Първа година

     По пътя към Варшава вече нищо не му пречеше. Нито неразчистените пътища, нито пияните пешеходци на шосето. Изненада го голямото количество каруци по пътя и още по-голямото закъсали камиони край него. Дълго търсиха нафта, най-накрая купиха от някакъв простак шофьор на бензиностанцията, който направо си поиска бакшиш. Но В. не се ядоса от това.

     По пътя си припомняше случилото се през последния месец. Радваше се, че не се е запил, макар че няколко пъти беше на ръба да изгуби психическото си равновесие. Сигурно успя, защото доста старателно спазваше договора, сключен преди излизането му от Фермата. Когато можеше, ходеше на сбирки; впрочем беше се убедил, че колкото пъти не беше ходил по няколко дена на АА, самочувствието му веднага се влошаваше. Сякаш в чашата се събираше мръсотия, която изплакваше едва на сбирката. Когато нямаше сбирка наблизо, слушаше касетите, понякога и по няколко часа на ден. И всеки ден медитираше. От сутринта в Кордоба нямаше нужда от подкана.

     Благодарение на тези операции се справяше доста добре със себе си. Също и с взаимоотношенията си с Ева, когато бяха сами. По-зле понасяше нейните промени на настроението, тъгата, умората. Мислеше си, че е по негова вина или че тя има претенции за нещо към него. Тогава й се умилкваше, преструваше се, играеше, но сам усещаше своята изкуственост. Обаче когато се сближаваха или разговаряха за своите проблеми, чувстваше непозната му преди близост. Най-трудно беше, когато бяха заедно с други хора, особено с роднини. Тогава В. дърдореше, сякаш искаше да надприказва някакъв страх. От друга страна, се ядосваше, когато тя говореше. Забеляза, че това не му пречеше в разговорите на четири очи, а само тогава, когато бяха с други хора, сякаш се конкурираше за тяхното внимание.

     Забеляза и непрекъснато повтарящи се лъжи и увъртания, но сега вече ги свърза с липсата си на умение да отказва. Не беше в състояние например да каже на италианския келнер да слага покривка на масата, макар и да знаеше, че такава вечеря ще бъде много по-скъпа отколкото на гола маса. В някои случаи забеляза, че се притеснява от прекалено разточителното харчене, но плащаше, сякаш не искаше да покаже на непознатия келнер, че не може да си позволи нещо.

     Тези недостатъци забелязваше обикновено вечерта, когато записваше случилото се през деня в дневника. Все повече се убеждаваше, че дневникът му позволява да забележи грешките си и да ги поправя. Но това ставаше само тогава, когато пишеше на спокойствие, без да бърза, и наистина се замисляше над случилото се през деня и над своето поведение. Един ден, докато пишеше дневника си, забеляза, че се ядосва повече на хората, когато сам беше направил нещо лошо. Сякаш искаше да прехвърли на тях чувството си за вина или да задуши угризенията си.

     Спомни си въпроса на Линда от какво пациентите са се интересували в детството си и с какво могат да заместят алкохола. Помисли си за играта на думи (scrabble) с Ева и с приятелите си в Амстердам, за филмите, гледани в Амстедрам и Париж, за концертите и преди всичко за разглеждането на забележителностите и музеите. Никога преди (а май и никога по-късно) В. не се беше потапял в такова богатство на изкуството - от Рембранд, Вермеер и Ван Гог в Амстердам, през Лувъра и Прадо до галерията Уфици във Флоренция и Музея на изкуствата във Виена. Но най-силно впечатление му направиха картините на Ел Греко в Толедо, фреските на Джото в параклиса Скровени в Падуа и мозайките в базиликата Сан Антонио Нуово в Равена. И преди всичко Барселона - самият град, неговата перла под образа на църквата Саграда Фамилия на Антони Гауди и безбройните музеи, от които В. най-добре запомни музея на каталонското романско изкуство и музея на Пикасо. Затваряше очи и тези образи преминаваха пред него, наслагваха се един на друг, понякога се размазваха и тогава жадуваше да се върне на всяко от тези места за по-дълго и да пътува на други места, където още не е бил.

     След това пътуване В. знаеше добре, че има с какво да запълни времето си без алкохол. По-скоро се страхуваше от това, че няма да има достатъчно време за всичко, което иска да види и разгледа. У дома се завърна доволен и спокоен.

     Във Варшава го зашемети комбинацията от цветове: тъмносиньо от униформите на милиционерите, с които беше пълно, и сивото на сградите, пустите улици и забързаните хора. Още опашките пред магазините, липсата на мляко и бензин. Настроенията на приятелите му се колебаеха между крайния песимизъм и убеждението, че скоро нещо ще избухне отново и всичко ще се побърка барабар с военното положение. Светът наоколо изглеждаше за В. сюрреалистичен, но без цветове, красота и фантазия.

     На втория ден след завръщането си отиде на сбирка на АА. Още нямаше официални издания и в началото водещият прочете две страници от измачкан машинопис на превода на Дванадесетте стъпки и дванадесетте традиции. На въпроса дали някой иска да сподели с другите нещо, говореха главно за страха и злобата. Когато В. за пореден път каза за своето щастие и радост, участниците в сбирката бяха удивени. Често се говореше за проблемите на АА или за стъпките, но предимно много общо, защото в младата АА почти никой още не беше ги преминал. По-интересно беше, когато някой казваше, че има някакъв конкретен проблем.

     На откритите сбирки¹, достъпни за всички, преобладаваха лекарите. Понякога обясняваха нещо на присъстващите или ги питаха за тяхната трезвеност, понякога някой лекар разказваше за бъдеща конференция, сякаш подготвяше реферат. Това, че на откритите сбирки не алкохолиците трябваше единствено да слушат, а не да говорят, на лекарите и психолозите изобщо не им хрумваше, а водещите също не знаеха за това или нямаха смелост да ги вкарат в правилата.

     Въпреки това в залите, в началото предоставяни от клиниките, в които се събираха анонимните алкохолици, цареше същият дух както в американските АА. Беше бозаво, но хората говореха това, което чувстваха, от което се страхуваха, което жадуваха. В. не забеляза и конфликти, за каквито го предупреждаваха в офиса на АА в Ню Йорк.

     Във вторник, на коледната сбирка, присъстващите си разменяха нафора, а после седнаха около масата, пиха кафе и ядоха сладки. И толкова. На В. му се искаше да поговорят за нещо, но нямаше атмосфера. Оттогава избягваше празничните сбирки на АА, не особено добре се чувстваше и на „рождените дни”, на които се празнуваха поредните годишнини на трезвеност - юбилярът носеше торта, говореше нещо за себе си, но за В. това не беше естествено. С времето, когато вече по-рядко ходеше на сбирки, продължаваше да чества своите годишнини на сбирките, но идваше неочаквано, без торта и сладкиши, по време на нормални сбирки и в своите споделяния казваше, че тъкмо днес е поредната годишнина на неговата трезвеност.

     Затова пък Коледата вкъщи беше много весела. Първата от много години Коледа без „сельодка” с колегите, когато обикновено В. се напиваше преди вечерта, и без алкохол на самата Коледа. Момичетата нетърпеливо чакаха да си отворят подаръците, а после се радваха с тях, защото тогава беше по-трудно да им подариш, отколкото да ги зарадваш. На другия ден за първи път от години отиде на църква. Самата служба преживя като утеха, но изобщо не чувстваше общност с другите хора; усещаше невидимата бариера, отделяща го от останалите участници в службата.

     На Нова година, малко преди полунощ, отидоха у съседката. Най-напред гледаха по телевизията новогодишния концерт. Останалите гости пиха много шампанско; В. седеше отстрани меланхоличен. Концертът не му харесваше, дори го дразнеше, чувстваше се все по-сънен. Беше гладен, но не можеше да яде, съвсем както тогава, когато пиеше. После започнаха танците, предимно рок. В. потанцува насила веднъж или два пъти, но това не го увличаше. Седеше, в ушите му бучеше засилващият се шум, подуши разлетия по масата алкохол и знаеше, че само може да пийне или да излезе. Когато някаква жена го дръпна да танцуват, й каза - Разкарай се - и излезе.

     За първи път се беше изправил лице в лице с изкушението да пие и може би брутално, но му се противопостави. Знаеше, че трябва да внимава много и винаги да поставя трезвеността и АА на първо място. Написа това в дневния си план.

