Първи месец

     По време на пребиваването си в Калифорния В. доста старателно спазваше задълженията, поети преди да напусне Фермата. Всяка сутрин медитираше. Вечер правеше равносметка. След една седмица ставане в пет и половина, непрекъснато пътуване на няколко десетки километра за сбирки на АА, до работата и дома си, след няколко лекции дневно беше така изморен, че вечер нямаше сили да напише нищо и го правеше на следващата сутрин.

     Почти всеки ден ходеше на сбирки на АА - в различни части на Лос Анджелес. Бързо се убеди, че самото присъствие на сбирката го умиротворява, макар че му беше трудно да се съсредоточи. Отчасти това произтичаше от непрекъснатата умора, отчасти от наплива от мисли за различни проблеми, които трябваше да урежда, но най-често не слушаше внимателно другите, защото обмисляше какво самият той би могъл да каже. Излизаше от кожата си, когато сбирката наближаваше края си, преди да му дойде ред да говори. Самият той обаче говореше дълго дори когато му поверяваха ролята на водещ, който обикновено само дава думата на другите. А когато кажеше нещо, после се ослушваше дали някой ще говори за неговото изказване. Чувстваше, че нещо не е наред, защото при вечерната равносметка записваше това под заглавието Голямото его. Но потребността да блесне беше по-силна и той отново правеше същото.

     Нуждата от признание забеляза и в професионалните си работи. Когато университетът Антиохия му предложи постоянно място, инстинктивно записа в дневника си Искат ме!, сякаш само за това ставаше въпрос. Впрочем още дълго време най- важният критерий за успех беше фактът, че в университетите, в които отиваше за еднократни лекции, искаха да го задържат за постоянно. Може би несъзнателно насочваше разговора в тази посока; те предимно искаха, а В. тогава отказваше, защото най-често още от началото знаеше, че това е невъзможно или че изобщо не го иска. Започна да предчувства, че това може да има връзка с някакъв негов страх и потребност да докаже собствената си ценност.

     На една от сбирките в Кълверт сити водещата срещата Клара каза, че за трезвеенето не е нужен интелект, а сила. Самата тя нямаше такава сила, тъй че се беше обърнала към Сила, по-висша от самата нея. Така започнал пътят на духовното развитие на Клара.

     За В. такава сила в началото трябваше да бъде Джо, първият способ, „назначен” му от Даниъл преди напускането на Фермата. В. трябваше да му позвъни веднага след като пристигне в Лос Анджелес, но отлагаше вече пет дена. Срещнаха се в офиса на Джо. Възрастният привлекателен мъж будеше респект със своето спокойствие и петнадесетгодишната си трезвеност. Разговаряха за мотивацията за трезвеене. Джо бил на 61 години, когато жена му починала от алкохолизъм. Самият той изтрезнял една година по-късно.

     - Дали защото имаше угризения на съвестта след смъртта на жена си? Или се уплаши за собствения си живот?

     - Не знам. Ама като че ли нито едното, нито другото. Май вече бях болен и измъчен от това, че всеки ден се будех болен и измъчен - отговори Джо, както се оказа с доста популярна в АА поговорка.

     В. се уговори с Джо, че ще му звъни всекидневно, а не два пъти на ден, както искаше Даниъл. Но и с това не успяваше - веднъж забрави, после го беше срам и отново не телефонира, после чувстваше още по-голям срам. Когато след няколко дена преодоля страха си от укорите, Джо се зарадва, че В. продължава да бъде трезвен, и му каза, че ако отново забрави, винаги може да прекъсне мълчанието и да се върне към рутината.

     Но В. не се връщаше. Знаеше, че единствено в тази точка нарушава договора, сключен във Фермата, но не успяваше да го спазва. Обясняваше си, че не иска да го притеснява със своята персона. И като че ли вярваше в това, защото Джо изобщо не се появяваше в неговия дневник на трезвеенето и в моралната равносметка. Едва след няколко години В. осъзна, че от самото начало се опитваше да се измъкне от притежаването на спонсор. Не искаше да съгласува с никого пътя към своята трезвеност; не обичаше също и да спонсорира другите, защото не искаше да има трайни обвързвания.

