Втора година

     В Ню Йорк получи скромна стипендия за четири месеца в университета Колумбия. Прикрепиха го към Центъра за Централна и Източна Европа, но главната му задача за Центъра за човешки права беше да напише труд на тема влиянието на конституцията на САЩ върху историята на Полша. Работеше под ръководството на професор Луис Хенкин, един от най-прекрасните учители, които беше имал.

     Университетът му беше наел малък апартамент на 105. улица, недалеч от западния край на Манхатън. Съвсем под жилището се простираха Ривърсайд драйв и красив парк. В. имаше и кабинет в университета, беше му го отстъпил професор Харолд Сейгър, който беше поканил В. в САЩ, а сам в същото време си беше взел научен отпуск. Като искаше да се отблагодари и същевременно да си създаде условия за работа, В. му подреди библиотеката. Харолд се ядосваше, защото не можеше да си намери книгите, но въпреки това си останаха приятели. В. обаче запомни какво нарушаване на достойнството е да нахлуеш на чужда територия - физическа, умствена или психична, за да наложиш там своите порядки.

     Имаше много занятия в университета и не само. Собствено не толкова имаше, колкото сам си ги намираше, защото бяха интересни. След едно от тях записа: Това беше поучително, но дали имам време за всичко, което е интересно и поучително? Радваше се на срещите си с познати, но същевременно не можеше да ги ограничава, не беше също така в състояние да отказва излишните срещи или задължения, така че непрекъснато тичаше от място на място. Едновременно чувстваше и нарастващо безпокойство, че отлага писането на своята работа, но както винаги не можеше да я подхване, преди да прочете всичко. В добавка разработваше различни проекти за в бъдеще: конспекти за университетски лекции и планове за статии и книги, които най-напред показваше на своя приятел Алвин Тофлър, а после на агентите и на издателите.

     С всичко това се справяше, като ходеше три или четири пъти седмично на сбирки на АА. Възхищаваше се на американската АА. Тя беше зряла, защото много хора с дълъг стаж на трезвеност говореха не само за това как са пиели и са изтрезнели, но и за това какво са правели после, за да запазят трезвеността си.

     Още по-фрапираща беше разликата между католическата литургия в Америка в сравнение с Полша. Тук вярващите коленичеха много по-малко и повече се радваха. Чувстваше се, че свещеникът е слуга и приятел; след службата лично се сбогуваше с вярващите на вратата на църквата, канеше ги на кафе със сладки в подземието. Там хората разговаряха помежду си за своите ежедневни грижи. В. също ходеше на литургия почти ежедневно. След известно време не се чувстваше удобно, ако само той не отиваше вземе причастие, което там се раздаваше не толкова строго¹ както в Полша. След един месец отиде да разговаря със свещеник. Онзи го посъветва да чете Евангелието. В. попита какво е необходимо да направи, за да може да сключи църковен брак в Ню Йорк. Искаше да направи това, за да подпечата своята връзка с Ева. И тогава можеше да пристъпи към причастието. За учудване на В. свещеникът попита дали иска това и веднага му даде опрощение и причастие. Това му се случваше за пръв път от двадесет и седем години.

     На 26 февруари, на рождения ден на отдавна починалия си баща, В. му посвети новена² и запали свещ. После си помисли, че щом като се е освободил от обидата към баща си, може да потърси някакви приятни спомени, свързани с него. От смъртта на баща си не можеше да си спомни нищо такова и дори когато брат му и сестра му припомняха някакви мили случки, В. не чувстваше нищо. Сега също се опита да намери нещо, но не можа. Появяваха се някакви откъслечни образи, но не винаги приятни - проверявани домашни, разговори за науката. И страхът се върна бързо. В. реши да продължи да търси.

     В средата на май пристигна Ева. Прекараха прекрасни пет седмици. В. намери прес акредитация за тенис турнира Вирджиния слимс оупън в Медисън скуер гардън и всеки ден ходеха да гледат най-добрите тенисистки на света. Ходеха и по музеите, и на театър. По време на престоя на Ева му беше малко жал да бъде без нея, така че по-малко ходеше в АА и на църква, което се отрази на нервите и духовното му самочувствие. Имаха трудни моменти, дори колебания, но на първи май сключиха брак; церемонията извърши чиновничка от кметството в Бруклин. В. имаше чувството, че по-скоро нещо е свършило, а не започнало, но преди всичко чувстваше несигурност, защото съвместният живот продължаваше да бъде за него нещо неизвестно. След два дена Ева си замина за Полша. Тогава В. почувства страшна болка в гръдния кош. Знаеше, че това е болката на тъгата. И знаеше, че обича.

     В. се завърна към работата си. След разговора с Хенкин се оказа, че трябва да напише всичко отново. Записа в дневника, че за да бъде в добро състояние на духа, трябва да си наложи ежедневна дисциплина: да си ляга и да става рано; да върши това, което се налага, без да го отлага за после; да не планира прекомерно и по-реалистично да си изчислява времето за всяка задача; да прави по едно нещо наведнъж; ежедневно да пише по малко и да не пише по нощите. Почти нищо от това не му се отдаде. Никога.

     Но успяваше да разпознава своите емоции и недостатъци. Веднъж, по време на разходка, си мислеше, че живее глупаво, защото няма време за това, което обича. После поговори за това с Ева, която каза, че В. наистина си планира зле времето и го пилее. Докато я слушаше, В. почувства озлобление. Щом се озлобявам, вероятно тя има право - записа вечерта. Друг път, след някакво парти, написа за един от гостите: Тоя тип ме дразни, бърборко и говори само за себе си, прилича на мен. Нали и самият аз дрънкам непрекъснато, не умея да изслушвам другите и се правя на умен. Веднъж дори записа в тетрадката с печатни букви: МЪЛЧИ! По този начин В. стигна до извода, че ако нещо у другите го ядосва, със сигурност ще намери това качество или поведение и у себе си.

     Понякога В. изпадаше в лошо настроение. Тогава търсеше причините, обвиняваше себе си за лошото си самочувствие. Но в Ню Йорк стигна до извода, че може да има по-лошо настроение без никаква причина и без да е виновен за това, защото - както казваше по-късно - промяната на настроенията е качество на живата натура. Призна си, че денят зависи от него дори когато започне лошо. Понякога, когато имаше гаден ден, обличаше пижамата, лягаше за малко в леглото, не спеше, ставаше, бръснеше се отново, правеше гимнастика, пиеше кафе, медитираше, с други думи - започваше деня отначало. Винаги помагаше.

     От началото на престоя си в Ню Йорк В. се подготвяше да се пребори с пушенето. Методично обмисляше план да откаже цигарите. Знаеше, че през първите шест седмици ще му е трудно и може да бъде неприятен за околните. Така че реши да откаже пушенето поне шест седмици, преди семейството му да пристигне в Америка, за да остане най-лошото след него. Разбра кога има в Ню Йорк сбирки на Non-smokers Anonimous. Имаше четири - от петък до неделя и във вторник, на различни места. Това означаваше, че трябва да откаже цигарите в петък, 31 май, за да има подкрепа през първите дни.

     В 18:26 В. изпуши последната си цигара, след което с много полски, драматичен жест изхвърли останалите пакети и запалката в Ийст ривър. Отиде на сбирката на Non-smokers Anonimous. Беше много интересно. Формално идентична с АА. Двама спикери говореха за това как са пушили, какви вреди са понесли, как са отказали цигарите и как после са поддържали цигарена абстиненция. Събралите се идентифицираха с това, което бяха чули, и добавяха своите собствени преживявания. В. научи няколко нови неща. За цигарената мъгла, затулваща съзнанието. За това, че цигарите могат да бъдат като параван за сетивата и емоциите; пушим, за да не чувстваме, а пушейки, е трудно да разпознаем собствените си емоции. За това, че едва след отказването от пушенето можем да получим истински контакт със самите себе си. За това, че цигарите могат и да бъдат бариера между хората, държейки другите на разстояние от дима и не позволявайки истинска близост. Почувства, че при него цигарите могат да се свържат и с безпокойството, свързано с писането, и че сега чувства страх от отказването. След сбирката разговаря за това с един от спикерите - Рик. Чувстваше се добре, в главата му се проясни.

