Пета година

     В Лос Анджелес В. получи два подаръка. През април - голяма сребриста правоъгълна табелка с деликатна буква V по цялата дължина. В средата - датата 22. IV 1983, когато В. беше престанал да пие, и думите We Came to Believe (Повярвахме), с които започва първата от дванадесетте стъпки на АА. Втория подарък получи в деня преди отпътуването си. Също беше табелка, но този път по-малка, имаше черен кант, след него светлокафява рамка, а всичко това беше запълнено от черна метална плочка с благодарности от работниците, студентите и администрацията на училището за приноса на В. в оформянето на магистърската програма и за занятията, водени във Венис и в затвора. Очакваме твоето завръщане. Отпътуването ти оставя празнота в нашите сърца - бяха написали приятелите му от Антиохия.

     Тази табелка малко приличаше на надгробна плоча. И в някакъв смисъл се оказа такава: въпреки двустранните планове В. никога не се върна да преподава в Антиохия. Понякога съжаляваше за това, но Висшата сила насочваше живота му другаде. Табелката висеше над бюрото му, напомняйки за трудния период в живота му, който с времето, в спомените и в баланса на постигнатото щеше да стане един от най-хубавите.

     Варшава изглеждаше на В. по-малко мрачна отколкото при първото му завръщане преди три години. Може би поради това, че тогава беше сив декември, а сега прекрасен август. За това пък домът му го отблъсна. Наемателите, които го бяха наели преди две години, го бяха оставили в лошо състояние. Но не беше само това. Страхуваше се от семейните задължения и подсъзнателно се беше уплашил, че няма да има толкова добри оправдания за отсъствията си в семейството както в Лос Анджелес.

     След две години В. трудно позна варшавската АА. По-малко се говореше за трезвеенето, а повече за това как участниците в сбирката са пиели. Все пак АА му помагаше както преди да запази равновесие и съзрява в трезвеността си. Един петък, след сбирката, Лена каза, че на Беляни¹ умира пиян човек. В.  се обърна към човек от социални грижи, като предупреди, че в жилището е мръсотия, смрад и бардак. Колежката му се страхуваше да отиде сама, така че В. отиде с нея. Никога в живота си не беше виждал нещо такова. Това, че из гарсониерата се търкаляха празни бутилки, на пода имаше локви разлян алкохол, а по масите и в мивката непочиствана със седмици посуда, не го учуди. Помнеше го от своето жилище. Но такава задуха не познаваше. Урина и екскременти. На оповръщаното и насрано легло лежеше едър мъж над шестдесетте. Когато се приближиха, той поиска водка. Нямаха. В. му донесе чаша вода и го помоли да отиде да се измие, а те ще му помогнат да почисти. Но Пьотр не можеше да ходи, бедрото му беше осакатено. Колежката му донесе леген, за да го измие. Когато вдигнаха одеялото, видяха, че тялото му от коленете до гърдите е покрито с малки бели червеи, които го изяждаха. Изхвърлиха постелите, а после го миха, като всяка минута тичаха до банята да повръщат. Вкарването на жилището горе-долу в някакъв порядък им отне целия ден.

     Пьотр най-вече беше учуден и ги попита какво искат за това. Повтаряше, че вече са му взели парите - за алкохол. Пьотр имаше пенсия. Когато я получаваше, се появяваха колегите му, които му помагаха да я пропие, а после изчезваха, като го оставяха сам - до следващия месец. Понякога съседката му носеше нещо за ядене, друг път - дъщеря му. Колежката му обясни, че те са алкохолици, които не пият. Пьотр не го разбра.

     На следващия ден В. отново посети Пьотр. Въпреки че бяха оставили легена до леглото, той си беше вършил работата в постелята и беше спал в това. В. го изми, това беше още по-отвратително от предния ден. После смъкна Пьотр по стълбите до колата и го закара до Белянската болница. Там го приеха за по-дълго. В. го посещаваше от време на време, носеше му лакомства. Понякога не можеше да дойде или идваше късно, тогава Пьотр го ругаеше с дълбокия си бас, сякаш поради самия повод, че не се грижи за него, сякаш В. му беше длъжник. Но В. и колежката му спокойно му разказваха за АА. Понякога идваха и с още някого. Веднъж дори направиха малка сбирка около леглото на Пьотр. Когато излезе от болницата, той започна много бавно да ходи с бастун, така че го вземаха на сбирки. След известно време от него още по-силно започна да извира злоба. Беше още по-претенциозен. Но се държеше, веднъж или два пъти се запи, но после се връщаше в АА. На сбирките идваше елегантно облечен. И макар че никога не показа благодарност, казваше, че е престанал да пие, защото някой му е помогнал безкористно.

     Няколко години по-късно Пьотр умря. Замина си трезвен. Оттогава, когато В. слушаше, че някой няма шанс да оздравее, пред очите му се изправяше образът на изяждания от червеите Пьотр и казваше, че няма безнадеждни случаи - ако само някой жадува да бъде трезвен.

     Страховете на В. как ще бъде у дома се потвърдиха. Отново не се чувстваше пълноценен член на семейството. Както винаги имаше усещането, че Ева има две семейства: едно с него и друго с момичетата, и се грижи метафоричната врата, разделяща тези семейства, да бъде старателно затворена. Естествено неразбирателствата засягаха преди всичко възпитанието на децата. В отношенията на В. с Ева имаше по-малко злоба и повече отчуждение. Макар че се случваше В. да има избухвания. На другия ден след едно от тях В. подхвана постоянната си тема: че момичетата трябва да имат повече задължения, че трябва да показват повече уважение към него. Ева отговори, че тук изобщо не става въпрос за уважение, а само за това, че според В. жените са длъжни да вършат всичко вкъщи. А ако нещо не е свършено, В. реагира яростно. Дори когато сам мие или почиства, го прави, за да поддържа своята ярост.

     Уцели. Нещо във В. започна да се разпада. Призна, че тя има право, и отново помисли колко дълбоко е закодиран сексизмът. Само дето в Калифорния мислеше принципно за дискриминацията в правото и в културата, а сега започна да забелязва това в себе си. Може би наистина иска момичетата да имат задължения, приспособяващи ги към очакващите ги социални роли?

     Припомни си детството. Нали всичките три деца бяха възпитавани да слушат баща си и да пазят тишина, защото може да му пречат. В. помисли, че може би от дома си е изнесъл не само убеждението, че възрастта е правото да пиеш алкохол, но и вярата, че семейството е заради това да прави всичко за него. Когато го осъзна, най-напред го обхвана срам, но веднага почувства и някаква лекота. Сякаш изведнъж разбра дълбокия конфликт, който го раздираше. Злобата премина, настъпи спокойствие и някакво усещане за свобода.

     Обаче след няколко дена отново се вбеси на момичетата и се кара за това с Ева. Сякаш от това познание нищо не произтичаше. След няколко седмици в разговор с брат си каза, че не се справя вкъщи. Брат му го посъветва да не постъпва с децата както техния баща. Добави, че В. може да има подобни рефлекси като баща им, защото никога не се е дистанцирал от него. Може би в него продължават да съществуват болезнените преживявания от детството. Оттам и злобата към баща им, смесена с несъзнателно подражаване.

     Това В. го беше слушал преди години по време на шестчасовия разговор с психиатъра, при когото отиде да попита дали не пие прекалено много. Тогава професорът беше казал на В., че проблемите му може да произтичат от факта, че за разлика от брат си и сестра си, които бяха избягали от дома, В. никога не беше имал смелостта да се разбунтува и да се изтръгне изпод контрола на баща си. Внушаваше му и че майка му може да обича най-много от тримата именно В., защото се нуждае от него като продължение на починалия му баща.

     Но това беше този същият професор, който беше казал, че В. не трябва да се притеснява от алкохола, защото ще преодолее този проблем със силата на своето самосъзнание. Когато се оказа, че това не е вярно, В. изхвърли от главата си всичко, което професорът му беше казал. А сега брат му му го припомни. В. осъзна и че във всичките семейни ситуации се проявява неговият страшен стремеж за контрол и злобата, когато нещо се измъква изпод този контрол. Помисли, че ако не иска да има злоба и да си запази спокойствието на духа, трябва да приеме света какъвто е.

---

     Вечерта записа в дневника: Само че дали ще мога да действам, опирайки се на тези знания? Да отхвърля стремежа да принуждавам към послушание и контрол? Да показвам доброта, любов и грижовност? В главата си знам, че така трябва. Сега е време за РАБОТА. Трябва да помня да постъпвам по-иначе от баща си. Да се моля за това, да се контролирам и да записвам всичко в ежедневната равносметка. И преди всичко да прощавам. Не да се боря.

     В. не знаеше как да направи това. Но вече имаше вътрешната необходимост да се научи. В АА има поговорка, че когато ученикът бъде готов, ще се появи и учител.

     Тогава пристигна Стефан.

***

     Стефан беше поканен в Полша от Боб, този благодетел, който беше финансирал за първите полски специалисти по зависимостите обучението в Америка. Стефан беше на 52 години, от които 20 години беше пил, но от десетина беше трезвен. Беше от Исландия, но от четири години ръководеше във Флорида центъра Cornerstone² за алкохолици и техните семейства. Мото на центъра беше: Приеми ме какъвто съм, за да мога да открия какъв мога да стана. Стефан беше донесъл във Варшава плакети с този надпис на полски език. Един даде на В. веднага след като кацна на летището. В. дълго не го разбираше.

     Стефан трябваше да се срещне с терапевти във Варшава, Гнезно, Познан и Гданск. В. беше негов гид, шофьор и преводач. Удивляваше се на спокойствието на Стефан. А също и на умението му да слуша. На професионалните срещи и на сбирките на АА Стефан седеше с притворени очи и слушаше. Говореше малко, по-често задаваше въпроси, но ги насочваше така, сякаш събеседникът му сам стигаше до това, което Стефан искаше да му каже.

     В деня на отпътуването им от Познан Стефан усети у В. злоба и тъга. Попита по какъв повод. В. още от сутринта се беше спречкал с жена си. Разказа на Стефан за проблемите си.

     - Напиши какво според тебе Ева трябва да промени, за да ви е по-добре - каза Стефан.

     - Добре, ще напиша - отговори В. и продължи да си подрежда пътната чанта.

     - Сега напиши, защото сега си ядосан - настояваше Стефан, - ще успеем да тръгнем. Това е по-важно. Пиши, аз ще почакам. Седна на канапето притвори очи и вече го нямаше.

     В. се замисли кое е най-важното. Не искаше да има прекалено големи очаквания. Старателно претегляше думите, защото не искаше Стефан да си помисли, че В. е егоист.

     Накрая написа:

Ева е длъжна:

1. Да се занимава по-старателно с дъщерите. Да им отделя повече време. Не само да им показва любовта си, но и да ги учи на отговорност дори ако това понякога изисква по-твърда любов. Но да не ги контролира прекомерно. Да бъде за тях може би малко по-сурова. Всичко това изисква време.
2. Да ме допусне да прекарвам време с Наталия и с по-голямата й сестра, ако съм й нужен.
3. Да продължи да работи, но само във времето, което може да посвети на работата си. Тя трябва да бъде за нея второстепенно занимание.
4. Да си увеличи приятелските контакти.
5. Да ходи на сбирки на Ал-Анон³
6. Да ме допусне до по-голямо участие в семейните дела.
7. Да разбере, че между отделните цели и занимания в този списък може да има конфликт, но да се отнася към това като към нещо обикновено.

     Много несигурно В. подаде листа на Стефан. Той погледна първото изречение, задраска думата „Ева”, написа „Аз” и върна листа на В.

     - Заповядай. Сега вече знаеш какво трябва да правиш, за да ви е по-добре - каза.

     - Но нали това не засяга мене. Това трябваше да бъде за Ева.

     - Възможно най-много засяга тебе. Ти можеш да промениш само себе си и своето поведение. Няма да промениш Ева. Но се опитай сам да правиш това, което искаш от нея, и ще видиш, че вашите взаимоотношения ще се подобрят.

     За това В. още не беше готов. Впрочем, когато прочете този списък след години, ясно видя, че това беше манифест на сексизма и дискриминацията. Стефан, разбира се, схвана това и посъветва В. да се старае да разпознава от какво собствено се нуждае. В това ще му помогне дневник на емоциите. Всяка вечер трябваше да си записва какво е чувствал по отношение на хората, с които си има работа, с местата, на които пребивава, и със случките, в които участва. Трябва да пише вечер, защото през деня човек преживява хиляди променливи емоции, но са важни тези, които ще му останат в паметта вечерта.

     В. винаги смяташе, че има повече мисли отколкото емоции, и смяташе мислите за по-важни, но в края на първия ден забеляза, че почти не помни мислите, а помни емоциите.

     След няколко дена Стефан го помоли да му покаже записките си. Стигнаха до деня, когато В. беше записал:

     Събудих се в паника, защото вече беше прекалено късно.

     След малко почувствах облекчение, защото осъзнах, че ще успея с това, което имам да върша.

     Почувствах ярост, защото Ева беше взела колата.

     Стефан се спря на това изречение.

     - Сигурен ли си, че тогава почувства ярост?

     - Да, добре си спомням този момент. Погледнах през прозореца, на паркинга колата я нямаше, на масата ключовете липсваха, жена ми не беше вкъщи и тогава почувствах ярост.

     - Но защо си написал, че си я почувствал, защото Ева е взела колата?

     - Защото, като осъзнах, че я е взела, почувствах ярост.

     - Но ти изобщо не си бил длъжен да почувстваш ярост. Имал си избор от емоции. Можеше да почувстваш загриженост: какво е станало, че е трябвало за замине? Или съчувствие: аз тук мога да си спя, а тя трябва рано да пътува някъде. Можеше да почувстваш облекчение: като нямам кола, мога още да си поспя. А ти от цялата гама емоции си избрал яростта. Знаеш ли защо?