     Ставаше рано - в 5 или в 5:30 и веднага започваше да медитира. Така наричаше 45-минутното или половинчасово съсредоточаване, когато четеше книгите за медитация, които беше донесъл от Америка. Помнеше един от текстовете - че трябва да търсиш Бог още от рано сутрин, преди той да бъде изтласкан от душата и разума от проблемите и житейските трудности или от удоволствията. Четеше и откъси от Голямата книга или от други книги, издадени от общността на АА. Замисляше се как това, което чете, се отнася към неговия живот, към предишния ден или към страховете му, свързани с настоящия ден. Също както на първи декември в Кордоба и сега често намираше нещо, което можеше да се прилага непосредствено. Веднъж още от сутринта размени остри думи с Ева. Четейки книгата Sobriety Without End (Трезвеност без край), разбра, че работата над връзката не означава да промени партньорката си, а себе си. Помогна му. Но понякога му беше трудно да се съсредоточи, четеше невнимателно. Когато забелязваше това, разбираше колко усилия са необходими, за да чете внимателно. Съсредоточаването по време на медитация - също както и на концертите - стана за В. критерий за неговото състояние на духа.

     После един-два часа превеждаше брошурите на АА и медитациите на полски. Започна да редактира нечий превод на Голямата книга, но след няколко седмици разбра, че на хората с малък стаж трезвеност най-необходима ще бъде Живот в трезвеност, книга, описваща някои методи, прилагани от трезвите алкохолици да не пият.

     Вечер системно ходеше на сбирки. Във Варшава имаше три - от понеделник до сряда. Особено обичаше сбирките в сряда, защото тогава идваше Дан, кореспондент на един американски вестник. Дан имаше дълъг стаж трезвеност и именно той учеше варшавските анонимни алкохолици какво е АА и как да работят над стъпките. Когато В. го чу за пръв път, почувства се, сякаш се беше върнал в Калифорния. На 18 януари 1984 г. сбирката в сряда официално беше трансформирана в англоезична и на нея понякога идваха чужденци, пребиваващи във Варшава.

     Но от четвъртък до неделя нямаше сбирки и приблизително в събота В. започваше да усеща това. Ставаше нервен и напрегнат. Тогава слушаше касетите, донесени от Фермата.

     На всеки две седмици, съгласно уговорката, пишеше писма до Фермата, като ги редуваше - на Линда и на Ан. Пишеше какво е правил, чувствал, мислил, какво е научил. Стараеше се да бъде честен, но от началото знаеше, че тези писма са идеализиран образ на неговите преживявания. Пишеше тогава, когато се чувстваше относително добре, когато успяваше някак си да подреди своите мисли и емоции, а не тогава, когато страдаше или не знаеше какво става с него самия и около него. Когато ги прочете след години, не само му се наби в очите липсата на конкретност и теоретизирането в тях, но му изглеждаха и вяли, тегави, главно от благодарността, бликаща по-скоро по задължение отколкото от сърцето, и малко изкуствени. Но не всички бяха такива. Когато описваше някоя своя случка или преживяване и особено трудностите и безпокойствата, беше по-добре, по-искрено и по-интересно.

     Именно такъв, по-конкретен, беше дневникът му за благодарност и равносметката за деня. Пишеше за това какво е правил, къде е бил, с кого се е срещал, а накрая обобщаваше това със забележки за какво е благодарен и за какво съжалява. Когато прочете дневника след години, беше удивен от огромното количество занимания, срещи, проблеми и работи, които ежедневно беше извършвал. Днес вече не бих могъл да бъда такъв; не знам как намирах за всичко това време - написа. Но помнеше, че тогава често чувстваше, че нищо не прави, че времето му изтича между пръстите.

     Така впрочем беше и преди още повече години, може би винаги. Въпреки размишленията си във Фермата и даденото пред себе си обещание да излекува в себе си доктор Джекил, В. продължаваше да бъде пленник на задълженията. Вечерните записки за какво е благодарен се отнасяха за това, което е направил, а в равносметката най-често пишеше, че не е направил това или онова. И макар че забелязваше грешките в своите действия, в дневника почти нямаше прояви на радост от новия живот. Не че В. не чувстваше такава радост. Чувстваше, но някак си не я забелязваше, толкова много поглъщаха вниманието му задълженията, свързани главно с професионалната му работа.

     Те бяха много. Редактираше книги, пишеше две книги с разговори с учени - едната на полски, другата на английски, подготвяше курс лекции на тема правата на човека и събираше материали за сериозен труд на тема влиянието на американската конституция в историята на Полша. Водеше семинар в университета, ходеше и на други академични занятия. Към това се добавяха и новите задължения към АА, дежурствата в новооткрития център за първи контакт и литературните преводи. Пишеше и много писма, почти непрекъснато, все още с усещането, че не смогва с писането им, че няма време за нищо друго. След години не знаеше на кого и за какво беше писал. Не знаеше и дали това беше имало смисъл. Но помнеше, че тогава също и получаваше много писма, а днес, когато пише най-многото професионални имейли, единствените писма, които получава, са сметките за газ, ток, вода и от банките. И съжаляваше за тогавашните времена.

     Някои задължения, а дори и професионални хрумвания, го безпокояха. Когато разказваше за Фермата, всеки искаше по нещо. Издателството искаше да издаде дневника му от Фермата, един популярен седмичник - цикъл от десет статии, но „само без Бог”. Главният редактор на месечното списание, където беше на щат, задължително искаше той да напише нещо по-голямо на тема Менсън² и за жените, които беше обучавал в затвора.

     В. четеше много. Както преди - много романи, правна литература, за Средновековието, дори Маркс и Енгелс за азиатските формации. Продължаваше да чете за науката. Но сега четеше - и слушаше - по-иначе отколкото преди. След като прочете Лудост на Йежи Кшиштон³, отбеляза: По принцип всеки има едно важно преживяване в живота си. Дали това е то? От своя страна Възкресение на Толстой убеди В. да се въздържа от осъждане и от задължителността да прощава отдавнашни обиди. Затова пък лекцията на известен психолог за познавателните механизми на човека му се стори далечна. Слушаше избирателно, хващайки само това, което засягаше него самия и общата интерпретация на преживяванията му. Не виждаше в тази лекция мястото на ценностите, на доброто и злото. Така че В. попита къде в анализа на дадения мозък има място за другите мозъци, необходими да преодолее собствените си заблуждения. Говореше за всички мозъци, за критериите за добро и зло. За ролята на интелекта в самозалъгването. Предчувстваше, че главната му задача трябва да бъде мисленето - а може би и писането - за това. Не за правата на човека, които от известно време изучаваше, нито за каквото и да било друго, а именно за това, което неотдавна откри с такъв труд.

     Въпреки прекомерните задължения и занятия и непрекъснатото бързане В. подхождаше към всичко спокойно. Малко се страхуваше, когато Ева и момичетата трябваше да заминат за първите две седмици на февруари в планината. Не знаеше как ще се справи сам. Справи се. Чувстваше се добре и физически. Само го дразнеха червените петна по кожата, главно в областта на лактите и коленете.

     Кожата започна да го сърби още през декември, по време на пътуването из Европа, като че ли за първи път го почувства у роднините си в Аликанте. С времето на десния му лакът се появи ясно изразен обрив, лактите и коленете му се зачервиха, а кожата по тях започна да се лющи. Тези симптоми се засилваха и отслабваха циклично, но В. не можеше да намери връзка между тяхното появяване и изчезване и някаква конкретна причина.

     Доктор Елжбета, позната дерматоложка, го заведе при своя професор. Едвард Рудзки беше висок, слаб мъж над петдесетте, с приятна усмивка на лицето. Старателно прегледа лактите и коленете му.

     - Мисля, че източникът на вашето заболяване може да бъде в главата - каза той. - Чувствате ли някакво безпокойство, страхове?

     - Не, не чувствам. Точно обратното. От половин година съм в АА и там се справям с безпокойствата си. Смятам, че съм по-малко напрегнат от когато и да било. Трябва да търсим някакви други причини.

     - Какво означава, че сте в АА?

     - Не пия, ходя на сбирки, на които споделяме опит с други, които не пият.

     - А много ли пиехте?

     - Страшно много. Неотдавна преминах през лечение за алкохолизъм.

     - И не пиете вече половин година?

     - Почти година. Нито капка.

     - Значи във вас всичко трябва да ври. Защото източникът на тези петна може да бъдат само нервите или черният дроб. Но по-скоро нервите - обобщи той. Препоръча да си направи изследвания, да наблюдава кога се увеличават и кога намаляват промените на кожата и да дойде след две седмици.

     След като излезе от доктор Рудзки, В. си спомни за касетата, която беше слушал вместо сбирката в деня на Рождество Христово. Там се говореше, че истинските проблеми започват едва след като се прекрати пиенето.