     След сбирката имаше уговорка да вечеря с Алвин. Ал разказваше за личните си проблеми. Но В. беше все по-отчужден, все по-малко разбираше, не всичко чуваше. След вечерята не знаеше къде е и какво говори. Гризейки устните си, потегли с автобуса към къщи. Там искаше да си запише нещо в дневника, но не беше в състояние да формулира изреченията. Виеше му се свят. Извади магнетофона и си пусна лентата с акцептацията³ Не му помогна; не разбираше за какво става въпрос.

     В 22:15 се предаде. Имаше скрит пакет Кармен⁴. Запали две наведнъж. След малко кошмарът отмина. Допуши ги, запали още една и в главата му се проясни. Можеше да пише. Написа: ЗНАМ, ЧЕ СЪМ БЕЗСИЛЕН ПРЕД ЦИГАРИТЕ.

     На следващия ден В. спа дълго, почти до обяд, сякаш искаше да избяга от деня в съня. После се опита да медитира, но отново имаше боза в главата и натиск в слепоочията. Бореше се със себе си да не запали. Но не можеше да се съсредоточи над нищо. Излезе от дома си. До перачницата. Накисва прането и тогава разбира, че е излязъл без пари. Връща се за тях, но забравя, че е бил в перачницата, влиза в хранителните стоки, нахвърля в кошницата каквото му попадне, спомня си за перачницата, оставя кошницата, в перачницата пуска парите, връща се за покупките - те също са случайни. По пътя за вкъщи мисли, че все пак ще запали, нали има още Кармен. Бори се с това. Звъни на Лоуис. Тя казва, че е преживяла същото. Съветва го да прочете брошурката за нови non-smokers, която е получил вчера. Чете: Трябва да приемеш симптомите на отказването за това, което са - сигнали за завръщащото се здраве. Отива да потича, но няма сили, така че прави гимнастика. Някак си оцелява.

     В. не можеше да мисли, но чувстваше, че сега започва сериозният проблем. Да издържи до сбирката в 16:30. По пътя мина през дома си, взе оттам всички цигари и ги изхвърли в улично кошче за смет, доста далече от дома си. Сбирката му помогна, макар че В. не помнеше подробности. Но там по-малко му се искаше да пуши. Реши да отиде на кино, защото там не може да се пуши. До филма имаше почти два часа. Отиде на ресторант. Изяде солиден обяд. Оставаха още 45 минути. Но сега почувства, както след всеки обяд, че трябва да запали цигара. Излезе да се разходи. Стигна до Ривърсайд драйв и тръгна на север. От другата страна на улицата беше по-красиво, веднага след нея се простираше парк. А на тротоара имаше пейки, на които седяха скитници. В. искаше да отиде при тях и да се примоли за цигара. Въздържа се. Реши да ходи непрекъснато само по източната част, под жилищните блокове.

     Както вървеше, гледайки в земята, изведнъж на пет метра от него нещо падна на земята. Беше цигара. Запалена цигара. Не фас, а цяла цигара. Сякаш някой на седмия или на десетия етаж е застанал на прозореца, запалил е цигара и е решил да ги откаже. Изхвърлил е цигарата право пред краката на В. точно тогава, когато всяка клетка от тялото му виеше за мъничко никотин. Сякаш добрият Бог знаеше от какво се нуждае В. или сатаната. Или Бог искаше да му даде избор. В. прекрачи цигарата. Оттогава знаеше, че вече няма да запали. Без съмнение щеше да бъде тежко, но нямаше да запали.

     Не запали. Биваше тежко. Понякога не знаеше какво говорят хората около него. След месец записа: Сякаш от времето, откогато не пуша, израсна бариера между мен и хората. Не разбирам особено за какво говорим. Трудно ми е да се съсредоточа. Няколко пъти звъня на Лоуис с цигара в ръка.

     После многократно мислеше, че там, на Ривърсайд драйв, беше станало чудо. Но когато си спомняше своите записки, които правеше почти година, и другите си приготовления за не пушенето, знаеше, че беше заработил това чудо. Започна да разбира значението на шестата стъпка на АА: Напълно се отдадохме на Божията милост да изправи всички наши слабости. Защото през тези месеци изработваше в себе си пълната готовност да избере правилно, когато застане пред избора: да запали или не.

     Скоро започна да чувства ефекта от не пушенето. Най-отчетливо по време на бягането: сърцето му блъскаше по-малко, не се задъхваше, не се мъчеше. В компания беше по-трудно, но с времето се почувства по-добре, тъй като не се чувстваше засрамен, че пуши, или не трябваше да излиза на цигара. После измисли нещо за другите, които искаха да откажат пушенето. Съветваше ги да си купят малък бележник, който се побира в джоба, и от едната страна да запишат всичките проблеми и болести, с които са свързани цигарите. А от другата - постепенно да вписват ползите от не пушенето. А когато ги обхване желание за цигара, да започнат да четат. Ще им мине. Лоуис му беше казала в началото на пътя, че желанието да запалиш минава след две минути, независимо от това дали ще запали, или не. Трябва само да издържи 120 секунди, всяка от които трае вечност. В. издържа.

     След една седмица започнаха пристъпи на глад, каквито той нямаше, когато пушеше. Реши да не им се поддава. Започна да наблюдава глада, както правеше с цигарите. Най-напред си отбелязваше колко месо е ял, а след три дена записваше всичко, което беше ял. Купуваше си повече зеленчуци. В магазина разговаря с продавача, много слаб индус над петдесетте. В. попита кои плодове и зеленчуци са най-енергетични и най-малко угояващи.

     Завърза се разговор. Индусът каза, че самият той някога е бил чудовищно дебел. Но с диета, упражнения и медитация е постигнал нормално тегло и изглед. Със забележката, че това му е отнело 25 години. За В. това беше вечност. Не си даваше сметка, че неговата лична борба с теглото ще му отнеме горе-долу толкова.

     В началото на юли беше на конгреса на АА в Монреал. На втория ден се изкачи на възвишението, от което се простираше изгледът на града на хилядата църкви. Не усещаше болка в мускулите нито липса на въздух в дробовете. Спомни си разговора, който беше провел преди седем години с Ян Шчепански⁵. Разговаряха за смисъла на живота и за щастието. Професорът му говореше, че в живота трябва да имаш цели и дисциплина, за да реализираш тези цели. В. сравни целите с финал и попита дали достигането до финала дава щастие. Не - отговори професорът. - Щастието е да се наслаждаваш на пълните си сили по време на това бягане.

     Изкачвайки се тичешком на Монт Реал в Монреал, В. се чувстваше щастлив.

***

     От юли 1985 г. В. прекара две години в Калифорния. В края на август пристигна Ева с дъщерите. Магда остана при своя баща, който тогава беше кореспондент в Ню Йорк, а Наталия тръгна на училище в Санта Моника, където се настаниха. Будеше ги ароматът на портокали, почти всеки ден играеха тенис в Линкълн парк, където пък се носеше леко гнилият, сладък и прекрасен аромат на черници. Макар че едва в средата на престоя си започнаха да тъгуват за четирите сезона, климатът на южна Калифорния беше за тях голям подарък. Също така и хората - никога преди това нито после не срещнаха толкова голяма доброжелателност у толкова много хора, най-често слабо или изобщо непознати.

     Запозна се с много известни хора, не само американци, но и поляци, пристигащи в Лос Анджелес. Почти всеки от тях идваше да се срещне с Полонията⁶, можеше да се приближиш към него, да поговориш. Много поляци впрочем познаваха В. от произведенията му, което улесняваше създаването на близки познанства. Така се запозна с Агнешка Холанд⁷ и Юзеф Тишнер⁸, с когото по-късно станаха приятели.