     - ?

     - Сигурно е било така. Най-напред си видял, че колата я няма. Уверил си се, че никой не я е откраднал, а я е взела Ева. Тогава си помислил: „Как смее да вземе колата, без да пита!” И едва тази мисъл ти е произвела яростта.

     Стефан каза на В. да не използва в дневника си думите „защото” и „понеже”, тъй като те го освобождават от отговорността за неговите емоции.

     - Като казваш „защото Ева”, я обвиняваш за своите емоции. Като пишеш дневника, не питай и „защо” си почувствал нещо. Като попиташ, ще намериш виновен. Винаги пиши: почувствах нещо, когато стана това и това. Почувствах ярост, когато, а не защото Ева взе колата. Като пишеш „когато”, не обвиняваш никого, не се оправдаваш, поемаш отговорността за своите емоции.

---

     - Но нали цялата наука се основава на търсенето на причинно-следствените връзки. Нещо става, защото го е предхождало нещо друго. Така опознаваме природните закони, благодарение на това можем да действаме и да предвиждаме последствията от нашите действия.

     - Не познавам природата - отговори Стефан. - Може би това се използва там. Но за емоциите и за междучовешките отношения - не. Тук трябва да се поема отговорност за своето поведение и чувства. А освен това е добре, че не можем да обвиняваме другите за чувствата си. Защото, ако те наистина са ги причинили, тогава бихме били безсилни. А така можем да избираме нашите емоции и да ги управляваме.

     - Как?

     - Именно така, както ти подсказах за случая с Ева и колата. Опитвай се винаги да разбиеш емоциите на предхождащата ги случка и на това, което си помислил за тях. В тази мисъл е и ключът към емоциите. Когато не си видял колата, още си имал избор. Помислил си „как е могла” и вече си нямал избор. Произвел си ярост. Но си имал избор за това какво ще си помислиш.

     Като изследовател на правата на човека В. почти професионално се занимаваше със свободата и отговорността. За първи път забеляза, че ключът за отговорната свобода може да бъде и в заместването на думата „защото” с думата „когато”.

     Стефан го посъветва и да не бърка емоциите с мислите. Можеш да напишеш: Когато си помислих как тя е могла, почувствах ярост. Или: Когато помислих защо е трябвало да излезе толкова рано, усетих съчувствие. По този начин трябва да търсиш хармония между мислите и емоциите. И преди всичко трябва да избягваш думите, които замъгляват облика на емоциите ти. Подобни на „защото”, „защо” и „понеже” са думите „винаги” и „никога”, защото това са думи абсолюти, които вкаменяват мисленето и ни отнемат свободата: нямаме избор, когато смятаме, че нещо се случва завинаги или няма да се случи никога. Не си струва и да се използва думата „ще се опитам”.

     - Trying is lying - да се опитваш, е като да лъжеш. Или правиш нещо, или не, а когато казваш „ще се опитам”, или увърташ, или се опитваш да се измъкнеш от отговорност - казваше Стефан.

     Съветваше още В. да не използва думата „длъжен”. Прекомерно използвана, само по себе си натрапва чувството за задължение, предизвиква бързане и стрес. Използвано спрямо другите, ражда очаквания, а в случай на неизпълнението им - фрустрация и гняв. Нямаш влияние върху това какво ще направят другите, следователно не им налагай и задължение. Като правиш така, се опитваш да ги контролираш, а всеки стремеж към контрол свършва по един и същи начин - загуба на спокойствието.

     Всичките тези думи замъгляват емоциите и правят невъзможно честното комуникиране между хората на емоционално ниво. А само такава комуникация има смисъл. „Повярвахме, че проявяването на емоции е доказателство за слабост. По същество слабост е тяхното непроявяване. Не трябва да се страхуваме от емоциите, нито да се срамуваме от тях, тъй като всички емоции са нормални и всяка носи в себе си важна информация. Когато я блокираме, ще се лутаме” - каза Стефан и посъветва В. да сподели с Ева своя страх за бъдещето на тяхната връзка. Когато В. направи това, Ева каза, че има подобни страхове. Тогава можеха да се замислят какво да направят съвместно, за да ги намалят. Това подейства. Поне за известно време. Стефан добави, че за добрата комуникация с другия са необходими само три умения. Първото е да слушаш. Второто е да слушаш. И третото е да слушаш. В. осъзна, че в неговото комуникиране доминират три неща - да говори, да говори, да говори. Реши да се научи да слуша.

     Стефан забеляза у В. и предпоставки за съзависимост. В. беше изненадан, защото никой в семейството му не беше алкохолик. Стефан каза, че това не е задължително. Търси симптомите, без да питаш откъде са се взели. Виждам у тебе много поведения, характерни за децата на алкохолици. Попрочети за това. (И подари на В. книгата на Мелъди Бийти Co-dependent No more⁴) Виж колко си впечатлителен от това какво говорят другите за тебе. Колко безумно държиш на непрекъснато уважение от страна на Ева. Помни, че в твоя живот най-важният човек си самият ти. И едва след това идват другите - казваше Стефан.

     Преди заминаването си Стефан каза на В. още, че любовта е доверие и уважение към другия. В. веднага включи тази дефиниция на любовта към сутрешната си молитва. А вече на летището, след преминаването на паспортния контрол, Стефан се обърна към В. и каза: Помни, че ти си най-важният. Затова бъди добър към Ева.

***

     През първите дни на воденето на дневника, още по време на престоя на Стефан, В. непрекъснато искаше да знае защо чувства нещо. Прочете записките си на Стефан, а той каза: Помни, че си господар на емоциите си. Не се старай мимоходом да вмъкваш извинения защо нещо чувстваш. Пиши с прости разказни изречения. Не оценявай емоциите, защото няма добри и лоши, всичките са необходими. Разбира се, можеш да искаш да направиш нещо, за да не усещаш някои емоции или да не ги усещаш прекалено често, или прекалено интензивно. Именно в това ще ти помогне дневникът.

     На третия ден вечерта въпреки умората с любопитство седна да пише в дневника. Това става приключение за опознаване на самия себе си, отбеляза. Стефан беше посъветвал В. да прочете записките си в дневника чак след седмица. Тогава дневникът ще ти каже много за тебе, какво чувстваш, от какво се нуждаеш. Но В. не чете. Страхуваше се. Стефан беше си заминал и той нямаше към кого да се обърне. Най-накрая, след близо месец, го прочете. Подчерта емоциите и ситуациите, в които ги бе усещал, изписа всичките и после ги систематизира. Отне му два пълни дена, докато накрая видя картината.

     Най-често чувстваше страх. Изненада се, че не знаеше за това. Страх почти нямаше в ежедневните записки от Калифорния. А сега се оказа, че често се чувстваше уплашен, дори и преди среща с нови хора и в нови ситуации. Чувстваше страх, когато трябваше да направи избор, да вземе решение. Но преди всичко чувстваше липса на сигурност и страх от семейството. Многократно, като стигнеше до дома си, започваше да се страхува. Но не го признаваше, защото нали мъжът не трябва да се страхува. И тогава превръщаше страха в гняв. Когато се качваше в асансьора, се страхуваше как ще бъде вкъщи, как ще го приемат. Какво ще кажат. Когато излизаше от асансьора, вече не чувстваше страх, защото го беше скрил под гнева. Сега вече чувстваше ярост и нападаше.

     Ярост чувстваше и тогава, когато нещо не вървеше, както го е намислил, и когато не успяваше да реализира идеите си. Чувстваше злоба, когато който и да било критикуваше поведението му. Но я нямаше, когато слушаше критични забележки за работата си, защото приемаше такава критика и умееше да я използва. Беше го яд на себе си, когато си губеше времето, когато се подмазваше на хората и когато реагираше с крясъци на някоя случка. В такива случаи, също както при скандалите, гневът се примесваше със страх. В. забеляза и чувство за вина, особено тогава, когато спеше прекалено дълго, прекалено много ядеше и когато не отделяше време на дъщеря си. Когато се срещаше с непознати, се правеше на шут, а после също имаше чувство на вина. От друга страна, когато чувстваше гняв, страх или силно чувство за вина, бягаше в съня или в преяждането. Един ден записа нещо за гнева, а в следващото изречение: I felt hunger with that anger, тоест От този гняв почувствах глад. В. се чувстваше виновен, колкото пъти забележеше, че е направил обратното на това, което го беше посъветвал Стефан. Особено когато не даваше на семейството си любов, когато избухваше и се опитваше да контролира другите.

     В. си отбеляза ситуациите, в които се чувстваше добре. Когато се държеше сигурно, говореше това, което мислеше, не се поддаваше на натиска на другите. Също когато питаше, а не поучаваше другите, особено децата. Чувстваше удоволствие, когато работеше, а също и когато прекарваше времето си с хора, с които се чувстваше сигурно. И разбира се, когато ставаше рано, правеше гимнастика, медитираше, а също когато се разхождаше. Дневникът на емоциите потвърди, че В. обича да се разхожда, особено в гората, да играе тенис, да ходи по музеите, да яде в ресторант и да се намира в компанията на хора, с които се чувства сигурно. Забеляза, че в това няма нищо особено, като че ли всеки обича това. Особеното може би беше това, че В. необикновено рядко правеше това, което обича.

---

     Обобщи това с думите: Прави го! Стана така, както предвиждаше Стефан: дневникът му разказа за него самия. За това какво трябва да прави и какво - не. В. повярва на Стефан, че няма добри и лоши емоции, но забеляза, че емоциите се делят на болезнени и приятни. Така че подчертаваше с червен молив ситуациите, в които чувстваше гняв, страх и чувство за вина, а със зелен тези, в които чувстваше радост, благодарност и сърдечност. И вече знаеше, че ако „прави червено”, ще живее в страх и злоба. А ако иска да запази покоя на духа си, трябва да прави колкото се може повече от това, което подчертава със зелено.

     Веднъж седмично четеше поредните страници от дневника. След известно време забеляза, че почти напълно изчезна страхът, който плътно изпълваше страниците от предишните седмици. Сякаш самото негово разкриване обезвреждаше страха. Разбира се, продължаваше да се страхува от конкретни неща и заплахи например, когато вървеше през гората по време на буря или когато на улицата без никакъв повод го спираше милиционер, но вече не се будеше с неопределения страх какво страшно ще донесе денят. Не се боеше вече да се връща вкъщи. Затова пък съвсем не намаля гневът, може би дори се увеличи. Спиралата на гнева сама се навиваше, водейки още по-често до избухвания. Понякога злобата му приличаше на пасивна форма на обидите, които изяждаха В. отвътре. В трудни ситуации В. се справяше незле. Но несравнимо по-зле беше в дреболиите, когато някоя от дъщерите му мрънкаше или не правеше това, което я беше помолил, когато Ева не се съгласяваше с неговото мнение. Тогава се нервираше, избухваше, а после още повече съжаляваше, защото знаеше, че нямаше за какво да се сърди. Често това беше труден за овладяване рефлекс. Сякаш гневът беше поведение, заучено само за това да прикрива страха, който по-рано го управляваше скрито. Сега това поведение остана, но вече без страха. В. реши да се опита да се отучи.

     След няколко месеца В. забеляза, че в резултат от воденето на дневника има повече самосъзнание, малко повече търпение и акцептация. Успяваше да забележи грешките си, да ги признае и се стараеше да възмезди пострадалите. За най-голям недостатък му се струваше непрекъснатият стремеж да контролира всичко и всички около себе си, особено семейството. Забеляза и огромния критицизъм, особено спрямо майка си. Полезна щеше да му бъде малко повече толерантност и умение да слуша другите, а не непрекъснато да им говори и да ги поучава.

     Но същевременно забеляза, че недостатъците му се появяват в дневника в следващите седмици, сякаш самото осъзнаване не даваше голям резултат. Нуждаеше се от програма за работа над себе си и промяна на конкретни поведения, водещи към неприятни емоции. На първи януари взе решение, че през 1988 г. всекидневно ще проверява намаляват ли страхът и чувството му за вина, дали намаляват гневът, ядосването, критицизмът и стремежът да контролира другите; осъзна, че средството против тези недостатъци може да бъде още повече страдание и реши да обръща внимание и на това. Трябва и да внимава да не се ангажира прекомерно с чужди проблеми и за прекалената зависимост на самочувствието си от това какво мислят другите за него. Реши и да не бяга повече от живота, като се прави на шут и дърдори непрекъснато, преяжда или спи. Вместо това трябваше да се изправя пред трудните ситуации, да говори открито какво смята и какво чувства. Да не говори прекалено много, повече да изслушва. Завърши своето решение с два съвета на Стефан: да слуша и да помни, че любовта е доверие и уважение.

***

     От отпътуването на Стефан В. не само си водеше дневник на емоциите, но четеше и книгите, които му беше оставил Стефан; за други молеше приятели от Америка или купуваше по време на задграничните си пътувания. Това не бяха научни или теоретични книги, а практични, говореха не само за проблемите, но и за решаването им. За това какво да правиш, как да се променяш. В книжарниците най-често се намираха по рафтовете с надписи популярна психология или самопомощ. В Полша тогава още нямаше такива книги дори такива рафтове в книжарниците. В по-голямата си част бяха нови книги, издадени неотдавна. Някои от тях бяха много помагащи, други - по-малко. Едни отидоха в забвение, други като Никога вече съзависим на Мелъди Бийти по-късно направиха зашеметяваща кариера. Но всяка помагаше по някакъв начин на В., макар и не винаги тази помощ да беше моментална. Понякога едва след години забелязваше, разбираше и реализираше това, което по-рано беше прочел.

