Посещения: 9035

Десета година

     Следващите няколко години В. се занимаваше с организирането на обученията. Комисията за обучение в сферата на алкохолизма, на която беше начело, организираше лекции и семинари в Полша и изпращаше полски специалисти в Америка. Отначалото ги обучаваха американци. Те бяха специалисти, чието пътуване продължаваше да плаща Боб от Бостън, специалисти от Карън, които се спираха във Варшава на път за Москва, и хора, изпращани от UST. Люис Б. създаде в централата на концерна в Гринуич в щата Кънектикът Международен институт за обучение в областта на алкохолизма. През есента на 1990 година В. прекара там три месеца, като пътуваше да чете лекции, които отново имаше в университета Колумбия в Ню Йорк. Освен с Ашли, ръководен от отец Мартин, Институтът имаше отлични контакти с центровете във Флорида и Аризона. Люис беше един от основателите и дарителите на High Watch1 в Кънектикът. Това беше място, където престояваха по няколко месеца трезвеещи алкохолици под грижите на аовци с по-голям стаж. Там нямаше формална терапия, всеки участник можеше да подсили своята трезвеност, като работи върху стъпките на АА и помага на другите. Там комисията изпращаше своите трезвеещи алкохолици с надеждата, че може да създадат нещо подобно в Полша.

     От времето, когато преподаваше в затвора в Калифорния, В. жадуваше да създаде програма за лечение на алкохолизма в полските места за лишаване от свобода. През 1990 година шеф на затворите стана Павел Мочидловски, който беше получил докторска степен по хуманитарни науки за труда си Втори живот в тоталните институции: за начините на вникване в тайните на между човешките отношения. Мочидловски познаваше и ценеше В. за неговите публикации. С удоволствие прие предложението на В. Боб изпрати в Полша Бил Бъргин, афроамериканец, който беше създал центрове, наречени Атлантис, в затворите в щата Минесота. Заедно с Джим, Рик и Джеб от Карън Бил и В. - в присъствието на шефа на затворите - посетиха затвора на улица Раковецка във Варшава, в който тъкмо правеха капитален ремонт. Мочидловски беше взел на този обход и главния проектант и му поръча да си записва желанията на американците. Казвайте къде какви зали искате, сега тук можем да направим всичко - каза той. Като резултат във варшавския затвор беше създаден материално най-добре приготвеният център за терапия от цяла Полша. Бил остана още три години и обучаваше персонала, най-напред от Раковецка, а после в цяла Полша. След няколко години имаше вече няколко десетки Атлантиси в различните затвори. Оттогава, когато някой питаше В. за житейските му постижения, той не говореше за написаните книги, за лекциите и академичните титли нито за наградите и отличията. На първо място поставяше това, че беше помогнал да се въведат опиращите се на 12. стъпки методи на лечение на зависимостите в затворите в Полша. След няколко години Ева, която беше приела ръководството на Комисията, експортира Атлантис от Полша в Русия, Молдова, Киргистан, Монголия и други държави от бившия Съветски съюз.

     В. и Ева също непрекъснато се обучаваха. Ева, защото беше терапевтка и водеше обучения. В., защото искаше да знае какво да носи от Полша, какво да говори на лекциите, за какво да пише. Ходеха в Карън и в центровете, свързани с Института в Гринуич, при Стефан във Флорида и на летните курсове по зависимостите в университета Рутгърс в Ню Джърси. Благодарение на тези посещения В. все по-добре разбираше отношенията между АА и професионалните методи на терапия. Намаля и аовският му месианизъм. По време на посещението в ръководения от Стефани Браун2 Институт по зависимостите в Менло парк в Калифорния, авторката на Лечението на алкохолика сподели своя опит и притеснения за взаиморазбирателството между алкохолиците и професионалистите. Тогава В. записа в дневника:

     Докато слушах Стефани, се убедих в нещо, което ми хрумна по време на обучението на лектори в Риня". Все повече ме нервира убеждението, че трезвеещите алкохолици са „по-добри” или по-подредени и зрели от не алкохолиците. Мисля, че в това има много алкохолно високомерие. Със сигурност трезвите алкохолици са по-добри и по-зрели от времето, когато са пиели, но никога няма да бъдат такива като хората, които не са се нуждаели от пиене, когато са съзрявали. Мисля, че много трябва да се стараем, за да се справяме с нашето зависимо мислене и рефлекси, и никога няма да стигнем по-далече от това да не треперим вътрешно. Разбира се, човек без крака може да се научи да ходи с протези, но никога няма да ходи или тича както някой, който не си е изгубил краката. (Внимание: това беше написано през 1992 година - заб. В.О.) Затова пък ще ходи подобре от него с протези. И именно това обърква. Защото смятаме умението си да ходим с протези за нещо по-добро, като забравяме, че изобщо може да се ходи и бяга нормално.

     През есента на 1990 година В. наруши своята анонимност. Тогава беше съветник в Конституционната комисия на парламента и в това си качество беше поканен в телевизионна програма, водена от Ирена Джеджиц3. Съгласи се, при условие че първите петнадесет минути ще говорят за конституцията, а следващите - за алкохолизма. Когато обясни на изненаданата пани Ирена какво има предвид, тя се съгласи без колебание. В първата част на програмата В. се появи като компетентен познавач на предмета, участващ във важно за Полша начинание. Тогава каза, че е алкохолик и изясни в какво се състои болестта и как можеш да излезеш от нея.

     Някои колеги от АА имаха претенции към него. Той им обясни, че нито веднъж не е казал, че е анонимен алкохолик, а трезвеещ. Но това беше увъртане. Оттогава му казваха полу на шега, че е най-известният по име и фамилия анонимен алкохолик в Полша. В. никога не съжали за това. Защото през следващите двадесет години при най-различни ситуации срещаше хора, които казваха, че са го гледали и разбрали, че самите те имат този проблем, а после са престанали да пият. Колкото пъти ги слушаше, В. имаше сълзи в очите.

     Една година по-късно издаде - сега под собственото си име и фамилия - книга, озаглавена Грях или болест4. В нея беше събрал анонимна статия от 1985 година, три интервюта на тема алкохолизъм и три нови есета.

     През 1991 година започна книга, в която искаше да опише опита си от Фермата. Това беше вторият опит. Първият започна през 1984 година, след връщането си в Полша. Но тогава разбра, че големият американски поет Джон Беримън, скоро след като изтрезнял, написал книгата Dlusion, Etc., в която описвал своето духовно пробуждане в АА. Не след дълго се запил до смърт. В. се уплаши и отложи проекта си, без да е написал и една страница. Сега написа няколко. Когато започна да чете записките от Фермата, се събудиха спомени, но не оттам, а от времето на пиенето. В. не можеше да се справи с пороя емоции и отново отложи книгата. Пишеше безопасни статии, есета и разговори за алкохолизма.

    Печаташе ги предимно в Газета швьонтечна5. В самото начало на преминаването към пазарна икономика престана да съществува Литература. В Газета В. пишеше не само за алкохолизма, а преди всичко за политическите промени. Неговият интерес към правата на човека започна да дава плодове и в Полша. От 1990 година беше съветник в няколко конституционни комисии. През 1992 година заедно с трима колеги написа проект за Харта на правата и свободите, който беше представен пред президента Валенса като законодателна инициатива. В. най-напред работеше с правния екип на Президентската канцелария върху окончателния вид на проекта, а после беше единственият съветник на парламентарната комисия за работата над този проект. Той беше отложен ad acta6 след разпускането на парламента от Лех Валенса през пролетта на 1993 година. По-късно В. беше и съветник на Конституционната комисия към Народното събрание. Отказа възнаграждение и беше своего рода enfant terrible, но няколко от идеите му намериха място в окончателния текст на конституцията, приета през 1997 година.

     През лятото на 1990 година беше поканен на конференция за политическите промени в Печ, Унгария. Рефератът на В. и неговото изказване на конференцията трябва да бяха направили впечатление, защото двама професори от Чикагския университет му предложиха да стане съдиректор на Центъра за конституционни изследвания в Източна Европа, който бяха създали у тях. В. се съгласи. През есента на 1990 г. още веднъж преподава в университета Колумбия в Ню Йорк, а от 1991 година десет години прекарваше есените в Чикаго, където водеше занятия по сравнително конституционно право и правата на човека. Една година по-късно започна да преподава в новосъздадения Централноевропейски университет (ЦЕУ), в Правния факултет в Будапеща и във Факултета по социология във Варшава.

     С тази работа се свързваше една случка, която затвърди у В. убеждението, че опитът и познанията, придобити по време на трезвеенето, могат да бъдат полезни и в работата на университетския преподавател. Ректор на Централноевропейския университет беше Алфред Степан, който преди беше декан в Школата по публична администрация и международни отношения в университета Колумбия в Ню Йорк. Ректорът искаше да създаде в ЦЕУ dream team, тоест екип от най-добрите професори от целия свят. В този списък сложи и В., макар че лично не бяха се срещали, а вероятността да беше прочел нещо, което В. е написал, беше неголяма. Когато В. го попита, Степан отговори: Разбира се, никога не сме се срещали лично, но аз усещах твоето присъствие. През 1989 и 1990 след горе-долу четири или пет седмици от есенния семестър няколко от студентите изведнъж се промениха: говореха неща, които на другите и на мен изобщо не ми бяха хрумвали, държаха се по-различно. Заинтригуван, започнах да ги разпитвам откъде е тази промяна. Всеки ми каза едно и също: бяха твои студенти и под влиянието на твоите занятия започваха да мислят различно. В. не знаеше точно какво беше това, но усещаше, че за това е била решаваща неговата откритост и уменията да свързва академичните проблеми с живота и личния опит - своя и на студентите.

     Във Варшава В. преподаваше предмета Право и общество, а в Будапеща - конституционно право и правата на човека. Много и сам научаваше и в средата на деветдесетте беше от челните специалисти в тази област. Това от своя страна предизвика лавина от покани за поредните конференции и лекции. В. се учеше да отказва, макар че все още му беше трудно. С времето намери начин. Обичаше симфониите на Густав Малер. Така че когато идваше покана за някаква конференция, В. най-напред проверяваше разписанието на полетите и програмите на големите световни филхармонии. Ако пътьом можеше да слуша Малер, приемаше поканата.

     Веднъж В. случайно се натъкна на изпълнение на Първата симфония на Густав Малер в пет, а не в четири части. Защото така Малер я беше композирал през 1889 година. Симфонията съдържаше втора част, озаглавена Blumine. В този вид беше изпълнявана в Хамбург през 1993 г. Blumine беше най-сладката, нежна, направо сантиментална фраза, продължаваща около осем минути. След години композиторът се уплашил от тази сантименталност и от критиците и извадил от последната версия на симфонията Blumine. Но го беше направил непоследователно, тъй като беше оставил фрагменти в кодата в последната част на симфонията. В средата на шейсетте години на ХХ век Blumine беше открита и започнаха да я изпълняват. Обикновено като отделна творба, след цялата Първа симфония от четири части. Но неколцина диригенти, между които Зубин Мехта и Сеиджи Озава, я изпълняваха изцяло, на един път, така както Малер оригинално беше композирал Първата симфония.

     В. се влюби в тази версия на симфонията от пръв поглед. Убеждаваше полските директори на филхармонии и диригенти да я изпълняват. Първи послуша съветите на В. директорът на Познанската филхармония, където през 2011 година се състоя полската предпремиера на произведението в пет части. След този концерт директорът Войчех Нентвиг и диригентът Марек Пияровски казаха, че не си представят изобщо да изпълняват тази симфония без Blumine. През есента на същата година Антони Вит, когото В. беше убеждавал за Blumine няколко години, изпълни композицията - като отделно произведение - в Националната филхармония. В., който не разбираше от музика, но я обожаваше, призна това за своя най-голям принос в тази област.