     Затова пък всяка седмица звънеше съвестно във Фермата, за да отчете своята трезвеност. Тези разговори с човека, който дежуреше в момента, бяха банални. Малко по-дълги бяха писмата до Фермата. Второто написа на Ан. То беше малко по-конкретно от предишното - до Линда. Нещо повече, докато пишеше това писмо, В. си даде сметка, че от Фермата помни единствено общото настроение, атмосферата, терапевтите и поредните стъпки¹, които той трябваше да премине. Не можеше обаче да си спомни лицата на другите пациенти. Осъзна, че във Фермата е научил това, което преди не познаваше - а именно общността, в която има постоянна атмосфера и общи правила, а членовете й се сменят.

     В. се опита да работи по стъпките, но нямаше за това нито времето, нито концентрацията. Един път само поработи малко- по четвъртата стъпка², но се отказа. Написа писма и на брат си и сестра си, макар че не беше сигурен как ще ги приемат. В тях по-скоро се обясняваше и обещаваше да се поправи, отколкото се опитваше да изкупи вината си, но те познаваха тези обещания отдавна и не им вярваха особено.

     След една седмица В. трябваше да премине през първия тест за трезвеност. Домакините му, които не страняха от алкохола, организираха парти. Докато В. правеше картофени кюфтета за тридесет човека, стопанката готвеше гулаш от кокошка и бяла наденица.

     - Надявам се, че няма да имаш нещо против, ако добавя чаша бяло вино. Винаги слагам, а то се изпарява - обърна се тя към В. - Ще можеш ли да го ядеш?

     - Май да - каза В., защото не искаше да отказва.

     - Питам, защото имам един познат, който е новопокръстен анонимен алкохолик, и той не яде абсолютно нищо, което е готвено алкохол - каза Мерилин, докато наливаше виното в тенджерата.

     В. продължи да прави кюфтетата, но вече не беше спокоен. Спомни си, че във Фермата бяха забранени дори болкоуспокояващите. Мислеше си за познатия на своите домакини, той сигурно знае по-добре от В. Значи може би не трябва да яде от това особено като вече знае, че в него има вино. Това може да открехне прозорчето за размишления: Щом като не ми навреди виното в гулаша, значи може да не ми навреди и една чашка. Накрая, като събра смелост, каза, че все пак предпочита да не яде от гулаша. За изненада на В. Мерилин прие това като най- нормалното нещо на света и му изпържи отделно наденица. В. почувства облекчение и си спомни думите, които някога беше чул на сбирка на АА. А именно, че най-голямата заплаха за трезвеността изобщо не са големите проблеми, а подробностите и невниманието.

     Когато гостите дойдоха, В. дълго седя в кухнята, сякаш се боеше да бъде сред хора. Като че ли винаги се страхуваше от това; страхът минаваше, когато си пийнеше. Или когато говореше и беше в центъра на вниманието. И сега, когато домакинът го измъкна от кухнята, веднага започна да дърдори. Говореше, спореше, издаваше доста остри присъди за Америка, без да слуша другите.

     Едва по-късно, като си правеше равносметката, осъзна, че както винаги искаше да има право и сякаш изнасяше лекция, а не разговаряше с другите. Реши да промени това, но дори след много години, когато вече се беше научил да слуша, продължаваше да има склонност към дългите речи. С тази разлика, че вече не се караше за своята правота; дори казваше, че всяка стая е достатъчно голяма да побере няколко различни мнения. Тази вечер написа с гордост в дневника с благодарностите, че по време на партито дори не забеляза наличието на алкохол и нямаше никакви проблеми с това, че не пие.

     Няколко дена по-късно, докато караше вечерта по магистралата, чу звука на разкъсващи се гуми. Отби безсилно на банкета. Изпадна в паника. Излезе от колата да потърси помощ. Никой не спираше. На неколкостотин метра пред себе си забеляза мигащите светлини на две полицейски коли и спряла кола с шофьора вътре. В. отиде при тях. Когато заговори наведения над прозореца на спряната кола полицай, онзи инстинктивно се хвана за оръжието.

     - Стой! Горе ръцете! - изкрещя и блъсна В. на капака на колата. Когато го обискираха, В. уплашено обясни, че търси помощ.

     - А защо се прокрадна толкова тихо, можех да те убия - каза полицаят. И обясни, че на магистралата, на всеки неколкостотин метра има телефони, от които може да позвъни за помощ. В. му отговори, че не го знае, защото не е тукашен, и после си поговориха малко. В. разказа няколко анекдота за Полша, атмосферата се разведри и полицаят сам телефонира за помощ. Преди да си тръгне, попита В. дали може да развесели всекиго както него.