     В началото искаше да разбере повече за емоциите, които трябваше да записва, и прочете The Language of Feelings (Езикът на чувствата) на Дейвид Вискот. Авторът разглеждаше чувството на обида и предизвикващите я загуба, безпокойство и страх, гняв, вина и депресия, която според него е резултат от натрупването на всичките тези чувства. В друга от брошурите на полските психолози намери десетки чувства, които не умееше особено да различи едно от друго. Реши в дневника да се придържа към седемте основни чувства, които беше научил във Фермата: радост, тъга, страх, гняв, срам, чувство за вина и самота.

     В края на ноември В. започна да работи над съзависимостта, на която му беше обърнал внимание Стефан. Забеляза я в дневника на емоциите под различни форми. Чувстваше се отговорен за всичко, което се случва около него. Когато пътуваше из Полша със Стефан, понякога се срамуваше от това как изглеждат сбирките на АА, върху които той изобщо нямаше влияние, и тогава, когато полските домакини тъпчеха гостенина с прекалено много храна. И много други неща предизвикваха у В. чувство за вина; чувстваше се виновен, когато влакът закъсняваше, и тогава, когато нямаше билети за театър. Видя огромната си зависимост от настроенията на Ева и от приемането му от другите хора. Не можеше на никого нищо да откаже дори когато това водеше до огромни разходи и лишения за самия него. А същевременно се стараеше да контролира всичко и всички, особено хората, за които се чувстваше отговорен. Тоест всички.

     На първи декември В. започна да чете книгата на Мелъди Бийти Никога вече съзависим. Книгата започва с историята на Джесика, жена на алкохолик, чиито непрестанни опити да контролира пиещия си мъж водят до това тя да занемари себе си, дома си и децата си и до усещането за катастрофа. Светлина в тунела забелязва едва когато се идентифицира с други съзависими. Подобни са историите на Патси и Шерил, дори и на Джерард, така засегнат от изневярата на жена си алкохоличка, че не може да се освободи от подозренията си спрямо следващата си, обичаща го всеотдайно, партньорка. В края на втора глава авторката съветва читателите сами да напишат дали и с какво се идентифицират.

     В. веднага имаше трудности с това. Нито родителите му, нито брат му и сестра му, нито жена му или предишната партньорка не бяха зависими. Записа само, че се идентифицира с опитите да контролира децата и Ева. А също и със свръхчувствителността си към настроенията на другите. С интерес прочете дефиницията: Съзависим е онзи, който е позволил да бъде повлиян от поведението на друг човек и е обсебен от идеята да контролира поведението на този човек⁵. В тази дефиниция не се говореше за алкохолизма на другия човек, така че В. почувства, че може да се отнася и за него. За свое ползване предпочиташе да говори за ситуации на съзависимост, проявяващи се, когато той прави равносметка на друг човек и обсесивно се старае да контролира неговото поведение. Именно така постъпваше В. спрямо своето семейство и майка си. С другите съзависими го свързваше стремежът В. да контролира хората около себе си, слабо очертаните граници около себе си и гневът. Не намери обаче у себе си качеството съзависимостта да прогресира, сякаш това бяха някога заучени реакции, от които сега може да се избави.

     В. съзнаваше, че това ще бъде трудно. Но се надяваше, че чрез промяната на мисленето ще може да повлияе на своите емоции, а така и на постъпките си. Рефлексите ще престанат да го ръководят. Започна да описва от какво се притеснява, когато мисли за хората, които иска да контролира. Притесняваше се за бъдещето на момичетата. За техните отношения с него. Но докато пишеше, осъзна, че най-нормално искаше да контролира децата, а всичко останало беше рационализиране. След малко помисли, че иска да контролира, зашото се страхува. Главно от това, че децата ще му отнемат чувствата на Ева. Излизаше, че под грижата за бъдещето на децата можеше да се крие най-обикновена ревност, а под мнимата загриженост за Ева забеляза страхът дали е достатъчно обичан.

---

     Почувства се глупаво. Под своята привързаност видя страх, произтичащ от огромното му его, и като резултат от този страх стремежът всички да правят това, което се харесва на него. Струваше му се, че е готов да се освободи от това. Но не знаеше как. Мелъди Бийти съветваше да не се вземат решения и да не се прави нищо по време на нервна криза. Нищо да не говориш, да отидеш на разходка, да си вземеш вана. Да се изолираш. Да не даваш на нищо прекалено голяма, драматична тежест. Вярно е, че много от нещата, които се случват около нас, са тъжни, изключително неприятни и противни, но единственото нещо, което може да бъде наречено края на света, е самият край на света⁶. Да не вземаш поведението на другите (или дори отхвърлянето от тях) за мярка за собствената си стойност.

     В. се отъждестви с много конкретни черти на съзависимостта. Една от тях беше избавянето на другите от потиснатостта, помагането и уреждането на проблемите им. Без учудване прочете, че тези поведения могат да произтичат от чувството за малоценност и удовлетворяват потребността да бъде значим. Но от собствен опит знаеше, че това чувство е краткотрайно, хората, на които помагаше, не обичаха много да бъдат благодарни, което предизвикваше у В. обида. Реши да започне да се учи да казва „не”. Но когато пристъпи към упражненията, зададени от авторката, В. забеляза напълно различна картина. Бийти молеше читателите да напишат всички свои задължения - в работата и вкъщи. А после да напишат задълженията на колегите и членовете на семейството си. Всички задължения, които написа, се отнасяха за работата. Това впрочем не бяха задължения към шефовете или колегите му, защото такива В. нямаше, а спрямо собствените проекти и писателски задължения. Вкъщи се измъкваше от всички задължения. Помисли, че вкъщи не е съзависим, а най-много болезнено егоцентричен и егоистичен.

     Чак до края на февруари В. ежедневно чете книгата на Мелъди Бийти, изпълнявайки намиращите се в нея упражнения. Учеше се да взема решения според собствените си нужди и да поставя собствени цели. Състави списък с проблемите за решаване, подробен план на промените, които трябва да направи в своите нагласи и поведения. Но всичко това го направи на хартия, а не в живота, защото в живота все по-силно усещаше блокадата на по-нататъшното си развитие, каквато представляваха скоро забелязаните напластявания гняв.

     Прочете много по темата. Най-подхождаща на убежденията му беше рационално-емоционалната поведенческа терапия, в съкращение РЕПТ, измислена от Албърт Елис⁷. Според него ние сами се ядосваме с това, което си говорим. Най-често това са мисли, че някой не трябва да ни се противопоставя, че някой трябва да се държи така, както ние искаме, че някой е лош, когато не се държи така, и тогава заслужава наказание. РЕПТ се състои в това да се промени това мислене.

     Въоръжен със знанията, В. пристъпи към писането на дневник на гнева. Реши да описва в него всеки случай на гняв, като обръща внимание на тяхната честота, тоест колко време е минало от предишното избухване и агресия и времетраенето на гнева. Отбелязваше и до коя степен на гнева е достигнал. Най-важно обаче беше да обръща внимание на това какви мисли съпътстват избухванията на гнева. Дали това беше катастрофизъм, тоест убеждението „стана нещо страшно”, дали гняв, че не е получил това, което е искал, дали някой му се беше противопоставил или критикувал, дали не е дал на някого право на грешка. А може би беше агресивен, защото не можеше да бъде асертивен? Или гневът беше съпътстван от самосъжаление, страх или чувство за вина? Или осъждането на някого. Пишеше и дали е дал на другия правото на гняв, когато сам е искал нещо от него. А може би беше забравил, че хората имат право да бъдат невротични и щури. А може би е очаквал от света справедливост? После се замисли дали е направил всичко, което е могъл, за да предотврати лавината от злоба. Например дали е преброил до десет? Важен елемент от дневника беше изследването на вида страх, който може да лежи в основата на гнева. Дали това беше страх от отхвърляне и загуба на любовта? Или страх от загубата на контрола? А може би заплаха за чувството му за собствената ценност? В обобщението В. написа какъв е резултатът от гнева, какво би променил, ако можеше, и какво е научил от анализа на конкретната случка. И накрая какво може да направи с това сега. И сумарно при всеки инцидент на гняв имаше да обмисли петнадесет точки. В дневника засягаше само тези точки, които трябваше да се приложат към дадения случай.

     Първия ден написа:

     Неделя, 20 март 1988 г.

     Бях на Каспрови⁸ с треньора, който по време на спускането ми крещеше. Когато спряхме, неколкократно му казах пред хората с остри думи, че не желая да ми крещи за собствените ми пари.

     Инцидентът беше кратък. Веднага се ориентирах, че съм казал нещо неподходящо и започнах да се обяснявам. Ядосан бях относително кратко. Сякаш гневът отлетя с думите. Но веднага след това ме беше срам.

     Достигнах петото ниво на спиралата на гнева: „Ти си лош човек, защото ме ядосваш”. Не мислех обаче за това по някакъв начин да го накажа, макар че сега, докато пиша, ми се струва, че публичната критика беше форма на наказание.

     1.Гневното избухване със сигурност беше придружено от следните мисли:

     - Страшно и недопустимо е, че той ми крещи; нали при такива крясъци нищо не мога да науча.

     - Не е така, както аз го искам. Той ме учи не така, както аз искам да ме учи.

     - Разбира се, това, че ми крещеше, беше най-доброто доказателство, че не е съгласен с мен, критикува ме и това ме ядосваше.

     - Със сигурност под това има скрит страх. Страх от планината, страх от спускането.

     - Може би бях агресивен, за да прекратя неговото крещене.

     5. Съпътстващи емоции. Обвинение. Обвинявах го за това колко лошо се спускам. Имах и малко чувство за вина поради това, че предния ден се спуснах от Каспрови сам, без треньора.

     6. Забравих за това, че хората имат право да бъдат невротични и щури.

     7. Забравих да преброя до десет и да задържа лавината от злоба.

     8. Моите грешки:

     - липса на толерантност и чувство за хумор (можех на него и с него да се смея на моето каране);

     - страх;

     - катастрофизъм (колко страшно, че ми крещи);

     - не беше така, както аз исках;

     - не му дадох право да бъде себе си;

     - не преброих до десет.

     9. Мисля, че под гнева беше преди всичко моето его (публичното крещене на треньора по мене породи срам и страх какво ще си помислят хората за мен).

     10. Какво можех да направя? Можех да преброя до десет. Преди това можех да призная, че треньорът има право да покрещи. Още по-рано можех да си спомня, че обучението по ски каране е дълъг процес от проби и грешки; понякога е по-добре, друг път обаче отново по-лошо.

     11. Резултатът от моя гняв беше чувството за вина и срам. Треньорът също се ядоса. Въпреки това престана да ми крещи и оттогава карах по-добре.

     12. Научих, че трябва да внимавам и при такива дребни неща. Можех да се отпусна и да се смея на това. И със смях да помоля треньора да не ми крещи.

---

     Този дневник на гнева В. води до юли. Най-много записки засягаха отношенията в семейството. Само понякога се ядосваше на други хора, на полицая, който го накара да се премести от мястото, където В. искаше да паркира, или на келнера, който го накара да си остави якето на гардероб. Много често гневът беше предхождан от бързане. Почти винаги гневът беше придружаван от преувеличаване на обидата, от убеждението, че той има право, и от чувството за превъзходство. Обикновено гневът придружаваше дреболиите: когато майка му не е опаковала навреме буркана със сельодка за рождественската закуска, когато партньорката му по бридж го критикуваше, че е анонсирал със слаби карти; понякога гневът беше реакция на една дума. Много често беше продукт на мисли, възникващи в главата на В. без външна причина. Негативните мисли, самосъжалението и обвиняването бяха механизмът, превръщащ гнева в трайни обиди и поддържащ тези обиди.

     От другата страна на същата тетрадка В. водеше друг дневник. В него описваше ситуациите, когато се справяше с фрустрацията и нарастващия гняв. Веднъж пиян негов познат се държеше агресивно в компанията. През главата на В. премина мисълта дали да не го удари. Но си помисли, че онзи има право да бъде ненормален. Друг път В. стоеше на дълга опашка да остави ските си на гардероб в Кужнице⁹. Треньорът го чакаше в колата, а В. беше закъснял за обяда. Опашката се влачеше като охлюв, а в добавка скиорите, спускащи се от Каспрови, подаваха ските си на стоящите на опашката познати. В. чувстваше нарастващия си гняв, мислеше дали да не разгони подаващите ските си, или да наругае управителя на хижата и да каже, че в пиковите часове там трябва да работят повече хора. Вместо това си помисли, че треньорът ще почака, а той ще си стопли обяда сам, и започна да си припомня качествата на хората, изпълнени с гняв. Гневът и нетърпението преминаха бързо.

     Правилата бяха прости: да даде на другите правото да вършат и говорят това, което не му харесва. Да не смята, че винаги има право и особено правото му да не се смята за универсален принцип. Да откъсне вниманието си от причинителя на гнева и да помисли за нещо друго. Да не обвинява другите, а да признава собствените си грешки и приноса си за фрустриращата ситуация. Да помисли, че нищо страшно не е станало. Ако В. помни това, ще успее да овладее обхващащия го гняв. Но не винаги помнеше.

     След всяко поредно гневно избухване В. имаше усещането за катастрофа и неефикасност на работата си. Но когато през юли погледна записките си, видя, че се ядосва по-рядко, по-малко интензивно и гневът трае по-кратко. Впрочем най-добрият начин да се справя с гнева бяха именно вечерните записки, в които успяваше да види проблема в правилните пропорции. Нещо повече, когато преставаше да си води дневника на гнева, много скоро той се завръщаше. Сякаш гневът беше рефлекс, който се появява независимо от В. и над който трябва да се работи непрекъснато.