     В. беше слушал Първата симфония на Малер няколко хиляди пъти. Често, особено когато пишеше, прекъсваше да подремне. „Будилник” му беше неочакваната атака на много силната перкусия, с която започваше последната част на симфонията. Ако си отпускаше за сън един час, пускаше плочата отначало. Ако само десетина минути - започваше от предпоследната част. Но най-често заспиваше именно на Blumine, която го унасяше в сън с небесната си музика. С времето Първата симфония стана част от В. Разпознаваше я по един звук. И се събуждаше иначе. Повечето диригенти уважаваха молбата на Малер да запазят преди последната част поне една минута тишина. В. се събуждаше именно по време на тишината, сякаш искаше да бъде подготвен за трясъка, който щеше да настъпи.

     Музиката и поезията постепенно заеха централно място в духовния му живот. От завръщането си в Полша през 1987 година В. ходеше на църква и всекидневно се молеше. Молеше за вяра, която вече не беше толкова силна както преди няколко години. Правеше го, като повтаряше медитацията, която беше прочел на датата 28 септември в Книгата за молитви на 12. стъпки7, която беше получил като подарък от Стефан.

Боже, искам да Те обичам, но още не съм сигурен в това.

Искам да Ти се доверя, но се боя, че ще ме погълнеш изцяло.

Знам, че се нуждая от Тебе, но се срамувам от тази нужда.

Искам да се моля, но се боя да не стана лицемерен.

Нуждая се от независимост, но се боя да бъда сам.

Искам да принадлежа, но едновременно искам да остана себе си.

Вземи ме, Господи, но ме остави и да бъда аз.

Господи, аз вярвам; помогни ми в моето неверие.

О, Господи, ако си там, разбираш ли ме, или не?

Дай ми това, от което се нуждая, но ми остави свободата да избирам.

Помогни ми да достигна до това по своему, но не ме напускай.

Помогни ми да разбера себе си, но не ми позволявай да се отчая.

Ела при мен, о, Господи, искам да бъдеш тук.

Освети тъмата ми, но не ме ослепявай.

Позволи ми да видя какво трябва да правя и ми дай сила, за да го постигна.

О, Господи, аз вярвам; помогни ми в моето неверие.

     В. молеше в молитвата за много неща особено когато не можеше да се справи с нещо. Изненада го суровата епитимия, която получи при първата си изповед след завръщането си в страната, но прие това като специфика на полската църква. В. забелязваше в църквата преди всичко съюзник в лечението на алкохолизма. Църквата заделяше помещения за групите на АА, но твърде малко свещеници знаеха, че алкохолизмът е болест и как може да се справят с нея. В. четеше лекции, участваше в конференции в Закрочим8, а от 1988 година си сътрудничеше с първосвещеника на трезвеността, радомския епископ Адам Оджимек. След няколко години престана. В. не можеше да приеме еволюцията на Полската църква. Започна да отделя религията от църквата, вярата от религията, духовността от религиозността и да познава различните лица на Бог, който покровителстваше всяка от тези форми.

     Най-подходящата визия на Бог В. намери в едно от стихотворенията на Ярослав Ивашкевич от томчето Тъмни пътеки:

Гръцка икона в златна слава -

Във Монреал, но оттогава

Скръб във сърцето ми остава

 

И в песен трепкаща монаша

В водата падаща във чаша

Надменен бе светът уплашен.

 

Канелен цвят видях оплоден.

Цъфтеше във дома Господен

И като вулва безподобен.

 

И паднах. Бог - пчела бръмчаща,

Сред ароматите кръжаща,

Сърцето нежно ми обхваща.

     В. научи това стихотворение наизуст. Оттогава при мисълта за Бог пред очите му заставаше малка пчела, приканваща към доброта, любов, покой на духа.

     На практика Богът на В. имаше две черти: той не беше самият В. и му позволяваше да прави разлика между това какво иска и от какво се нуждае. Позволяваше му да желае каквото си ще, но не му даваше всичко, защото знаеше, че В. не се нуждае от всичко пожелано. Беше прост в действията и труден за разбиране. Така че В. говореше за него на сбирките на АА: Бог, какъвто не го разбирам. Но още по-често, понякога по няколко пъти на ден, повтаряше своята мантра: Да бъде Твоята воля, а не моята.

     Продължаваше всяка сутрин един час да се моли, да медитира и да чете книгите на АА. Но на сбирки ходеше по-рядко. Забрави и за ОА. Все повече го засмукваше водовъртежът на приятните неща. На 22 юли 1991 година записа в дневника:

     След много месеци занемаряване се връщам към работата над себе си и своето духовно развитие. Чувствам в главата си куп проблеми и кълбящи се мисли, също както преди, макар сега без алкохол. Чувствам разстояние от близките си, а вътре в себе си - гласове на гняв и осъждане над тях. Чувствам разстояние от хората, липса на време за тях, нетърпение и неспособност да ги изчаквам и да ги изслушвам. Чувствам, че прегарям. Страх от работата. Сякаш непрекъснато нещо навъртам и правя, но над всичко това царят високомерие и умора. Чувствам пустота, злоба, страх, безпокойство, самота. Виждам надежда в географското бягство, най-напред като се изнеса, а после като отпътувам. Само от време на време проблясва мисълта, че с такива емоции и мисли далече няма да стигна. Единственото положително нещо е, че усещам всичко това и искам да направя нещо с него. И знам, че може да ми помогне само работата над себе си.

     В. реши да повтори четвъртата стъпка. Но я вплете в дневника, който сега пишеше по-различно от преди. Не вечер, а сутрин, след медитацията. Описваше случките и емоциите от предишния ден. После записваше главните мисли от прочетените медитации. Накрая се замисляше над недостатъците, които сега му се струваха най-тежки. Те си приличаха, но приемаха различни форми.

     Високомерието продължаваше да има главно интелектуален характер. В. забеляза, че сега често говори кой е той и какво му се полага от света. Хвалеше се със своите постижения. Успехите, вместо да го успокоят и смекчат, увеличаваха високомерието му. С него се свързваше и стремежът към контрол над сътрудниците и семейството, нетърпение и страх, че нещо ще се изплъзне изпод контрола. Но страхът преди всичко произтичаше от притеснението какво ще стане с неговото „аз”, ако някой не го оцени съответно. Забеляза повече гняв отколкото през последните няколко години и също, че трае по-продължително. Реши да направи някакво добро дело за всекиго, към когото чувства обида.

     В. забеляза и нов недостатък. Материализмът. Преди се страхуваше, че няма да му стигнат парите. Сега печелеше доста по-добре, но все повече мислеше и говореше за пари и дори се хвалеше с тях. Впрочем всички наоколо се бяха захванали да правят пари, защото вече беше възможно. Но В. чувстваше някаква погнуса. Обещаваше си, че ще внимава със стремежа към слава и публичните доказателства за значимост. Реши да направи нещо с дългогодишната липса на усещане за икономическа сигурност.

     Все повече време посвещаваше на различни неща: да ги организира, да ги урежда, да ги съгласува. Аз като че ли не умея да контактувам с другите хора освен чрез нещата - записа с тъга. Впрочем всички недостатъци го отделяха от хората, от семейството и забавяха духовното му развитие.

     В. реши да промени това. Да ходи отново на сбирки на АА, по-старателно да медитира, чете и пише. Една от аовските медитации от книгата Само за днес (Justfor Today) казваше да живееш достойно само един ден, без да си спомняш миналото и без да се страхуваш от бъдещето. Да не се стараеш моментално да разрешиш веднъж завинаги всички житейски проблеми. В. забеляза, че все по-рядко си спомня и съжалява за своето „вчера”. Непрекъснато обаче прекалено се притесняваше за „утре”, за това какво ще бъде, какво има да прави, какво го заплашва. Докато четеше Само днес ще съм щастлив. Изглежда, че Ейбрахам Линкълн е имал право, като е казал: Повечето хора са дотолкова щастливи, доколкото решат., В. още веднъж помисли за монотонията на проблемите, срещите и задълженията, в които се бе оплел. Реши така да планира деня, сякаш вижда в него шанса за голямо приключение, а не списък от мрачни задължения за изпълняване. А тези, които не успее да елиминира, да третира като уроци по търпение. Помисли, че абсолютно всяка ситуация можеш да промениш в творческа и че винаги можеш да намериш някакъв повод за щастие. Медитацията му казваше по-скоро той да се приспособи към света, отколкото да се мъчи да приспособи света към себе си, и да приема това, което съдбата му дава.

     По-нататък се говореше да си формираш духа по три начина. Първо, да направиш някакво добро дело, но така, че никой да не знае. В. помисли, че може да донесе вкъщи или на работата вода, плодове и други покупки, без да казва, че той го е направил. Или да почисти, да измие ваната. Да купи цветя. Може и да се досетят, че е той, но той няма да се хвали с това. Второ, да направиш две неща, които не искаш да правиш. Веднага му хрумна сутрешната гимнастика. Спомни си, че колкото пъти е преодолявал нежеланието да я прави, се е чувствал психически по-добре. Пране, чистене, покупки. Видя безкрайни възможности за формиране на характера.

     С третия съвет - да не показваш на никого наранените си чувства, В. имаше проблем. Нали от години се учеше, че чувствата не трябва да се потискат, защото ще избухнат. И че трябва да бъдем емоционално честни. След малко осъзна, че той трябва да бъде честен към себе си, а не да фалшифицира страха си с гняв или обвинения. Към другите трябва да се проявяват такива емоции, с които човек не може да живее. Но не трябва веднага да се обижда на дребните неща, които носи животът. С други думи, В. реши да бъде чувствителен, но не раздразнителен и да не показва своето раздразнение.

     Само за днес ще имам програма. Не трябва да я реализирам до йота, но ще я имам. Това ще ме предпази от две неприятности: нерешителността и бързането. Този постулат се стори на В. най-важен. Особено относно бързането. Видя, че всеки ден според планирането му е пренатоварен. Реши по-малко да планира, а също да си оставя време за разпускане и почивка. НИЩО ЗА ВЕЧЕРТА - записа с печатни букви.

     В медитацията се говореше и да не се страхуваш. Особено да не се страхуваш да се радваш на красивото и да помниш, че светът винаги ще ти се отплати с това, което ти даваш на света. Завършваше с красив призив: Само днес ще бъда последователен. Ще се постарая да изглеждам най-добре, доколкото мога: старателно ще се облека, ще говоря тихо, ще постъпвам честно, никого за нищо няма да критикувам, няма да търся недостатъците у хората и няма да се опитвам да регулирам нито да поправям някого освен самия себе си. В. нямаше какво да добави. Преписа това на малък лист и дълго го носи със себе си.

     След един месец се почувства по-добре. Но отново животът постепенно го поглъщаше и откъсваше от духовните занимания. Така започнаха новите цикли в живота на В. Хвърляше се във водовъртежа на работата и занятията чак докато след някое време почувстваше, че му е тежко, че не може да се справя, че е ядосан, а Бог - често чрез инцидентите и автомобилните произшествия - му казваше: намали. Тогава се освобождаваше от всички занимания, закриваше проектите, отказваше задълженията, които можеше да отложи, и сядаше със своите тетрадки. Но щом се почувстваше по-добре, отново започваше да приема задължения, преставаше да пише дневници, сякаш духовният живот и животът в света не можеха да се спогодят, най-много за известно време да се редуват. Единственото постоянно и в двата живота бяха всекидневните сутрешни молитви, четенето на книги за медитации и размишляването над тях.

     Само дето циклите не бяха идентични. Това не беше кръг, а спирала. Сякаш В. се връщаше до едни и същи навици, но се намираше малко по-високо в развитието си. Дори когато се занемаряваше духовно, някои промени оставаха за постоянно. Продължаваше да иска да контролира семейството си, но вече по-често отстъпваше без скандали и обиждане. И все по-често приемаше действителността.