     След известно време дойде човек от фирмата, от която университетът беше наел за В. кола, и му постави нова гума. В. изобщо не го искаше, защото знаеше, че евтиното винаги излиза по-скъпо, и мечтаеше да разтрогне договора и да наеме нова кола от солидна фирма като Херц или Авис. Но не можеше да му каже това и си взе поправената таратайка. После много го беше яд на себе си.

     Ядът го държа до другия ден и той отиде до фирмата да разтрогне договора. Беше толкова вбесен, че собственикът му върна парите. В. нае кола в Авис и беше горд със себе си. Доплати и сметна това като втори разход за трезвеността си. Досега разходите засягаха транспорта - самолета и автомобилите.

     В. се стараеше да помни за удоволствията, които алкохолът беше изхвърлил от живота му. Ходеше на концерти. В красивата концертна зала в Пасадина оркестърът на Бамбергските симфоници под диригентството на Витолд Ровицки³ свиреше Рихард Щраус и Чайковски. В. се зарадва, че вече не го преследваха трескави мисли както в Ню Йорк. Но няколко дена по-късно, във Филхармонията на Лос Анджелес, хаосът и липсата на концентрация се завърнаха. Свиреха Девета симфония на Густав Малер, композитора, когото В. просто обожаваше. В. успяваше да се съсредоточи само когато затваряше очи, но тогава го обхващаше сънливост. Седмица по-късно опита отново. Проспа Моцарт, а при Брамс отново не можеше да се освободи от мислите, клокочещи в главата му. Може би изобщо не обичам музиката, а може би имам в себе си страшно много безпокойство, записа в дневника.

     Този хаос се задържаше, но на концерти В. ходеше системно. Те станаха критерий за неговото духовно състояние. След известно време хаосът изчезна. Заместиха го спокойствие и облекчение, които му даваше музиката. След много години облекчението се промени в сън: след няколко минути от първата творба В. заспиваше. Струваше му се, че продължава да слуша музиката, но също така знаеше, че спи. Не знаеше обаче дали това е още едно доказателство за спокойствието на духа му, или за старост.

     Един ден В. отиде на кино с Мерилин на Завръщането на Мартин Гер⁴. Филмът му хареса, осъзна колко много обича киното и реши да ходи поне веднъж седмично. Няколко пъти се изкъпа в океана; това му достави голямо удоволствие, макар че преди не обичаше водата. Винаги беше обичал планините и сега пак ходеше на разходки из Сиера Мадре. Но нямаше време за всичко. Един ден, след екскурзия в планината, когато трябваше да се връща от половината път, за да не закъснее за работа, си отбеляза: Отсега нататък вече никой спешен срок не трябва да ми пречи на почивката. А вечерта, в рубриката си Поуки: От утре трябва много да се пазя да нямам излишна работа, която да ме принуждава да седя цял ден над нея. Но бързо забрави за тези обещания. Две седмици по-късно записа: Иска ми се да отида в планината, но не умея кога. Вероятно подсъзнанието му беше водило ръката, когато пишеше „не умея” вместо „нямам кога”. Защото наистина не умееше. Не умееше да си организира живота така, че да има в него време за работа, за почивка, екскурзии, задължения и радости. Търсеше решение. Отново след седмица, след едно прекрасно къпане в океана, написа: Боже, как да се освободя от непрекъснатото бързане. По-малко тичане по ненужни дела, повече плаж. Май си измислям прекалено много проблеми ей така, за всеки случай. Реши по-малко да планира, по-смело да отхвърля различните предложения. Работеше само извън дома си, за да няма под ръка работа, която да не му позволява да си почива. Така започна никога не свършващата битка на В. със самия себе си за организирането на живота, избора на приоритети, равновесие между задълженията и радостите. След много, много години, докато пишеше тези думи в Закопане, беше също както тогава разкъсван между седенето зад бюрото и перспективата да отиде на ски или на екскурзия в заснежената и обляна от зимното слънце татренска долина.

     В Калифорния забеляза, че се страхува по-малко. Веднъж в дома му се вмъкна чуждо куче. В. винаги панически се беше страхувал от кучета, но сега преодоля страха си, затвори натрапника в кухнята и спокойно телефонира за помощ. В края на пребиваването му силно го заболя кракът. Без истерия отиде до болницата и после търпеливо се учеше да ходи с патерици. Сам се учуди, че премина през това без паника и спокойно, сякаш в главата му имаше по-малко негативни мисли.