     Впрочем не само над гнева. По време на престоя си в Закопане В. искаше да подреди и семейните си проблеми. Да ги погледне от дистанция и да види какво може да промени и какво трябва да приеме. Отново си записваше, този път не в тетрадка, а на отделни листове, които после можеше да подрежда свободно според това какво е чувствал, от какво се е притеснявал и какво е мислил за живота в семейството. Измисляше си правила за организиране на домашния живот и изисквания спрямо децата. С огромен труд изясняваше собствените си потребности, защото от дете не се чувстваше добре в семейството и не знаеше какво добро може да се очаква от което и да е семейство.

     Тази работа беше прекъсната от телефонния разговор с Ева. По време на разговора В. направи извода, че за Ева ключът за тяхната връзка трябва да бъде промяната в самия него. Той трябва да ги приеме такива, каквито са, а не непрекъснато да критикува, оценява и потиска. Когато В. каза, че изглежда, че само той трябва да се промени, Ева му подсказа да започне от чувството за хумор. Когато спомена за чувството за сигурност във връзката, Ева каза, че не тя си е тръгвала. В. трябваше да й признае, че има право, но упорстваше, че техният проблем е класически пример за семейство, което се разпада, след като алкохоликът престане да пие. Единственият начин за справяне е да предефинират ролите в семейството, в което можеше да помогне на Ева общността на Ал-Анон. Ева не реагира на това.

     Като приключиха разговора, В. най-напред почувства страх, че дистанцирането не му е дало нищо, защото Ева е приела това за проява на неговата неуравновесеност и прекалени очаквания. Тогава почувства още по-голям страх, че тяхната връзка може да се разпадне. Започна да се съмнява дали изобщо знае какво иска. И разбира се, гняв, че не е станало така, както иска той.

     Отиде на разходка към долината Бялего. Беше пусто. По клоните на дърветата още имаше сняг. В. почувства спокойствие. Не чувстваше нито съжаление, нито гняв. Осъзна, че не може да разчита на принудителни промени в поведението на Ева и на децата. Реши да приключи със заблужденията и да напише какво му пречи вкъщи. Какво от него може сам да промени. Какво може да приеме и какво - не. Ще види какво ще излезе от тази равносметка и тогава ще вземе решение относно бъдещето на връзката, съобразявайки се изключително със себе си.

     Върна се по-спокоен. Отново позвъни на Ева, този път помила. В. също. Предложи да се срещнат на средата на пътя. Но вече знаеше, че той трябва да се промени. Вечерта записа: Може би днес съзрях дотолкова, че да призная, че в мен, а не в Ева или в Магда, или в Наталия е ключът за моето собствено щастие. Слава Богу.

     На другия ден В. купи още една тетрадка и започна да анализира своите обиди. Осъзна, че повечето негови обиди спрямо Ева произтичат от собствената му липса на сигурност и от страховете от отхвърляне. Те предизвикваха свръхчувствителност, през призмата на която навсякъде виждаше липса на интерес и любов. Другите обиди произтичаха от очакванията, че Ева трябва да разпознава емоционалните му нужди дори когато той нищо не й казва.

     После преписа фрагмент от писмото на Люан, семейна приятелка от Америка. В. й беше писал в края на годината, като изля жалбите си от своята семейна ситуация. Цели 18 години Люан беше възпитавала пет деца от първия брак на мъжа си. Тя написа, че писмото на В. я натъжава поради болката, която В. споделя с нея, и същевременно я забавлява поради сходството на преживяванията на всички хора, на които се случва да възпитават чужди деца. За децата живеещата далече майка е съвършена по природата си. Години наред Люан беше слушала изрази от рода: Моята майка никога не ме е карала да си оправям леглото.

     Моето спасение - пишеше Люан - беше чувството за хумор. Често просто ме забавляваше нашето предназначение. Та нали тези деца също така, както и аз, не искаха да споделят с мен дома си. Все пак смятам, че за мен беше важно това да бъда «възрастна». Тоест някой, който може да приеме безкрайното количество обиди, атаки и други актове на враждебност и да продължи да функционира, утешавайки се с мисълта, че все пак някога тези деца ще си тръгнат от дома, а аз и мъжът ми ще останем заедно. И макар че онова семейство на Люан се беше разпаднало, В. прие тези думи като утеха. Също както съвета да изхвърли всичките намерения да играе за Магда ролята на баща. Същевременно има право да очаква уважението, полагащо му се като на съпруг на нейната майка.

     В. се върна към своите бележки относно организирането на живота у дома. Стигна до извода, че може да се съгласи с това, че вкъщи се чувства, сякаш не е от семейството. Призна, че за да се почувства по-добре, трябва да прекарва повече време с Ева и децата. Можеха да му помогнат и малки организационни промени, макар и такива да си направи вкъщи работно място - например да постави бюро в ъгъла на спалнята, така че да не трябва да излиза от вкъщи, за да напише и най-малката статия. Реши да настоява поне един път дневно всички да ядат заедно. Не си даваше сметка, че именно на него ще му бъде най-трудно да го изпълнява. Можеше да се съгласи и с не изпълняването от децата на домашните задължения, въпреки че това представляваше за него проблем. Смяташе, че може да се определи някакво количество такива работи и ясни, не много болезнени, но прилагани последователно последствия. Искаше да помоли Ева да му отделя повече време, да му обръща повече внимание и да показва повече топли чувства към него.

---

     Сега В. започна да се подготвя за разговора, който искаше да проведе с Ева, като се върне вкъщи. Знаеше, че няма да бъде лесен, но пък се учеше на умението за конфронтация. Напомни си да избере подходящо време и място. Да бъде сериозен, решителен, но любящ. В самото начало на разговора трябва ясно да представи своите притеснения и въпроси. Трябва да дава конкретни примери, без да казва, че някой нещо прави „винаги” или „често”. Защото от „винаги” лесно може да се подхване една нишка, върху която да се съсредоточи разговорът. Трябва да говори от първо лице, като използва думата „аз”, а никога „ти”. Аз чувствах това и това, а не ти си такава и такава. Не трябва да задава въпроси, а да предлага конкретни и възможни за приемане решения и да каже, че сам ще направи всичко, което е необходимо, за да ги изпълни. Не трябва да настоява за приемане на всички негови предложения, а да търси разумни компромиси. Накрая е добре да покаже задоволство от разбирателството.

     В. се страхуваше, че по времето на такъв труден разговор може да се ядоса. Записа си да си говори тихо, за да овладее емоциите и да запази здравия разум. Чувствам, че се ядосвам. Време е да се отпусна и да намаля темпото. Ако избухна, няма да ми помогне в тази ситуация. Това, че се ядосах, не означава, че трябва да продължавам да бъда ядосан. Мога да се успокоя. А защото нервите от другата страна също не служат на разговора, запомни, че той самият трябва да представлява пример за спокойствие, да слуша Ева внимателно и със симпатия, да й осигури чувство за сигурност, да не я притиска в ъгъла, да не я компрометира и никога, ама никога да не казва: Аз ти казах.

     В. осъзна със страх, че по време на разговора преди отпътуването беше нарушил всички тези правила. Поставяше изисквания, осъждаше изцяло и без конкретни обвинения, говореше за нея, а не за себе си, и не предложи никакви решения. Сякаш искаше да избяга от вкъщи и да стовари вината върху нея. Реши в началото на разговора да се извини за това на Ева. И едва тогава да представи предложенията си, които беше прецизирал в Закопане. Но вече имаше ясното съзнание, че не иска да се изнася от дома си, че бракът за него е по-важен от другите неща и че няма намерение да се кара за това какво може да приеме или сам да промени.

     След завръщането си във Варшава в събота, 26 март вечерта, В. намери вкъщи такива промени, сякаш Ева беше прочела мислите му. В ъгъла на спалнята стоеше бюро за него. Своето Ева беше поставила в ъгъла на хола. В. беше доволен, но несигурен. Ева също. Не започнаха сериозен разговор. Радваха се от връщането на В.

     На другия ден В. дълго се бори с опасенията от разговора с Ева. Отиде на сбирка на АА, а после при майка си, сякаш искаше да отложи връщането си у дома. Едва вечерта започнаха разговора. В. бързо забрави за своето обучение и записки. Не можа да се ограничи с изразяването на своите емоции и задаването на въпроси, а предявяваше искания. Стараеше се да избегне оценките и дразнещата критика спрямо Ева, но и така говореше каква е тя, а не какво той чувства. За щастие по време на разговора не се ядоса много. Не беше и гневен. През цялото време си повтаряше, че Ева има право да се противопоставя и дори да отхвърля неговите молби. Също й трябваше и време, за да премисли. С това разговорът приключи, като оставиха останалото за времето, когато се разберат по засегнатите проблеми.

     В. беше спокоен, макар и тъжен. Малко съжаляваше, че от неговата уста излезе ултиматумът. Каза, че това е и негов дом, който трябва да бъде и техен, и че има право на своите порядки. От друга страна, се радваше, че най-накрая беше изказал своите страхове и потребности. И от това, че не се беше ядосал. Макар че след завършването на разговора сърцето му бумтеше, в него нямаше гняв.

     В понеделник В. дълго не можа да се разсъни. По-скоро не искаше. Беше трудно подвижен, сякаш организмът му се защитаваше от необходимостта да стане. Отново се появи усещането, което никога нямаше в Закопане, че по-добре да избяга в съня, отколкото да погледне деня в очите. Когато най-накрая стана, имаше махмурлук след вчерашния разговор и страх от срещата с Ева. А също и страх дали е правилно, че не е отложил всичко това. След малко си спомни за необходимостта да бъде решителен. А също така, че не трябва всичко да е така, както В. иска. Съгласно съветите на Стефан В. сподели своите емоции и каза с какво не може да живее. Сега тя има избор; може също да предложи и други решения. Още веднъж си помисли, че Ева има право да се противопоставя и да се ядосва, а той трябва да чака, изпълнен с топли чувства, какво ще направи тя. Обзе го благодарност за това, че беше имал смелостта да започне конфронтацията и да запази относително спокойствие.

     Разговорът не донесе практически резултати. Така, както беше писала Люан, дребните, но нервиращи домашни проблеми той реши с течение на времето. Вече не се връщаха към разговора и не се конфронтираха. След известно време, когато Магда заживя при баща си, В. се почувства виновен. От Ева се излъчваха смесени чувства на любов и гняв по негов адрес.

     Въпреки това В. нямаше чувство за катастрофа. Може би самият разговор даде изход на гнева и обидите. Чувстваше ефекта от своята работа - повече асертивност и умение да контролира спиралата на гнева. Макар че му се случваше и да има избухвания, те бяха по-редки и по-малко интензивни от преди. Умееше да прихване негативното си мислене и да го промени в позитивно; огромна роля играеше изброяването на поводите за благодарност, за което беше разбрал преди години във Фермата. Забеляза, че вече не говори непрекъснато, а говоренето му нямаше формата на лекция и понякога слушаше внимателно. Разпозна също какво му доставя удоволствие: грижата за дома, играта на бридж, гледането на телевизия, прекарването на времето със семейството. След няколко седмици се върна към работа над себе си. Отново прегледа решенията за новата година. Повтори потребността да ограничи бъбривостта си, по-малко да говори, повече да пита и да слуша. Да внимава да не се старае винаги да има право. По-малко да критикува и да осъжда. Да продължава да работи над страха, гнева и чувството за вина и зависимостта си от това какво другите смятат за него. Трябваше и да внимава да не се крие зад щита на шутовщината и да не бяга в съня и преяждането. Записа, че в края на годината би искал да тежи под 90 килограма.

     Нови решения бяха и да обръща внимание какво говори на себе си, да отстранява негативните и да поощрява позитивните мисли и да продължи да формира решителността и способността си да отстоява своите права и потребности. Съвсем нова област беше намаляването на високомерието, което беше започнал да забелязва у себе си. Реши също да намери равновесие между работохолизма и мързела и отлагането на задълженията за последния момент. За тази цел започна подробно да планира всеки ден и да си записва плановете и решенията - за цялата година, за месеца, за седмицата. Не знаеше, че стъпва на опасна пътека, тъй като нереализираните планове ще го докарват до фрустрация и чувство за вина.

     В средата на април реши, че за подарък за самия себе си за петата годишнина от трезвеността още веднъж старателно ще премине четвъртата стъпка, тоест да премисли дълбоко, сериозно и честно досегашното си поведение. Направи това, доста набързо, във Фермата, но там го посъветваха след половин година или след година да я премине още веднъж, като обхване промените, които ще настъпят в трезвения му живот. Искаше да го направи още през януари 1984 година, но не успя. И така имаше малко време за АА, Ева и децата. Отлагаше от година на година. Но знаеше, че това са увъртания. Не изключваше, че всичките преводи, дейността в АА и много други неща правеше главно поради това да има оправдание, че отлага четвъртата стъпка.

     Като че ли се боеше от истината за себе си, която би могъл да открие. Сега обаче се захвана за работа. Мислеше, че седмица ще му бъде достатъчна. Но и след седмицата беше все още в началото. На деветнадесети април записа в дневника на емоциите: Трябва да си дам време и право за нежелание и избягване, защото на тази стъпка може да ме чакат тежки моменти. Още повече че го правеше много старателно. Съгласно указанията избягваше общите отговори и си записваше конкретни примери за поведения, в които се разкриват неговите недостатъци.