     Изведнъж В. забеляза това, което почти месец не беше забелязвал. Мислеше си, че след като не пие, всичко трябва да бъде наред. Всичко беше подчинил на това да не пие. Но когато каквото и да било заставаше на пътя на неговия нов начин на живот, беше толкова нетърпелив и се дразнеше както преди. За първи път през зрелия си живот не живееше сам, а с жена и две деца в малко жилище. Сред ежедневните задължения отлетя ваканционната радост от пътуването из Европа. Дори моментите на близост бяха малко по-различни. Понякога се караха, предимно за дреболии, друг път се толерираха мълчаливо. В. четеше на дъщеря си, водеше я на градина, но не умееше да бъде заедно със семейството си вкъщи. Най-вече излизаше - на лекции, до редакцията, на срещи, на сбирки на АА, при майка си, а когато си беше вкъщи, обикновено седеше над някоя книга в другата стая, но го нервираха отгласите от веселите разговори или игри на момичетата с майка им. Не можеше да споделя пространство; шумът му пречеше. Ядосваше се, когато не го чакаха за вечеря, макар че точно той закъсняваше. Струваше му се, че на семейството му е дошло до гуша от неговото АА и искаха повече да си е вкъщи, а не непрекъснато на сбирки.

     Горе-долу тогава започнаха и бързите поврати в настроенията му. В. страдаше, заяждаше се, избухваше и се извиняваше, отново страдаше - и само понякога забелязваше същността на проблема. Тогава произнасяше молитвата за спокойствие на духа и се стараеше самият той да се промени. Но беше трудно.

     В края на февруари заминаха за Братислава. Там В. имаше авторска среща, но по пътя и в двете посоки си дадоха по четири дни за ски. В Словакия нямаше АА. В. взе със себе си книгите за медитиране. Не се запи. Но чувстваше нарастващо нетърпение, безпокойство, злоба. От горе на това белещата се кожа на лактите не му даваше да спи; срамуваше се от нея и пред семейството си.

     Върнаха се в събота вечерта и веднага им дойдоха гости, които седяха до късна доба. В. беше ядосан. Сутринта продължаваше да бъде ядосан. След две седмици почивка се върна към четенето на Голямата книга, но от яд не можеше да се съсредоточи. Попадна на свидетелство на един от първите анонимни алкохолици: Често се нервирам поради това, че не приемам някои хора, места, неща или ситуации, които ме дразнят. И не намирам успокоение, докато не ги приема като нещо, което трябва да се случи точно в моя живот. Не разбра много, защото бурята в главата му продължаваше, но почувства, че това се отнася за него. Прочете го още веднъж и продължи да чете: Не можех да запазя трезвеността си, докато не приех своя алкохолизъм; също така няма да бъда щастлив, докато не приема живота изцяло, при неговите условия. Това В. го разбра и се успокои за цяла една седмица. В дневника си записа, че трябва да приема хората такива, каквито са.

     На следващия ден отново се събуди бесен, без дори да знае защо. Всичко му пречеше, искаше да се скрие някъде, да избяга от вкъщи. През половината ден безпокойството му нарастваше. Не можеше да работи и обвиняваше за това всички и всичко около себе си.

     Следобед отиде на сбирка на АА. Някакъв колега забеляза тена му, но почувства и безпокойството му. В. беше ядосан, но не беше в състояние да изрази гнева си. Тема на сбирката беше третата стъпка - някой говореше за приемането, също като това, което В. беше прочел предния ден. В. мълчеше и искаше да продължи така до края на сбирката. Но неочаквано за самия себе си чу вътрешния си глас: Не прозяпвай случая, защото се нуждаеш от помощ - и започна да говори. Говори като че ли десет минути, отвори се и по време на говоренето почувства как злобата и негативното отношение към живота в него се изпаряват. После многократно се замисляше над значението на израза „да се отвориш”, тоест да пуснеш нещо в себе си, но и да изпуснеш, особено това, което е под налягане. Също както да отвориш бутилка с газирано - може би тогава мехурчетата страх и високомерие също ще излетят. Излезе от сбирката релаксирал, но още преди да си тръгне, даде съвет на всички: да си разменят телефоните и да си звънят, когато ги нападнат глупави мисли.

     Вечерта му се обади същият колега, който се беше обезпокоил от състоянието на В. преди сбирката.

     - Даде ни добър съвет, но защо вчера не позвъни на никого? - попита той.

     В. започна да си дава сметка, че играе странна роля в АА. Все по-рядко споделя своите трудности, защото другите гледат на него като на американски пример за трезвеност и той май е харесал тази роля, макар че не признаваше това дори пред себе си. На другите вероятно им пасваше, защото го хвалеха. Само понякога някой му обръщаше внимание, че дава оценки за изповедите на другите. В. най-напред призна, че онзи защитава застрашения си монопол. Но вечерта в дневника записа, че онзи може и да има право. Може би действително правя от себе си гуру, а това може да е опасно. Да променя това, да млъкна, да слушам, по-малко да приказвам, повече да мисля - записа той.

     Когато се чувстваше по-добре вкъщи, В. преживяваше творчески колебания. Искаше да пише, но не можеше да се съсредоточи поради другите дейности, купищата проблеми за решаване и ежедневните задължения. Проблемите го нервираха. Случваше му се в дните, когато уреждаше маса неща по учрежденията, редакциите и с хората, вечер да пише: Ден без работа. За работа смяташе писането. Но В. трябваше да има „чиста маса”, тоест да е уредил всички проблеми, и едва тогава да седне да пише. Колегите му от АА го предупреждаваха, че никога няма да има после, защото винаги ще се появяват някакви нови проблеми. Имаха право. Освен това от Фермата В. панически се страхуваше от писането. Не му вървеше много с опитите да пише по два-три часа на ден, както му бяха казали да прави участниците в групата във Фермата. Решаваше, че всеки ден преди три следобед ще спира да пише и после ще живее нормално като другите. Нищо не искаше да планира за вечерта. Да разделя всичките си намерения на половина. Да контролира мислите си и да не се ангажира с нещо, което току-що му е хрумнало. Не му се удаваше. А същевременно В. се страхуваше, че ако навлезе в работата и започне да пише денонощно, както преди, вероятно, както преди, ще се запие. Тази мисъл така го парализираше, че изобщо нищо не можеше да направи. Помагаше си с пасианси и по други начини, но без голям творчески ефект. Медитираше, четеше литературата от АА и ходеше на сбирки. Освен това не можеше да се съсредоточи върху нищо, дори да почисти стаята, а какво оставаше за писане. Може би поради това, че редактираше преводите на книгите, а не му се искаше да го прави . Затова пък имаше хиляди други идеи да прави нещо по-творческо. Но разбира се, не го правеше, защото трябваше да редактира книгата. Попадна в инерция, докато се самосъжаляваше. Мислех какво искам да правя, без да правя нищо - написа на Пат.

     След няколко дена почувства, че е махмурлия, сякаш е пил продължително. Не беше в състояние да направи нищо. Както някога след дълъг запой започна да почиства жилището си. Когато го почисти, придоби малко психична енергия, която до известна степен му проясни мислите. Тогава си даде сметка, че въпреки голямата си трудоспособност може би е мързелив. А мнимата трудоспособност беше средство да отрича мързела си. Реши да разкаже това на сбирката на АА, по-малко да планира и да се дисциплинира: да си седне на г... и да работи.

     Но най-напред започна с медитацията. Когато стигна до книгата Като отвориш очи, 18 март (Przy otwarcie oczu), прочете: Нищо в живота не придобиваме по друг начин освен чрез болка и труд. Това е лоша новина за нас, алкохолиците, които през целия си живот сме бягали и от едното, и от другото като от чума... Тежък труд и страдания предхождат всеки успех и поради това трябва да носим кръста си не като товар, а като подготовка за крайната победа. И макар че днес В. отхвърля многострадалния патос на този текст, тогава за него той представляваше важен пътепоказател.

     Също така, когато описа всичко това в писмо до Ан, добави, че като завърши редактирането на книгата, ще започне статия на тема заблужденията като форма на използване на интелекта. Но след няколко дена отново го обзеха съмнения. Дори каза на неколцина приятели, че може би вече няма да пише. Говореше за звездата, която вече беше угаснала, и за това, че иска или да преподава в затвора, или да работи като терапевт във Фермата. Но самият аз не вярвах напълно в това - отбеляза в дневника.