     Страхуваше се какво ще си помислят хората за него и затова се преструваше, разкрасяваше, понякога лъжеше. Забеляза в себе си и нетърпение. Веднъж телефонира на майка си в Полша; разговорът беше приятен и сърдечен. Но когато майка му каза В. да ограничи пушенето, той се подразни. А когато тя го помоли да не казва на никого за своето лечение, се ядоса. Вбесяваше се също и тогава, когато някой беше на друго мнение, особено по въпросите, които го засягаха - трезвеенето и духовността. Програмата в университета Антиохия беше силно насочена към психологията и към проблемите на личностното развитие, особено интелектуалното и моралното. Професор Ал Ърдинест, приятел и ментор на В., беше ученик на Лоурънс Колбърг, който смяташе, че моралното развитие е зависимо от интелектуалното. В. обаче познаваше много прости хора с висок морал и много негодници на много високо интелектуално равнище, така че се караше с Ал. Веднъж В. се нервира, когато Ал каза, че преди всичко се брои мозъкът. Вечерта си записа: Интересно, че това, което днес ме дразни, май много ми харесваше едва до преди два месеца.

     Веднъж разговаряха за терапията и трезвеенето. Ал попита дали В. не се страхува, че отхвърля прекалено много.

     - Аз не отхвърлям, във всеки случай, нищо добро - отговори В.

     - А не са ли по-добри постепенните промени? - попита Ал.

     - Постепенно опитвах многократно и нищо не излезе от това - отговори В., който подозираше, че Ал пие прекалено много и оттук идва интересът му към темата.

     - Но нали трезвеността като цел в живота е доста ниско в скалата на развитието.

     - Изобщо не.

     - Защо не?

     - Защото развитието е задължително условие за трезвеност - отговори В.

     - Но дали самото развитие може да бъде цел? - попита не убеденият Ал.

     За В. това изглеждаше очевидно. Но Ал не попита защо. Това беше въпрос за смисъла на живота, който В. често задаваше на другите и на себе си. Но сега си помисли, че самото поставяне на този въпрос може да е свидетелство, че този, който пита, е сбъркан и не вижда смисъла на живота. В. чувстваше, че бяга от такива въпроси, от възхищението пред разума и науката към емоциите. Всичките си занятия преустрои в тази насока. Имаше впечатление, че това се харесва на студентките, особено на тези от затвора, защото те се страхуваха от чувствата и старателно ги скриваха. Искреността на В. относно себе си освободи емоциите на слушателките. Те започнаха искрено да говорят за себе си, за това, което са преживели, чувствали и чувстват. Между другото шестте тричасови занятия, които проведе в затвора, бяха най-интересната работа, която някога беше вършил.

     След като приключи с лекциите в Лос Анджелес, В. се върна за няколко дена в Ню Йорк. Там отново попадна във водовъртежа на проблемите и срещите, но това не го мъчеше толкова много както през първите дни след излизането му от Фермата. Една от срещите беше великолепна. С ректора на университета Антиохия, който го покани в САЩ, въпреки че нямаше пари за него. Дълго време В. изпитваше обида към него. Сега чувстваше благодарност. Бил попита какво В. е научил в Америка. В. разказа за личните си и интелектуални придобивки. И за това колко много е благодарен на Бил. Каза, че разбира добре намеренията на Бил, че дори кошмарното начало на пребиваването на В. в Америка беше добър урок; може би без него не би попаднал във Фермата. Бил каза, че сам е научил много от опита на В. За сбогом Бил и жена му Хелън подариха на В. красива стъклена ябълка, символа на Ню Йорк.

     Един ден преди отпътуването си от Америка В. написа писмо на Линда: Сигурно си спомняш, че напуснах Фермата с топли чувства, с убеждението за необходимостта от трезвеност и с надеждата, че трезвеността ще бъде радостна. А същевременно до смърт се страхувах от света вън. Но през последната седмица се оказа, че светът се е променил заедно с мен. Когато спрях да се страхувам от него, той не ми изглеждаше толкова страшен, както преди идването ми във Фермата. Хората обичат, когато ги обичат.

