Бях напълно сам в планината, както онази сутрин преди двадесет и осем години.

     Сега вече за нищо не съжалявах.

ДВАНАДЕСЕТТЕ СТЪПКИ

НА АНОНИМНИТЕ АЛКОХОЛИЦИ

1. Ние признахме, че сме безсилни пред алкохола и че сме загубили контрол над живота си.
2. Повярвахме, че Сила, по-висша от самите нас, може да ни възвърне равновесието.
3. Взехме решение да отдадем волята и живота си в ръцете на Бога, такъв, какъвто всеки от нас го разбира.
4. Премислихме дълбоко, сериозно и честно досегашното си поведение.
5. Признахме пред Бога, пред себе си и пред друго човешко същество естеството на нашите грешки.
6. Напълно се отдадохме на Божията милост да изправи всички наши слабости.
7. Смирено помолихме Бог да ни помогне да се освободим от недостатъците ни.
8. Лично съставихме списък на всички хора, които сме оскърбили, и изразихме готовността си да ги удовлетворим за неприятностите, които сме им причинили.
9. Лично се извинихме на тези хора, където бе възможно, с изключение на случаите, в които това би навредило на тях самите или на други.
10. Продължихме критично да наблюдаваме поведението си и когато допускахме грешки, веднага ги признавахме.
11. Стараехме се чрез молитви и размисъл да подобрим съзнателния си контакт с Бога, така както го разбираме, и се молехме да ни осени със своята воля и да ни дари със сила, за да я изпълним.
12. След духовното ни пробуждане в резултат на тези стъпки ние се стараехме да споделяме опита си с други алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си начинания.

     Похот, лакомия, алчност, леност, гняв, завистничество, горделивост

      Десетте Божи заповеди или Десетословие, Декалог са еднакво важни в юдаизма ихристиянството. Те се намират на две места в Библията - (Изход 20, 2-17 и Пета книга Моисеева - Второзаконие, 7-21) и представляват списък от религиозни и морални заповеди, които Господ Бог Яхве (Йехова) на Синай планина (Хорив) изсред огън, написва на две каменни скрижали и ги предава на пророка Моисей, за да научи на тях израилтяните.

¹ Огромното студио, разположено върху площ от 60 хектара край Рим, открито през 1936 г. в присъствието на Мусолини. Наричано “Холивуд край Тибър”. (Бел. пр.)

² Владислав Гомулка (1905 - 1982) - полски комунистически деец и политик. (Бел. пр.)

³ Цимбергай - ученическа игра в Полша с над стогодишна история. Играе се с три монети, подредени в триъгълник, които се преместват по определени правила. (Бел. пр.)

⁴ Фаворки - полски сладки във вид на завързани лентички. (Бел. пр.)

⁵ Луксозен варшавски хотел, открит през 1857, просъществувал до 2005 г. (Бел. пр.)

⁶ Густав Теофил Холубек (1923-2008) – полски театрален и филмов актьор, режисьор и педагог. (Бел. пр.)

⁷ Станислав Гроховяк (1934-1976) – полски поет, прозаик и драматург. (Бел. пр.)

⁸ Друго име на Фермата. (Бел. пр.)