     Не знаеше дали писането има смисъл и ако да - какъв. Обади се на Дан, който в крайна сметка беше пишещ журналист от голям американски вестник. Писането е поставяне на черни знаци върху хартия. Остави смисъла на Бог - отговори той. От друга страна негов полски приятел, голям репортер, го посъветва да приеме, че нищо не може да извади от себе си насила. Защо смяташ, че си длъжен да напишеш книгата до юни, а не например до декември? Бързай бавно. Ако виждаш, че сега не можеш да пишеш, вземи решение да не пишеш, вместо да имаш чувство за вина или натрапчиви мисли, че нещо или някой ти пречи да пишеш. Но В. не слушаше това, защото в главата му постоянно бръмчеше: трябва това, трябва онова и още друго.

     След няколко дена в писмото до Линда написа:

     Забелязах, че писмата ми за вас са се променили. Вместо вълни от оптимизъм те станаха своего рода репортажи от фронтовата линия. От битката със самия себе си и с живота въобще. Става така, защото едва сега започнах да си давам сметка за проблемите, които преди не забелязвах, най-напред поради това, че пиех, а после, защото мислех, че самото не пиене може да реши всичките ми проблеми. Впрочем това беше логично: щом като още след първата седмица във Фермата се убедих, че пиенето беше причина за всички мои проблеми, ми изглеждаше, че ако спра да пия, проблемите също ще изчезнат.

     За добро или лошо имам още едно доказателство, че животът не се ръководи от чистата логика. Сега имам повече проблеми от когато и да било, защото, когато пиех, можех да избягам от проблемите си в алкохола. Сега тези проблеми трябва да ги забележа, да ги назова и да се справям с тях. Някои хора именно така определят развитието и понякога и аз именно така се чувствам.

     Често си мисля, че спирането на пиенето, тоест задачата, която преди година ми изглеждаше невъзможна, беше най-лесното. Сега, близо година от последната чашка, смятам, че най-трудно е просто да се живее нормално. Виждам също и колко силно моят болен от алкохолизъм разум е унищожил моите навици, реакции, начин на мислене и чувстване.

     Докато пишеше тези думи, той разбра нещо, което го беше смаяло в информационната брошура, която беше чел в автобуса по пътя за Фермата. Това, че там лекуват симптомите на болестта, а не самата болест.

     Тази болест, от която със сигурност боледуваше доктор Джекил, В. не можеше да определи точно. Но виждаше, че за да се справи с нея, трябваше драстично да преустрои живота си, отношенията си с другите и своите привички. Спомни си думите на Дан за това, че трябва да променим всичките си идеи, не само лошите идеи. Защото много от тях, които сме смятали за добри, се оказват страшни. В продължението на писмото до Линда той се опита да ги определи по-подробно. Трябва да придаде на живота си структура. Някои неща вече беше започнал да прави: да става рано, да работи по няколко часа на ден, да не се претоварва нощем. Трябва още да се научи да изпълнява всекидневните си задължения, каквито нямаше, когато живееше сам. Да не оправдава нежеланието си към тези задължения с това, че работата му е по-важна. Да не забранява на децата да си играят и да не моли Ева да намали радиото, защото ТОЙ работи. И да не търси подобни извинения в това, че сега трезвеенето и АА са най-важни. Разбира се, че трябва да бъдат най-важни за него самия, но това не означава за всички. Но усещаше, че това не е всичко. Че трябва да потърси по-дълбоко източниците на своите проблеми.

     Реши като начало да повтори четвъртата стъпка, тоест още веднъж да направи „основна и смела морална равносметка”, каквато никога не беше правил сериозно, дори във Фермата. Но как да направи това? И кога? Нали и така има малко време за семейството. Би могъл да го отнеме от времето за превеждане, но не може да подведе полските анонимни алкохолици. Така че вместо четвъртата стъпка вечер си записваше своите предимства и недостатъци. Забеляза известни промени, макар и само търпеливостта си при регистрирането на колата. Съумя да признае, че промяната на атмосферата вкъщи е настъпила благодарение на Ева, а не на него. Успяваше да забележи, че прави нещо зле. Веднъж, вместо да се обиди, В. каза какво го дразни в него самия - егоизмът, високомерието, своеволието и стремежът да контролира. Извини се и помоли Ева да му помогне. Помогна. Това беше по-различно от всичко, което говореше преди - от показването на нейните недостатъци, от правенето на списък с недостатъците й, от убеждаването й за нещо, доказването й на нещо, сърденето, кавгите. Тогава намери великата любов.

     Но това бяха изключенията, по-често беше нетърпелив и раздразнителен, всеки момент нещо го дразнеше. Струваше му се, че по-малко измисля отколкото преди, но затова пък продължава да говори прекалено. И то главно за себе си. Често ругаеше. Веднъж реши да работи над това; в равносметките си за деня записваше как му се удава. Вървеше слабо, само понякога пишеше: Не ругах, но може би поради това, че не разговарях с никого. Чак докато веднъж, под влияние на изповедта на колега от АА, престана да се притеснява от това. Не успя да обозначи граници около себе си; продължаваше да му е трудно да отказва. Но над всичко царуваше злобата.

     Един следобед четеше в креслото книга. Беше спокоен, замислен, кротък. Влезе Ева и каза нещо, което го ядоса. Дори не помнеше какво беше. Най-напред се ядоса мъничко. Но започна да мисли за това и злобата му нарастваше. Накрая изпадна в бяс и избухна, но не виждаше Ева. Излезе от стаята, но тя вече не беше вкъщи. Даде си сметка, че когато тя излезе от стаята, той беше само леко нервиран. А когато остана сам със своите мисли, много бързо се докара до бяс. Не помнеше какво беше мислил, но вече знаеше, че самият той пуска лавината на деструктивните емоции. И че така, както трябва моментално да отхвърля мисълта за пиене, моментално трябва да изхвърля от главата си всички черни мисли.

     Другият проблем освен злобата за В. беше бързането. Винаги планираше прекалено много неща, но закъсняваше преди всичко тогава, когато му се струваше, че има прекалено много време до следващата среща. Тогава не беше в състояние да седне, да помисли, да погледа облаците или дори да почете. Стараеше се да напъха в този прозорец някакъв проблем и отново бързаше.

     Веднъж пътуваше закъснял за сбирка на АА. На ъгъла на площад Дзержински (днес Банков площад) и Сенаторска не забеляза, че на зебрата стъпва жена и с доста висока скорост забърса чантата й. На косъм да я убие. Излезе да попита дали й има нещо. Извини се. Тя също, защото и двамата се чувстваха нервни, а освен това тогава жените при конфликт с мъже инстинктивно още се чувстваха виновни. Но В. знаеше добре, че той е виновен.

     Разказа за това на сбирката. Когато започна да говори, не можеше да овладее треперенето на гласа си. Но много бързо почувства как, докато говори, се успокоява. Сякаш сваляше от себе си тежест, част от която вземаха върху себе си другите. После някои говореха, че са имали подобни случки. Никой не го съветваше направо, но В. добре знаеше какво ще му бъде от полза. Дан каза, че имал подобен случай, когато прекалено много мислел за себе си. На В. щяха да са му нужни дванадесет години, за да разбере това. Дан добави да промени действията си, а след това ще дойдат и мислите. Това беше по-лесно. В. реши да успокои топката. Престана да бърза, дори намали темпото във всичко, което правеше и планираше. Обеща си, че няма да кара по-бързо от 50 километра в час. Но това продължи малко. Само след две седмици вече му беше трудно да се удържи в тази норма. След месец на всеки няколко дена записваше във вечерната равносметка: Карам прекалено бързо. След още две седмици - определено прекалено бързо, а после... престана да записва. И отново се забърза - във всичко.

     По-добре му потръгна със сбирките, в смисъла на които още веднъж се убеди след инцидента. Това беше важно, защото от известно време му беше трудно да се справя със забележките, че никога не си е вкъщи, и мислеше да ходи само веднъж седмично. Сега си припомни, че трябва да ходи колкото се може по-често. И ходеше така още няколко години.