     По-рано В. не само се страхуваше от света около себе си, но и обвиняваше света за своите неуспехи и катастрофи. А когато вече не претърпяваше катастрофи, нямаше в какво да обвинява света. Изумен от щастието на трезвеността, още не беше се сблъскал с демоните, които живееха в него самия. Засега беше пълен с надежда и оптимизъм. Особено когато, след последната в Америка вечеря в китайския ресторант Хунан Балцъни в Ню Йорк, получи щастлив сладкиш с листче със съдържание: Твоята емоционална природа е силна и чувствителна. В. си залепи това листче на по-големия разделител на книгата с медитации, върху която работеше напоследък.

***

     В сряда, 16 ноември 1983 година, В. кацна на летището в Амстердам. Посрещнаха го Ева, която беше долетяла предишния ден от Варшава, и нейната приятелка Марта, у която беше нощувала. В първия момент В. не позна Ева, която си беше подстригала късо косата и изглеждаше по-различна от спомените му от последната половин година. На обяда у Марта В. слушаше и не беше толкова нетърпелив както по-рано. Усещаше колко много я обича и колко много те двамата се обичат.

     У Марта и Том им беше добре. Те живееха, без да бързат, дълго седяха край трапезата, играха на думи (scrabbles) и на други игри. Ходиха по музеите; в Рийксмузеум Вермеер възхити В. много повече от Рембранд. Но въпреки това на третия ден почувства, че му липсват сбирките на АА. Започна да слуша касетите, които беше купил преди отпътуването си от Фермата. Водеше си бележи, медитираше 3 часа. Видя, че трезвеенето, особено сам, е преди всичко тежък труд.

     Следобед отидоха да разглеждат стари автомобили. В. нищо не разбираше. Знаеше само, че трябва да купи кола с дизелов двигател, защото с нафтата в Полша беше по-лесно отколкото с бензина на купони. Но го плашеше необходимостта да направи избор и искаше да го направи възможно най-бързо. Харесаха му някаква елегантна японска кола и едно Пежо, но никоя от тях не можеше да си позволи. Попита за Фолксваген. Голф за три хиляди и петстотин долара не събуди ентусиазма му. Затова пък му хареса един бял пасат, като че ли четиригодишен, но в добро състояние. В. някога беше имал бензинов пасат и беше много доволен от него. Сега също му харесаха цветът и формата, но най-много като че ли това, че приличаше на предишния. В. винаги избираше подсъзнателно това, което вече беше имал. Почувства, че иска да го има, но се страхуваше, че този също няма да е по джоба му. Попита за цената. Продавачът му я каза в гулдени. В. свали от ръката си часовника, купен в деня преди да отпътува на улицата в Ню Йорк за шест долара. Часовникът имаше правоъгълен циферблат, а под него, на прехода между часовника и каишката, втори, този път пластмасов правоъгълник, на който имаше калкулатор. В. дълго и бавно изчисляваше гулдените в злоти, злотите в долари, пресметна още веднъж и му излезе три хиляди долара.

     - Скъпо, прекалено скъпо - каза.

     Продавачът смъкна няколкостотин гулдена. В. повтори операцията също така старателно и бавно.

     - За съжаление още ми е скъпо - каза В., слагайки часовника на ръката си.

     Продавачът се извини, отиде до бюрото, а след като се върна, попита В. колко предлага. За първи път през главата му премина мисълта, че може да си тръгне с този пасат. Отново свали часовника и започна да пресмята. Злотите в долари, доларите в гулдени. Накрая даде офертата, която отговаряше на две хиляди долара.

     - Ама моля ви, господине. Никъде на света няма да купите такава кола на тази цена - възпротиви се продавачът.

     - Имате право - спокойно каза В. - Също съм убеден, че никъде на света не бих купил такава кола на тази цена. Но предчувствието ми казва, че тук, при вас, ще купя тази кола именно на тази цена - добави, като наблягаше на думите никъде, такава, тук и тази.

     - В такъв случай трябва да се кача на втория етаж при шефа - каза учуденият дилър.

     В. чакаше със спокойствие, което и сам не можеше да разбере. Двете дами го гледаха с учудване, защото също не знаеха откъде му дойде това. Но бяха сигурни, че продавачът ще се върне от шефа си с фактура. Междувременно В. седна в колата и се чувстваше в нея, сякаш беше негова.