     Въпреки всичко това беше за В. много труден период. За първи път от много време той трябваше да брои всеки цент и да търси допълнителни занятия. А и без това имаше прекалено много работа. Работеше в университета Антиохия в Лос Анджелес. Това беше филиал на същия университет, по покана на който В. беше дошъл в Америка в края на 1982 г. Занятията се водеха по системата на четири семестъра, по 10 лекции веднъж седмично през всеки. Това означаваше, че В. трябваше да обучава шест различни курса през годината и същевременно да подготвя лекциите за следващия семестър заедно с библиографията. Това беше много работоемко.

     Преподаваше за правата на човека и за науката, за ценностните системи в личния и социалния живот. През втората година водеше семинар за научните работници на тема бъдещето на университетското образование. Веднъж седмично, както преди две години, изнасяше лекции в женския затвор Фронтера. Специално за тамошните си студентки разработи лекции за правата, задълженията и самоограниченията (Rights, responsibilities and commitments), в които поставяше особен акцент върху етичните аспекти на правата.

     В Антиохия имаше бакалавърски курс по либерални изкуства⁹, което определено съответстваше на полския курс по хуманитарни науки, а на по-високо ниво можеше да се получи магистърска степен по бизнес или клинична психология. В. преподаваше в бакалавърската програма. Там оценки не се поставяха. В края на семестъра водещият занятията трябваше да напише за всеки студент страница или повече описателна оценка. В нея той описваше качествата и слабостите, подсказваше върху какво си струва да се работи по-нататък. Можеше само да се завери курсът или да се повтори; нямаше по-добри и по-слаби. В по-голямата си част те бяха по-възрастни, които не бяха си довършили следването. Поради най-различни причини. Една, защото се омъжила, родила и се занимава с домакинска работа. Друга, защото трябвало да започне работа. Друг пък бил засмукан от алкохола или наркотиците, неотдавна изтрезнял или излязъл от затвора и иска да се върне да следва.

     Всеки студент имаше личен съветник. Най-напред преглеждаха какъв курс е минал преди. Това обикновено даваше около 60 точки от необходимите 180 за получаване на диплома. Сега трябваше да си заработи останалите. Един семестриален курс даваше 3 точки. Това означаваше 10 семестъра по четири курса седмично. Някои вземаха повече, но това беше къртовска работа, като се вземе под внимание, че студентите често и работеха. Но университетът даваше възможност за получаване на точки и за това, което човек е научил и от житейския си опит. Студентка е отгледала три деца. За самия факт не получаваше нищо. Но ако нейният съветник я изпратеше при специалист, например по детска психология, тя можеше да прочете препоръчаната й литература и след няколко консултации да напише курсова работа за развитието на децата. Или за взаимоотношенията на децата в различна възраст. Или за усвояването на езика от деца в смесено семейство. Някой друг - за приспособяването при затворнически условия. Трети, който е работил във вестник - за пазара на вестници или за зависимостта на съдържанието от характера на рекламите. Едва след установяването на възможностите за точки чрез знания, придобити от житейски опит, студентът определяше със съветника в какви занятия трябва да участва в Антиохия, за да получи достатъчно разнообразно по тематика образование, необходимо за получаване на диплома.

     След два семестъра В. се научи да бъде такъв съветник. Това беше трудно, но необикновено поучително. Опознаваше живота на студентите си. Обикновено той беше драматичен, защото беше с прекъсвания, често по два пъти. Първия път, когато студентката, защото над 80 процента от учещите в университета бяха жени, прекъсваше следването. И втори път - преди идването си в Антиохия, когато най-често осъзнаваха, че досегашният им живот е бил празен или загубен. Искаха да го променят и поради това се връщаха да следват. Но благодарение на това, че можеха да получават точки за документирания си на академично ниво жизнен опит, забелязваха, че животът им изобщо не е бил изгубен. Че във всеки живот има потенциал за развитие, за използването на който никога не е прекалено късно. Буквално никога, защото имаше седемдесетгодишни и дори една осемдесетгодишна студентка. Така че главният, макар и не целенасочено търсен резултат от следването беше невероятното нарастване на чувството за стойност на студентките.

     Докато слушаше разказите на студентите за предишния им живот, в очи се набиваше едно правило. Доколкото мъжете в младостта си сами си разрушаваха живота, то жените предимно бяха жертви. Именно на мъжете. Още по-видимо това беше в затвора. Там имаше много жени с тежки присъди - за убийство или за опит за убийство. Впрочем на лекциите му се записваха обикновено такива, които трябваше да излязат след две или три години и искаха да получат диплома, за да могат да си намерят работа след излизането. Но повече от половината бяха жени, осъдени на до живот или на двадесет или повече години. Те учеха, за да придадат на своя живот в затвора някакъв смисъл.

     На първите лекции по правата на човека В. помоли студентките за следващата седмица да напишат в какви ситуации са смятали, че правата им са били нарушавани. По това време се смяташе, че правата трябва да защитават отделния човек от злоупотребата с власт и особено от принуда от държавата и чиновниците. Хората, които се намираха в затвора, по пътя си трябваше да застанат лице в лице с голата държавна власт: полицаите, които ги бяха арестували и задържали в ареста; следователите, които се изкушават да изтръгват принудителни признания; прокурорите, които се пазарят, понякога очаквайки услуги от затворничките; съдиите, които могат да не ги изслушат или да нарушат правата на защитата; и накрая, пазачите в затвора, сред които се случват и садисти, и еротомани. В. очакваше от над тридесетте си слушателки доста широко ветрило от злоупотреби.

     Сбърка. Само една жена написа срещу полицията и една срещу пазача в затвора. Останалите нямаха никакви трудности с определянето на виновниците. Това бяха бащите, съпрузите, любовниците, с други думи - доминиращите мъже. Те или ги бяха въвлекли в престъпления като съучастнички, а те бяха тръгнали с тях от любов, а по-често - с надеждата за любов, или не можеха да се защитят от тях. Или така бяха издевателствали над тях, изнасилвали, били, затваряли, че те не издържаха и посягаха към оръжието. Следователно престъпничките често бяха жертви на мъжете.

     Със сигурност такива бяха трите жени на Менсън: Сюзън, Пат и Лесли. Той ги беше оплел така, че през първите пет години в затвора въпреки двата процеса продължаваха да вярват, че Менсън е полубог и че всичко, което е правил, е било правилно. Едва с времето започнаха да забелязват действителността. Сюзън доста бързо се почувства като негова жертва и премина през фазата на ненавистта, а после през месианството. Пат изпадна в депресия. Лесли прилежно изучаваше всичко, което й помагаше да разбере себе си. Но процесът на възвръщане към действителността беше бавен. Всъщност още продължаваше, когато В. ги обучаваше, макар че в затвора бяха от 16 години.

     В. искаше да напише книга за тях. Те се съгласиха и затворническата управа му позволи да остава след занятията и да разговаря със студентките, не само впрочем с бандата на Мейсън. В. записа няколко десетки часа разговори. Интересуваше го главно това как е станало така, че те не само са отдали на Менсън себе си и своята свобода, но преди всичко безгранично са му повярвали. Сюзън, още във фазата на месианската ненавист, казваше, че Менсън я е правел безпомощна чрез принуда. Лесли говореше за манипулации. Само Пат не обвиняваше в нищо Менсън, а себе си. Тя и не обвиняваше; беше приела, че съдбата й е такава и самата тя е направила грешка, която е натежала над целия й живот.