     В края на април замина с цялото семейство в Закопане. Все още имаше достатъчно сняг да се карат ски, но по върховете се топеше, превръщайки спокойните ручеи в бързи потоци. В долините цъфтяха минзухари и пролетта се усещаше. Ските и разходките бяха много приятни. В. си спомняше колко бързо без АА изгуби спокойствието си в Словакия. Така че всеки ден четеше своите книги и медитираше. Не беше достатъчно. Усещаше нарастващата тежест от споделянето на малката стая, но преди всичко времето със семейството и забележките. В добавка малко преди отпътуването В. получи предложение да напише глава от книга, подготвяна от сериозно американско издателство. Много му се искаше, но се страхуваше. Стигна до извода, че няма да успее да направи това със семейството на гърба си. Два дена поред се надуваше и мълчеше. На третия отиде сам в планината. Продължаваше да се чувства нервен, макар и по-малко от предния ден. Докато вървеше, размишляваше за живота си. Преди да се изкачи на върха, планът му вече беше готов. Никого за нищо не обвиняваше, но стигна до убеждението, че трябва да живее отделно и най-много да се срещат веднъж на определено време. Само така би могъл да работи. На върха седна да си почине. Обикновено обичаше да се изпълва с гледката от върха, но не и сега; сега обмисляше подробностите за новия живот. Беше тъжен, но доволен.

     Започна да слиза. На половината път изведнъж му проговори Глас: Внимавай, кучи сине. В момента планираш как да уредиш своя живот. „Искам това, искам онова, знам какво е добро за мен.“ Нима забрави докъде винаги те е водило своеволието „аз искам“? Внимавай!

     В. се спря и помоли Бог да свали от него този товар. След десет минути без някаква видима причина се сдоби със спокойствие. Повярва, че може да обедини работата с трезвеността и семейството. За първи път беше помолил Висшата сила за помощ и почти веднага я получи, но едва по-късно си даде сметка, че именно тогава беше направил третата стъпка, макар че след няколко години се убеди, че това беше едва втората. Обеща си, че няма да злоупотребява с това, но колкото пъти го сполетят объркване на разума, смърдящи мисли или негативни емоции, е моли за помощ. Но когато го сполетяваха такива неща, често забравяше за това. Тогава страдаше.

 Трудно му беше да се върне при старите приятели. Още не беше ходил в SPATiF⁴ и в Ściek⁵, така че беше загубил контакт с повечето от предишните си познати. Когато някой от тях го срещнеше, обикновено го уговаряше да отидат да пийнат. Когато се опитваше да се измъкне, не отстъпваха. Млъкваха, когато казваше, че е алкохолик. Някои бяха изненадани от отговора му, понякога го молеха за съвет, често чувстваше подкрепа от хора, с които преди го свързваха малко неща. Затова пък с близките приятели нещо се беше прекъснало.

     Най-близкият му приятел продължаваше да пие. В. имаше угризения към него, защото преди двадесет години именно той го уговаряше да пие. Когато разказа на загрижената му майка за своето трезвеене, тя решително каза, че синът й няма да направи това. Но разговорите с него бяха завладяващи както преди. Освен ако В. споменеше нещо за алкохола, тогава приятелят му се напрягаше, сякаш В. искаше да му отнеме някакво съкровище.

     Другият му приятел беше по-директен. Когато се срещнаха, каза, че самият той продължава да пие, но беше любезен към В. Малко след това изпадна в дълъг запой. Счупи си крака и попадна в болницата. След една седмица се обади на В. посред нощ и каза, че е премислил всичко и е стигнал до извода, че не пиенето няма никакъв смисъл. След още една седмица отново му позвъни, този път победен, озлобен и решен за пореден път да си имплантира есперал⁶. В. си помисли, че това ще бъде добро за онзи, защото поне за година той и семейството му ще си починат. Но два дена по-късно се появи на сбирката на АА. Изненаданият В. се нервира и почувства някакъв неопределен страх. Близо два месеца неговият приятел идваше от време на време на сбирките. На една от тях каза, че повече няма да дойде, защото не иска да бъде зависим от групата. Тръгна по друг път, през определен период се имплантираше и отдаде цялата си енергия на своето ново семейство. Веднъж каза на В.: „Отхвърляш ме със своето месианство”. Отношенията им охладняха за много години, сякаш всеки от тях, виждайки другия, се чувстваше застрашен поради своя избор. Но след шест години, когато и двамата си стъпиха на краката, тяхното старо ежедневно приятелство се завърна. В. дори си купи парцел близо до неговата вила, за да прекарва повече време в разговори и разходки с приятеля си. След неговата смърт именно на този парцел В. пишеше книги.

     Третият му приятел с проблеми беше известен писател и драматург, който живееше близо до В. в Гроти⁷. Въпреки привидната си бруталност към по-младия с пет години В. винаги беше любезен и покровителствен. Неговите произведения, често изключителни, винаги се въртяха около пиенето и пиянството. Когато се срещнаха, отначало се шегуваше с АА, сякаш искаше да ги осмее, но беше приятелски настроен към В. В средата на май В. отбеляза в дневника си: Вчера И. отново започна да пие, но той може. Много ме учуди неговата проницателност. Зарадва се, че се старая да живея по-спокойно и добави: ‘Наистина ще се промениш, когато се отвориш за другите и престанеш да мислиш и говориш само за себе си. ’ Улучи в десетката. В. се постара да промени това.

     Но и с него отношенията му охладняха. Приятелят му все по-рядко се шегуваше, не криеше учудването си, когато В. понякога го посещаваше, сякаш се страхуваше от нещо. Веднъж, леко пиян, оказа на В. много топлота, доброта и приятелство. Каза за В. много добри неща, но отново го посъветва да не бъде такъв егоист. Това беше последната им среща. Няколко години след смъртта му В. още веднъж прочете книгите и драмите му. Видя в тях абсолютно гениален израз на алкохолните илюзии и отрицания, авторът с огромен талант доказваше - може би преди всичко на самия себе си - защо си струва, а дори и трябва да се пие.

     Една от неговите радиопиеси беше своего рода изповед на алкохолик. Авторът феноменално показваше как героят започва да пие, за да си даде кураж, цикличните колебания между научната работа и писането и продължителните запои, с последващия махмурлук и отвращение от себе си. Като се замислеше защо пие, не търсеше - като всички алкохолици - външни причини. Признаваше, че те са в него самия: пие, защото е празен отвътре. Беше стигнал до този извод малко преди да се самоубие.

     Авторът се беше издигнал в тези радиопиеси до неочаквано висока степен на проницателност и искреност. Само в самия край В. забеляза грешка. Героят не пиеше поради това, че беше празен отвътре. Изобщо не беше такъв в началото на своята научна кариера. Едва с времето беше станал празен отвътре, и то защото пиеше. За тази грешка авторът беше заплатил най-високата цена.

     Още от началото В. знаеше, че след като спре да пие, отношенията му с приятелите могат да охладнеят. Казваха му, че затова пък ще си намери нови приятели в АА. Там също ги търсеше. Новият му живот се беше съсредоточил около АА, но на сбирките ходеше малко както възстановяващ се ходи на рехабилитация, без да се сприятелява с терапевтите или с другите пациенти. На някои се възхищаваше, особено на един прост бояджия със затворническо минало и голяма мъдрост, придобита с невероятни усилия, за да запази трезвеността си, а после с тежка работа над програмата на АА. В. получи от него силна подкрепа, много добри съвети и го нарече свой приятел. Но високомерието не му позволяваше да се обажда на него, нито на другите, когато се нуждаеше, или пък да помоли някого да стане негов спонсор, а страхът от поредните задължения изключваше самият той да има много подопечни. Имаше само двама. Единият беше Гжеш Стражак, който познаваше В., когато той още пиеше. Именно това го беше убедило да дойде в АА. Помислих си, че щом такъв кучи син като тебе може да изтрезнее, значи и аз ще мога - беше казал. Другият беше К., който помоли В. за съвет как да трезвее. Той, от своя страна, учуди В. със своята добросъвестност, с която работеше над себе си. Но въпреки това нещо държеше В. далече от хората, сякаш винаги между него и другите се появяваше някаква стъклена стена, която затрудняваше контакта.

     Друга стена отделяше В. от актуалните събития. В записките му от онези години почти няма нищо за Полша, за военното положение и за развитието на ситуацията. Веднъж записа, че е купил 15 ролки тоалетна хартия и много се е зарадвал на това. Когато намери начин да купува бензин на черно, записа: Започвам своето участие в корупцията. Знаеше, че трудно ще съчетае това с изискването за „безгранична честност във всичките наши начинания”, но реши, че системата е нечестна, а не той.

     Веднъж, като се върна от вечеря у приятели, записа: Тъжни вицове, няма за какво да се говори; тъжна Полша. Друг път, като се прибра от кабаре Под егидата⁸, записа: Хубаво, но тъжно. Тъжно, защото е тъжно. Трябва да издържа.