     След пет минути той наистина дойде. Шефът се бил съгласил. Оставаха само формалностите. И изумлението на продавача, когато помоли В. за кредитна карта.

     - Нямам. А при такава сума винаги трябва да свалям панталона - каза В. Измъкна колана си, разкопча намиращия се под него цип и извади стодоларовите банкноти, подредени в три застъпващи се пачки. Отброи двадесет парчета, взе документите и подкара колата.

     Беше горд от себе си. За пръв път съумя да се пазари успешно. Беше спокоен, сигурен в себе си и решителен. А може би успя, защото направи всичко това с чувство за хумор. Така или иначе, имаше добра кола, с която можеше да пропътува половин Европа. Но много скоро се оказа, че до асертивността беше много по-далече отколкото до вкъщи.

     Вечерта всички отидоха във филхармонията. В. беше по- съсредоточен отколкото на предишния концерт в Лос Анджелес. Бетовен го очарова, но Шуберт му се стори училищен. После отидоха на разходка из квартала с червените фенери. Жените, седящи във витрините и стоящи по стълбите на сутерените, му изглеждаха трагични, но въпреки това, а може би именно поради това, се шегуваше за тяхна сметка, докато Ева не каза, че това й е неприятно. Вечерта записа, че тя имаше право.

     Том предложи да отидат на бар. В. се уплаши, но не посмя да протестира. Страхуваше се какво ще се случи там, но в бара преди всичко го удари необикновена смрад и той почувства облекчение. Зарадва се. Помисли си за АА.

     На другия ден изслуша цели две касети от Фермата. Но на по-следващия ден забрави за записването в дневника. Прие това като предупредителен сигнал. Вече седмица не беше ходил на сбирка на АА и реши да отиде колкото се може по-скоро.

     Този ден отпътува от Амстредам за Париж. Там В. намери англоезична група с очарователното име „Шан-з-Елизе”. Сбирката се провеждаше в малка заличка в подземието на Американската катедрала. Участниците бяха почти изключително американски дипломати, работещи в Париж. Още от престоя си във Фермата В. знаеше, че алкохолизмът е почти професионална болест на дипломатите. Тема на сбирката бяха обещанията, които създава програмата на АА. В. не можеше да разбере едно от тях: „Няма да съжаляваме за миналото, нито ще жадуваме да затръшнем вратата пред него”. В. много искаше да затръшне вратата пред своето минало и да изгради напълно нов живот. Но и така получи от присъстващите много доброжелателност и се почувства като в семейството. Вечерта написа в дневника с благодарности: Благодарен съм за това, че се върнах в АА. Сякаш едноседмичното прекъсване беше като раздяла.

     Следващите няколко дена в Париж В. всекидневно ходеше на сбирки, но въпреки това чувстваше нарастващо безпокойство. Живееха у приятели на В. от детството му, имаха самостоятелно комфортно жилище, но се хранеха у тях или с тях. В. много не умееше да се справя с чувството за благодарност, а същевременно непрекъснато имаше чувството, че са в тежест за домакините си, въпреки че те не го показваха. Може би затова се ядосваше на себе си, на пътуването, което му разби дневната програма, която си беше съставил след излизането си от Фермата. Отново седяха по нощите, отново ставаше по-късно, отколкото искаше, но пак беше непрекъснато сънлив, обхващаше го все по-силно безпокойство.

     Ева трябва да беше почувствала това, защото един ден попита дали В. не е забравил за своя дневник и дали поради тази причина се ядосва на себе си. Преди В. имаше чувството, че Ева е малко скептична относно неговите дейности, но сега забеляза, че в нейно лице има съюзник в старанието си да запази трезвеност.

     Три дена пътуваха през Шартр, Тур, Поатие, Бордо, Сан Себастиян, Кастильо до Мадрид. Там В. отново отиде на сбирка на АА, този път на испански. Беше по-различно отколкото в Америка: по-бедно, по-мрачно и по-малко демократично. Водещият сбирката Мигел там беше най-важният. Това започна веднага да пречи на В., но той бързо се концентрира върху онова, което се говореше. Много разбираше, но преди всичко чувстваше. Чувстваше общото в преживяванията, мислите и емоциите.

     Два дена по-късно, вече в Кордоба, му се присъни, че пие алкохол и се напива. Събуди се с вик от страх.

     - Какво ти е? - попита Ева.