     Веднъж си търсеше кола. Колега му продаде двегодишна Ланчия. Купи я главно поради това, че на Ланчии се возеха членовете на правителството. Една събота, горе-долу месец по-късно, излезе по обяд на балкона и видя, че колата я няма. Ева не я беше вземала или премествала. Ядоса се, но след малко коленичи и поблагодари на Бог за всичко, което има и което не са му откраднали. Загубата намаля. Телефонира на един приятел, който заемаше висок пост. Той каза, че ще разбере какво може да се направи. Обади се и каза, че ако колата е открадната преди повече от три часа, сигурно вече е в Русия и няма смисъл да се търси, а да се свърже със застрахователите. Там приеха съобщението и казаха, че за обезщетението трябва да почака, докато полицията завърши следствието. В. отново се помоли. Следобед разговаряше по телефона за нещо друго със Сорос. Когато спомена, че са му откраднали колата, онзи спокойно каза, че може би В. е имал прекалено добра кола като за него. Заболя го, но бързо осъзна, че Сорос наистина има право; че я беше купил за показност. Успокои се.

     И все пак на другия ден не можеше да си намери място. Чувствата за загуба и гняв се смесваха с несигурността как да се справи без кола, защото пътуваше много из Полша. Вечерта си даде сметка, че от няколко десетки часа за неговите емоции и мисли решава някакъв злосторник. Изчисли какво обезщетение ще получи, извади спестяванията си, взе малко назаем и на другия ден си купи нова по-скромна кола. Вместо да се притеснява за загубата, се радваше на новата придобивка.

     Друг път, в петък следобед, летеше за конференция в Будапеща. Бързо мина през контрола, защото имаше само ръчен багаж. Сред хората, чакащи полета, се разхождаше красива жена в униформата на Малев9 В. й се усмихна. Насърчена, тя се приближи към него и каза:

     - Толкова сте мил. Ще може ли да летите утре сутринта, защото сме продали повече билети за този самолет и никой не се е отказал да лети.

     Най-напред В. си припомни поговорката, че никое добро дело не остава ненаказано. Защо се усмихна? Нали знаеше, че това често му докарва неприятности. Но след малко си помисли, че може би Стария има други планове за него. Например да прекара вечерта с Ева и да стои един ден по-малко на може би скучната конференция. Обади се вкъщи. Ева се зарадва; отидоха двамата на вечеря, а после на кино.

     Така действаше неговата нова, сега по-светска Висша сила. Пътя към нея му беше показала Шарън Уегшайдер-Круз10 в книгата си The Miracle of Recovery - Чудото на възстановяването. Тя съветваше да се замислим над важните случки в живота си и да потърсим в тях Божията опека. В. моментално си помисли за пиянските скандали, които не го вкараха в затвора, за шофиранията пиян, които не бяха завършили с катастрофа. Спомни си, че веднъж му беше паднала на главата тежка стъклена врата, която се строши на парченца, без дори да го одраска; просто беше облечен с вратата и с парчета стъкло по раменете. Друг път го беше блъснала кола също без поражения.

     Шарън Уегшайдер-Круз казваше да се направи и списък на личните „ангели”. Те бяха от две категории. В първата бяха „менторите” - приятелски и дружелюбни хора, които показваха пътя и помагаха в живота. В. помисли за големия писател Ян Парандовски11, който помогна на В. да издаде първата си книга. За професор Йежи Шацки12, който се съгласи да бъде научен ръководител на докторантурата на В., когато всички други се страхуваха да вземат под крилото си изхвърления след март 1968 година асистент. За Алвин и Хайди Тофлър, които му прокараха пътя в Америка. За Дани Ф., който наставляваше първите му стъпки в АА след завръщането му в Полша. И разбира се, за Стефан. Но несравнимо по-интересни ангели бяха „учителите” - хората, които бяха повлияли на живота му против неговата воля. Помисли си за ректора на Варшавския университет, който не му продължи стажа, защото именно благодарение на него В. имаше интересен живот, несравнимо по-богат, отколкото, ако веднага след следването си, беше започнал академична кариера. За ректора на Антиохия, който го научи на смирение. А също и за опонентите си в АА, благодарение на които прие, че не винаги трябва да е така, както той планира.

     Последната задача беше В. да си запише какво е изгубил и какво - спечелил. Например изгубил е любов, но е получил много любов от другите. Изгубил е контрол над алкохола, но е намерил път към трезвеността и съзряването. Чувството за контрол над света и собствения си живот е заменил с малко смирение и приемане. Академичната си позиция е заменил с писателска кариера. Трябваше да се раздели с мита за щастливото детство, но пък намери своето вътрешно дете.

     Всичките тези операции му помагаха да приеме своето минало, виждайки в него действието на Висшата сила. Позволяваха му да мисли с по-голямо чувство за сигурност за бъдещето. А също и да приема, че не винаги е получавал това, което е искал.

     Имаше впечатление, че Висшата сила особено се грижеше за връзката му с Ева. Дори в най-трудните моменти някой или нещо го отклоняваше от намерението да скъса, да си тръгне, а и да й изневери. Веднъж беше много уморен от дома си. Замина за Закопане да пише книга. Докато пътуваше, си мислеше, че някакъв флирт може да му даде сила и жизнена енергия. Но това си остана в сферата на мечтите, защото никого дори не можа да види, докато пишеше затворен сред четирите стени. В края на престоя му Ева го посети за няколко дена. Отиде да я чака на гарата. Стоеше на входната врата и целият перон беше пред него. Някъде от края на влака слезе невероятно атрактивно момиче в бял скиорски екип. Жалко, че дойдох за Ева, защото с тази бих могъл да преживея нещо красиво - помисли В. Не можеше да забележи Ева и още повече се вглеждаше в красивата непозната. Когато тя се приближи, се оказа, че е именно Ева. От този момент казваше, че когато Висшата сила му беше позволила да флиртува, беше със собствената му жена.

     Ева все по-добре разбираше неговите потребности, свързани с трезвеенето, и се стараеше да му помага. За десетата годишнина от трезвеността получи красива сребърна гривна с гравирана дата и имената на Наталия и Ева.

     Две години по-рано, през есента на 1991 година, В. замина за десет седмици в Чикаго. Бързо се настани и се почувства като у дома. Вечерта почувства болка в гърдите, която се задържаше по няколко дена. Но това не беше болка, която да го безпокои, по-скоро тежест. Същото чувство имаше, когато слушаше стари песни. Сякаш отчаяно тъгуваше за младостта си. Да, сега също беше тъга както след заминаването на Ева от Ню Йорк два дена след сватбата им. Зарадва се, защото организмът му казваше колко много обича жена си и дъщеря си и колко е привързан към тях.

     Намери психоаналитик в самия център на Чикаго. Слаб, висок мъж над шейсетте, със страшен поглед. В. се страхуваше от него. Не можеше да се разкрие и след няколко сеанса се отказа. Впрочем това беше за него тежко изпитание на асертивността му, защото не знаеше дали и как може да си тръгне от психоаналитика. Може би не го направи най-добре, защото на натрапчивите въпроси защо си тръгва, най-накрая отговори: Просто някак си не Ви харесвам.

     Попадна на професор Траузмън, шеф на Психиатрията на университета. Близо два месеца два пъти седмично сутрин В. прекарваше по един час в неговия кабинет, макар и на фотьойл, а не на кушетката, за което съжаляваше. В началото доктор Траузмън попита В. от какво се оплаква. В., който в този момент не беше в най-добра форма, каза, че от нищо специално, само общи житейски проблеми. Само дето се обърка, като каза: I think I have problems with my wife. Забеляза грешката и се поправи: I mean with my life.13

     Не е необходим психоаналитик, за да се забележи, че имате проблем, щом бъркате живота със жена си - пошегува се професор Траузмън. Но въпреки това В. многократно при други случаи повтаряше същата грешка. И въобще не беше очевидно за него дали той има предвид проблемите в брака, или подсъзнателно обвинява брака си за проблемите в живота си. Доктор Траузмън не му отговори, само го посъветва самият той по-често да се замисля над това.

     В. обичаше сутрините при доктор Траузмън. Той беше дружелюбен, но решителен и любознателен. Като психоаналитик помоли В. да разкаже своите сънища. В. обикновено не помнеше сънищата си. Сега ги записваше веднага след като се събуди, за да не му избягат. Доктор Траузмън не се интересуваше от тях, само заедно се питаха какво може да означават. По някакъв закамуфлиран начин много от тях се отнасяха за неумението да се справя в семейството и в отношенията си с хората. Освен това разговаряха какво В. прави и какво мисли. Това беше приятно. В. излизаше от него пълен с енергия.

     В края на престоя си в Чикаго В. попита доктор Траузмън дали той може да му препоръча психоаналитик в Полша, при когото В. да продължи терапията. Професорът се замисли за малко, а после каза: Не смятам, че трябва да търсите някого. Не знам точно какво правите със себе си, но това, което правите, ми изглежда достатъчно, защото сте доста цялостен. Тези думи дадоха на В. енергия и вяра в себе си. Помисли, че все пак може и да е намерил пътя към своето вътрешно дете и към самия себе си.

     Заедно с това как В. се справяше с емоциите си и с взаимоотношенията си с другите, все по-сериозен проблем ставаше яденето. Струваше му се, че през есента на 1989 година в ОА в Ню Йорк се беше научил какво и кога да яде. Но докато ходеше на сбирки и четеше книги по темата, се справяше. Когато се върна в Полша и започна „нормалния ” живот, изпълнен с проблеми, тичане, семейството, забрави това, което беше научил, и което все пак изискваше всекидневно внимание, дисциплина и усилия. Още няколко месеца писа план на храненето, но все по-често не го спазваше. Започна се „йо-йо”: дебелееше, хващаше се за работа, отслабваше, после отново дебелееше. След всеки пореден цикъл тежеше с няколко килограма повече от преди. Тогава имаше чувство за вина и угризения. На 14 февруари 1992 година записа в дневника: Писна ми от лакомията. От този ден отново си водеше дневник на храненето. Но само за два месеца, после го заряза. Отново надебеля.

     През ноември 1992 година беше за пет седмици в Бремен. Там още веднъж се върна към правилата, които беше научил в Америка, и си водеше дневник на храненето. Когато след години сравни двата дневника, от 1989 и от 1992 година, оказа се, че са почти идентични. Всички проблеми се бяха върнали, а ефикасните методи за справяне с обсесията на храненето се оказаха едни и същи. Проблемът значи не беше в съзнанието или в липсата на знания какво трябва да прави, а в липсата на дисциплина. Същото беше и след завръщането му от Бремен. През пролетта на 1993 година отново не се побираше в дрехите си. Именно тогава Международният институт по образование и обучение му предложи стаж в Сиера Тусон14 в Аризона. Замисли се дали не може да принесе в Полша прилагания там начин за справяне с алкохолима, наркоманията и другите зависимости. Между другото този център се славеше с терапевтичните програми за хора с анорексия, булимия и други хранителни смущения, преди всичко с такива, които преди бяха имали някакви драматични преживявания. Създаден едва преди десет години, центърът бързо спечели огромна слава - с разположението, програмите и ефективността на лечението си. По същество средата на деветдесетте беше „златният век” за Сиера Тусон (от 2002 година той беше предмет на много трансакции между медицинските корпорации и беше завладян за печалба на всяка цена; през 2011 година му бяха наложени многобройни наказания, а лицензиалният му период беше съкратен на една година). В. се възползва от случая и в петък, шести септември, се оказа в подножието на полегата планина с кафяв цвят, на която израстваха три върха. Това беше планината Санта Каталина в пустинята Сонора, на северозападния край на град Тусон в Аризона.