---

     Първо извади тетрадката с четвъртата стъпка, която беше изписал до половината във Фермата. В първата част бяха личните му качества, които трябваше да отговорят на въпроса: Кой съм аз? Там описваше своите плюсове и минуси, опиращи се на личните му размишления, бележките от лекциите и наблюденията на другите пациенти. Във втората част на равносметката, направена във Фермата, В. отговаряше на подробни въпроси, поместени в специално издание за пациентите. Те се отнасяха за способността за самооценка, надеждата, готовността за промяна, реализма, целенасочеността на действията, толерантността, високомерието, егоизма, желанията, завистта, гнева и мързела. Във всяка от дванадесетте категории имаше от пет до десет подробни въпроса.

     В. прочете своите отговори от преди пет години и със зелен химикал дописваше какво се е променило. Обобщи това още преди да пристъпи към работата над новата си равносметка. Забеляза напредък в много области. Като че ли най-големият засягаше честността пред самия себе си; каквото и да беше правил, помислил, изкрещял, обикновено още вечерта успяваше да разгледа в друга светлина и да види своите грешки. Умееше и да взема решения за важни житейски задължения относно съпружеството, семейството, общността на АА, работата над себе си; малко беше отслабнала тенденцията му към хипохондрия. По-добре се справяше със самотата. Вече не се поддаваше на обсесивни мисли и действия. Като че ли беше по-малко суетен и раздразнителен, изобщо сякаш по-рядко се променяха настроенията му. По-малко увърташе. Беше станал по-малко агресивен, вече изобщо не се замесваше в побои. Някога това беше сериозен проблем.

     В. престана и да рационализира своята липса на вяра; обратното - повярва в Бог, макар че предпочиташе да говори за Сила, по-висша от него самия. Престанал беше да предава и използва хората. Заедно с това беше намаляла подозрителността и почти напълно беше изчезнала ревността, която често не му позволяваше да заспи. По-рядко се сравняваше с другите и не трябваше да бъде във всичко най-добър. По-малко вземаше от другите, повече им даваше.

     В. забеляза и недостатъците, за които впрочем знаеше и над които от неотдавна работеше, но без задоволителни, засега, резултати. Най-сериозни бяха злобата и обидата, нетолерантността, стремежът винаги да има право и липсата на умения така да изразява собствените си емоции, че да не наранява с това другите. Откри и нови недостатъци, които преди не беше забелязал. Към тях се отнасяха липсата на асертивност, неспособността да си признава грешките, интелектуалната нетолерантност и егоизъм. Не умееше особено да слуша и беше нетърпелив с децата.

     В някои области В. забеляза регрес. Учеше по-бавно от преди, не беше така блестящ, както по-рано. Беше загубил старата си сила да убеждава. По-трудно му идваха решенията на практическите житейски проблеми, в което парадоксално беше майстор, докато пиеше. Като че ли беше по-малко весел и остроумен от преди, може би направо беше изгубил чувството си за хумор, със сигурност по-рядко беше безгрижен. Това впрочем се наби в очите на другите, когато Адам каза, че В. си е изгубил радостта. Може би върху това беше повлияла работата над четвъртата стъпка, защото това беше месец, след като я беше започнал.

     Някои черти престанаха да бъдат в очите на В. недостатъци. Стана по-малко впечатлителен към обидите на другите и дори към техните потребности. Не спасяваше хората от потиснатостта и беше по-малко склонен да се жертва за тях. Но сега това за него бяха признаци на напредък в борбата със собствената му съзависимост.

     Отговорите на въпросите от въпросника за пациентите от Фермата след пет години също бяха различни. Нарасна чувството за ценност на В., макар че продължаваше усилено да търси одобрение от хората. Имаше повече надежда и готовност за промени, сякаш опитът от петте години беше засилил тези черти. Но продължаваше да му бъде трудно да моли за помощ. Продължаваше да има проблеми и с разпознаването и приемането на собствените си ограничения. Беше по-реалистичен спрямо хората и по-рядко очакваше от тях да се променят. Забеляза и продължаващото високомерие, макар че не беше така обсесивно и болезнено както преди. То беше се преместило от сферата на науката и творчеството в сферата на АА и трезвеенето. Веднага реши да внимава в компания, на различните събирания и особено в АА да не свири първа цигулка. Необходимо ми е повече скромност и смирение. Да приключа „парадите” - записа той. Така колегите му от АА определяха обичая му да влиза на сбирките след започването им, за да могат всички да го забележат. Впрочем В. смяташе, че това е несправедливо, защото той винаги закъсняваше, но сега призна, че нещо би могъл да направи по въпроса.

     В. забеляза, че нетолерантността му беше нараснала, сякаш му беше по-лесно да приема другите, техните възгледи и поведение, когато пиеше, отколкото сега, на трезво. Също значително бяха нараснали гневът и злобните му избухвания. В две неща беше сгрешил преди пет години. Едва сега забеляза, че преди беше пълен с егоизъм, който го подтикваше към нечестност, лъжи и измами. Напоследък това започна да се поправя: вече не лъжеше за собствена изгода. Преди смяташе, че не изпитва завист. Сега тя беше под формата на критицизъм; едва наскоро това започна да се променя. Продължаваше да мисли, че е мързелив, макар че в тази област настъпи любопитен обрат в ситуацията. От известно време беше по-мързелив в материалните неща и професионалната си работа, но много по-малко в емоционален и духовен план.

     В. се замисли кои недостатъци му пречат най-много. Избра гнева. Въпреки няколко месечната му работа непрекъснато се появяваха моменти на злост, с които не можеше да се справи. На второ място бяха нетолерантността и критицизмът, особено спрямо най-близките. Чувстваше, че все по-голям проблем за него става преяждането. И най-накрая мързелът. Едната от неговите прояви беше отлагането на четвъртата стъпка, другата - тенденцията да направи всичко наведнъж и после да не трябва да прави нищо. В. си помисли, че ключ към този проблем може да бъде по-добрата организираност и дисциплина и систематичността. Месец по-късно дописа, че под всичките тези недостатъци и проблеми се крие страхът и особено притеснението да не го отхвърлят. Реши да работи над това.

     Честно казано, можеше да спре с това, но реши този път наистина да премисли дълбоко, сериозно и честно досегашното си поведение¹⁰. Освен това тази работа му харесваше. На двайсет и втори април, на петата годишнина не пиене, в ежедневния си дневник В. написа: Имам чувството на задоволство, че въпреки множеството спънки и грешки виждам значителен напредък във всичките измерения на живота си. Седмица по-късно отбеляза, че самото правене на четвъртата стъпка стана за него прекрасно преживяване. Изписа всички указания за четвъртата стъпка от ръководството от Фермата и от две други брошури, издадени от Хейзълдън¹¹ (Ръководство по четвъртата стъпка и Ново ръководство по четвъртата стъпка), а също и от Голямата книга на АА и от дванадесетте традиции в Малката червена книжка¹², както и от една друга книга Маси и бутилки. Най-напред в Ръководство за четвъртата стъпка намери описание на тринадесетте недостатъка, които реши да анализира подробно от гледната точка как те са се проявявали в детството му, по времето, когато пиеше, чак до престоя му във Фермата и през последните пет години. Това бяха егоизмът и егоцентризмът, търсенето на оправдания и увъртането, нечестността и лъжата, високомерието, обидите, нетолерантността, нетърпеливостта, завистта, фалшът и изкуствеността, отлагането на нещата за по-късно, самосъжалението, раздразнителността и страхът. Към всеки недостатък В. даваше и кратката му характеристика, а после анализираше как той се е проявявал в живота му. Стараеше се да си спомни конкретни примери, а в случаите, когато беше възможно и необходимо, пишеше какво може да направи с този недостатък.

---

     Във всички текстове на АА беше чел, че най-сериозният недостатък са обидите; от тях произтичат всички духовни болести, а неразрешените обиди могат да унищожат всекиго. Нещо повече, в търсенето на обидите си струва да се върнеш до ранното си детство, защото там могат да се крият източниците на по-късните проблеми. А в по-пространния им анализ пишеше за конкретната антипатия към всяка от запомнените или едва сега припомнените личности, замисляше се какви негови лични недостатъци и нарушени или застрашени потребности бяха легнали в основата на трансформирането на моментния гняв в трайна обида. Накрая се чудеше как може да тушира тази обида, макар и чрез промяна на начина на мислене за конкретната случка, кога да прости и на кого да даде удовлетворение. По този начин възникна списък от дейности за в бъдеще. Между другото беше написал:

     В детството си изпитвах обида към:

     1. Учителката по физика и възпитателката в основното училище.

     За какво: Не ме обичаше. Правеше ме за смях, а веднъж ме засрами пред целия клас.

     Наранени чувства и ценности: чувството за сигурност, нуждата от акцептация, самооцнеката. Страх от отхвърляне.

     2. Учителя по физическо.

     След успеха ми (във вестниците писаха за мен, че най-упорито съм чакал олимпийците, завръщащи се от Мелбърн през 1956 година) ме направи за смях пред класа като такъв, който се вре навсякъде.

     Наранено чувство за собствената стойност, сигурност, акцептация. Отхвърляне.

     С това „навиране” имаше право, наистина умеех. Да му простя, че не ме обичаше. Да разбера какво самият той е преживял (по времето на Сталин беше лежал в затвора). Да му благодаря за това, на което ме е научил (веднъж, като заместваше по история, ни разказа за драматичния 17 септември 1939 г.¹³, за Катин¹⁴, за зверствата на службите за сигурност. Никога преди не бях слушал за това, дори вкъщи).

     3. Баща ми в детството.

     Биеше ме. Прекалено много ми помагаше.

     Чувство за сигурност. Будеше страх.

     Да му простя. Да напиша специално писмо на мъртвия ми от 15 години баща.

     През младостта към:

     1. Ректора на Варшавския университет и неговите партийни господари.

     Изхвърлиха ме от работата в университета.

     Застрашени: заплата, сигурност, чувство за стойност, гордост от престижната работа.

     Да простя. Да го третирам като болен. Самият той се страхуваше, което впрочем видях. Така стана по-добре, защото имам по-интересен живот.

     2. Годеницата.

     Не искаше да се омъжи за мен.Не знаеше какво иска. Целуваше се с друг на забавата. Накрая отиде от мен при някакъв трети.

     Чувство за стойност. Застрашена сексуалност. Моята гордост. Чувството за сигурност. Отхвърляне. Чувство за вина.

     Дори няма какво да прощавам, по-скоро да я разбера и да моля за прошка, ако е жива. Защото в тази връзка аз бях егоистичен, нечестен, често пиян, истеричен, неспособен за каквато и да било трайна връзка. Да напиша писмо и да я помоля за извинение.

     3. Колегата от редакцията. Искаше да доминира над мен.

     Знаеше всичко. Беше изкуствен.

     Чувство за собствената стойност. Чувство за сигурност. Моята нужда да контролирам, гордост, страх.

     Да простя. Беше болен на тема контрол, изпълнен с високомерие. Впрочем аз също му се подигравах и се стараех да го контролирам. Следователно по-скоро да го смятам като сблъсък на двама болни човека.

     Смятах го за рупор на режима. Но изпитвах обида главно за това, че в битката с него загубих, а той после се възползва от това.

     Гордост, чувство за стойност. Унижение. Чувство за вина.

     Не аз трябва да съдя неговите нагласи и възгледи. Но аз се заядох с него, и то без никакъв повод. Обидата беше извинение за моята агресия и отмъщение за поражението. Да се извиня.

     5. Портиерът на Хебридите¹⁵.

     Изби ми преден зъб.

     Чувство за сигурност, здраве, гордост. Страх.

     Да простя. Беше болен от сила. А аз бях пиян и както обикновено агресивен. Това и така не беше най-високата здравна цена за моето пиянство.

     6. Брат ми и познатите.

     Казваха ми да не пия. Правеха изводи от моето пиене.

     Застрашено чувство за стойност и чувство за сигурност. Лични отношения. Контрол. Застрашена система на отричане. Страх, в това число уплахата, че ще излезе, че съм алкохолик. Чувство за вина.

     Дори няма какво да прощавам. Да се извиня и да благодаря. Правилно действаха. Благодарение на тях накрая трябваше да призная, че имам проблеми с пиенето. Брат ми, един от малкото, не се излъга от моите увъртания и разбиваше лъжите ми. Да му благодаря.

     Като цяло всичките мои обиди от детството се свързваха с липсата на чувство за сигурност и чувството за собствена стойност, а преди всичко с акцептацията и страха от отхвърляне. По-късно - все повече с наранената гордост. Още по-късно - с моето собствено чувство за вина, главно по причина собствената ми нечестност, пиянството с неговите последствия и агресията. Още по-късно - с нарастващия страх от хората, полицията и институциите. Срамувах се също и от слабия си характер. А накрая - от заблужденията и страха, че ще се разкрие моят алкохолизъм и всичко, до което беше довел той.

     В. премина на обидите, които хранеше сега, след пет години, но намери много малко, сякаш в тази област беше настъпила радикална промяна. Разбира се, ядосваше се, но не трансформираше гнева в трайна обида. С приятна изненада забеляза, че изобщо няма и не е имал обиди (нито пък беше хранил завист) по имуществени и финансови причини. Преди имаше по социални и политически причини, но сега видя, че те преди всичко са му били необходими, за да се самосъжалява. Понастоящем се отнасяха за дреболии. Винаги впрочем под тях лежаха едни и същи нагласи и емоции: стремеж към контрол, необуздано его, понякога чувство за вина, често потребността да бъде обичан и обожаван.

     В. разбра, че начинът за справяне с нанесените в детството му обиди е да прости на хората, които често не знаеха какви са последствията от техните действия, не се досещаха, че нараняват чувствата на В. или просто бяха болни.