     - Сънувах, че съм се напил.

     - Но не си се напил, трезвен си, това е било само сън.

     - Сън, сън, но сънищата означават нещо. Със сигурност е от това пътуване. Във Фермата ме съветваха да не го правя. Трябваше да се върна вкъщи и да ходя на АА, а не да търся приключения. Сега със сигурност скоро ще се напия.

     Колкото повече тя го успокояваше, толкова повече той се тресеше от страх. Накрая отчаяно го посъветва да медитира и да почете от своите книги, защото това ще го успокои. В. най- напред каза Отче Наш, но не разбираше много какво говори. След това отвори книгата 24 часа на денонощие⁵ на датата 1 декември. Прочете текста веднъж почти безсъзнателно, но нещо го накара да се замисли. Прочете го втори път:

     Това, което става в нашите мисли преди запой, до голяма степен принадлежи към сферата на подсъзнанието, което може би никога няма да бъде напълно свободно от мисълта за алкохола. На участващите в АА, дори с няколко годишен стаж, понякога се присънва, че са се напили. Когато се поддавахме на вредните си навици, нашият „пиян” начин на мислене подсилваше подсъзнанието ни в стремежа ни да пием - то попиваше целия свързан с алкохола комплекс от случки, мотивации и обстоятелства. Но ако систематично и всестранно настроим нашия разум да ни защитава от пиенето, този процес ще почисти по малко нашето подсъзнание.

     В. се успокои почти веднага. Двадесет минути след момента на бурята В. намери решение. Оттогава никога не изостави сутрешното четене на текстове за медитация; четеше при всяко пътуване, дори при най-неблагоприятните обстоятелства. А ако успееше да се задълбочи в съдържанието на четивото, почти винаги намираше решение или поне път към решаването на настоящите проблеми.

     От Кордоба отпътуваха за Севилия и Гранада, а после за Аликанте, където се задържаха няколко дена при роднини. В. обичаше своя чичо Джими. Тъй като беше единственият от фамилията, който не очакваше нищо и не искаше нищо от него. С едно-единствено изключение. През януари 1974 година, още през първия ден на служебното си пътуване до Гърция и Кипър, В. пропи в Атина всичките си пари. Махмурлия, не знаеше какво да прави. За последните си грошове пиеше рецина в някаква евтина таверна и изведнъж записа някаква поредица от цифри. Оказа се, че е извадил от подсъзнанието си телефона на Джими. Позвъни му, а той му изпрати сумата, необходима да продължи на пътуването. И този път Джими и жена му Хайди бяха мили, но В. имаше впечатление, че прекалено смело нахлуват в живота му - и стария, и новия. Беше нервиран и нетърпелив; не можеше спокойно да слуша дългите разговори; когато излизаше от стаята, подслушваше какво говорят за него. В. се караше за всичко, а когато чичото каза, че алкохолизмът е въпрос на воля, В. избухна, като обвини него самия в алкохолизъм. Така в трезвеенето на В. започна епохата на подозрение към всички околни, че са болни, и месианските му опити за тяхното лекуване.

     Вечерта на този ден записа: Най-лошият ден от напускането на Фермата. Първият, в който исках да се върна там.

     На другия ден реши, че трябва да направи нещо със себе си. Намери в телефонния указател местната АА, където получи номера на живеещата в Аликанте англичанка. Срещнаха се в едно кафе за два часа. Разговаряха за своето пиене, трезвеност, опит и преживявания. Но дори не беше нужно да си говорят. В. си даде сметка, че когато беше казал Казвам се В. и съм алкохолик, а тя му отговори Аз съм Мери, алкохоличка, вече си бяха казали всичко. Веднага знаеха много за своите дори най-интимни преживявания, мисли и емоции. В. се досети от какво се страхува Мери, от какво се ядосва и дори какво прави в леглото, а тя - какво той. Нямаше значение, че той е професор, а тя перачка. Още във Фермата се беше убедил, че всички алкохолици преживяват горе-долу едно и също и играят една и съща роля, само в различни костюми и декори. От първото изречение разговаряха като стари приятели; В. се чувстваше така, сякаш беше изял с Мери цял чувал сол, макар че бяха правили това поотделно.