     Но под техните отговори изникваше друг, може би най-важният повод. Всичките жени на Менсън тогава са били на по 16-18 години. Всички за първи път бяха вкусили от свободата. И въпреки че произхождаха от много различни среди, всичките имаха идентични преживявания. Менсън е бил първият мъж в техния живот, който казал на всяка от тях, че е добра такава, каквато е. Че не трябва нищо да променя, да прави или да се старае, за да заслужи любовта. А те са били бити и изнасилвани като Сюзън, бити и пренебрегвани като Пат. И дори Лесли, която в училището за деца от висшата средна класа била най-добрата ученичка, слушала от баща си, че ако се старае повече, ще има още по-добри оценки и още по-големи шансове за успех. А Чарли й казал, че не трябва повече да се старае.

     Това може да се определи като омагьосване или закодиране. Човек изведнъж приема нещо за откровение и вярва дори когато това се оказва неистина. Отхвърля всичко, което може да подкопае тази вяра. Необходими са множество драматични, болезнени преживявания, за да се подкопае такава вяра. В. сравни това с отричането, структурата от отрицания в алкохолизма, която той самият започна да разпознава. Макар че неговото отричане не беше възникнало изведнъж, а се беше изграждало с години, разбиването му беше също трудно. По-късно неведнъж беше разпознавал подобен начини на мислене, и то не сред алкохолици или престъпници, а у хора от висшите сфери, особено сред хората на властта. Той винаги беше тясно преплетен с чувството за собствената си ценност.

     Но за това В. мисли по-късно. Неговата книга не трябваше да засяга случилото се преди. Не искаше да пише за самите престъпления, още повече че вече имаше няколко книги по темата. Искаше да напише за това дали може да се направи нещо с живот, на практика приключил на 20-годишна възраст. Дали може да се изгради отново? На пръв поглед се виждаше, че може. Дали може да му се придаде смисъл? Това изглеждаше по-трудно. Дали можеш да убедиш другите в това? Дали можеш да разчиташ на свобода, или да градиш своето бъдеще, цялото бъдеще в затвора? Къде да поместиш надеждите и усилията? Дали в подготовка за ежегодната комисия за условно освобождаване, където чуват един въпрос, на който никой дори не очаква отговор, за да отсъди: отказвам? Или да приемеш своята ситуация и да търсиш смисъл? В. вярваше, че Лесли и Пат ще съумеят да го намерят, а Сюзън още продължава да търси. Искаше да озаглави книгата Growin Sane, а на полски Очовечаваме. Написа първата глава. Алвин Тофлър беше възхитен. Препоръча го на издателството Bantam Books. През пролетта на 1986 г. В. посети издателството по време на престоя си в Ню Йорк. Точно тогава се състояха няколко шумни процеса на живи герои на книги против техните автори и издатели, така че редакторите от Bantam бяха готови да подпишат договора незабавно, след като В. изпрати писмените съгласия на своите героини за книгата и за това, което В. напише в нея. Върна се с тези новини в затвора. Помоли ги плахо, сякаш сам чувстваше безсмислието на такава молба. Лесли отначало се съгласи, Пат каза, че трябва да си помисли. Сюзън веднага отказа. След седмица го направи и Пат. Лесли даде на В. писмо, в което също отказваше. Измежду различните аргументи В. веднага възприе един: Като ефект от книгата светът отново ще си спомни за нас. А ние искаме само едно - светът да забрави за нас, така че хората в затвора, които виждат как сме се променили, да престанат да се страхуват от това, което светът за тях, а не за нас, ще си помисли, когато решат да ни пуснат.

     В. уважи това решение. Но след известно време забеляза, че напълно несъзнателно неговата мотивация да преподава в затвора намаля. Сякаш престана да действа някакъв магнит, който го привличаше. Довърши си лекциите, но следващите два семестъра не преподаваше в затвора. После затъгува и се върна. И научи още повече. Вече след завършването на работата си в Антиохия посети във Фронтера жените на Мейсън, вече шейсетгодишни, когато току-що беше пристигнал в Южна Калифорния. След много години плати половината от парите на Лесли за следването, за да може тя да получи диплома, благодарение на която да може да преподава на другите жени в затвора.

     От първите си идвания във Фронтера В. имаше чувството за някаква близост със затворниците. Често мислеше за своите пиянски скандали и безумства. Вярно, никога никого не беше убил, но не се съмняваше, че само случаят и обстоятелствата на раждането му бяха причина никога да не се окаже в затвора. Благодарение на работата в женския затвор и с жените в Антиохия В. започна да забелязва и собствения си сексизъм. Това започна впрочем забавно. На едно от заседанията на деканския съвет липсваха столове. Черил, една от преподавателките, жена с изящна фигура, носеше тежко кресло за себе си. В. се втурна да й помогне. Разкарай се, мъжки шовинист такъв - чу той и се вцепени. Започна да мисли. После в класа студентките му обърнаха внимание, че чрез начина си на говорене, вероятно несъзнателно, дискриминира жените. Обясняваше се, че не знае английски. Но след няколко месеца в американското училище дъщеря му вдигна скандал, че ако иска да каже за някого нещо лошо, използва думи в женски род. Някой по-бавен е трътка, някой неприятен е путка и така нататък. Така започна процесът на събуждането му, който най-напред го доведе до забелязването на несправедливостите, които през живота си беше причинил на жените, а много години по-късно - до създаването и подпомагането на групи, действащи в много страни за правата на жените.

     Освен работата си в Антиохия и в затвора В. пишеше и за Полша. Продължаваше да работи в седмичника Литература, а в условията за съгласието за неговото пътуване имаше и уговорка, че ще пише и в различни вестници. За щастие имаше избор на теми за кореспонденции и статии. Това му улесняваше живота в Калифорния. Тъй като разполагаше с много малко пари, помоли за акредитация във Филхармонията на Лос Анджелес и за самостоятелната концертна зала Пасадена Аудиториум. Благодарение на това много слушаше прекрасна музика. С уговорката, че трябваше да пише за нея. В. беше влюбен в музиката, но не беше специалист. За това пък умееше да взема интервюта, които изпращаше в Полша. Това бяха разговори с Кшиштоф Пендерецки¹⁰, Йехуди Менухин, Хенрих Шеринг¹¹ и Станислав Скровачевски¹².

     Записа се също и в Southern California Ski Writers Association¹³, благодарение на което можеше да кара ски в Калифорния и дори в Колорадо. Получи пропуск за тенис турнира Волво Оупън, където много дълго разговаря със създателя на професионалния тенис Джак Крамер. По-късно написа дълго есе Големият тенис, отпечатано в Политика¹⁴.

     За Политика написа още и статията Алкохолизмът: грях или болест, която беше публикувана в коледния брой за 1985 г. Статията, написана като кореспонденция от Световния конгрес на АА в Монреал, за първи път в Полша представи движението АА като начин за справяне с алкохолизма. Няколко месеца по- късно В. разбра, че целият тираж на седмичника се е изчерпал почти незабавно, а отделни екземпляри можели да се купят по сто злоти¹⁵ на черно. В. писа и за промяната в положението на американските негри, за засилващата се епидемия от СПИН и по други, също така сериозни теми.

     В. пишеше за Полша и за да има към какво да се върне. Не мислеше да остане в Америка за постоянно. Само веднъж, в края на пребиваването си. Тогава отидоха на дълга разходка по кея на Санта Моника и изведнъж им стана мъчно за това, което изоставят. Ева тъкмо беше завършила следването си по психология, а американската кариера на В. цъфтеше. Бяха си стъпили и финансово на краката. Спомниха си през какво трябваше да минат в началото, за да се уредят горе-долу. И двамата се страхуваха, че ще бъдат принудени да преминат още веднъж през това. Гледаха спокойния Пасифик, наричан на полски Тихия океан. И никой от тях не се съмняваше, че трябва да се връщат. Но не искаха да затварят след себе си вратата; искаха да могат да се връщат в Америка и в бъдеще.