***

     Преди да пристигне в Сиера Тусон, В. беше десет дни със семейството си на Хаваите. Едни ден В. и Ева решиха да тръгнат с кола по пътя, водещ към угасналия вулкан на Мауи15, висок над 1700 метра. Потеглиха по изкачващия се нагоре път и се сблъскаха с неприятен мъглист дъжд. В. каза, че няма смисъл да карат по-нататък, защото и така нищо няма да се вижда. Ева каза, че Господ Бог им позволява да завият обратно. Потеглиха обратно. След известно време В. съжали. Та нали той никога не се беше връщал от планина. Каза това на Ева. Тя отговори, че Господ Бог позволява да завият втори път. Потеглиха обратно. Отново навлязоха в млечния дъжд. В. караше много внимателно по лъкатушещия път. След половин час се изкачиха над облаците, защото именно те създаваха впечатлението за мъглист дъжд. Достигнаха да облян от слънцето паркинг и изкачиха стотината метра до върха.

     Под тях се виждаше плащът от бели облаци, скриващи земята. На три места ги пробиваха единични върхове; не заснежени, а сиво-черни. Наоколо цареше от нищо ненарушимо спокойствие. Нямаше хора, защото май всички бяха завивали само по един път. В. се почувства, сякаш беше на небето. Запази този образ завинаги. Оттогава, колкото пъти имаше проблеми и беше тъжен, се изкачваше във въображението си на върха на Мауи, сядаше на камъка и бавно хвърляше своите грижи една след друга в облаците под него. Върхът на Мауи стана за В. едно от няколкото сигурни скривалища, за необходимостта от каквито многократно беше чел в книгите за медитация.

     Няколко седмици по-късно пристигнаха в Сиера Тусон. Това беше голяма, над 60 хектара, опасана със зидове и огради ферма, в която имаше десетина сгради и жилищни бунгала. Белите или златисти сгради на болницата и терапевтичните центрове бяха построени от пясъчник, тъмнорозовите бунгала - от кирпич, популярен в пустинна Аризона. В зида имаше два портала, разположени на няколко стотин метра един от друг: вход и изход, тъй като в центъра движението беше еднопосочно. При влизането се виждаше огромна табела с надпис Expect a miracle - Очаквай чудо.

     В. реши да забрави за това, че там е на практика, и да се насочи към главния, както тогава му се струваше, проблем - лакомията. Така че освен директора и във финансовия отдел никой друг не знаеше, че В. е практикант, отнасяха се към него като към всеки пациент, беше подложен на същите правила с възможността за предсрочно терапевтично освобождаване включително.

     След пристигането си В. се озова в отдела за новоприети, които трябваше да бъдат разпределени в една от специализираните програми: лечение на наркомания, лечение на алкохолизъм, лечение на депресия, хранителни смущения, справяне с болката, терапия на травми, сексуална зависимост и за хора с двойна диагноза. Разбира се, във всяка група имаше занятия, засягащи всичките тези проблеми, но главният акцент беше върху онези, които за конкретния пациент представляваха най-голям проблем.

     По време на първия разговор В. каза, че е дошъл в Сиера Тусон, за да се научи на липсващите му житейски умения, засягащи главно храненето. Да се отучи да яде с цел, по-различна от тази да осигури на организма си необходимата енергия. Иска да разбере принципите относно честотата на храненията. Въз основа на това беше разпределен в програмата за хранителни смущения.

     После беше подложен на психологически и бихейвиористически тест и попълни специална обширна анкета за пациенти. В. забеляза и липсата на умения да поставя около себе си граници и знаеше, че е на подходящото място. Но същевременно се ориентира, че тукашната програма е в много по-голяма степен с научен и медицински характер отколкото терапията във Фермата. И действително Сиера Тусон имаше статут на психиатрична болница.

     В понеделник, след като се премести в отделението за хора с хранителни смущения, В. забеляза още повече разлики. Пациентите в Сиера Тусон бяха някак по-други; по малко активни, по-пасивни. Създаваха впечатление, сякаш носят в себе си огромен товар от негативни послания от другите, особено от родителите си, имаха капаци на очите си, които не позволяваха да видят действителността, и белезници на ръцете, които не им позволяваха да действат.

     Във Фермата три четвърти бяха мъже, тук - само жени, предимно до тридесет години, понякога много млади момичета. Програмата в по-малка степен се съсредоточаваше върху първата стъпка и безсилието. За разлика от Фермата, където насаждаха пълна абстиненция, тук учеха пациентите как трябва да се хранят. И доколкото във Фермата никой не се замисляше откъде се е взел у пациента алкохолизмът, тук почти веднага търсеха източниците на болестта. Най-често те бяха в детството и имаха характер на поучения, на липса на грижи или злоупотреба и драматични случки. Също важен проблем за всеки пациент беше post traumatic stress disorder или смущения под влияние на преживяна травма. При жените необикновено често това беше сексуална злоупотреба от страна на бащите или вуйчовците, кръвосмешение или изнасилване.

     Тези травми най-напред трябваше да се разкрият, за да може по-късно да бъдат неутрализирани. За това говореше терапевтът Дейвид на лекциите, по време на груповите занятия и при индивидуалните консултации. Той използваше - и всички останали в Тусон - един и същ списък от седем основни емоции, както терапевтите във Фермата. Всяка емоция изпълняваше определена позитивна роля. Г невът доставяше на организма енергия и сила. Тъгата, чувството за обида и болката помагаха в развитието и заздравяването на емоционалните рани. Страхът пораждаше мъдрост. Срамът учеше на смирение. Чувството за вина изработваше и засилваше у човек ценностите, а самотата го склоняваше да се върне при другите хора. И накрая, радостта също даваше енергия и мотивация и лежеше в основата на благодарността.

     На друга лекция Дейвид подели емоциите на два вида според източника им. Страхът, гневът, чувството за вина и срамът произхождаха от червата (gut feelings). Съпътстваше ги заблуждението, защото никой не иска да си признае тези чувства. Това заблуждение се движи от страха и може да бъде победено само с акцептация. Страхът поражда и склонност към оценяване и осъждане на другите. От сърцето произхождат емоциите, решаващи за духа на човека. Те обхващат широк спектър - от страха до радостта. При страха се намират такива нагласи като липсата на благодарност и неспособността да се прощава. И обратно, прощаването и благодарността са откъм радостната страна. Радостта и любовта са естествени емоции, които може да се наблюдават у всяко дете, докато не се уплаши. Страхът е един от няколкото фактора, които блокират естествените, дружелюбни емоции.

     Макар че никоя емоция сама по себе си не е лоша, прерастването им над позитивната им роля причинява проблеми. Страхът, който не учи, а затваря човека. Гневът, който се трансформира в ненавист и агресия. Тъгата, която не развива, а свива, вкарва в депресия. Според Дейвид източникът на тези болезнено, негативно насочени емоции, е в детството. Тогава нашето его може да бъде осакатено. Нараненото дете с нарушено его реагира на повечето дразнители с двойнствени чувства. Първичните са чувствата за страх, обида и срам. Вторичен е гневът. Тези емоции сякаш прилепват към егото и ако не бъдат преработени, ни управляват през целия живот. Човек с осакатено его реагира неадекватно на почти всеки дразнител. Но само малък процент от тази реакция се отнася непосредствено към актуалната случка. Преобладаващата част е своего рода резонанс на случилото се в детството. Този, чиито реакции са непропорционали на дразнителя, трябва най-напред да се замисли каква е реакцията на това, което се е случило преди малко. Може би тя произтича от липсата на житейски умения и несправяне с емоциите. За това е достатъчно да се отиде на сбирка на АА, ОА или друга подобна общност. Останалите са най-често неосъзнат отзвук на драматични преживявания от детството. За тях сбирката няма да е достатъчна; за тях трябва да се ходи на терапия. Или в Сиера Тусон.

     Пътят към разкриването на старите травми няма интелектуален, а емоционален характер. Голяма роля играят визуализациите и рисунките, засягащи миналото. Пациентката рисуваше нещо и после разказваше в групата за своята рисунка. Под влиянието на въпросите най-напред си спомняше емоциите от този период. Не толкова припомняше, колкото преживяваше отново, със същата интензивност. И тъй като тези емоции не са били изразявани с години, нищо чудно, че отчаяно търсеха изход - и го намираха в деструктивни и още по-често в автодеструктивни поведения, чиито източници никой не осъзнаваше. Тук, в Сиера Тусон, те намираха бурен изход по време на сесиите по групова терапия. После се опитваха да ги обезвредят, като работят върху тях, отреагират на тях и накрая, като прощават.

     Като първа задача В. трябваше да разкаже в групата защо се е озовал тук. Каза, че е зависим от алкохола и никотина, макар че вече не употребява тези субстанции. Освен това е имал сексуални злоупотреби с жени. Самият той е жертва на злоупотреби с прекомерна власт от страна на родителите си. Сега е зависим от кофеина, комулсивен преяждащ и работохолик; има и черти на съзависимост. Дошъл е тук да се справи с лакомията и да намери равновесието в живота. Така се представяше през първата седмица на престоя си в Тусон.

     От прикрепената към него терапевтка Клара В. получи план на лечението. През първата седмица трябваше да се съсредоточи върху вербализацията на своите емоции. За тази цел трябваше всеки ден да си води записки на тема: настроение, ниво на енергия, принуда за ядене, всякакви автодеструктивни мисли, качество на съня. Освен това В. трябваше да се съсредоточи върху задачите, давани за всеки ден, включително и в плана на деня за развлечения.

     Първия ден записа, че след закуската е чувствал по-голям глад отколкото преди нея. Най-много преживяваше по време на занятията в група. Във вторник сутринта Моника, анорексичка, която преди пристигането си тук беше на границата на гладната смърт, разказа, че никога не се примирила със смъртта на баща си, когато била на три години. През целия си живот тъгувала за баща си, всекидневно във въображението си лягала при него, макар че го нямало, децата й също нямали баща, защото той ги напуснал. В. почувства съжаление, че баща му не беше умрял, докато той беше дете, защото и той искаше да си спомня за него, както Моника за своя. Удари го неуместността на тази мисъл и реши да направи нещо с чувствата към баща си, още повече че след две седмици идваше двадесетата годишнина от неговата смърт.

     Тази тема се върна след няколко часа. Седеше на масата и си водеше бележки. Друг пациент, Боб, предложи В. да се присъедини към него да играят футбол. Когато свърша - каза В. Тогава Боб го попита защо трябва да подготвя всички задачи. В. отговори наум, че за да бъде отличен, да има чувството за собствена стойност и баща му да го приеме и обича, въпреки че отдавна лежи в гроба.

     В сряда Вици говореше, че майка й не я искала и мислела за аборт. Джим каза, че плодът отлично чувства дали майката го иска, или не. Изведнъж В. намери отговор на въпроса откъде се е взел неговият страх от отхвърляне. Но не можеше прекалено дълго да мисли за това, защото Боб каза извинявам се и водещата групата Линда му направи забележка, че го казва много често и без никакъв повод. Може би това е проява на вътрешен срам? В. дори не трябваше да се замисля над това. В четвъртата стъпка още преди пет години беше написал, че непрекъснато казва извинявам се. Тогава мислеше, че това произтича от дълбокото чувство за вина. Но нали той не се извиняваше за своите постъпки; извиняваше се за всичко, за това, че живее. Сега направи връзката със своя срам.

     Следобед правиха рисунки от детството. После говориха за вътрешното кречетало, за което В. знаеше от книгата на Сюзън Джефърс. В един момент Мери каза, че болката, останала от детството й, се отлага в синусите, а материалните грижи - в главата и й причиняват главоболие. Вики добави, че отхвърлянето от майка й се изразява в болка в слепоочията; Ким имаше същите симптоми. Пам каза, че при нея болката в гърлото се свързва със страха и срама. В. беше шокиран; гърлото му беше един от най-слабите органи, смяташе, че го е наследил от баща си. А от много години чувстваше в гърлото си някаква буца, която нито можеше да изплюе, нито да погълне. Дали пък това не беше срам?