     Мери трябваше да се връща в перачницата, а В. побягна на сбирка на АА. Там се говореше за това как да живееш двадесет и четири часа, без да забравяш миналото и без да се боиш от бъдещето. Какво да направиш с деня си, когато вече нямаш алкохол, с който да го изпълниш. По средата на сбирката влезе Джо, целият разтресен от проблем - колегата му в работата го обижда, а програмата на АА го парализира, защото, ако не бяха стъпките, отдавна би му го върнал. Стефано каза, че най-добрият начин да му го върне, е да го игнорира.

     В. отново говори прекалено много. Макар че се върна по- спокоен, на вечерята беше нервен, през нощта дълго не можа да заспи и се успокои едва след отпътуването от Аликанте. По пътя за Барселона с Ева разговаряха откровено за своите чувства, също и за това как В. не дорастваше, защото не можеше, до нейната идеализирана представа за него. В. се почувства по-добре и по-близък с Ева. Тези разговори продължиха и следващите дни - по пътя за Авиньон, Флоренция, Виена и по-нататък през Братислава до Полша. Обикновено през деня разглеждаха, а вечер тръгваха на път и късно нощем достигаха до следващия град. Бариерите от страх и несигурност между тях започваха да се пропукват, разговаряха за всичко: за децата и възпитанието, за критиката и нейното приемане, за верността, за религията и Бог и разбира се, за трезвеността и за АА.

     В. никога още и с никого не беше разговарял така искрено за толкова важни неща, както с нея по време на това пътуване. Върху това започна да изгражда визията за светлото бъдеще, без още да знае, че самият приятен разговор и прекрасното физическо привличане са слаба основа за връзката им. И че сега той строи пясъчни замъци, които могат да се разпаднат при по-силен повей на вятъра.

     В Равена ги омагьосаха романските фрески в Сан Аполинар Нуово, във Виена - картините на Брьогел, а в Братислава - Втора симфония на Малер. Но В. имаше проблеми с концентрацията; понякога слушаше с интерес, но след малко се разконцентрираше и броеше колко човека има в хора. Чувстваше някакво безпокойство. То нарастваше с наближаването на границата. Когато си помисли кого най-много иска да види в Полша и на кого най-напред да се обади, В. си даде сметка, че не тъгува за никого и се връща с неудоволствие. Беше изпълнен със страх.

     На границата страхът се засили. Там пристигнаха късно вечерта и освен тях нямаше никого. Но и така, въпреки студа, ги държаха три часа, сякаш само за да ги унижат преди завръщането им у дома. Митничарите им казаха да извадят абсолютно всичко от колата, претърсиха всяко ъгълче на автомобила, надничаха отдолу. Прегледаха всички книжа, опитваха се да четат донесените от В. книги, разпитваха какво са правили в Америка. В. разказа за затвора в Калифорния, за Америка, за лечението от алкохолизъм във Фермата. Разказа няколко вица. Тогава ги пуснаха. Малко по-късно без никаква причина ги спря милиционерски патрул. Welkom to Poland - пошегува се В.

     Беше прекалено късно да пътуват за Варшава, така че В. реши да тръгнат за Закопане⁶. Спряха се в Туристическия дом. Кухнята вече беше затворила и В. изяде парче паприкова наденица, която беше купил в Словакия. Дълго не можа да заспи. Беше ужасен. Защо се върна тук? Как може тук да бъде трезвен? А какво ще стане, ако не може да излезе за втори път? Изтощен заспа.

     Събуди се след два часа. Още беше сиво. Валеше сняг. В. се облече на тъмно и излезе. Тръгна през спящия град към изхода на долината Бялего⁷. Навсякъде наоколо беше бяло. По клоните на дърветата висеше свеж пух. Той вървеше по белия сняг, недокоснат от ничии стъпки. След един час, когато достигна до края на пролома, вече беше светло. Беше напълно сам в планината. Почувства, че животът и тук може да бъде прекрасен. И че вече от нищо не се страхува.

¹ Дванадесетте стъпки на анонимните алкохолици1. (Бел. пр.)

² Премислихме дълбоко, сериозно и честно досегашното си поведение. (Бел. пр.)

³ Витолд Ровицки – (1914-1984) – полски диригент и музикален педагог. (Бел. пр.)

⁵ Книга с текстове за медитация на АА за всеки ден от годината. (Бел. пр.) 26

⁶ Прочут планински курорт в Полша. (Бел. пр.)

⁷ Долина в Западните Татри. (Бел. прев.)