     Впрочем В. беше мислил за това и по-рано. Също така непрекъснато някъде звънеше, пишеше писма, разговаряше, така както в Ню Йорк преди пишеше някакви проекти, най-напред, за да останат още една година, а после, за да могат да се върнат към нещо. Искаше да съществува в Америка като писател. Помогна в това на един свой приятел, когото пробута благодарение на свои приятели в зъбчатките на американския издателски успех. Самият В. се записа в Лос Анджелес на курс по писане, като си мислеше, че може би в Америка трябва да се пише по-иначе отколкото в Европа. Но на самия него не му се удаде. Когато се отказа от книгата за затвора, предложи на издателствата други - за Америка през очите на поляк, за правата на човека, за Полша и за излизането от алкохолизма. Навсякъде го караха да пише конспекти, но до договор не се стигаше. Книгата му Contrаsts се срина. В. я видя в няколко книжарници, но после тя изчезна, защото никой не я купуваше. След една година получи писмо, че останалите в склада около 500 екземпляра ще бъдат претопени. В. можел да ги изкупи по 2 долара и 18 цента за бройка. Беше му криво. Но след малко забеляза какъв подарък е получил. Купи двеста екземпляра. Чак до края на пребиваването си имаше прекрасни подаръци с автограф за хората, които посещаваха или срещаха в Америка.

     Когато не му провървяха писателските планове, В. реши да просъществува в Америка като професор - така би могъл да се връща там и да преподава. Търсеше различни научни контакти, пътуваше да изнася лекции, изпращаше предложения. Преподаваше не само в Антиохия, но и в UCKLA Extension - голям филиал на Калифорнийския университет, който предлагаше платени лекции без диплома. Записваха се хора, които се нуждаеха от точки за завършване на следването си в „обикновените” университети. На тях идваха и тези, от които се изискваше професионално до обучаване И накрая, просто хора, заинтересовани без никаква практическа необходимост - да задоволят любопитството си, да се запознаят с други хора, да развиват интелекта си. Имаше толкова много желаещи, че в средата на осемдесетте Extension предлагаше повече занятия отколкото истинският UCKLA.

     Значителна част от преподавателите бяха практици без преподавателски опит. За тях се организираха курсове как да преподават. В. се записа на един такъв курс. Шест уикенда прекара по осем часа в класната стая. Там се научи как да организира занятията и дори как да преподава, за да могат студентите да помнят и да се възползват от придобитите знания. Разбра, че има различни стилове на учене. Един беше учене чрез формиране на абстрактни понятия, втори - учене чрез конкрети, а трети - чрез действие. Обикновено всеки използва няколко стила, като един от тях доминира. При В. тестовете показаха решителна доминация на абстрактното мислене. Това малко го учуди, защото най-важните неща в живота беше научил - особено през последните години - чрез действие, опиращо се на мислене, а не обратно. Във всеки случай оттогава като учител се стараеше да разпознава стиловете на учене на учениците и да приспособява към тях задачите.

     Втората цел - да просъществува в Америка като професор, В. реализира. Но това стана по напълно различен начин. Всичко, което правеше непосредствено за тази цел, се оказа безплодно. Писмата, телефоните, проектите, референциите, с други думи всичко, което искаше да предвиди и да подсигури навреме - не ставаше за нищо. Помагаха му случайностите, които не можеше да предвиди. Някого срещнал, някой на някого го препоръчал, някой го чул на някаква конференция. Често по-късно В. се замисляше дали би срещнал тези хора и би получил привидно несвързаните с нищо, което той бе правил, предложения, ако не беше правил това, ако не беше писал проекти, не беше преподавал, не се беше опитвал. Такива мисли го водеха непосредствено към HP, тоест Higer Power, някаква покровителска висша сила, ръководеща човешката съдба.

     Освен това В. превеждаше и редактираше на полски за издателството на АА. Това се свърза с неочаквана случка. В самото начало на престоя си той четеше нещо на бюрото си в университета, когато телефонът иззвъня. Събеседникът му се представи с нищо не говорещо на В. име и фамилия. Каза, че телефонира от Бостън, където живее. Американец е, но често пътува до Полша. Макар че сам не е алкохолик, много държи АА да се развие в Полша и иска да помогне за това. В АА във Варшава разбрал, че В. редактира или превежда на полски Голямата книга. Боб, защото така се казваше, искал да го улесни в това, като му купи компютър. Изработил е сам и метод, позволяващ да се пише с полски букви.

     Изненадан, В. пропътува няколкото десетки мили до магазина, посочен от Боб. Там получи компютър Mac 112 - голямо правоъгълно съоръжение с относително неголяма памет. Но за нуждите на писането за В. това беше чудо на техниката. Впрочем цялото това съоръжение смяташе за чудо. Когато разбра, че Боб в добавка е и пастор, В. призна, че Боб се намира много по-близо до Бог от него и оттогава казваше, че своя първи компютър е получил като дар от небето.

     Първото нещо, написано на компютъра, беше споменатата Грях или болест. После В. написа писмо-глист, близо тридесет страничен доклад за своя престой в Америка, който - като промени увода и епилога - изпрати на семейството си и на няколко десетки свои познати. Някак не му мина през ума, че може да досажда на хората с подробностите от живота си. След това вече пишеше почти без прекъсване. Боб често звънеше на В., помагаше му на него и на семейството му при различни житейски и професионални проблеми. Помоли също В. да помогне за довеждането в Америка на трима специалисти по алкохолизъм. Боб искаше те да се запознаят с американската АА и да се обучат в най-добрите центрове. В. организира това пътуване и беше опекун на поляците по време на техния престой в Калифорния. След това още няколко години Боб финансираше пътуванията на поляци до Америка, а също така изпращаше задгранични специалисти в Полша. Успешно може да се каже, че без него в Полша нямаше да има професионално лечение на алкохолизма.

     Имаше и удоволствия. В. обичаше разходките с Ева край океана. За първи път в живота го привличаше къпането в морето. Гледаха много филми - в киното, по телевизията, по-късно на видео. Ходеха по музеи и на концерти. Но последните бяха откупвани от В. със задължението да пише. Така че В. беше под непрекъснат стрес. Лесно се нервираше, често избухваше. Оправдаваше се с прекомерната работа и със свързаните с работата нерви. Ева се отнасяше към това дистанцирано. Нали само веднъж седмично трябва да ставаш рано, а останалото можеш някак сам да си го планираш - казваше тя.

     Тогава В. още повече се вбесяваше. Тя не разбира колко грижи имам, дори не знае, че във всеки момент може да нямаме пари за наема - мислеше той. - Не знае колко нерви и унижения трябва да преживея в работата, когато моля за нещо или се старая да продължа нашия престой.

     Така че когато един ден Ева донесе от училището тест Колко стресираща е твоята работа, В. чак подскочи. Изтича зад ъгъла да направи ксерокопие, а после започна да го попълва. Не повярва. Изтича още веднъж с оригинала и направи две копия. Попълни го два пъти - с двучасова разлика. Всички резултати бяха идентични. НУЛА! В работата на В. в Антиохия и при другите му занятия стресогенният елемент беше нула.

     Оттогава В. знаеше, че сам си създава всички свои проблеми. И във всеки случай те нямат нищо общо с работата. Източникът на неговото безпокойство беше самият той. А по-точно неумението му да живее в семейство. Спомни си думите на Калерво и чак се учуди, че не помнеше за тях. Така, сякаш самото пренасяне в Лос Анджелес трябваше да създаде семейството. Не стана така.

     Когато В. се вгледа в своя семеен живот, описан в ежедневните му бележки, забеляза един много прост механизъм. Караха се рядко. Само тогава, когато той искаше непременно да докаже, че има право. Ева не започваше кавгите, по-скоро се затваряше в себе си. Но веднъж каза, че не може да понася, когато В. я поучава и непрекъснато я оценява; В. смяташе, че иска да й бъде от помощ. Също така дъщеря му веднъж направи забележка на баща си, че докато чете есето, търси дупки в цялото.