     Опитът го беше научил да не се доверява прекалено на паникьорите и да проверява лошите вести. Беше забелязал и всеобщата подозрителност, особено спрямо хората, които искаха да направят нещо в официалните институции, най-вече в театъра или в телевизията. Сам се беше хванал на това някога. Известен режисьор беше казал, че за да предадеш нещо на младите, трябва да го правиш, а В. си помисли, че той рационализира това, за да прави нещо. После се засрами от тези мисли. Но проблемите на В. бяха външни и интерперсонални, а не политически. Това беше огромна промяна, защото преди той беше политизиран. Може би сега, когато не трябваше да залъгва съвестта си, не търсеше обидите, не се нуждаеше от аргументи, за да не пие. Може би подсъзнателно се беше изолирал от света, за да трезвее.

     Е, имаше и доста лични проблеми. Най-вече вкъщи. Това беше махало от настроения - от голяма любов и привързаност до злоба и желание да избяга. Колегите му в АА казваха, че след изтрезняването всички имат проблеми с брака. И го съветваха да се променя самият той, защото ние, алкохолиците, нямаме право да изискваме прекалено много от жените си.

Но това не винаги помагаше. В. все по-често се чувстваше нервен. Веднъж записа: ДА ВНИМАВАМ ЗА СЕБЕ СИ; ДА НАМАЛЯ ТЕМПОТО. След една седмица: Вече не се владея. Накрая, измъчен и нервиран, очакваше юли, когато трябваше да замине с децата на почивка на Мазурските езера. Мислеше, че ще си почине и ще дойде на себе си.

     Сгреши. Бързо се оказа, че не домът и проблемите с работата, а самият той ври отвътре. За къщичката на приятелите на В., разположена на брега на езерото, заминаха шест човека. Освен дъщерите му, Наталия и Магда, деца на Ева от първия й брак, там бяха и двете деца на същите тези приятели, и баба им. Децата бяха от 7 до 14-годишни. Задачата на възрастните беше да готвят, да чистят и да се грижат за децата най-вече да не се удавят в езерото, но не само.

     Четирите деца, сами по себе си дори послушни и симпатични, бяха непосилни за него. Но най-много натежаваше на тази везна бабата, натоварвайки В. с все повече задължения и докарвайки му чувство за вина. Започваше се от сутринта, когато В. отиваше с книга на кея да медитира. Поради липсата на АА и невъзможността да телефонира на колегите си това беше единственият инструмент за трезвеене, с който В. разполагаше. Бабата, която по това време приготвяше закуската или почистваше след нея, безгранично се нервираше от това. И мърмореше: Тука има работа, а тоя някъде отива. Тогава по-голямата дъщеря на Ева - Магда, защитаваше В.: Това за него е най-важно, казваше. Но бабата не разбираше. Ставаше рано и рано си лягаше, така че към задълженията на В. беше и карането на децата да си лягат. Това беше неблагодарна работа особено когато В. си изпускаше нервите и започваше да заплашва и да крещи.

     Една вечер през втората седмица на почивката децата бяха изключително весели. В. опита с молби и заплахи, но без резултат. Бабата стана, наплаши децата, шамароса най-голямото момче и се скара на В., че си няма понятие от възпитаване, което наистина беше така. Добави и че заради него не може да спи. Децата се умълчаха и скоро заспаха. Но В. не можа да заспи. В главата му бушуваше ураган от мисли и емоции. Злобата се смесваше със страха и с чувството за вина. И тогава му се поиска да пие. Повече от поиска - виеше му се. Всяка клетка от тялото му жадуваше водка. Да пие, да се напие, да забрави за децата, за бабата, за целия свят.

     Взе една стотачка и излезе пред къщата, която беше в края на селото. Пълната луна стоеше високо и осветяваше пътя. Но В. търсеше светещи прозорци. Искаше да почука и да купи водка. Но вече беше полунощ и селото спеше. Обходи го веднъж и още веднъж - тъмно навсякъде. Реши да почука на някаква врата, но когато се приближи, огромен вълчак се хвърли на оградата. Уплашен, В. си тръгна. Спомни си страха в Калифорния, когато му се развали колата. Застана под едно дърво. След малко злобата отлетя от него. Сега чувстваше само страх. Спря се още веднъж под друго дърво. След малко се успокои. Върна се у дома, изкъпа се в езерото и заспа.

     После никога не му се искаше да пие. Дори когато го уговаряха. Но това се случваше рядко.

     А нали от това В. се страхуваше най-много, когато, колкото пъти, докато беше във Фермата, си мислеше за завръщането в Полша. Но никой не го уговаряше. Дори когато му предлагаха, бързо се отказваха. Сигурно имаше нещо в тона му, че всеки усещаше, че уговарянето е загуба на време, защото той няма да се поддаде. А преди сигурно имаше у него някаква едва усещаща се подкана, че ако повторят предложението, той ще пийне. Така би могъл да обвини друг за това. Най-добре някой познат: Уйлям Стайрон в Америка, а няколко години по-късно професор Нико Чавчавадзе в Москва.

     Когато обаче настояваха, увъртанията не даваха резултат. Най-добре беше да каже направо, че не пие, защото е алкохолик. Отначало не вярваха, но после питаха. Тогава вече нямаше проблеми, по-скоро обясняваше какво е алкохолизмът, а хората слушаха това с удоволствие. Може би дори някак си парадираше със своя алкохолизъм и трезвеност.

     Веднъж прекали. Трябваше да отиде на очен преглед за продължаване на срока на шофьорската книжка. На въпроса за хронични болести каза с известна гордост, че е алкохолик, но вече повече от година не пие. А очният лекар отговори, че в такъв случай не може да даде съгласие, защото законът не му позволява. В. обясняваше, че не пие, че е трезвен, лекарят слушаше с интерес, но отново му отказа, казвайки, че правото не познава понятието трезвен „алкохолик”.

     В. отиде при друг лекар, където премълча за болестта си. Оттогава знаеше, че не винаги трябва да тръби на целия свят за алкохолизма си. Извън АА трябва да прави това само тогава, когато може да помогне на някого по този начин. Е, и тогава, когато може да помогне за повишаване на знанията за алкохолизма като болест и за АА като начин за нейното лекуване. Доста бързо се научи, че във втория случай е по-добре да каже за своя алкохолизъм накрая, а не в началото на изказването си.

     С времето В. разбра нещо, което определи като „месианска фаза” на трезвеенето. Защото, за да престане да пие, трябва да отхвърли старите си убеждения и да започне да вярва в напълно нови правила и принципи, които същевременно приема на вяра. За да поддържа тази вяра, трябва да огласява на другите добрата вест. В. и колегите му ходеха при пияните, убеждавах ги, че могат да не пият и че те самите са най-добрият пример за това. Понякога някой от така спасяваните идваше на сбирка или две, но най-често изнудваха апостолите на трезвеността за вечеря и нощувка, понякога за сто грама, за да престанат да треперят на прага на новия живот, след което изчезваха. Понякога семействата звъняха на анонимните за помощ, но това най-често завършваше с въвличането им от семейството и виновника в техните собствени спорове и конфликти. По метода на пробите и грешките В. и колегите му се учеха, че алкохоликът сам трябва да се обърне за помощ, но от друга страна, ръката им винаги трябва да бъде протегната с помощ. Нервираше го обичайното приемане в АА при условие, че новият признае, че е алкохолик; самият В. се беше убедил в това едва в АА, а не при влизането си там. Не му харесваше и това, че в някои групи всички сбирки бяха закрити, предназначени само за алкохолици, защото така никой от семейството на пиещия нито самият той не можеше да разбере на какво се основава АА. А пък изобщо не можеше да се съгласи с това, че на някои сбирки на АА не се допускаха хора, които бяха зависими не само от алкохола, а и от наркотиците.

     АА му помагаше да се справя с житейските си проблеми, които все по-силно се обаждаха. От ваканцията не се страхуваше от алкохола като такъв. Впрочем на следващия ден след завръщането си на вечерята взе от хладилника някакъв сок в тъмна бутилка, за да го даде на децата. Но самият той беше жаден и отпи глътка направо от бутилката. Оказа се, че това беше домашно вино, което някой беше донесъл по време на отсъствието му. Веднага го изплю, но се уплаши. За щастие това не предизвика у него желание да продължи да пие. Добрата страна на тази случка беше усещането, че за В. виното имаше вкус на отрова.

     След тази случка вече не се страхуваше от алкохола, а от това, което във Фермата определяха като dry drunk, тоест напиване на сухо, без алкохол. Мисли и поведение, характеризиращи алкохолика, които се появяват и без алкохол. Беше слушал и че сухият махмурлук може да има и физически симптоми.