     Вечерта имаше среща на отделна група за мъже, по време на която обсъждаха интимни въпроси. Някой предложи да помълчат десет минути. За всекиго от деветимата възрастни мъже това беше най-трудната задача, която трябваше да изпълни. Само след три минути тишината започна да им причинява болка, след пет натежа над цялата зала, докато някой не я прекъсна преждевременно.

     В Сиера Тусон събуждането беше още по-рано отколкото в Карън - в пет сутринта. В четвъртък, още преди закуската, имаше занятия по така наречената equine assisted therapy, което В. шеговито преведе като „конска терапия”. Занятията водеше Сюзънет, младо момиче с остри латиноамерикански черти. Говореше за какво служат занятията с конете и сутрешната езда, която не е задължителна, но всеки може да се запише. За преодоляването на страха от коня. Но преди всичко за доверието. Защото конят отлично усеща всяко едно колебание на ездача. Така че, който не умее да води коня, нито да му определи границите, най-добре да му се довери, както и който не иска да падне в пропастта. После Сюзънет заведе всички в обора. Спряха се при кон с името Файър - Огън, в който Сюзънет усети страдание. Каза, че според нея конят може да има в подковата някакъв камък, който го боде. Попита дали някой иска да помогне на Огън. В. чувстваше страх, но се приближи до Огън. С парализирана от страх ръка сгъна крака на коня и действително видя голям ръбест камък. Започна да го изчопля, най-напред с пръсти, после с края на някаква клонка, подадена му от една от пациентките. Труди се с камъка няколко минути, страхувайки се конят да не го цапне с копито. Най-накрая го извади. Почувства близост с Огън. Сюзънет позволи на В. да вземе камъка и каза, че Огън вече ще го помни. А в края на занятията каза на всички: Желая ви труден следобед.

     Оттогава В. три пъти седмично ставаше в четири, за да успее с тоалета и със сутрешните си медитации преди 5:30, когато започваше едночасовата езда. Яздеха през храстите, после през пустинята, в която растяха най-различни видове големи кактуси, отново през храстите чак докато достигнат до ръба на изкачващата се нагоре скала, под която имаше стръмна пропаст. Ако имаше възможност, В. яздеше „своя” Огън. На третия ден Сюзънет го научи как да спечели доверието на коня и да създаде близост с него. След като го оседлае, да застане до него така, че да гледат в една и съща посока, и да притисне лице в шията на коня. А после да диша заедно с него. По-точно да се вслуша в дишането на животното и да диша дълбоко в ритъма на коня. В. го направи, вслушваше се в Огън, дишаше, дори пръхтеше, провокирайки го и той да пръхти. Когато усетеше, че представляват едно цяло с коня, го яхаше и потегляха. И действително Огън го водеше, а В., според указанията на Сюзънет, се учеше как да му дава посока, да променя темпото и да го спира. Но по-често Огън водеше В., отколкото обратното. В. се научи да оставя контрола на коня и да му се доверява. Може би това беше изобщо първият път, когато В. предаваше контрола над себе си и се доверяваше на друго същество. Сюзънет хвалеше В., но го предупреждаваше, че с коня е по-лесно отколкото с хората.

     През втората седмица В. имаше много работа. Най-напред над емоциите. Трябваше да нарисува самия себе си и да помоли някого да сравни рисунката с него. После трябваше да обозначи с различни цветове в кои места на тялото му се намират отделните емоции и да представи картината пред групата си.

     Дайан забеляза, че на рисунката В. изглежда много по-малък отколкото в действителност. В. помисли, че сигурно такъв образ на самия себе си е оформил в детството си, когато наистина беше много дребен, един от най-дребните в класа. На рисунката В. имаше прекалено голяма глава, дълги крака, къса шия и непропорционално къси туловище и ръце. Не беше много добре оформен, но го отдаваше на неумението си да рисува.

     Преди да започне с втората част на задачата, В. си подреди емоциите, с които се занимаваше от години - във Фермата, по време на писането на дневника, по време на работата над четвъртата стъпка и на терапията за съзависимостта в Карън. После ги нанесе на рисунката. Също като Марта, Вики и Пам се стараеше да свързва своите емоции с различните болежки. Спомни си, че когато Вики и Джим говореха, че плодът чувства, В. почувства болка в главата. Така че сложи в главата напускането и страха от отхвърляне и самотата. Когато рисуваше своето вътрешно кречетало, си спомни, че в детството си имаше синузит; там сложи болката и гнева, свързани с болезнените спомени от детството. Буцата в гърлото, която дори имаше научното название globus histericus, се появи, когато беше на двадесет и няколко години и изчезна малко след като спря да пие на 38 години. Така че смяташе, че тя е свързана с алкохолизма. Но се появи отново завчера, когато Пам работеше в групата над своя срам. Значи в гърлото сложи срама. В раменете - съзависимостта, изразяваща се в прегърбване и отпускане на раменете сякаш под тежестта на отговорността за света и другите хора. Когато пристигна тук, почувства същата болка в гръдния кош както някога в Чикаго; там сложи тъгата и болката, преди всичко свързани със загубата и разлъката. В корема беше страхът, а в мускулите, от спазми в които често се оплакваше - стресът и злобата. Припомни си доктор Рузки и на кожата сложи уплахата и безпокойството. Дописа още две бихейвиористични прояви на емоции: риданието, когато усещаше болка или злоба, и плача, когато беше тъжен, а също и когато получаваше съчувствие. Като се замисли, си спомни, че в киното често не можеше да сдържи риданията си, когато ставаше нещо извънредно добро, а по-точно, когато злото свършваше с нещо добро. Но така беше и когато доброто засягаше нещо, което той не беше преживял, но много му се искаше. Например когато баща проявяваше любов към сина си. Макар че тук, в Сиера Тусон, все по-често го раздираха ридания, когато някой разказваше или преживяваше някакво страдание, с което В. се отъждествяваше.

     Когато показа рисунката си на срещата на групата, Пам забеляза, че никъде няма място за радостта. Да не би пък да е скрита? Например под страха. Дали не съм се страхувал, че това чувство ще бъде не на място? - помисли той. Спомни си, че в детството, колкото пъти се забавляваше и радваше, веднага му налагаха ново задължение или го караха да учи. Но биваше и радостен. Сложи радостта в устата, защото там живееше усмивката, и в очите, от които понякога изскачаха блясъци.

     Клара се спря на буцата в гърлото. Посъветва В. да поработи върху нея. Не само върху това откъде се е взела, но и откъде са се взели емоциите, които са в нея. И как се проявяват в поведението на В.? Как се пази от тях? С други думи, какво са направили с него срамът и чувството за вина.

     Именно срамът беше чувството, което не беше се появило в четвъртата му стъпка преди пет години. Най-напред прочете за него в справочника за участниците в семейните програми в Сиера Тусон. Срамът е чисто вътрешно преживяване, засяга усещането за себе си от самия себе си. Както и другите емоции срамът може да бъде положителен, когато служи за възпитаване или поправяне на самия себе си; направих нещо лошо, срамувам се и ще се постарая повече да не го правя. Но срамът може да бъде и лош. Тогава е болестно усещане, предизвикано от чувството за неуспех, непълноценност или позор. Тогава става най-вредната от всички емоции. Същевременно срамът се маскира и крие под други чувства като страх или гняв. Затова е трудно да се забележи. Индикатори могат да бъдат някои думи, съдържащи в себе си и засилващи срама, като: несмел, плах, по-лош, глупав, безотговорен, неудачник, виновен, унижен или лишен от стойност. Да ги използваш за себе си, може да е проява на интериоризиран срам.

     В. осъзна, че при отработването на четвъртата стъпка беше видял много симптоми на срама, макар че не ги назова. Спомни си срама, който преживя, когато беше неправилно обвинен от учителката пред целия клас. Срамуваше се, че беше слаб, малък и имаше стърчащи уши. Когато беше тинейджър, се срамуваше да излиза от вкъщи с майка си, да не би съучениците да му кажат мамино синче, и със сестра си, за да не му се подиграват, че си е хванал по-голямо момиче. Преживяваше срам и беше засрамван, когато наяве излизаха лъжите му, особено тези, в които се оплиташе, че е по-голям и по-важен, отколкото беше. И преди всичко вътрешният срам го караше публично да омаловажава успехите си и непрекъснато за всичко да се извинява.

     Прочете, че източниците на срама са в детството. В отхвърлянето и напускането, в оценяването и обвиняването. А също, че се пренася от поколение на поколение: изпълнените със срам родители пренасят това чувство на децата си. В. помнеше, че баща му се срамуваше от своята необразована майка и от цялото семейство, често беше недоволен от себе си или се правеше на такъв, какъвто не беше. Майка му се страхуваше от своето сирачество и се срамуваше, че беше отгледана от чужди хора, от липсата на образование, а после и от това, че тежките условия на живот я принуждаваха да шие и да продава ушитото на битака. Родителите, особено майка му, често засрамваха В. с думите: Нищо добро няма да излезе от тебе. За нищо не ставаш. Как не те е срам? Хората гледат. Когато съзряваше, баща му не разговаряше с него за сексуалните потребности, като казваше, че това е срамно. Католическата църква учеше, че можеш да съгрешиш не само с дело или думи, но и с мисли. И тъй като всеки има грешни мисли, важното е да не ги осъществява. В. се съгласяваше, че с мисли можеш да си навредиш, но не и да съгрешиш. Свързването на греха с мисълта трябва да поражда основите на чувството за вина и срам. Свещениците го усилваха, а учителите по религия тъкмо със срама се опитваха да склонят учениците към доброта. Чувството за засраменост, когато някой критикуваше В. или му отказваше на някоя молба, продължаваше да съществува в него.

     Срамът води до различни поведения, нагласи и навици. По принцип всяка зависимост има в основата си срам. Също и гневът, и злобата, която обикновено се идентифицира с гнева, са резултат от срама. Джеймс Гилиган16, който дълги години беше работил като затворнически психиатър, беше стигнал до извода, че повод за убийствата и другите жестоки актове на насилие в затворите най-често изобщо не е това, че жертвата е обидила извършителя, а че той се е чувствал оскърбен или унижен. Произтичащото от срама чувство за унижение поражда робско поведение, което води и до обвиняване на другите. Вътрешно свободният човек желае и взема върху себе си отговорността; робът умолява и обвинява. Срамът и ниското чувство за стойност обикновено са придружени от фанатизъм, предразсъдъци и ненавист. Човек, който мисли, че е без стойност, ще търси някого, който се намира още по-ниско от него. Така се ражда ненавистта към другите: на мнозинството към малцинството и на малцинството към мнозинството.

     В. си спомни Саша, руски таксиметров шофьор в Ню Йорк, който някога го беше закарал на летището. В. го попита кое е било най-трудно за него по време на приспособяването към живота в Америка. В отговор Саша не каза нито дума за себе си, а избухна с вулкан от ненавист към Америка и американците. Наричаше ги животни и маймуни. Говореше какво Америка е длъжна да промени. Преди всичко да не пуща и да изгони всички чужденци. Но не само черните и латиносите. В. си спомни, че най-големите расисти бяха бедните бели. Срамът в социални измерения може да доведе до избухването на яростни бунтове или агресия, а в индивидуални удря в чувството за стойност на човека, а чрез това застрашава неговата духовност.

     В. помисли за своите защитни средства от срама. Разбра, че размиването на границите между сериозното и шегата, което в четвъртата стъпка асоциираше със страха, преди всичко беше резултат от срама. Може би и това, че винаги спазваше правилата, произтичаше от страха от засрамване, ако някой го хване. И това, че никога никого за нищо не молеше. Понякога говореше сам за себе си неодобрително. В училище го болеше, когато го наричаха магаре, и за да го омаловажи, сам се наричаше така. Когато беше жертва на злоупотреба или го обиждаха, търсеше своята вина; предпочиташе да бъде виновен, отколкото да се чувства засрамен, използван и отхвърлен. По-лесно му беше да признае, че сам е сгрешил, отколкото, че другите са се отнесли към него като към боклук.