     Най-много спорове имаше относно децата. Когато се ядосваше на дъщеря си или по повод на дъщеря си, пред очите му се изправяше Ева и той усещаше някакъв бяс, сякаш тя му прехвърля някакъв товар. Когато тя казваше, че В. сам трябва да уреди отношенията си с дъщеря си, той й се ядосваше, че тя не вижда колко много е зает.

     Именно по този повод В. имаше най-много угризения на съвестта. Защото, когато се забавляваха, играеха на кораби или четяха нещо заедно, му беше чудесно с дъщеря му. Веднъж, когато отидоха на ски в Грийн вали, се оказа, че влекът не работи.

     Тогава се изкачиха с Наталия на самия връх на планината и се спуснаха, после още веднъж. И двамата бяха много щастливи. Една неделя, по време на сутрешната си медитация, В. реши да не ходи на работа и да прекара деня с дъщеря си. Друг път Наталия искаше да отиде на плаж и В. отложи работата си. Беше им добре заедно. Но преобладаващо работата беше на първо място. През февруари 1987 година вечерта записа в дневника си: Днес дори не се видях с Наталия. През определено време пишеше, че трябва да посвещава повече време на дъщеря си, но не го прави. Една вечер в рубриката Равносметка за деня записа: Пропуснат ден. А в рубриката Благодарен съм за: Прекрасен ден с Ева и Наталия. Сякаш не можеше да разбере, че ден, прекаран със семейството, може да бъде по-важен от работата.

     Също както с Наталия имаше прекрасни моменти и с Ева, приятни закуски, къпане в морето, разходки, тенис, кино, концерти и бридж. Един ден тя заведе В. в магазина и го облече от стъпалата до главата за няколко стотин долара. В. веднага се обезпокои, но след малко призна, че го заслужава, и се зарадва. Вечерта записа: Може би за първи път в живота си се обичам. Това е прекрасно чувство.

     Но това не продължи дълго. Постоянно беше непрекъснатото махало с огромната амплитуда на настроенията. Обикновеният спор или различието в мненията нарастваха в главата и емоциите на В. до апокалиптични размери. В добрата си фаза В. най-често не ги забелязваше и не ги оценяваше, защото му се струваше, че така трябва да бъде. Затова пък го удряше долната фаза - надуване, кризи и скандали. Обикновено това продължаваше дълго, сякаш камък беше паднал от скала и със сизифов труд трябваше отново да бъде изкачен. При което на нея й минаваше бързо, а в него злобата седеше по няколко дни, че и повече. По-често от преди му се удаваше да не избухне и дори изобщо да не разкрие яда си, но тогава кипеше отвътре. В главата и сърцето му се кълбяха болни емоции дори когато успяваше да ги прикрие пред света. В тези фази чувстваше, че се отдалечава от Ева.

     Като забеляза този механизъм, В. започна да се замисля дали случайно не беше натрупал толкова занятия, за да има извинение за отдалечаването си от семейството. Така би могъл да се самосъжалява и да има чувството, че никой не го разбира. Когато се чувстваше зле вкъщи, бягаше в работата и в други занимания. А само някои от тях бяха задължителни. Със сигурност не трябваше да ходи веднъж седмично на лекциите по музика, от които и така разбираше немного. Или на трансцедентална медитация всяка четвъртък вечер. Или на курса по писане, защото вече беше написал десетина книги и стотици статии.

     В. бягаше не само в работата, но все по-често в съня или храненето, а когато не искаше да направи нещо - да напише, да уреди - все по-често бягаше в болестта. Когато беше изморен или ядосан, през нощта беше в състояние да изяде две големи паници сладолед. След това имаше същите угризения на съвестта, както когато пиеше.

     Търсеше спокойствие в църквата. Първата литургия в Лос Анджелес беше прекрасна. Съсредоточено изслуша проповедта за това да забравим за себе си в полза на другите, да не бягаме в алкохола, в наркотиците и в работата от вътрешната си пустота. Следващата неделя отиде в полската църква. Трогна го молитвата Отче Наш на полски; припомни си църквата от детството. Забеляза интересно явление - литургиите и молитвите винаги звучаха в главата му на полски дори когато службата беше на английски. С АА това беше обратно. Дори на полските сбирки си повтаряше стъпките наум на английски. Дали за това беше решаващ езикът на инициацията? Една седмица по-късно отново отиде на служба в полската църква, но се почувства чужд. В сравнение с американската полската църква му изглеждаше много йерархична. В добавка отиде да се изповяда, но този път не получи опрощение, а само благословия. Почувства, че църквата вече не му носи такова спокойствие, както в края на последния му престой в Полша и през първите месеци в Ню Йорк. Всеки ден на литургия беше станало ритуал.

     След успокоението, за да се справя с емоциите и изобщо с живота, ходеше в АА. Там слушаше хора, които бяха преживяли или сега преживяваха същото. Всеки говореше за своите болни емоции, за това как е преувеличавал страха си, как го е замествал със злоба, която също нараствала, ако не й постави преграда. Най-стойностната част от сбирките засягаше именно поставянето на прегради. Най-близката сбирка беше през две улици и беше всеки вторник вечер. След половин година сбирката се разрасна, идваха толкова много хора, че не всеки желаещ можеше да се изкаже, въпреки че лимитът от пет минути се спазваше строго. Тогава групата реши да създаде още една сбирка, в четвъртъците, две улици по-нататък. Но преди да се състои първата среща, спикерът на старата сбирка няколко месеца записваше участниците с поне двегодишен стаж трезвеност, за да ги задължи поне през седмица да ходят в новата група. Трябваше да си подсигури подходящ брой „зрели” анонимни алкохолици, за да са повече от новите. Защото на сбирките споделяме опит, сила и надежда как да разрешим нашия проблем - казваше той. - Когато има прекалено много новаци, няма достатъчно опит в трезвеност и сбирките често се превръщат в такива пиографии, от които можеш да се научиш как да пиеш, а не как да трезвееш. В. често ще си мисли за това след завръщането си в Полша. В. ходеше всеки вторник, често в четвъртък, в неделите, в съботите и тогава, когато чувстваше нужда от сбирка. В Лос Анджелес те бяха няколкостотин. Веднъж беше поканен за спикер на сбирка в доста отдалечения Фулертън. Отиде с неудоволствие, но вече имаше навика да не отказва на молбите от АА. Разказа за своето трезвеене. За престоя си във Фермата и за първите си стъпки в терапевтичната група. За това как накара да плачат над своята съдба себе си и още осем други човека. И само един Дейвид ги изтръгна от съня, като попита какво В. прави на лечението, след като не казва нищо за своето безсилие пред алкохола, а само за това колко тежък живот е имал и как поради това бил принуден да пие. В. каза, че днес е благодарен на Дейвид за трезвеността си, а също и за осъзнаването, че се нуждае от десет човека, за да разбере истината за себе си. Защото девет, със себе си включително, може да измами. Развихри се фантастична дискусия. Всеки говореше за собственото си безсилие и заблуждения, за това колко трудно е било да ги преодолее в началото на трезвеността си и колко трудно е да ги побеждава всеки ден, вече в трезвия си живот, за рефлекса за самозаблуждаване, прехвърлянето на всичко върху другите и самосъжалението. Накрая стана едно младо момче и каза: Нямам какво толкова да кажа освен това, че се идентифицирах с казаното от другите. И още нещо. Сигурно съм се променил, щом не ме позна. Този Дейвид съм аз.

     Домашна сбирка за В. стана тази във вторник на Станфорд стрийт. Бързо опозна участниците. Много обикна Тамара, която изговаряше името си като „тумороу” и В. мислено я наричаше Утречка¹⁶. Не беше красива, долната й устна беше странно изкривена, но беше прекрасна в простотата на своите изказвания, в които безпогрешно улучваше най-важните или най-необходимите за слушателите точки.