     През лятото преживя подобни усещания. Дамите заминаха на море. Живееха в бунгало, в къмпинга нямаше телефон за почиващите, така че се уговориха след четири дена Ева да позвъни на В. от пощата. В. се прибра рано вкъщи и чака чак до единайсет. Усещаше нарастващото си безпокойство. Но същевременно си даваше сметка, че нещо в мисленето му се е променило. След няколко дена написа за това на Линда:

     Сигурен съм, че преди две години в такава ситуация бих си помислил: „Гадна к... Обеща МИ, че ще позвъни, но не й пука за МЕНЕ.” И бих отишъл да се напия, за да удавя обидата и да потърся някакви приключения, за да излекувам нараненото си ЕГО. На другия ден бих се събудил с ненавист към жената, с която съм в леглото, така че отново бих се напил, за да имам лекарство за морал. Но за всичко би била виновна ТЯ.

     Преди година или дори преди половин година първата ми мисъл би била подобна. Но веднага бих я изтикал, спомняйки си, че това е моето старо смърдящо мислене. Вече бих знаел, че ревността и подозренията са лоши навици от времето на пиянството. Но нали Ева беше обещала да позвъни. Знаеше, че чакам. Не би могла просто ей така да забрави за МЕНЕ и за това, че АЗ чакам да ми се обади. Сигурно трябва да е станало нещо лошо. Може да се е разболяла. Или да е катастрофирала. Може да е станало нещо на някое от момичетата. Вече не бих се напил, но сигурно бих изровил небето и земята, за да мога да се свържа с нея. Може би бих намерил телефона на директора на къмпинга, да го събудя и да го помоля да види дали всичко е наред. Или след безсънната нощ да се кача на сутрешния влак, за да видя лично какво се е случило.

     А завчера си помислих колко трудно е човек да се свърже от пощата на морето. Жал ми беше за Ева, чакаща в пощата и нервничеща дали ще успее навреме да вземе момичетата, оставени на грижите на хората от съседното бунгало. Поседях в дзадзен⁹, помолих се за себе си и за нея, прочетох глава от Голямата книга и спах добре.

     Не трябва да добавям, че на следващия ден, след поредните два часа чакане, Ева се обади, каза, че при тях всичко е наред, само дето вчера цяла вечер е чакала за връзка в пощата.

     Много случки и размисли бяха убедили В., че е на прав път.

     Именно в АА беше научил от приятеля си бояджия да търси ведрата страна на деня, там се научи и да гледа на актуалните събития в по-широка перспектива и да се дистанцира от непосредствено случващото се, което предизвиква емоции. Но най-силно се отпечата в паметта на В. юнското посещение на финландци в полската АА. Един от тях, Калерво, имаше дванадесет години трезвеност, повече от когото и да било в Полша. Каза между другото, че винаги искаме повече, отколкото се нуждаем. А когато го попитаха какво в неговата трезвеност е било най-трудно, без да се колебае, отговори: Подобряването на отношенията с жена ми и семейството. В. се идентифицира напълно с това.

     През септември се преместиха в ново, двустайно жилище. В. много се надяваше, че ще си отдъхне, след като има повече място. Оказа се обаче, че беше взел със себе си проблемите, които беше имал. В. беше безпомощен с момичетата. Изпитваше чувство за вина, че прекарва прекалено малко време с тях. Когато помоли за помощ в АА, Фелек му обърна внимание на това, че когато говори за децата, В. прекалено много напомня колко време им посвещава. А с децата трябва да се сприятелиш. Но и да си взискателен. В. веднага си помисли, че трябва да постави пред момичетата изискванията си. После обаче стигна до извода, че може да представи такива изисквания едва тогава, когато започне да им отделя време. Дори не забеляза, че прие това, което приятелят му беше казал, но като че ли изобщо не го беше разбрал и продължаваше да мисли в категориите посвещавам на децата време. След години, като гледаше към своето минало, забеляза колко дълго продължи приемането на поуките, които отдавна му бяха достъпни. Но сега чувстваше, че вкъщи нещо липсва. Усещаше и критицизма; впрочем и до днес В. не знае дали действително беше така, или той беше прекалено чувствителен към всякакви негови проявления.

     Скоро след преместването В. се разболя. Болеше го гърлото, беше му ту студено, ту горещо. Легна си и спа като пребит. Събуди се преди пет и чакаше да се върне Ева. Искаше да я помоли за нещо за пиене, най-добре да направи горещ бульон.

     Тя влезе в стаята и попита защо В. лежи в леглото, а децата вилнеят из дома без надзор.

     - Май съм болен - каза В.

     - Струва ми се, че ти просто обичаш да боледуваш - каза тя и излезе от стаята.

     На В. му писна. Обади се на Гжеш Стражак.

     - Представяш ли си що за жена е - каза В. и описа цялата случка. - Изнасям се.

     - Наистина е гадна. Имаш право. Може би наистина трябва да се махнеш, макар и само да пробваш как ще ти бъде да си сам. Но не го прави днес. Защото ако имаш сили да се изнесеш, ще излезе, че тя има право и ти наистина не си болен.

     - Имаш право, ще почакам до утре.

     - А защо трябва да го правиш утре? Лежи си колкото трябва, за да оздравееш, обмисли го от всички страни и сигурно ще намериш правилното решение.

     Ясно, защо да бързам - помисли си В. - Мога да лежа четири дена, както искаше лекарят, а във вторник ще попитам групата за мнение.

     Но В. не се нуждаеше от цели четири дена. Още сутринта нещо започна да му се върти в главата. Най-напред си спомни, че боледуваше често, когато спираше да пие. И обратно, когато беше простуден и започваше да пие, спираше да боледува. Това доказваше, че целият му организъм, също и физически, беше зависим от алкохола. После му се завърнаха спомените от детството, когато боледуваше. Баща му, обикновено суров и взискателен, се навеждаше загрижено над него и му носеше играчки. Малко по-късно, когато трябваше да лъска пода и да мие съдовете, болестта го освобождаваше от тези задължения. Разбира се, че и от училището, което никак не обичаше. А когато десетгодишен лежа в болницата след операция, съучениците му го посещаваха и му носеха бонбони и шоколад. Значи тя може и да има право - помисли си той. - Може би - също като майка - да обичам да бягам в болестта от нормалната рутина на живота, от отговорност, за да получа повече чувства.

     Горе-долу по същото време В. започна да забелязва и своята ревност. Това беше нещо по-различно от подозрителността. Разбира се, тя не изчезна веднага, макар че беше несравнимо по-малка от тогава, когато пиеше и сам изневеряваше. Но веднъж се върна късно вечерта от Познан, където беше два дена. Ева гледаше филм по телевизията и го догледа докрай, вместо веднага да се заеме с В. Злобата го гриза до три сутринта, когато изтощен заспа.

     Докато мислеше за това, В. си даде сметка, че просто ревнува. Не Ева, а за нейното внимание и за способността й да се посвещава на него. Ревност към вниманието, което оказва на децата, на познатите, с които дълго разговаря по телефона, когато той иска да получи вечерята. Значи Ирек имаше право. Непрекъснат АЗ. Егоцентризъм и егоизъм. Аз съм като дете, което изисква постоянно внимание, изцяло насочено към мене. Мислене за МЕНЕ, комплименти за МЕНЕ, грижи за МЕНЕ. Трябва да прекратя това, да изляза от центъра на вселената, а това зависи не от Ева, а само от мене - записа в дневника си. И в много други ситуации В. все по-често се убеждаваше, че свръхегото лежи в основата на повечето проблеми на алкохолика - не само на пияния, но и на трезвия.

     Най-силно, защото е най-безопасно, В. обичаше от разстояние. Когато беше далече и мечтаеше, без да се сблъсква с ежедневните емоционални колебания. През лятото посети роднините си в Устка¹⁰; беше приятно, сърдечно и топло. Не се караха, преживяха прекрасни дни. Но след връщането си записа в дневника: Съжалявам, че отидох, защото въпреки четирите прекрасни дена беше по-добре да тъгувам и да обичам.

     Никога не разбра това. Не го разбира и днес. Само усеща, че под тези думи трябва да се крие някаква огромна духовна пустота. Такава, която единствено вярата може да запълни.

     За това, че вярата помага в трезвеността, В. разбра още първия ден в АА. Не разбра на какво се дължи. Той асоциираше Бог със старец, наблюдаващ и наказващ. По какъв начин такъв Бог може да му помага да не пие? По време на една от вечерните лекции във Фермата Джон Ф. разказа как, след като спрял да пие, ежедневно се молел на колене Бог да го дари с милост и да дойде при него. След три години дошъл. В. повярва на Джон, защото той не пиеше от 32 години, и също започна да се моли коленичил.