     В. забеляза и връзката между срама и необходимостта да оправдае своето съществуване чрез работата. Прочете, че перфекционизмът често има за цел да прикрие срама. Като че ли пасваше към него. Ако не правеше нещо наистина голямо, не пишеше, не преподаваше, не уреждаше някакви неща, тоест ако просто беше, се чувстваше без стойност. Работата, непрекъснатото правене на нещо, дори находчивостта и повечето негови постижения и добри дела за другите целяха хората да го ценят и уважават, а не да го презират, което му изглеждаше нормално. Искаше да промени това. Към своя декалог, в четвърта точка, до страха и чувството за вина, дописа срама. Сега тя звучеше така: Да престана да се страхувам, да се освободя от чувството за вина и срама.

     В Сиера Тусон учеха, че със страха може да се справим, като обозначим здрави граници. Те гарантират физическо, емоционално и интелектуално пространство. Границите трябва да ни защитават, но не да ни заграждат от другите с непристъпна стена. С уговорката, че ние сами трябва да премахваме стените или да отваряме вратите в тях.

     В. помисли, че самотата му може да произтича от страха другите да не прекрачат през неговите граници, които той не умееше да обозначава и да защитава. Така че се заграждаше със стена. Разбра, че за да излекуваш срама, трябва да го върнеш на този, от когото си го получил. Понякога чрез конфронтация, понякога чрез прощаване. Именно опрощаването препоръчаха на В. другите пациенти и терапевтите, когато изслушаха представянето на работата му над срама.

     В приготвените от персонала на Сиера Тусон наръчници В. прочете, че прощаването не е задължителна молба от страна на друг човек нито дори неговото присъствие. Често другият изобщо не знае, че храним към него чувство на обида. Прощаваме, защото, докато не простим, обидите блокират нашето собствено духовно развитие и радостта от живота.

     В Сиера Тусон третираха прощаването като многостепенен процес. Това водеше до освобождаване от обидите и спиране с обвиненията към себе си и другите. Най-напред обаче трябваше да ги обвиним. Трябваше да признаем, че сме били наранени именно от тях. Най-добре беше да кажем на причинителя направо: Нарани ме. А ако това не е възможно, да му /й напишем писмо. Добре е да помним, че прощаването не е едновременно насърчаване причинителят да продължава да ни наранява. Нито и освобождаването му да понесе последствията от неговите действия.

     Но това не е достатъчно. Трябва отново - а ако сме потиснали чувствата - за първи път да почувстваме усещането за обида. По това се различава прощаването от забравянето. За да стигнеш до прощаване, трябва да си спомниш чувството за обида. А после да намериш вербален и физически изход за тези негативни емоции. Когато престанем да обвиняваме себе си и насочим вината към извършителя, трябва да се постараем да разберем как той е могъл да направи това, което е направил.

     Сега трябва да отделим човека от действието. Никое действие не зачерква човека. Добре е да погледнем на извършителя в перспектива. Да попитаме самия себе си дали не е действал под влиянието на страха. Или на нашите изисквания, или завишени очаквания спрямо него. А може би под влиянието на някоя болест. Да помислим, че често извършителите са едновременно и жертви. Да осъзнаем, че за нашите нещастия изобщо не са отговорни другите хора. Да приемем, че ако е било възможно да постъпят иначе, сигурно биха го направили. И накрая да се замислим дали нещо печелим, като се държим за обидата и ден след ден преживяваме своите стари обиди и усещаме гняв поради тях.

     Като направим тези стъпки, ние сме готови да простим. Да кажем на този, който ни е обидил, че му прощаваме. Можем да го направим директно: лице в лице или в писмо. Можем да му простим опосредствано: под формата на визуализация или като напишем писмо, което никога няма да изпратим. И в единия, и в другия случай трябва да подчертаем, че прощаваме дори ако ни е трудно да забравим за обидата.

     В. избра формата на писма. Писа ги много пъти, защото искаше в писмата да вмести всичките елементи на процеса на прощаването. Започна от майка си. В писмото, което беше написал преди четири години в Карън, по-скоро й се извиняваше, а не се конфронтираше. Сега написа за своята болка и чувството за обидите, които беше получавал от нея. Писа за отхвърлянето си още от лоното, за липсата на грижи за него в живота му, за гнева от налаганите му от нея задължения, за срама, предаден му от нея. Писа за манипулациите и обвиненията, и за настройването на децата едно срещу друго.

     Не искам да забравя всичко това. Но искам да знаеш как възприемах това, което правеше, и какво чувствах тогава. Искам да разбереш за моята болка, чувството за обида, страха, гнева, срама и самотата. И въпреки че осъждам твоите постъпки, не те осъждам като човек. Знаеш, че те обичам. Но не искам тази любов непрекъснато да бъде тровена от страх, гняв, срам и чувство за обида. Вече не се боя от теб и от твоето поведение, защото ставам способен да ти се противопоставя, да говоря открито за своите емоции и да си обозначавам граници.

     Разбирам, че това, което си правила, е имало своите причини. Те са били обаче по-скоро в тебе отколкото в мене. Не си можела да постъпиш по друг начин. Сама си била отхвърляна и напускана. Никой никога не те е научил какво да правиш с обидите от миналото, със страха, със срама и със самотата. И ти самата е трябвало толкова много да се страхуваш през живота си. Някои от твоите поведения са свързани с моя алкохолизъм. Понякога моите емоции са произтичали от нереалистичните ти очаквания относно мене. Често просто не сме се разбирали.

     Не искам повече да продължавам да нося тази тежест на обидите. Не искам те да ни разделят и да помрачават нашата любов. Прощавам ти. Моля те да приемеш моята прошка, за да можем да прекъснем този цикъл на негативни емоции и да се обичаме.

     Това писмо той нямаше намерение да изпраща. Майка му беше още жива и искаше да разговаря с нея лице в лице. Прие писмото като подготовка за разговора. На отделен лист обозначи границите си. Реши да каже на майка си, че ще прекъсва разговора, когато тя се опита да го манипулира, вместо да изразява емоции и да го моли за това, което й е необходимо. Когато критикува и засрамва него, неговото семейство, брат му и сестра му. Когато не му обръща внимание, а само непрекъснато говори за себе си. Реши и да помоли майка си да му прости неговите пиянства, злоба, гневни избухвания, нетърпение, критикуването й и срама от нея. Надяваше се, че такъв разговор ще изчисти отношенията им и ще затвори болезненото минало. Оказа се, че това е много по-трудно, отколкото допускаше. Майка му доста бързо прекъсна разговора, а В. нямаше сили да се върне към него. И макар че В. обичаше майка си и се грижеше за нея до края на живота й, почти винаги между тях прехвърчаха искри. В. беше добър към нея. Девет години по-късно издаде за своя сметка томчето с нейни стихове Кой определя хода на живота. Но често се улавяше в нетърпение спрямо все по-немощната си майка. Убеждаваше се, че е по-лесно да бъдеш добър към чуждите отколкото към най-близките си, с които ни разделят незатворени проблеми от миналото.

     Докато пишеше в Сиера Тусон писмото до майка си, В. още не знаеше това. Искаше да си изчисти отношенията - най-напред в собствените си мисли и душа, а после и във взаимоотношенията с майка си.

     Писмото до баща му беше подобно. Макар че си беше уредил сметките с него преди четири години, сега отново описа своите обиди и емоции: страх, липса на любов, емоционална недостъпност, липса на комуникация във важните житейски неща и обиди. Даваше конкретни примери за обидите и предателствата, които будеха тези емоции. Написа за това как липсата на любов и обидите бяха повлияли върху живота на В., за неговия работохолизъм, неспособност да чувства удовлетвореност от собствените си успехи, неумение да почива, за навика му да работи през нощта (за да избягва контакта с баща си през деня), за болестите на В. (за да получи поне сянка от чувства), за неговата неспособност да се забавлява и да изпитва радост. Добави, че сега вече не се бои от баща си и се учи да се справя с миналото. Както и в писмото до майка си написа, че не обвинява баща си и разбира причините за постъпките му. Но го завърши малко по-различно:

     Не искам да нося тежестта на страха и обидите до края на живота си нито да ги предам на следващите поколения. Прощавам ти за всичко. Тези поведения бяха само на повърхността ти; отдолу беше божие дете. Моля те, приеми моята прошка така, че да мога да продължавам да живея без срам, страдания, страх и обиди.

     В. работи над срама и прощаването цяла седмица, а писмата написа през уикенда. В понеделник, 23 август, се падаше точно двадесетата годишнина от смъртта на баща му. Като завърши следобедните си занятия, В. се облече възможно най-добре, взе писмото до баща си, лопата, свещ, запалка и доста голям камък и отиде в пустинната част, принадлежаща на Сиера Тусон. Там изкопа дълбока дупка. Сложи в нея камъка, на който предния ден беше написал с цветни боички:

     Тук лежат срамът, чувството за вина, гневът, страхът и самотата на моя баща. Тези емоции ме измъчваха, докато беше жив, и двадесет години след смъртта му. Сега се освобождавам от тях. Нека почиват в мир.

     Засипа камъка с пясък от пустинята, а после направи купчинка. Заби свещта в нея и я запали. Застана над този гроб и бавно, високо, изразително прочете своето писмо. Когато свърши, го запали от свещта. Държеше ъгъла на листа, докато огънят стигна до пръстите му. Остатъка изгори на пясъка. Стри на прах овъглената хартия и го разсипа над могилката. Помоли се за баща си. После за себе си. Не плака. Чувстваше спокойствието и сериозността на момента, сякаш беше на истинско погребение. Спокоен се върна на занятията.

     Нахвърли пред групата своя живот. Едновременно с работата над срама и прощаването беше получил задачата да се вгледа в себе си от гледната точка на семейната динамика в детството си, духовността, хранителните смущения и другите зависимости, а също връзките с другите хора, в това число дори мимолетните сексуални отношения. Тази история не се беше променила от Фермата, но В. старателно нарисува още веднъж всичко това. Добави само това, което се беше случило по-късно: спирането на цигарите, решението за въздържание, нарастващите проблеми с храненето.

     Терапевтката Роксана, която точно беше дежурна, го попита какво решение е взел под влиянието на липсата на грижи и любов. В. помисли за три: първо, вече никой няма да го напусне, тоест няма да допусне никого прекалено близо до себе си. Второ, ще бъде независим във всеки смисъл - материален, психически и човешки. И трето, ще им покаже, ще стане известен.

     По време на вечерната сесия Дейвид обърна внимание на В., че прекалено много мисли. В. осъзна, че наистина така е станало от момента, когато започна да прави задачите. Доколкото през първата седмица емоциите му бяха съвсем под кожата, анализирането им ги онагледи и втвърди кожата му. Започна впрочем да анализира това, което се случва в Сиера Тусон, и по-малко да се доверява на процеса, на който беше подложен. Реши дори при умствената работа да извършва дейности, които да го държат по-близо до емоциите, като тяхното записване, рисунки и извикване на спомени. Замисли се дали случайно не се е уплашил от емоциите си и не ги е изпратил в главата си, където можеше - както смяташе - да ги владее.

     Дейвид прие това. И го посъветва да започне да събира от другите пациенти информация за себе си: какъв е той, какви качества и какви недостатъци виждат у него. Това ще му позволи да се отдалечи от собствените интерпретации и същевременно ще му помогне отново да отработи четвъртата стъпка, защото това ще трябва да прави следващата седмица.