     Често на сбирките В. получаваше моментална помощ. Нова година и началото на 1987 година не им потръгна. В. беше нацупен и отсъстващ. Дори не искаше да се храни вкъщи. Отиде на сбирка. Помолиха го да води срещата. На Станфорд стрийт темите се определяха две седмици по-рано. За първи януари се падна темата за деструктивното своеволие и самооправдание. В. моментално разбра, че това е за него. Разказа за случилото се и за своите мисли от последните два дена. Докато говореше, чувстваше, че е преекспонирал нормалното поведение на детето си. Бари каза, че също му се е случвало, докато смятал, че е много впечатлителен, а семейството му не уважава неговата впечатлителност. Обаче се убедил, че е раздразнителен и очаква от другите прекалено много, като изгражда кризата в собствената си глава. След сбирката В. още веднъж поговори с него, купи цветя и се извини на Ева.

     Тема на друга сбирка беше „провокирането на собственото нещастие”. В. започна да осъзнава, че неговите нещастия могат да бъдат продукт на неговите мисли. Когато някой каза, че кризите са част от живота, В. си помисли, че може би е време да се помири с мисълта, че той се нуждае от кризи. Те са му необходими, за да може да се развива и за да прави нещо. Дано само тогава да не се напия - записа той. На друга сбирка разбра, че може да няма нищо лошо в неговата работа през нощта, към която се беше върнал, стига да не се напива по този повод.

     Най-честа тема на сбирките бяха главните недостатъци на алкохолиците, тоест различните форми на еготизъм и високомерие. У В. това се проявяваше в чувството, че знае всичко най-добре, че винаги има право и че светът тръпне да чуе неговите истини. Веднъж на занятията в затвора говори без прекъсване. След лекцията към него се приближи една от студентките и каза храбро: Колко жалко, че не ни попита какво мислим за това, така можеше и да стигне нещо до нас. Няколко пъти беше слушал подобни изказвания и от студентките в Антиохия. Но едва на сбирките осъзна, че има проблем - със своето говорене и със слушането на другите. Понякога обаче нещо дочуваше или нещо усещаше и после го помнеше. Веднъж стана въпрос за злобата и отново го засърбя да се направи на умен, но водещият го познаваше по-добре и не му даде думата. Тогава почувства злоба. Така забеляза у себе си връзката между злобата и еготизма. Ядосвам се, когато нещо не е така, както АЗ ИСКАМ. Нужно ми е СМИРЕНИЕ - записа вечерта. Но след три месеца записа абсолютно същото. На друга сбирка разбра, че има разлика между деструктивния еготизъм и необходимото на всеки човек чувство за собствена ценност. Тогава записа: Осъзнах, че моята злоба се засилва всеки път, когато забележа силното ЕГО на жена си или на дъщеря си. Може би така започва борбата с моя собствен еготизъм. ДАНО!!!

     Понякога сбирките му позволяваха да се чувства по-добре. Една от темите беше успехът. Точно тогава В. се чувстваше слаб, в непрекъснато бързане и несигурност дали това, което прави, има смисъл. Към края на сбирката осъзна, че има успехи, и то не само професионални, но и в самоконтрола, в овладяването на лошите навици и изобщо в самоограничаването.

     На една от сбирките Дейвид изтълкува /разшифрова думата любов. Накара ги да я напишат отвесно:

L

O

V

E

     А после да допишат какво означава всяка буква:

     Listen - слушай;

     Overlook deficiencies - не обръщай внимание на слабостите на любимите хора;

     Verbalize support, sympathy, approval - колкото се може по-често оказвай подкрепа, съчувствие и одобрение;

     Extend effort, старай се да правиш всичко това все по-добре.

     В. включи всичко това в своите сутрешни молитви. Добави към тях и допълнителни елементи, които му беше донесъл опитът от трезвеността. В Калифорния добави и молба към Бог: Помогни ми да не пия, да не пуша, да не говоря неприлични думи, да не преяждам, да бъда пунктуален. Махни от мен моите недостатъци: контролирането, злобата, нервирането, нетърпението, високомерието, клюките и обидата; страха и бягството в съня, в приказливостта, в преяждането и в болестта. Изброяваше това, което го болеше, и казваше молитвата Пресвета Марийо, защото и към нея отправяше тези молби.

     Накрая добави и собствен фрагмент на тема любовта. Най-напред в една от книгите за медитиране намери обяснение какво е отрицанието на любовта: прекалено суровото осъждане на другия човек, обидата, бруталната критика и злостните клюки. Молеше Бог да му помогне да се опази от това. Дефиницията за любовта, дадена от Дейвид, беше липсващото звено: какво да правиш, за да покажеш на практика любовта. Това беше много трудно, но поне всяка сутрин В. си го припомняше. Макар и рядко да го запомняше до пладне. Както по-рано завършваше молитвата за спокойствие на духа. Три ежедневни медитации в книгата 24 часа на денонощие се отнасяха за това да не живее с вчерашния ден нито с бъдещето, а само с деня, само с единствения ден, днешния. Тогава, в края на сутрешната си молитва и преди четенето на книгите добави „санскритската молитва”, с автор Калидаса¹⁷.

Look to this day For this is life The very life of life

In its brief course

Lies all the realities of existence

The bliss of growth

The splendor of action

The glory of power

For yesterday is only a dram And tomorrow is only a vision But today well lived

Makes every yesterday a dream of happiness And ever tomorrow a vision of hope

Look well therefore to this day

Вгледай се във днес Защото това е животът Самият живец на живота

В неговата мимолетност - същината на всичко: Щастието на растежа И мощното величие на действието Триумфът на енергията Защото вчера е само сън

А утре - друг сън Ала добре изпълненото днес Превръща всяко вчера в сбъднат сън И всяко утре - в сън за щастие

Внимателно се вгледай в днес¹⁸

     В. мислеше това на английски, тъй като полският превод му се струваше прекалено мек и някак си свръх интелектуализиран, докато английската версия звучеше в ушите му като барабан, призоваващ смело да навлезеш в деня, да не го пропилееш и да запазиш оптимизма. Макар че често медитираше и над съдържанието, особено над посланието, за да не съжалява за миналото и да не се страхува за бъдещето.

     През март 1987 година студентка от Антиохия го покани на сеанс по медитация при Андреа Пасано, гуру по зен медитация, който имаше в Лос Анджелес Храм за езотерични науки, в който се събираха много негови последователи. В. ходи там няколко месеца в четвъртъците вечер. Там чу думата реверенция, означаваща уважение към другите хора и към цялата природа; хареса му и го добави към своята молитва. Пасано преподаваше своите науки, а после провеждаше медитация. Най-напред помагаше да освободиш цялото си тяло от напрежението, после ума от излишните мисли и емоции чак докато накрая забележиш астралното си тяло, бяло като сняг, а после променящо цвета си на сивкавосин като снега в планината след залязването на слънцето. След като и това тяло се разтопеше, оставаше само пречистеният свят на мислите и именно тогава трябваше да размишляваш пет минути в пълна тишина върху някаква конкретна тема. Учителят препоръча на В. да размишлява върху стих от 12 глава на Евангелието на Лука: Но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде¹⁹. В. медитираше няколко години, също и след завръщането си в Полша. Понякога променяше темата особено когато търсеше някакви идеи за статии или за решаването на някакъв научен проблем. Имаше прекрасни резултати; медитацията му помагаше да улови от рояка мисли това, което беше важно. И макар че след известно време изостави всекидневната зен медитация, повтаряше думите, казани му от Пасано, след сутрешната молитва, преди да започне да чете Евангелието и книгите за медитация.

     Освен това всяка вечер В. пишеше равносметка на деня: какво не е станало и за какво може да е благодарен. Не винаги му се искаше да го прави, но това беше ясно написано и подчертано с флумастер в договора, който подписа на излизане от Фермата. Може би тези записки бяха най-важни в цялото му трезвеене и развитие.