---

     В. си остави два празни листа - за по-нататъшно припомняне на обиди от старите времена и за обиди, които могат да се появят в бъдеще. После премина към нетолерантността. В периода на пиенето нетолерантността беше средство за защита на начина на живот на В. от евентуални обвинения. Тя приемаше формата на отвращение към хората, които не пиеха и водеха „нормален” живот. Често казваше, че „обикновените” хора са смъртоносно скучни и че трябва да се напиеш, за да се принизиш до тяхното равнище. По този начин нетолерантността и високомерието се подхранваха взаимно. Но нетолерантността не изчезна, когато той спря да пие. Често се свързваше с обидите или с егоизма, сякаш трябваше да успокои угризенията на съвестта. Тя се изразяваше в очакването, че другите хора, особено най-близките, ще променят своите планове или начин на живот, за да угодят на В. Огромна изненада беше забелязаната нетолерантност и дълбоки слоеве критицизъм спрямо чуждите възгледи.

     В. осъзна, че никога не е уважавал другите хора просто като хора. Дори не знаеше какво означава това. Винаги мислеше за хората през призмата на техните социални роли или техните действия, особено това, което правеха или можеха, или трябваше да направят за него. На всичко друго гледаше критично. Сега си спомни, че Стефан никога не критикуваше дори когато беше радикално несъгласен с някого. Слушаше, а после казваше как самият той прави това. Реши също да помага на хората с личен пример и съвети, но не и с критики.

     В края на май В. завърши анализа на тринадесетте недостатъка, описани в Ръководството. Най-сериозни се оказаха високомерието, нетолерантността, отлагането на нещата за по-късно, страхът и гневът. Но му липсваше още нещо. Намери още в Новото ръководство, издадено от Хейзълдън, перфекционизма, чувството за вина и липсата на благодарност, свързани със самолюбието, а в Малката червена книжка - завистта, критицизма и още веднъж гнева. Върна се към писането на четвъртата стъпка.

     Още от отдавна В. предполагаше, че сериозен проблем може да бъде чувството за вина. Сега вече нямаше никакви съмнения, че това чувство го е съпътствало още от дете. Когато беше наказван за нещо, най-напред трябваше да си признае вината. В младостта му чувството за вина беше вече толкова силно и всеобщо, че В. се извиняваше за всичко и често без никакъв повод, на което впрочем познатите му обръщаха внимание. Пиенето и това, което правеше под въздействието на алкохола, засилваха чувството за вина, което от своя страна отново давеше в алкохол. Но дори няколко години след изтрезняването продължаваше да се извинява често. Дойде и ново чувство за вина - по причина на неизпълнените очаквания спрямо самия себе си. Най-често впрочем тези очаквания бяха прекалено завишени и строги. Налагайки си непрекъснато нови задължения, говорейки безспирно „трябва”, записвайки си на листчетата за решаване на неща за днес десетки дейности, които на всекиго биха отнели седмица, В. провокираше в себе си недоволство и чувство за вина. То се появяваше, когато не беше станал в шест сутринта, не беше направил гимнастиката, не беше отишъл на църква, беше се хранил прекомерно, беше работил прекалено малко, прекалено много беше говорил, беше се държал егоистично или беше проявявал гняв.

     В. реши да се освободи от чувството за вина, произтичащо от прекалено строгите изисквания спрямо себе си. Но то се появяваше и в случаите на собствената му нечестност, избухванията или неспазването на задълженията спрямо другите и АА. Такова чувство за вина признаваше за полезно, тъй като му позволяваше да прави корекции в живота си и да се развива. В бъдеще искаше да се справи и с чувството за вина от миналото, особено с внушеното от баща му. Реши също и да бъде по-смел в ежедневните си отношения с хората, да не се старае да им се подмазва, да работи над чувството си за стойност и да продължава да се учи да изразява емоциите си по безопасен начин - без гневни избухвания.

     Когато В. завърши описването на всички недостатъци, реши - съгласно ръководството от Хейзълдън - да погледне на себе си от перспективата на седемте смъртни гряха и десетте Божи заповеди¹⁶ Нямаше проблеми с алчността и завистта. Имаше неголеми - за които беше разбрал по-рано - с леността. Преди главен негов грях беше нечистотата, която се свързва със завистта, но от времето на Фермата тези два гряха бяха намалели. Появи се непознатата по-рано неумереност в яденето, която сякаш замести предишната неумереност в пиенето.

     Останаха високомерието и гневът, над които той обаче от известно време работеше. Анализирайки злобата си, записа: Мисля, че със злобата е същото, но наопаки, както с любовта. За да получаваш любов, трябва да я даваш. А когато започвам да изливам злоба, кранът се отваря и самият аз ставам уред за произвеждане и изливане на злоба. Колкото повече я изливам, толкова по-активно я произвеждам, за да мога отново да я изливам. Видя, че има два изхода: да не генерира злоба или да говори какво не му се харесва, но без злоба. В никакъв случай да не я предава и да отпъжда негативните мисли с позитивни. И най-накрая, да избягва ситуациите, които има голяма вероятност да предизвикат злобата. Злобата и гневът се появяваха впрочем и при работата над греховете, особено на петия.

     В. все по-често виждаше, че едни и същи нагласи и поведения се проявяват при много недостатъци, а овладяването на едни може да помогне в побеждаването на други. Толерантността, избягването да оценява и думата „длъжен”, уменията да слуша другите, трябваше да послужат за побеждаването на нетърпението. Критицизмът и сплетничеството придружаваха ревността и завистта. Високомерието, егоцентризмът и нетолерантността придружаваха самосъжалението. За да му противодейства, В. реши да победи в себе си чувството за обида. Да не очаквам, че светът трябва да бъде справедлив към мен, защото именно аз трябва да бъда справедлив към света - записа. - И благодарен. Винаги да си задавам въпроса: за какво мога да бъда благодарен на Бог, на природата, на света, на хората. Впрочем средствата за справяне с всички недостатъци водеха в тази посока: да извади себе си от центъра на Вселената. Но не успя да направи това нито веднага, нито веднъж завинаги.

     В ръководството на Хейзълдън съветваха да не се ограничава в записването на недостатъците, но на базата на моралната равносметка да си изгради позитивна програма за живота си в бъдеще. Най-напред В. си направи самоанализа от гледната точка на трите християнски божествени добродетели: вяра, надежда и милосърдие; и на такива житейски добродетели като: прямост, радост, ред, лоялност, добро използване на времето, точност, искреност, предпазливост в използването на думите, кротост, търпеливост, толерантност, вярност на себе си, уравновесеност и благодарност. Тези по-малки добродетели справочникът определяше като материал за изграждането на живота. Макар че В. не очакваше много от това изброяване на добродетелите, докато четеше обясненията в Ръководството, разбра разликата между вяра и надежда. Вярата предполагаше доверие, че светът е такъв, какъвто трябва да бъде, и че всичко върви в добрата посока дори ако по пътя се сблъскаме с бури. Надеждата също се опира на доверие, но излиза в посока на конкретните цели, карайки ни да действаме, за да ги реализираме. Надеждата оживява действието и мотивира към него. С други думи надеждата е дълбока вяра, че си струва да подемем конкретното действие и че то е възможно. В. разбра защо се случваше дори дълбоко религиозни хора да не спазват трезвеността. Върнали са се към църквата, изповядали са се, опрели са се на самата вяра, но без да действат в полза на трезвеността. Тоест без надежда.

     Замисляйки се над по-малките житейски добродетели, В. осъзна колко изкуствено, изпълнено със страх и желание да победи този страх, беше неговото веселие, на което се възхищаваха. Именно от страх идваха остроумията, шегите и преди всичко непрекъснатото размиване на границите между сериозното и шегата. Когато престана да пие, В. окончателно изгуби чувството си за хумор, което впрочем бяха забелязали и близките му. Сега реши да си го изгради отново.

---

     Много мислеше за честността. Най-напред си спомни как още през седемдесетте колега от редакцията беше посъветвал В. да бъде по-нечестен, щом като почти всяко свое интервю започва с думите честно казано. Имаше право, защото това беше време на пиене, лъжи и увъртания. В. смяташе, че това се е променило по времето на трезвеене, защото вече не мамеше и не лъжеше. Но успяваше с месеци да задушава болката и злобата в себе си, без да разговаря за това с никого, дори в АА, защото високомерието не му позволяваше да разкрие и най-малките черти на своя имидж. Реши вече да не се страхува да говори искрено за себе си. Не винаги за личните си неща, но винаги за страховете и емоциите. Осъзна, че искреността засяга неговите преживявания и себеразкриването пред другите, а не неговите „честни” оценки и осъждане на другите.

     В. забеляза напредък в такива сфери, които преди пренебрегваше, като толерантността и верността на себе си. С други думи ставаше по-честен и по-морален. Затова пък нарастваше хаосът в живота му в сферата на безпорядъка, неточността и лошото организиране на времето. Парадоксално всички тези недостатъци се засилиха, когато В. започна да става рано, да работи системно и престана да си пилее времето. Сякаш си беше монтирал някакво моторче, което през цялото време го държеше на педали, не му позволяваше да си почива и за миг, не го допускаше до бездействие и до радостта от него. А може би изобщо не го беше монтирал? Може да си е съществувало винаги? Може да му го е монтирал баща му, който непрекъснато повтаряше: Прави нещо, работи, не ръждясвай! Може би В. пиеше поради това да изключи това моторче?

     В АА се научи да пренебрегва въпроса защо е пил. Или откъде се е взело това моторче. Трябваше да пита дали го има, дали причинява вреди и какво може да се направи с това. В. реши да създаде около себе си повече порядък и да има повече време за почивка дори ако трябва и принудително.

     Но когато обобщи указанията, произтичащи от разглеждането на добродетелите, житейските и организационни трудности почти изчезнаха сред благодарността, сърдечността и доброжелателността към хората. В. записа ежедневно да:

     - си мисля за някого; за това дали той или тя не се нуждае от нещо;

     - да слушам другите; да не ругая;

     - да не се нервирам;

     - да продължавам да работя над подредеността и точността;

     - да приемам едно, и само едно предизвикателство дневно;

     - поне веднъж дневно да благодаря не само на Бог, но и на хората за това, което са добавили към моя живот;

     - всеки ден да казвам на някого за нещо добро, което той или тя е направил.

     След прекъсване за пътуване до Съветския съюз В. се върна към четвъртата стъпка. Макар че беше научил всичко, му се струваше, че трябва направи всяка задача от всеки справочник. Това стана мъчително задължение, от което започна да се измъква. Но когато не пишеше, усещаше угризения на съвестта. Не особено охотно описа своите нагласи спрямо Бог, самия себе си, семейството, своята работа и приятелите, съседите и общността, в която живее. Сега Бог беше по-близо отколкото преди, но продължаваше да е доста далече. Имаше своето място при приемането на това, което вече се е случило. Когато В. не получаваше това, което иска, си обясняваше, че Бог има други планове за него, че В. по-добре знае какво иска, но Бог по-добре знае от какво В. се нуждае. Вече не се бореше да промени това, което е станало, приемаше пост фактум, че животът му е в ръцете на Бог. Но не умееше напълно да отдаде волята си в опеката на Бог. Сам, често самоволно и самолюбиво, вземаше всички решения, планираше, действаше. И едва когато някой му попречеше в това, намираше място за думите Така е поискал Господ. Не знаеше как да попита Бог за това какво трябва да прави за в бъдеще.

     След месец се зае с отношението към самия себе си. Видя още веднъж, че винаги сам себе си е мамел, бягал е от себе си, никога не е бил доволен от себе си. От неотдавна понякога беше. И то не тогава, когато нещо е постигнал или написал, а когато успяваше да овладее собствения си гняв, да реши някакъв труден проблем, да победи леността или страха си или да помогне на някого в нещо. Източник на доволство ставаше и вътрешната самодисциплина.

     Следващият раздел се отнасяше за отношенията към собствената му работа. Но В. вече нямаше сили за това. Беше измъчен и обезкуражен. Особено, че въпреки работата си над четвъртата стъпка, вкъщи и сред хората постъпваше както преди. Караше се, искаше да демонстрира собствената си правота, да натрапи своята воля. Сякаш от това самопознание нищо или съвсем малко произтичаше. В. отложи останалото от четвъртата стъпка, написа на Стефан за това, което е направил, и започна да мисли за поредното си пътуване за Америка.

***

     През последната година В. беше толкова зает с изпълняването на различни решения и с работата си над себе си, че не се интересуваше много какво още прави в това време. Пишеше статии на базата на материалите, донесени от Калифорния - за различните проблеми на изключените хора, за СПИН, за алкохолизма. Но вече имаше друг подход към това. Вместо да се концентрира върху проблемите, се стараеше да забележи опитите за решаването им, често новаторски и в малък мащаб. От това възникна книгата със заглавие Криза или шанс, която излезе в Полша в самия край на промените (издателство Iskry).

     Още по-лошо В. помнеше политическите реалии, тъй като беше изцяло съсредоточен върху трезвеенето. Разбира се, в дневника на чувствата понякога се появяваше и злост към ситуацията в Полша. Но изобщо не помнеше чиновниците, с които си имаше работа. Когато се натъкваше на имената им в своите дневници от онзи времена, не знаеше кои бяха, какво бяха правили, обикновено не можеше да свърже с тях лица. Докато четеше дневниците, си спомняше колко много проблеми, злоба и страх бяха свързани с паспортите, поканите за задгранично пътуване, визите и другите неща, които днес в по-голямата си част бяха престанали да съществуват. Спомни си и огромната ярост към системата и нейните функционери.

     По време на юнското си пътуване до Москва, Ленинград и Талин В. се срещна с няколко десетки души, занимаващи се научно с милосърдие или самостоятелно вършещи дейности, които трябваше да помагат на нуждаещите се. Всички без изключение можеха да правят това, защото бяха получили или разчитаха на помощ от не правителствена организация с името Културна инициатива, създадена от група прогресивни интелектуалци и финансирана от американски филантроп. Това беше Джордж Сорос, същият, чиято програма за стипендии за хора от Източна Европа в американските университети беше дала възможност на В. за пребиваване в Ню Йорк преди три години. Сега В. беше зашеметен как един човек може да повлияе на такава голяма страна като Съветския съюз.