     В петък, в края на втората седмица от престоя на В., Сиера Тусон напускаше Джейсън, младо двадесет и няколко годишно момче, зависимо от кокаина. Беше симпатичен, остроумен и обичан. Така че няколко дена по-рано цялата общност го обяви за King of Cool, тоест за крал на купона. Това беше постоянен елемент на програмата. Кралят умря, да живее King of Cool - още преди последният крал да излезе от портала, всички избираха новия. Това беше най-висшето доказателство за доверие, благодарност, симпатия и може би възхищение. Изборът означаваше, че пациентите се чувстват добре с този, когото са избрали.

     В. беше удивен, когато почти единодушно беше обявен за новия King of Cool. Тук беше отскоро, така че го чакаше едно от най-дългите царувания в историята на Сиера Тусон. Не разбра добре защо го избраха. Разбира се, беше доста услужлив, споделяше опита си, събран по време на няколкото си терапии с другите пациенти, но пък изведнъж млади в по-голямата си част хора да решат, че им е по-приятно с него отколкото с връстниците им?

     Точно по това време събираше от пациентите информация за себе си, необходима му за четвъртата стъпка. Това го правеше всеки горе-долу по средата на терапията. Пациентите изписваха позитивните черти, а в частта, озаглавена Empowerment (Овластяване), съветваха кой над какво трябва да работи или какво му пожелават за в бъдеще. Докато четеше, В. си триеше очите от учудване и бършеше сълзи от радост. Почти всички бяха забелязали, че В. е вежлив, добър и приветлив. Честен, открит и искрен. Впечатлителен и съчувстващ на другите. Има смелостта да сподели своя най-личен, често болезнен опит, а също да прави дори трудни неща, които служат за оздравяването. Учуди го, че сравнително малко пациенти бяха написали черти, на които самият той обръщаше голямо внимание, като интелигентност или творческо мислене; няколко бяха писали за мъдростта, но на душата, не на ума. Колежките ценяха чувството му за хумор и усмивката. Мона беше запомнила искриците в очите на В. Вики беше написала: Дръж се за това, което ти говори сърцето. Виждам там красота, светлина и много любов. А на няколко листа се беше появило awesome coolness, тоест необикновено свободен. Като прочете листовете, В. вече знаеше защо беше станал King of Cool. Помисли колко добри лекарства за срама са акцептацията и безусловната любов, с която се среща тук.

     Сред препоръките преобладаваха пожелания за радост и спокойствие на духа. Сили за по-нататъшно развитие. Няколко души му пожелаваха още повече усмивки, радост и забавление. Дикси го съветваше да се възползва от всяка възможност да танцува. Най-често се повтаряше мнението, че В. се нуждае от по-уравновесен живот, тоест по-малко работа и повече почивка.

     С някои пациенти разговаряше какво би могъл да промени. Неколцина бяха забелязали стремеж към контрол. Джейми отбеляза, че В. често казва на другите какво трябва да правят. По-добре би било да говори за себе си: какво сам е направил, като даде възможност на другите да вземат от това, което може да им е потребно. Кънс му обърна внимание, че по-често би могъл да казва Забелязвам у тебе това и това, вместо да съветва направо. В. си спомни драматичния инцидент с Рик през последния ден в семейната програма в Карън и с тъга си помисли, че в това отношение малко се е променил. Ребека го посъветва колкото може по-бързо да отхвърли миналото и да се съсредоточи върху своите предимства и върху това как, опирайки се на тях, да си изгради по-добър живот. А Пам му каза, че ходи с отпуснати рамене, сякаш върху тях лежи отговорността за целия свят.

     Решенията на терапевтките бяха по-скоро директиви. В четвъртък Клара забрани на В. да дава обратна информация на другите пациенти, защото е прекалено настроен да търси и решава проблеми. Не оставя на другите време и място сами да стигнат до това, което им е необходимо. На следващия ден друга терапевтка, Роксана, не се съгласи В. да събере през уикенда групата, за да поработят заедно върху писмото към майката. Обясни, че не е съгласна В. да въвлече себе си и цялата група в обсесията на задачите. Добави, че той ще трябва да се научи да избира приоритетите, което винаги е трудно за хора с неговия тип индивидуалност. А също, че В. изобщо не трябва да завърши всичко по време на престоя си в Сиера Тусон. Трябва да си остави и малко работа за след това. В. си спомни, че абсолютно същото беше и преди десет години във Фермата. Там също искаше да направи всичко, за да не трябва да го прави, като излезе. Помисли, че това трябва да е черта от характера му. И че това, че нещо веднъж е научил, дори преживял, не е достатъчно за промяна в нагласите. Трябва да се опари няколко пъти. Отново помисли, че най-добрият учител е горещата печка.

     Във вторник В. получи резултатите от психологическите тестове за химическа зависимост и обсесивно поведение. Изследвали бяха и проблемите с не приспособимостта, чиито корени идваха от детството, и уменията - или липсата им - да се справя със злобата при едновременното неумение да се справя с гнева, враждебността и агресията. Тестовете потвърдиха, че В. има неразрешени проблеми с баща си. Не намериха у него симптоми на депресия, а само свръх впечатлителност и слаба способност да си контролира поривите. Ясно изразена беше и тенденцията да избягва емоциите чрез затрупване с работа или с различни занимания.

     Най-интересно се оказа обаче, че процентът на хранителните смущения беше незначителен. Само в ситуации на нарушено равновесие или силни емоции храненето се проявяваше с голяма сила като регулатор на емоциите. В. показваше и високо осъзнаване на тялото си, а по-точно - чувствителност на организма към всякакви въздействия или информации. Лесно открива здравословните проблеми. За липсата на равновесие и бягството в работата също отлично знаеше.

     Тази диагноза изобщо не учуди В. Той отдавна знаеше, че има черти на хипохондрик. Знаеше и че яде, когато е нервиран или неспокоен. В Сиера Тусон беше пристигнал да се научи какво и как да яде. Но там започнаха да откриват какво се крие под храненето и отново намериха работата. Медицинският и терапевтичният екип официално промениха диагнозата на В. от хранителни смущения на task oriented busy addict, което приблизително отговаряше на работохолик с нагласа за търсене и решаване на проблеми.

     В., разбира се, беше благодарен за всичко, което беше разбрал за яденето. Забеляза, че преяжда вечер, колкото пъти е гладувал през деня. Осъзна, че такива лоши хранителни навици е взел от родния дом. Дори и убеждението, че зеленчуците и плодовете не се броят за храна. От недоимъка идваше и обичаят да не се изхвърля храна. Така че, когато се купуваше нещо, най-напред трябваше да се изяде старото, а после новото, което през това време остаряваше. В Сиера Тусон, където внимателно наблюдаваше какво и как яде, забеляза, че препълва чинията си прекалено, а после му е трудно да спре да яде, въпреки че се чувства заситен. Тогава си мислеше, че ако не изяде всичко, след малко отново ще огладнее. Спомни си, че трябва да планира храненето си, преди да започне да яде и дори преди да сложи нещо в чинията си. Защото към това, което лежи в чинията, е безсилен. Научи се да си приготвя храна, когато е заситен, а не когато е гладен, например - обяда веднага след закуската, а вечерята - след обяда. Реши и да не яде между основните хранения. Този и много други съвети знаеше от сбирките на ОА, но не беше в състояние да ги спазва. Терапевтите в Сиера Тусон предполагаха, че ключът към това не е в хранителните смущенията, а в безпокойството и липсата на равновесие и порядък в живота. И че напредъкът в най-трудните проблеми, за които смятаха работохолизма, липсата на равновесие и подчиняването на целия живот на работата, ще му помогне да овладее проблема с компулсивните пристъпи на глад. Препоръчаха В. да представи профил на своя работохолизъм в групата.

     Зависимостта от работата и липсата на умения да си почива излязоха наяве по време на престоя във Фермата и в програмата за съзависими в Карън шест години по-късно. Но и на него, и на другите им убягваше вторият аспект, който показаха тестовете - зависимостта от различни занимания, не само от писането. В. винаги мислеше, че уреждането на разни неща е божие наказание, житейска необходимост, която го отвлича от главното занимание, което ценеше над всичко, тоест писането. Сега видя, че повечето от тези занимания си ги беше измислял сам. На него му идваха идеите за конференции и събрания, сам телефонираше на хората, за да ги организира, сам на всяка стъпка имаше нови идеи, които по-късно беше длъжен да реализира. А всъщност отлично можеше да мине и без всичко това. Най-често никой не му плащаше за това и никой не го изискваше от него. Защо тогава правеше всичко това?

     Като се замисли, видя егото, крещящо за внимание. Искаше хората да го ценят, да се нуждаят от него, да го хвалят. Искаше да бъде някой, да означава нещо. А смяташе, че могат да го уважават за това, което прави, а не за това какъв е. В основата си това бяха синоними. Беше това, което правеше. Или поне така му се струваше.

     Същото се отнасяше и за писането. Спомни си Сингапур през 1974 година, когато, благодарение на съсредоточаването си върху писането, успя да преодолее драматичната атака на културния шок. Писането беше неговият собствен сигурен свят, в който можеше да избяга от истинския. Но сега видя това по-иначе, от перспективата на зависимостта от задачи. Нали и с писането никога нямаше насита. Преди да завърши едната статия, вече мислеше за следващата, а новата му отнемаше удоволствието да работи над първата, все още недовършена. Никога не беше доволен и от успехите си. Не можеше да си почива след тях, искаше веднага да прави нещо ново, повече и повече. И тук отново се появяваше баща му. Една от първите статии, написана, когато В. беше на 22 години, засягаща необходимостта от социално неравенство, създаде буря в пресата. В. трудно приемаше атаките на идеолозите на егалитаризма. Но баща му всеки ден настояваше той да пише следващата, защото е „на гребена на вълната” и има шанс да се наложи като публицист. Когато В. казваше, че засега няма нищо важно, за което да пише, баща му твърдеше, че може да напише каквото и да било и то също ще е добро. И макар че В. рядко пишеше каквото и да било, често се стараеше да се задържи на гребена на вълната.

     А писането изобщо не му вървеше лесно. Чувстваше страх от първото изречение, непрекъснато четеше нещо ново, сякаш трябваше да прочете всичко по темата, на която трябваше да пише. Не можеше и да се откаже от контрола над процеса - преди да започне да пише, трябваше да планира и да види цялото. А когато вече го виждаше, то започваше да го отегчава и пренасяше мислите си в друга посока. И тогава завършването беше тежка работа. Сякаш подсъзнателно си затрудняваше работата, за да има по-голямо удоволствие от нейното изпълнение. Организмът му се бранеше от тези усилия. Бягаше в съня, умората, понякога в болестта. Защото само болестта го освобождаваше от чувството за отговорност. Когато пишеше, пушеше или ядеше. В началото на кариерата си слагаше на масата голяма чиния с нарязани плодове и ошав. По-късно държеше в устата си пластмасова сламка и я гризеше.

     С различни методи отлагаше писането чак до края, най- ефективно пишеше съвсем преди срока за предаване на работата. Сякаш сам искаше да бъде под напрежение, в криза. Спомни си Клара, която преди няколко дена беше казала, че В. сам си създава огромно напрежение. Може би така се чувствам добре - помисли си тогава В. - Или така съм научен.

     Няколко дена по-късно реконструира в групата следната последователност. В детството се беше почувствал наранен от баща си. В отговор си беше създал защитни механизми, сред тях зависимостта и работата. Като възрастен беше изпълнен с противоречия; от една страна, искаше да бъде свободен, а от друга, зависимото му аз също искаше да живее. Вътрешното му кречетало го засипваше с информации, които довеждаха В. до зависими поведения. По време на активния му алкохолизъм този вътрешен конфликт се проявяваше между другото и в това, че В. се нуждаеше от кризи, конфликти и скандали, за да пие. По този самия повод продължаваше сега, когато вече не пиеше, да работи и действа по-добре в условията на криза.