     Това не винаги беше лесно. По време на пътуването из Европа се срамуваше да коленичи за молитва пред Ева, сякаш това беше проява на някаква слабост, и го правеше тайно. В Полша, в новородената общност на АА, за Бог се говореше малко. Сбирките ставаха тогава предимно в консултативните центрове, едва след няколко години свещениците започнаха да пускат групите анонимни алкохолици в своите църкви. Тогава още нямаше бързи промени в мирогледа на отскоро трезвеещите алкохолици. Пътят към Бог беше стръмен и труден. Понякога, когато на сбирките се говореше за Бог, В. чувстваше, че изповедите идват от разума, а не от чувствата или преживяванията. Но общността си даваше сметка за ролята, която можеха да играят свещениците, като мотивират хората за АА. Така че В. доста бързо преведе адресираната към тях брошура Свещеникът пита за АА.

     Веднъж една от колежките разказваше за перипетиите, които беше имала при завръщането си след празниците във Варшава. В. не помнеше подробности освен че някой трябвало да я докара, но колата се повредила, после някакъв автобус не дошъл и настъпили още някакви неприятни стечения на обстоятелствата. Накрая неизвестно откъде в полето се появила кола, която я взела за Варшава, благодарение на което тя успяла за сбирката.

     - Значи Бог те докара - пошегува се В.

     Всички се разсмяха, тя също. Тогава В. разказа за медитацията Следи по пясъка, която беше прочел в автобуса от Фермата за Ню Йорк.

     Една вечер на някакъв човек се присънил странен сън. Сънувал, че се разхожда по брега на морето с Господ Бог, а по небосклона проблясват сцени от неговия живот. С всяка сцена на пясъка се появявали следи от стъпки - едните следи били неговите, другите - на Бог. Когато изчезнала и последната сцена, човекът се обърнал и забелязал, че често на пътеката се забелязват само едни следи. Така било в най-трудните, най-тъжните моменти от живота му.

     Разтревожен, попитал Бог:

     - Господи, обещаваше, че ако крача по твоята пътека, винаги ще бъдеш при мен. А в най-черните моменти от живота си виждам на пясъка само едни следи. Не разбирам защо си ме напускал, когато съм се нуждаел най-много от Тебе?

     - Скъпо дете - отговорил Бог, - прекалено много те обичам, за да те напусна. В моментите на изпитания и страдания, там, където се виждат само едни следи, аз те носех.

     Колежката му после многократно повтаряше, че на тази сбирка е започнало завръщането й към горещата вяра.

     За В. не беше толкова лесно. Разбира се, всяка сутрин той казваше молитвата си и четеше откъси от някое от Евангелията. Молитвата му беше проста. Благодареше на Бог за предишния ден, ден на трезвеност, чистота и радост, като извикваше в паметта си приятните моменти. Молеше се за сила да запази трезвеността си още един ден. От пролетта добавяше и думите: Не съм в състояние днес да се справя сам със своите слабости и проблеми, но знам, че Ти можеш да ми помогнеш. Моля Те, направи го. Предоставям Ти моя живот. Да бъде Твоята воля, а не моята. Накрая молеше да защити близките му, след което казваше молитвата на анонимните алкохолици за спокойствието на духа: Боже, дай ми спокойствие на духа, за да приема това, което не мога да променя, смелост, за да променя това, което мога да променя, и мъдрост, за да различа едното от другото.

     През май прочете текст за Отче Наш, написан от един не пиещ алкохолик, католически свещеник, отец Джон Дой. Авторът анализираше всеки ред от молитвата, доказвайки колко пряко пасва на програмата на АА. Но дълго време за В. този анализ имаше преди всичко интелектуална стойност. Четеше го така, както другите медитации, които всяка сутрин му помагаха да се пренесе от центъра на вселената в периферията. Но ежедневната молитва започваше именно с Отче Наш.

     На практика призоваваше Божията помощ, когато трябваше да се овладее, когато без причина не му продаваха бензин или когато се предпазваше от избухването на злобата си. Понякога кълбящите се мисли не му позволяваха да заспи и едва молитвата му помагаше да ги успокои. Или когато се стараеше да не говори мръсни думи, му беше по-лесно, ако се помоли за това. Понякога благодареше за нещо на Бог, както тогава, когато почти не прегази жената на пешеходната пътека.

     Но Бог не идваше. Само веднъж, когато се му помоли в планината да овладее авто-деструктивните нашепвания на разума. Но после - не.

     През септември, по време на конгреса на АА в Познан, В. живееш у колега от Общността. На втория ден, в неделя сутринта, цялото семейство отиде на църква, а оттам - на конференцията. В. нямаше избор, трябваше да отиде с тях. Не вървеше да стои пред църквата, така че влезе за молитвата. Там усети преживяванията на общността от вярващи. Особено когато преди просфората хората си подаваха ръце, като предаваха знака за мир.

     Скоро след като се върна във Варшава, В. заведе момичетата на училище. Имаше половин час свободен, а в чантата няколко книги за медитация, които не беше успял да прочете, преди да излезе от вкъщи. Валеше и В. влезе в близката църква. Но не можеше да чете, защото тъкмо вървеше службата. Остана да я чуе. Нещо започна да става с него, особено по време на възношението¹¹. Усещаше някакво непознато, но необикновено чувство на любов и непосредствена връзка с висшата сила, с хората, намиращи се в църквата, и с цялата Вселена.

     Върна се в същата църква на другия ден и това се повтори. Следващите дни беше същото. Оттогава половинчасовата утринна служба стана за него част от ежедневната рутина. След около два месеца започна да мисли за изповед. В средата на декември влезе в изповедалнята. Не молеше за опрощение, искаше само да си поговори. Отецът го попита за семейството и тогава В. си даде сметка, че от католическа гледна точка живее в грях, за което никога преди не беше мислил. В това виждам разликата между инвентаризацията и изповедта - написа вечерта. Отецът каза, че вижда, че Бог го направлява. В. осъзна огромния труд, който го чака, ако иска да се върне в лоното на църквата. Искаше, но не знаеше дали ще му достигнат сили и смелост. Страхуваше се, че католическата религия може да се окаже прекалено строга. Помисли си, че след един месец се връща за повече от година в Америка. Там може да ходи в различни църкви, да погледа, да сравни и да си избере такова изповедание, което най-добре ще му пасва. С научно усърдие започна да чете по темата и да прави списък на църквите, които си струва да посети.

     И тогава Бог му проговори за втори път: Отново искаш да бъдеш Мен. Ти искаш да бъдеш религия, защото тази, в която си се родил, не ти харесва. Религията не е за харесване, а за смирение. Внимавай!

     В. се опомни и престана да търси по-лека вяра. За Америка замина като трезвеещ алкохолик и практикуващ католик.

¹ На сбирките на АА имат право да присъстват само алкохолици, но един път месечно има сбирка, на която всеки желаещ може да дойде без проблеми. (Бел. пр.)

² Чарлс Менсън - престъпник, известен като главатаря на псевдокомуната „Семейство Менсън“, зародила се в Калифорния в края на 60-те год. на ХХ век.(Бел.пр.)

³ Йежи Кшиштон - полски писател, роден 1931 г., самоубил се на 16 май 1982 г. В годините, когато пише книгата си Лудост, той частично пребивава в психиатрична клиника. (Бел пр.)

⁴ Клуб на полските телевизионни и филмови актьори. (Бел. пр.)

⁵ Варшавски нощен клуб, в който са пиели актьори, журналисти и хора на изкуството. Наричал се ściek (канавка), защото е бил отворен след затварянето на всички други кръчми и там са се “стичали” недопилите. (Бел. авт.)

⁶ Есперал - медикамент, който спира разграждането на алкохола в организма до ацеталдехид, вместо до въглероден двуокис и вода; активната му съставка е дисулфирам. При употреба на алкохол се получава натравяна на организма с ацеталдехида. Лечението се основава на страха на лекувания от летален изход. (Бел. пр.)

⁷ Квартал във Варшава. (Бел. пр.)

⁸ Популярен варшавски театър кабаре, открит през 1967 г. Една от песните му по време на военното положение - Żeby Polska była Polską се е смятала за химн на Солидарност. (Бел. пр.)

⁹ Медитативна практика, основополагаща за дзен будизма. (Бел. пр.)

¹⁰ Град в северна Полша. (Бел. пр.)

¹¹ Възношение - в католическата литургия, частта след освещаването, в която свещеникът вдига нагоре хостията (при православните - причастието) и потира. (Бел. пр.)