     Помнейки своите предишни посещения в Русия, малко се страхуваше преди тръгването си как ще се справи с трезвеността. За щастие в Москва тъкмо беше възникнала първата група Анонимни алкохолици с названието Московские начинаюшчие. В. ежедневно ходеше на сбирките, срещаше се с основателите на групата, споделяше своя опит и дори помагаше в превода на стъпките и традициите на АА на руски.

---

     Затова пък се отдалечи от полската АА, раздирана от конфликти за регистрирането на общността. В. все по-често излизаше от сбирките по-нервиран, отколкото беше преди идването си. Преди половин година, през януари, на конференцията в Лешно¹⁷ В. загуби битката за регистрацията. Не се ядоса от това, но го заболя, тъй като разбра, че една от близките, както смяташе, колежки от общността разказвала, че В. иска регистрацията на АА, за да стане директор на бюрото и да си плаща висока заплата. Тогава реши да си спести дейността в АА. Разбира се, ходеше на срещите, отнасящи се за алкохолизма, беше и на една от първите сбирки на АА в затвора в Шедълце¹⁸, говореше за АА по радиото и в телевизионната програма Водко, остави ме на мира. Но на сбирките се чувстваше по-рзлично отколкото преди години. Там се отдръпваха от това, което В. беше виждал в Америка. По принцип не говореше за това, защото не искаше да се надува пред останалите аовци¹⁹. Но понякога не издържаше и говореше какво не му харесва. Успя например да надделее над обичая, че новаците могат да говорят без ограничение на сбирките. Та нали те нямат още какво да кажат относно трезвеността. Най-многото трябва да питат. Но избягваше такива конфронтации, а с времето започна да ходи по-рядко.

     В средата на февруари Адам, който от няколко седмици беше спонсор²⁰ на В., го попита дали случайно не се е обидил на АА. В. не знаеше. От една страна, го нервираше това безкрайно разказване на питиеграфии. Най-близките му приятели от АА се оплакваха, че В. вече не прави нищо в АА и има малко време за общността. А от друга страна, продължаваше да бъде предан на АА, която смяташе за най-добрия метод срещу алкохолизма. Често продължаваше да получава помощ, макар че сега най-често след сбирката, когато споделяше с един аовец. Понякога, когато не можеше да се справи с емоциите си, особено в семейните отношения, отиваше със спонсора си на разходка. Онзи го изслушваше, говореше му, че всичко е най-най-добре, че всеки алкохолик преживява същото. И сякаш мимоходом го съветваше да не се заяжда с жената и с децата, да живее живота си и да ги остави и те да живеят. Това се отнасяше особено за дъщеря му: Щом като те е нямало при пелените, не се учудвай, че сега нямаш никакъв авторитет, който да ти позволява да налагаш нещо - беше казал Адам в края на януари.

     Две седмици по-късно, по време на зимния лагер в планината, Наталия си счупи ръката. В. и Ева заминаха при нея с заетата от брат му кола. В. беше сърдечен, не разпитваше за подробности. Ръката зарасна лошо. След три седмици трябваше наново да счупят костта и да наместят ръката правилно. В часа, назначен за операцията, В. медитираше вкъщи. Беше се съсредоточил върху ръцете на Наталия. Видя бяло-сивата кост на син фон. После други ръце, които тази кост не толкова чупеха, колкото откъсваха по дължината на едва забележимата пукнатина. В. видя двете хоризонтални парчета на костта да се отдалечават едно от друго, а после тайнствена ръка отново да ги сближава, но под друг ъгъл. Сега ръката притискаше двата фрагмента един към друг. А после образът започна да се замазва и изчезна. В. отвори очи и почувства огромна умора. Вече знаеше, че операцията е успешна и в действително беше така. Почувства огромна близост с дъщеря си.

     От дневника на чувствата В. научи, че обича да бъде на открити пространства, на игрища, в гората, в планината. А същевременно целия си живот беше прекарал зад бюрото или по библиотеките. Реши да промени това. През лятото опакова в раницата си, купена в Ню Йорк, туристическите принадлежности и заминаха с Ева в планината. По време на безкрайното изкачване на Турбач²¹ В. се почувства слаб - и за първи път в живота си - стар. Още преди върха хвърли тежката раницата под кръста, казвайки Никога повече. Но на следващия ден вървеше по-леко, стигнаха чак до Пенините²². Спряха за няколко дена на къмпинга в Кошченко²³ откъдето излизаха на еднодневни екскурзии. Първата вечер карай огъня до тях седна деветнадесетгодишно момче, Ярек. Беше старателно облечен, много интелигентен и почти непрекъснато леко пиян. Харесаха се. Ярек идваше да разговарят ежедневно. Беше приказлив и обичаше да бъде прав. Когато завършваше някакъв извод, решително казваше: Такава е истината. Дори го нарекоха Ярек, Такава Е Истината. Приличаше на В. отпреди 25 години. Като искаше да му спести тежки преживявания, В. започна да убеждава Ярек да спре алкохола, защото с него няма да спечели. Ярек спореше яростно. В. си спомни собствените аргументи от преди години. Толкова по-силно го убеждаваше. Но Ярек не се поддаваше на убеждение. Най-накрая каза: Какво толкова ме плашите със своя алкохолизъм? Пили сте 21 години. Но сега сте професор, пътувате по света, живеете не лошо. А каквото сте изпили, то си е ваше. На мен също им се иска така.

     В. не беше в състояние да отговори на това. След няколко години осъзна дълбочината на това наблюдение. А именно, че от трезвия алкохолик няма никаква профилактична полза. Трезвият алкохолик няма да защити младия човек от пиенето и алкохолизма, защото сам е доказателство за неефективността на профилактиката. Би могъл да го изплаши мъртвият алкохолик, но той вече нищо не може да каже. Трезвият алкохолик може единствено да помогне да приеме и запази трезвеността на друг алкохолик, който иска да спре да пие. Най-добре ако успее да постигне това в ранните фази на алкохолизма.

     По време на всяко посещение на планината В. чувстваше близостта на своята Висша сила. През март отиде през долината Бялего до Стронжиската долина²⁴. Недалече от прохода слезе от пътя, отъпкан от обувките на туристите, и тръгна по посока на Сърна скала²⁵ Виждаше заснежените дървета и елените в снега из гората до Стронжиската долина. Почувства, че там живее Бог. И самият той искаше да живее там. Впрочем няколко години по-късно, когато често пътуваше в чужбина, В. участва в програмата Сто въпроса към.... Там го попитаха дали му е мъчно за Полша. Без колебание отговори, че му е мъчно за Закопане. А по-точно за пътя от Бялего към Стронжиска. Защото там е неговата родина. Колкото лесно му беше да намери място за Висшата сила, толкова дълго не можа да се добере до нейното лице. През юни отец Тишнер го посъветва, че може да я намери в писанията на майстер Екхарт²⁶. Но това четиво беше прекалено трудно или прекалено объркано, което беше едно и също за В. На църква сега ходеше по-рядко. АА също вече не беше толкова атрактивна Висша сила както преди. Накрая се отказа от търсенията. Призна, че неговата Висша сила изобщо не трябва да има име нито лице, но ще наблюдава внимателно дали тя няма да се появи в конкретни житейски ситуации.

     Веднъж В. дълго разговаря с жена си. Това беше труден разговор. В някакъв момент почувства, че Ева е стигнала до нещо. Но той говореше прекалено много и Ева е отблъсната от думите му. В. почувства самосъжаление. И пустота. Беше объркан и малко ядосан. Тогава телефонът иззвъня. Беше Стефан от Америка. Каза само Бъди добър към жена си и затвори.

     В края на август започна да се приготвя за пътуването си до Шарлътсвил в щата Вирджиния. Реши, че там ще довърши четвъртата стъпка, ще се подготви за петата и ще си избере тези сфери, над които трябва да работи. Контролът, високомерието, критицизмът и неумението да слуша се натрапваха сами по себе си. Искаше да си организира деня, да запази равновесието между работата и почивката и преди всичко повече да ходи на АА.

     Но още преди отпътуването успя да напише подробно кога и кого иска да промени. И какво от това му се е удало. Нищо. А колкото пъти опитваше, това винаги водеше до гняв, фрустрация и обиди. Така че си записа, че не може да промени:

     - Ева, децата, майка си, роднините;

     - приятелите (и неприятелите) в АА, нито това, което направят или не направят;

     - другите хора;

     - миналото си;

     - това, че прекалено много е запланувал миналата година и е извършил само минимална частичка от него;

     - всичко, което вече е било: комунизма и въвеждането на военното положение, редакциите на Литература и Политика;

     - всичко, което не зависи от него.

---

     Мога да променя само себе си. И също не изведнъж, а бавно, като променя главно начина си на реагиране на света и другите чрез толерантност, търпение, акцептация и смирение.

     Замина с това убеждение.

***

     Във Вирджиния В. се чувстваше прекрасно. За първи път в дневника му на чувствата зеленият цвят, за означаване на приятните чувства, изразително преобладаваше над червения. Чувстваше някаква вътрешна хармония и оптимизъм, които му позволяваха да не забелязва несгодите на ежедневието и дори самотата и чуждостта сред вирджинците. Хората му се струваха надменни, недостъпни. Веднага си помисли, че това е особеност на американския Юг. Но в Джорджия, а особено в Южна Каролина, се чувстваше напълно различно; хората бяха открити, сърдечни, топли. Именно там, в Дърам, разбра, че жителите на Вирджиния се смятат за аристокрацията на Америка. В. се справяше с това не лошо и само понякога, когато някой му показваше своето чувство за превъзходство, чувстваше някакъв страх. И отново, когато след години си четеше дневника от онези месеци, не беше в състояние да си спомни кои бяха и как изглеждаха хората, за които беше писал тогава.

     Може би под влиянието на тази чуждост започна да се променя и неговото отношение към Полша. На срещите с поляци чувстваше топлината, излъчвана особено от лейди Бланк и брат й Валдемар, които го обграждаха с грижи и опека. С няколко полски учени, пребиваващи на стипендии, играеше тенис. Тенисът по принцип представляваше съществена част от живота му: отново вземаше уроци, играеше на точки, а след мачовете дълго разговаряха за Полша. Въпреки че вестите, идващи от родината, не бяха весели, носталгията го караше да я вижда в по-добра светлина. Веднъж В. осъзна, че въпреки че е прекарал толкова години в Америка, не принадлежи на нея, а на Европа. Харесваше му само демократичната църква. Само ако можеше да пренесе американската католическа църква в Полша, си помисли.

     Шарлътсвил беше типично малко академично градче, така че там нямаше много какво да се прави. Първата седмица В. - като всеки в чужд град - отиде на гробището, за да опознае историята, и всеки ден четеше местния вестник от кора до кора. Благодарение на това опознаваше града, но продължаваше да не намира нищо интересно в него. Понякога пътуваше на няколко десетки километра в Апалачите, до Националния парк Шенандоа.

     В. продължаваше да не се справя с работата и почивката. Единия ден се ядосваше на себе си, че е работил прекалено малко, другия - че прекалено много. Учеше се да си почива. Веднъж написа: Ленив ден. Това е добре! Помисли си, че ключът към неговото задоволство може да е в плановете. Прекалено много или по принцип планира лошо. В дневника на чувствата се появи повече червено. Преди всичко умора. Често напрежение особено когато не беше сигурен дали е подходящо подготвен за лекциите. Отпусна се едва тогава, когато си изработи подробен план за всички занятия до края на семестъра.

     Налегнаха го грижи за бъдещето. От пет години главен източник за издръжка бяха парите, заработени по време на престоите му в Америка. Винаги мислеше и за това къде ще може да пристигне следващия път. Но този път чувстваше някаква амбивалентност. Въпреки че във Вирджиния не му беше достатъчно добре, искаше да бъде поканен и следващата година. Само че беше поставил по-високи финансови изисквания, защото същевременно се учеше и на асертивност. Когато от тези разговори не излезе нищо, В. не се притесни от това. Също и когато най-напред разбра, че през следващата година може да преподава в университета Колумбия, а малко по-късно, че от това няма да излезе нищо, защото университетът няма пари. Тогава някой му телефонира от Лос Анджелес, че го чакат в Антиохия. В. се зарадва, но същевременно беше и уплашен, защото искаха да бъде директор на магистърската програма. Обаче се оказа, че Антиохия отново е попаднала във финансови бъркотии и нищо не излезе от това. И този път В. не се притесни. Затова пък много се зарадва на поканата от Сорбоната за лекция за алтруизма в Русия и Полша. Отново се почувства европеец.

     Тъкмо завършваше големия си труд по тази тема за Института за ноетични науки²⁷, над който беше работил над една година; през януари трябваше да го представи в централата на института в Саусалито в Калифорния.

     Но му вървеше бавно. Беше затънал във възможностите, които му предлагаше Америка. Четеше малките обяви в локалните вестници, ходеше по странни малки магазинчета, сравняваше ресторанти. И преди всичко се нахвърли на осемдесетте телевизионни канала. Попадна на тенис, тъкмо вървеше откритото първенство на Съединените щати. Две седмици седя пред телевизора по няколко часа на ден. Седмица след завършването започна олимпиадата в Сеул. В. гледаше предаванията, но по-малко. Усещаше как времето изтича между пръстите му. Спомни си съвета на Стефан да елиминира хаоса от своя живот, да се научи по-добре да си организира времето и да си установява приоритетите. Същото впрочем му бяха казали, преди да напусне Фермата шест години по-рано.