     Всичките тези операции даваха ефект. Понякога му помагаха да се овладее или да отпъди лошите мисли. Когато се събуждаше в паника, сутрешната медитация го убеждаваше, че няма за какво да бърза. Помагаше му да вникне в някого, да ограничи собствените си нужди и раздутото си ЕГО. Доста бързо забеляза, че с децата и с Ева му беше по-добре, когато приемаше, че не винаги трябва да бъде така, както В. иска. Вечерният дневник за благодарностите му позволяваше да забелязва радостите, но също и промените, да се изпълва с убеждението, че това, което прави, действа.

     Скоро след пристигането си в Лос Анджелес Ева осезателно почувства липсата на работа, за каквато нямаше позволение. Научи се прекрасно да плете, но когато изплете пуловери за цялото семейство, изпадна във вакуум. На 7 ноември 1985 година, като изпрати Наталия на училище, каза, че й е зле и иска да се върне в Полша.

     Когато свърши, В. трябваше да ходи на лекции. По пътя си мислеше колко тежко трябва да й е и как може да й помогне. В един момент осъзна, че още преди няколко месеца в подобна ситуация би мислил само за това с каква неблагодарност се е сблъскал; нали той тук си съдира задника, за да им е добре. Сега отиде при декана и попита дали учителите в Антиохия имат такива привилегии както в другите учебни заведения, където децата на преподавателите могат да следват безплатно. Имали, но след една година работа. В. попита дали това се отнася само за децата, или и за съпрузите, и разказа за ситуацията на Ева. Кен, който много ценеше В. и обичаше и двамата с Ева, обеща да се постарае да получи съгласие тя да следва. Въпреки че В. преподаваше на пълен щат едва първи семестър, той се съгласи да му зачете и това, което беше преподавал през лятото, и дори този месец преди две години. Като следствие Ева можеше да започне следването си от април. Това й даваше някаква перспектива, а самото следване й промени живота. Именно тогава се убеди, че всичко, което прави в АА и извън АА, трябва да работи. Оттогава впрочем В. беше много чувствителен относно това какво правят половинките на известните успели хора особено когато излизат извън своите среди. След години, когато университетът в щата Кънектикът, където В. преподаваше, нае директора на Центъра по правата на човека, В. почти принуди декана да намери подходящо занимание за жена му.

     Вечерният дневник му позволяваше също да забелязва и своите недостатъци. Преди всичко голямото ЕГО, което се проявяваше в това, че непрестанно искаше да му обръщат внимание и непрекъснато си мислеше какво хората ще помислят или какво ще кажат за него. И в това, че непрекъснато говореше и винаги искаше да има право. Виждаше тези дребни лъжи и увъртания особено когато трябваше да помоли някого за нещо. Не можеше спокойно да си защитава правата, крещеше или увърташе. Не молеше направо, а говореше със заобикалки и манипулираше, сякаш, страхувайки се от отказ, искаше събеседникът му сам да се досети от какво В. се нуждае. Забеляза и липсата на чувство за хумор. Критицизма. И преди всичко злобата. Често злоба към най-близките. Понякога се ядосваше и беше критичен към хора, които му бяха помагали, сякаш да задуши чувството за благодарност или по-скоро зависимост.

     Веднъж на лекцията по история трябваше да говори за революциите. Говори за войните, за цената на напредъка, за необходимостта от насилие и жертви за изграждането на по-добър свят. В един момент една от студентките, Мери, го прекъсна, като каза: Още няма дванадесет, а ти вече изпоуби стотици хиляди хора. Може би злобата и агресията са в тебе, а не в света и в историята. Обясни се, че живее в света и в историята, но вкъщи си помисли, че може би Мери има право. Може би злобата е и в него самия. Намери. Много. Не знаеше още откъде се взема, но вече знаеше, че я има. И знаеше, че тази злоба го води към агресия, преди всичко вербална, и до обвиняване на другите. После призна, че това, второто, също е форма на агресия.

     Най-необикновено обаче беше това, че В. го забелязваше. Преди се затваряше, отдръпваше се, преживяваше гняв, който се превръщаше в обида. А сега вече по-малко. Вечер, когато сядаше над тетрадката, виждаше своите грешки. Записваше: Забелязвам, че в дискусиите аз се карам повече, а не обратното. (Защото винаги искам да съм прав.) Като че ли тогава започна да изпълнява основното условие за поддържане на трезвеност - безпощадна честност спрямо себе си.

     На хартията злобата ставаше по-малко опасна, не се затвърждаваше под формата на обида. Една от първите промени, които В. забеляза, беше именно освобождаването от обидите. По-точно не създаване на нови, защото старите още продължаваха да живеят в него.

     Като виждаше недостатъците, вземаше решения. Трябва да се върне към гимнастиката, да става рано, рано да си ляга, по-добре да си планира времето, да спре да пие кафе, да престане да говори мръсни думи, да не бърза, по-малко да яде, да се върне към бягането, да изслушва другите, да се научи на точност, да намали темпото. Когато забеляза, че често не помни какво е прочел преди малко в книгата за медитация, към списъка с решения добави и необходимостта от концентрация.

     Някои решения включи към утринната си молитва, на други посвети отделни рубрики във вечерната равносметка. Записваше си също и благодарността, недостатъците, изразите, храната, която замести цигарите, умението за изслушва, концентрацията и точността. Понякога това помагаше. Но предимно само осъзнаваше своите недостатъци. Виждаше поведения, чиято неправилност преди никога не забелязваше. Собствено можеше да бъде горд от степента на самоосъзнаването си.

     Но на следващия ден отново се вбесяваше, отново всички го нервираха, отново егото му виеше.

     АА, молитвите, медитациите и вечерните записки много му помагаха. Но не бяха достатъчни. Оказа се, че от самото записване, а дори от самоосъзнаването не произтича много. Че трябва нещо повече. Че е необходима работа, но по-различна от тази, която извършваше. И записване, но също по-различно.

     И още повече тетрадки.

¹ Католическата църква практикува закрито причастие, като обикновено само на кръстените членове на Църквата в състояние на благодат е разрешено да получат евхаристията. (Бел. пр.)

² Nowenna - в католическата литургия - богослужение, разпределено на 9 части (обикновено дни), посветено на някакъв тържествен случай. (Бел. пр.)

³ Акцептация - приемане, признаване на нещо, което не може да се промени. (Бел. пр.)

⁴ Марка полски цигари от 80-те години. (Бел. пр.)

⁵ Ян Шчепански (1913-2004) - полски социолог, академик. (Бел. пр.)

⁶ Полония - общо название на поляците, живеещи извън Полша. (Бел. пр.)

⁷ Агнешка Холанд (1948-) - известна полска кинорежисьорка, печелила множество международни награди. (Бел. пр.)

⁸ Юзеф Тишнер (1931-2000) е най-популярният католически мислител в Полша през последното десетилетие на ХХ век. (Бел. пр.)

⁹ Либерални изкуства - терминът идва от Средновековието, когато е включвал trivium - граматика, диалектика и риторика, и quadrivium - геометрия, аритметика, астрономия и музика, а днес се състои от много дисциплини (хуманитарни науки, социални науки, природни и точни науки). (Бел. пр)

¹⁰ Кшиштоф Пендерецки (1933-) - полски композитор авангардист. (Бел. пр.)

¹¹ Хенрих Шеринг - мексикански цигулар от полски произход. (Бел. пр.)

¹² Станислав Скровачевски - полски диригент и композитор. (Бел. пр.)

¹³ Американска нестопанска писателска организация. (Бел. пр.)

¹⁴ Полско либерално седмично списание, основано през 1957 г. (Бел. пр.)

¹⁵ Цената на един брой е 5,50 злоти. (Бел. пр.)

¹⁶ Tomorrow - утре на английски. (Бел. пр.)

¹⁷ Калидаса - индийски писател, смятан за най-значимия поет и драматург в литературата на санскрит. (Бел. пр.)

¹⁸ Превод от английски Ваня Димова. (Бел. пр.)

¹⁹ 31:12 от изданието на Светия синод на Българската православна църква. (Бел. пр.)