     В. искаше да намери равновесието в живота, така че да има място за работа, духовност, АА и за почивка. Но за всичко това му липсваше време. Реши за всяка от тези сфери да отдели някакво време: осем часа за сън, един час за молитвата и медитацията, един час за работа над стъпките, през ден на сбирка в АА. Поне четири часа за работата, един час за разходка и така нататък. После ежедневно си записваше колко му е отнело да може да коригира плановете си. Комбинираше, преместваше занятията, търсеше идеалното решение. Трябваше да бъде идеалното решение, но стана свръх обременително. Попадна в робството на часовника. Изгуби всякаква радост от живота, гонеше времето, записваше си всяка дейност с четири цвята така, както някога, когато искаше да си докаже, че пиенето не му пречи на работата. И абсолютно както тогава, когато мамеше себе си за пропиваните пари, сега фалшифицираше записките за времето. Докато най-накрая му проговори Бог. Един ден в къщата, в която живееше, се развалиха всички часовници.

     Обърканият В. се обади на Стефан. Онзи с решителен тон му каза:

     - Отлагай всичко и изчезвай елегантно. Иди до банкомата и изтегли няколко стотин долара. Отиди в най-скъпия ресторант в целия град. Помоли за менюто. Не гледай лявата страна, а само дясната - където са цените. Поръчай най-скъпата салата, най-скъпата супа, най-скъпото основно ястие и най-скъпия десерт. Яж бавно. При всяко предъвкване на храната си повтаряй: Заслужил съм си този обяд. Плати кеш, а не с карта, за да не се изкушиш да отпишеш това от данъците. Наистина го заслужаваш. Като се върнеш вкъщи, изгледай някой тъп филм по телевизията. Като разбра, че В. още не е довършил четвъртата стъпка, Стефан го посъветва бързо да я довърши.

     В. го послуша. Не помнеше какво е ял, но знаеше, че трябва да е било добро. Спомни си колко добре се почувства в Лос Анджелес, когато Ева го облече от главата до петите. Като се върна вкъщи, реши да прекрати робството си на часовниците. Да повярва, че е наред, независимо от това колко време отделя да помага на другите аовци или на писането на писма до вкъщи. Помисли оттогава да бъде гъвкав, да приспособява деня към задълженията и желанията си. За тази цел само най-общо да определя сутрин какво трябва да свърши. И да не планира подробностите. Да спре да бъде собствен надзирател. Спокойно да се върне към четвъртата стъпка. Извади изписаните в Полша тетрадки и справочника, по който работеше по тази стъпка.

---

     В Полша вече беше анализирал своето отношение към Бог, самия себе си и семейството. Сега беше дошло време за работа. На въпроса дали извършва работата си така, както очаква от някого, който работи за него същото, В. отговори: Да. Макар че ми се иска да бъда по-организиран и по-дисциплиниран. След малко направи важно откритие. Когато някой работеше за него, В. изобщо не се интересуваше кога го прави и дали е организиран, или не. Очакваше подобни резултати, каквито носи неговата работа. Разбра, че организационните трудности не са свързани с работата му. Спомни си теста, който Ева някога беше донесла от лекциите в Антиохия. Забеляза, че проблемите му произтичат от непрестанното чувство за задължение и липсата на равновесие между работата, семейния живот и почивката.

     В. осъзна, че през последната година е написал по-малко отколкото през предишните години. Призна, че си е взел нещо като отпуска за решаването на личните проблеми и работата върху стъпките на АА. Зарадва се, че може да си го позволи.

     Докато мислеше за отношението си към приятелите и съседите, В. се видя на училищното игрище в девети клас. Един съученик му предлагаше да бъдат приятели. В. даже го харесваше, но се уплаши. Смънка нещо, а после го избягваше. Сега си даде сметка колко малко приятелства е имал в живота си. Преди очакваше от приятелството това, което най-много му липсваше, тоест акцептация и признание, но се страхуваше от обвързване, каквото приятелството може да донесе със себе си. Пиянските сприятелявания водеха до взаимно улесняване на пиенето; само едно от тях, и то трудно, продължи да съществува. След изтрезняването си В. беше услужлив, често помагаше на познатите си, но по същество нямаше истински приятели - нито в АА, нито извън общността. Като се замисли над това, В. като че ли за първи път осъзна, че като че ли най-важната психологична потребност на всеки човек е някой да го изслуша. А аз продължавам да дърдоря прекалено много. Но поне го осъзнавам, макар че забравям. Разбра, че вниманието е най-голямото добро, което може да даде на друг човек. Така започна бавният път на В. към внимателното изслушване на другите.

     След едноседмично прекъсване В. описа своя духовен живот. Не мислеше за задълженията си към Бог, а повече за духовността и за това колко много е необходима, когато ти се струва, че си премазан от своите проблеми и задължения. Спомни си думата reverence, която научи по време на медитация при Андреа Пасано в Лос Анджелес. Полският превод говори за преклонение и пиетет. Но за В. реверенция инстинктивно означаваше нещо повече от уважение и отдаване на почит. Тя беше своего рода поклон на благодарност, свързана с преклонение - не само пред Бог, а и пред цялата природа и всички творения. В. остана при реверенцията и реши да се грижи за нея.

     Когато си мислеше за семейството, В. се стараеше да изпълни съдържанието на общо звучащите думи с конкретни действия. Да обичаш, трябваше да означава да оказваш любов не само на думи, а и с такива действия като заинтересоване, общи действия, общи забавления, съвместно прекарано време, а на разстояние - повече писане на писма отколкото телефонни разговори. Да водиш семейство, означаваше абсолютно същото както в планината: да избираш пътя, когато вече сме избрали целта на експедицията. Да откриваш трудностите по пътя и да преминаваш през тях първи. Да даваш пример, тоест самият ти да се развиваш, винаги да запазваш спокойствие, без критицизъм и нерви. Когато трябва да поучаваш, да оказваш „твърда любов”, тоест да бъдеш решителен, но обичащ. Да водиш, а не да оставяш трудните решения на семейството. Да не налагаш цели, а съвместно да ги избирате. Материалната загриженост трябваше да се състои в осигуряването на необходимото, а не да се задоволяват всички прищевки. И трябва да се помни, че то може да влияе на съдбата на твоето семейство, но не самостоятелно и не в най-голяма степен. Следователно когато семейството не иска нещо или се бунтува, В. трябва да каже Да бъде твоята воля, а не моята и да приеме това. А после да се заеме с това, което сам може да промени.

     Докато пишеше всичко това, В. си даваше сметка, че вдига високо летвата пред себе си и че не е в състояние да реализира тези идеали. Но ги третираше именно като идеали - цели, към които се стреми, знаейки, че никога няма да ги достигне. И наистина не ги постигна. Дори не се приближи особено близо до тях.

     След една седмица още веднъж прочете това, което беше написал преди пет месеца във Варшава, за да види дали неговите недостатъци са се променили. И наистина много от тях бяха се смекчили, сякаш под влиянието на самата работа над четвъртата стъпка. Продължаваха обаче да се проявяват силно високомерието, стремежът към контрол над хората и ситуациите, нуждата от признание от другите и критицизмът. Много проблеми причиняваха лакомията и леността. В. реши, че с тези проблеми ще започне работата си над шеста и седма стъпка, които трябваше да доведат до отстраняването на тези недостатъци на характера.

     Сега имаше себе си целия. Наистина не забеляза една-единствена емоция, която до голяма степен да ръководи неговия живот, но в това щеше да се убеди по-късно. Засега му се струваше, че има самосъзнание, каквото нямаше през 1974 година, когато измами полския психиатър с познаването на самия себе си. Само дето не знаеше какво да направи с това самосъзнание. Искаше още веднъж да прегледа своите качества и недостатъци. Но не успя, защото според предишната си уговорка на 28 октомври трябваше да лети за Орландо във Флорида, при Стефан. Показа на Стефан работата си, като каза, че от всичко това трябва да направи още изводи за себе си.

     Стефан погледна трите дебели тетрадки, изпълнени с полегати букви в четири цвята, и без да каже нещо, стана от бюрото си, отиде до лавиците с книги, избра една и я връчи на В. с думите: Заповядай. Това още не го знаеш, но ти много отдавна приключи с четвъртата стъпка. Сега по-необходимо ти е нещо друго. Поработи по тази книга, но не толкова старателно. Това беше книга за перфекционизма.

     Другата сфера, в която Стефан посъветва В. да работи, беше inner parenting, или грижата за това да бъдеш за себе си по-добър и по-грижовен опекун, отколкото са били твоите биологични родители. Посъветва го да прочете и да работи прецизно по книгата на Джон К. Полард със заглавие Self Parenting, което В. преведе като Себебащинство. Книгата имаше подзаглавие:

     Изчерпателен гид за твоите вътрешни диалози. Научи се да обичаш, да поддържаш и да подхранваш самия себе си. Освен това В. прекара със Стефан много време в обучение да организира времето си и да набелязва приоритетите. По-точно как да избягва робството на подробното планиране и селекционирането на задълженията и занятията. В отделни рубрики В. трябваше да напише това, което задължително трябва да направи, и това, което би искал да направи. Същото трябваше да се отнася и за разходите: това, за което трябва да има пари, и това, което би искал да си купи. И в едната, и другата област да определи приоритетите. В. си водеше записки и реши да го направи, когато се върне.

     В Шарлътсвил В. не послуша веднага Стефан. Някакъв вътрешен глас му каза, че не може да затвори четвъртата стъпка, без някак да я закрие. Така че си направи кратко обобщение на всички свои недостатъци заедно с поведенията, в които те се проявяваха, и със средствата против тях. След това избра тези, които най-много му затрудняваха живота. Към всеки от тях подбра средствата, които могат да му помогнат в преодоляването му. Реши да запомни какво трябва да прави, ако не иска да страда.

     1. Да се уважава.

     2. Да се обича.

     3. Да не говори на себе си непрекъснато длъжен съм.

     4. Да престане да се страхува и да се избави от чувството за вина.

     5. Да избира и селектира своите планове и задължения.

     6. По-малко да говори и да слуша другите.

     7. Да не критикува.

     8. Да приема другите и да толерира техните възгледи.

     9. Да помага на другите.

    10. Да изпитва чувство на реверенция към света, природата и хората.

---

     Това беше неговият личен декалог. Другия беше получил от Бог, за да бъде добър. Този получи от себе си, от собствения си живот, за да бъде щастлив. Но най-напред, за да не бъде нещастен. Научи го наизуст и го добави към получения от Бог.

     Почувства, че му липсва нещо важно. Дописа единадесетата заповед: Бъди радостен.

     Това, последното, беше най-трудно. Разбира се, В. беше трезвен, умееше да се справя с емоциите си, но го нямаше предишния блясък, нито радостта. Чувстваше, че всичко, което беше правил до този момент, може да не е достатъчно. Но не знаеше дали има някаква помощ за това. Започна да я търси.

     Това продължи двадесет години.

                              

¹ Квартал на левобрежна Варшава, където има горски комплекс със статут на резерват. (Бел. Пр.)

² Cornerstone (англ) - крайъгълен камък. (Бел. пр.)

³ Ал-Анон е група за взаимопомощ от близки и роднини на алкохолици, които споделят своя опит, сила и надежда, за да решат текущите си проблеми. Те вярват, че алкохолизмът е семейна болест и това становище може да доведе до възстановяване. (Бел. пр.)

⁴ Никога вече съзависим. С., Кибея, 2004 г.

⁵ Никога вече съзависим. С.,Кибея, 2004, с. 58. (Бел. пр.)

⁶ Никога вече съзависим. С.,Кибея, 2004, с. 103. (Бел. пр.)

⁷ Албърт Елис (1913-2007) - известен американски психолог. (Бел. пр.)

⁸ Каспрови – връх в Западните Татри, висок 1987 м. (Бел. пр.)

⁹ Кужнице - част от курорта Закопане, долната част на лифта към Каспрови. (Бел. пр.)

¹⁶ Десетте Божи заповеди, или Десетословие (Декалог)3 са еднакво важни в юдаизма и християнството. Те се намират на две места в Библията - (Изход 20, 2-17 и Пета книга Моисеева - Второзаконие, 7-21) и представляват списък от религиозни и морални заповеди, които Господ Бог Яхве (Йехова) на Синай планина (Хорив) изсред огън написва на два каменни скрижала и ги предава на пророка Мойсей, за да научи на тях израилтяните. (Бел. пр.)

¹⁷ Лешно - град в Западна Полша. (Бел. пр.)

¹⁸ Шедълце е град в Източна Полша. (Бел. пр.)

¹⁹ Така в Полша наричат анонимните алкохолици. (Бел. пр.)

²⁰ Спонсорът е човек с опит в АА, който е трезвен от по-дълго време. Неговата роля е да напътства новодошлия, да му обяснява 12. стъпки и да обяснява неясните моменти в Голямата книга. (Бел. пр.)

²¹ Трубач (1310 м) - най-високият връх в Горце (планинска верига в Западните Бескиди). Под него има обелиск и железен кръст с датите 1945-1985. (Бел. пр.)

²² Планинска верига в Южна Полша. (Бел. пр.)

²³ Село в подножието на Пенините. (Бел. пр.)

²⁴ Местност в Закопане. (Бел. прев.)

²⁵ Местност в Закопане. (Бел. прев.)

²⁶ Майстер Екхарт е името, под което е известен Йоханес Екхарт (1260-1328), немски философ и теолог, монах от Доминиканския орден. (Бел. пр.)

²⁷ Ноетика - наука, изучаваща еволюцията на човешкото съзнание. Терминът е синоним и на „интелект”. (Бел. пр.)