     За неизвестно кой път В. помисли дали изобщо да се откаже от писането. Но видя и позитивите: обичаше да пише още когато започна; обичаше ефекта; пишеше добре, мъдро и хората ценяха това. Реши да продължи да пише, само че по по-здравословен начин.

     Впрочем веднага след завършването на лечението трябваше да довърши книгата за конституциите в посткомунистическите страни. Приятели му предлагаха да живее в дома им в Малибу, в Южна Калифорния, докато ги няма там. Искаше да се затвори за няколко седмици, за да пише. Засегна тази тема по време на продължителен разговор с психиатъра, доктор Моор. Хареса му, когато по време на една лекция той каза, че трябва да уважава своя начин на работа, без значение дали е дневен, нощен или сутрешен. Но доктор Моор забрани на В. да се концентрира върху книгата в усамотение. Каза, че веднага трябва да започне да живее нормален, уравновесен живот, без ексцесиите на работохолизма. Ако направи това, което планира, няма да се измъкне и всичко, научено тук, ще бъде напразно. Защото това би било, сякаш след завършеното лечение във Фермата реши да изпадне в едноседмичен запой, като си обещае, че като се върне вкъщи, вече ще живее нормално. Това убеди В.

     Тогава изпадна в още по-голяма паника, като помисли какво ще прави освен самото писане, когато започне да пише по няколко часа дневно. Нали пишеше на серии, защото се страхуваше да не се разконцентрира. Спомни си думите на професор Шчепански, че щастието е да се наслаждаваш с пълна сила на това, което правиш. В. си помисли за живота като процес, в който трябва да има равновесие между задълженията и задачите и радостта и забавленията. Не знаеше само как да го постигне. Участниците в групата го съветваха да поработи над това, когато си изработва плана на дейностите след излизането от Сиера Тусон.

     Най-напред обаче трябваше да направи още веднъж четвъртата стъпка. Получи наръчник, който значително се различаваше от тези, които беше използвал преди години. На девет листа А4 бяха написани 20 недостатъка на характера: егоизъм, нечестност, самооправдание, високомерие, фалш, обиди, нетолерантност, нетърпение, завист, алчност, самосъжаление, раздразнителност, склонност към притеснения, отлагане на всичко за последния момент, перфекционизъм, инертност, покорство, злопаметност, манипулиране и обвиняване. При всеки недостатък имаше определение и няколко примера как се проявява. Отдолу имаше място за вписване на поне три прояви на конкретния недостатък у себе си. Разбира се, всеки можеше да допише и други недостатъци, които му се струват важни.

     В Сиера Тусон за стъпките се подготвяха в пленер. Там имаше специална пътека, на която бяха поставени дванадесет огромни камъка и на всеки от тях беше издълбана една стъпка. Малко приличаше на кръстния път17. Около камъните имаше скамейки, на които можеше да поразмишляваш и да си запишеш всяка стъпка.

     За свое учудване В. забеляза големи промени, които бяха настъпили в него през последните години. Преди всичко като правеше стъпката, имаше несравнимо по-малко страх и чувство за вина отколкото преди. Сякаш правеше ревизия, а не се оценяваше. Както при всяка ревизия няколко пъти се хвана в опит за самозаблуждаване, но бързо са поправи. Забеляза и манипулацията като недостатък, особено във връзка с работата и търсенето на пари за фондацията. Преди шест години нямаше как да го забележи.

     В. забеляза, че в трудните ситуации по-скоро търси виновни, а не решения. Високомерието забеляза в предубеждението, че ще се справи и с най-трудната ситуация сам, без спонсор и чужда помощ. Нетърпението сега се проявяваше предимно в това, че винаги искаше да направи всичко наведнъж. Имаше повече толерантност от преди, с изключение на ситуациите, когато някой много дълго говореше в негово присъствие. Забеляза и самосъжалението, свързано с обида всеки път, когато направеше нещо за някого и не срещаше дължимата благодарност.

     Два недостатъка се проявиха във връзка със самия му престой в Сиера Тусон. Перфекционизмът, видим при начина на изпълняване на задачите, и самооправдаването. Забеляза, че търсеше различни извинения, за да не довърши осмата и деветата стъпка. Реши да направи това сега.

     Когато прочете отговорите си, още веднъж се убеди, че има точно същите недостатъци, които го дразнят у другите. Сякаш, скрити от самия него, са още по-видими у другите. Но преди всичко видя, че силата на тези недостатъци и характерът на свързаните с тях обиди и прегрешения са несравнимо по-малки, отколкото бяха преди. Това го окуражи. Сякаш намери очевидно доказателство, че стъпките на АА и всичко друго, което беше правил, носеше резултати.

     Останалите три страници съдържаха елементи, каквито не помнеше от предишните наръчници. Трябваше да напише поне 15 свои качества. В брошурата бяха дадени 26 примера. Благодарение на това В. можа да види какви качества му липсват. Това бяха липсата на търпеливост, порядък и точност. И преди всичко пълна липса на равновесие във всичко, което прави. В светлината на поставената му диагноза и обратната връзка, която беше получил от групата, това не го учуди. Сред качествата на първо място се оказа желанието за промяна и работата над себе си, подчертани впрочем от повечето пациенти, и доброжелателността и щедростта, с която споделяше с другите своя опит, а понякога и всичко, което имаше. Лоялността и топлото отношение към хората не го учудиха. Благодарността, честността, искреността и откритостта съпътстваха неговата трезвеност почти от началото. Затова пък относително нови качества бяха, от една страна, толерантността и почтеността, а от друга - оптимизмът, веселостта и чувството за хумор. Наръчникът завършваше с молба да започне да описва нагласите и действията, които всеки би могъл да прости у себе си.

     Най-трудната препоръка се намираше малко по-горе, веднага след списъка с недостатъците. Трябваше да се направи списък с най-лошите постъпки освен самото пиене или употреба на наркотици. В този списък нямаше нищо, което би направил след спирането на пиенето. Там се оказа момчето, което наби в болницата, когато беше на десет години. Всички останали засягаха отношенията с жените и нанесените им обиди. Измени и отхвърляния, насилие и излъгано доверие, манипулации и отношение като към предмети за задоволяване на удоволствието му.

     Сега вече В. добре знаеше кого засягат осмата и деветата стъпка, които трябваше да премине в Сиера Тусон. Деветата стъпка гласеше, че трябва лично да се извиним на тези, които сме оскърбили, с изключение на случаите, в които това би навредило на тях самите или на други. Следователно не можеше ей така да отиде при своите жертви и лично да помоли за опрощение, тъй като би могъл да разбуди демоните и чувството на обида в самите тях. Знаеше, че в такива случаи можеше да даде удовлетворение или поне да помоли за прошка опосредствано. В Сиера Тусон много жени, може би дори повечето, бяха жертви на сексуални злоупотреби, кръвосмешение, насилие и изнасилвания. Именно тези оскърбления бяха в основата на техните проблеми и зависимости. В. помоли девет жени да приемат от него деветата стъпка вместо жертвите. Искаше да направи това в групата, защото знаеше, че тогава тежестта ще се разпредели върху всички слушателки. Съгласиха се.

     Приготвяше се за това старателно. Беше болезнено. Чувстваше как му блъска сърцето, когато си спомни всички подробности от поведението си. Още повече се страхуваше, когато вървеше към залата, в която го чакаха съдиите, защото като че ли се отнасяше към това като към съд над неговото най-мрачно минало. Започна с треперещ глас, но видя в очите на Вики и Пам разбиране и подкана. Избра шест случая. Слушателките мълчаха. Когато завърши, попита дали искат да знаят и още нещо. Не искаха. Първа се приближи към него Лети и сърдечно го прегърна. После младичката резервирана Ребека. И Бет, и всички останали. Поздравиха го за смелостта. Застанаха в кръг с него и казаха молитвата за спокойствие на духа. За да може В. да се помири с това, което вече не можеше да промени.

     Роксана, която го посъветва именно по този начин да направи деветата стъпка, го изпрати и в специална мъжка терапевтична група, където участниците се стремяха да излекуват сексуалните си проблеми. Въпреки че от десет години В. нямаше в сметката си нови прегрешения в тази област, той се отъждестви с много от застъпените проблеми. Също както и другите забеляза връзката между донжуанството и чувството за отхвърляне и нуждата от акцептация. Също както и другите беше не само извършител на сексуални злоупотреба, а и тяхна жертва. По-точно първо жертва, а след това извършител. В групата всички разкриваха сексуалните си тайни, говореха за това какво освобождава определено поведение и какви защитни механизми служат за самооправдание. Когато говореха за изневерите, най-често се появяваха две причини: чувството за отхвърляне от партньорката, и то не задължително заради други мъже, несравнимо по-тежко заради тяхната пълна концентрация върху децата или внуците. Вторият беше желанието да се докажат дали все още са сексуално привлекателни за другите жени. В. почувства страх дали това няма да се прояви у него в бъдеще.

     Терапевтичната програма имаше за цел да убеди участниците във въздържание и вярност и в обозначаване на границите си. В специалния договор, подписван на края на занятията, имаше четири точки: конкретни сексуални поведения, за които всеки трябваше да внимава; решение за сексуалните отношения в бъдеще; списък на активаторите, за които трябваше да внимават, и задължения да участват в системата за подкрепа след излизането си от Сиера Тусон.

     В. получи поръчение да напише писмо до изгубената си невинност. И понеже беше десняк, трябваше да го напише с лявата си ръка, за да получи по-добър контакт със своите емоции. Писа за срама от първия сексуален контакт, който беше укрил в подсъзнанието си. За това как реагира на този срам - най-напред с алкохол, после с пустота. И за надеждата, че сега може да се противопостави на собствения си срам и на чувството за вина за това как е реагирал на срама. Накрая молеше тогавашната невинност да се върне при него. Завърши с думите:

     Моля те, върни се. Нужна си ми като основа на истинската близост, каквато още никога не съм почувствал. Тъгувам за теб. В.

     Преживяванията от деветата стъпка и от сексуалната терапия повлияха много на В. Още от времето на Фермата предполагаше, че неговите поведения произтичаха от стереотипните между полови отношения, но не виждаше техните други измерения. А именно, че това, което беше правил преди, му се виждаше нормално; всеки мъж постъпваше по подобен начин, а много дори се и хвалеха. Едва докато работеше в Антиохия и в женския затвор в Калифорния, забеляза огромната неравнопоставеност и последствията от нея. После беше много чувствителен към това - в личния живот, в това, което пишеше, в своята публична дейност. Може би най-голямото отличие, което беше получавал, беше Ośkara18, статуетка на жена, връчена му от коалиция женски организации в Полша заедно с титлата феминист на 2005 година. Няколко години по-късно единствен път в живота си участва в политическа дейност. Като единствен мъж - заедно с три жени - стана съосновател на Партията на жените. Но в работата на тази партия помагаха още неколцина мъже. Веднъж си зададоха въпроса защо правят това. Всички отговориха едно и също: изплащам дълг.

     Сега В. можеше да се върне към последната част на четвъртата стъпка и да прости на самия себе си. Наръчникът съветваше да започне този процес още в Сиера Тусон. В. записа следните поведения, които искаше да си прости:

     1. Моята зависимост и поведенията под нейното влияние.

     2. Пиянствата, скандалите, побоите.

     3. Лошото държание и сексуалните ексцесии.

     4. Лъжите и увъртанията.

     5. Унищожаването на организма и здравето ми.

     6. Себеувреждането чрез прекомерна работа.

     7. Моят перфекционизъм?

     На последната точка постави въпросителна. След малко дописа и липсата на честност.

     Седна с този списък на скамейката до камъка с четвъртата стъпка и започна да си спомня конкретни прояви на тези прегрешения. Отиде до камъка с петата стъпка и прочете на глас своя списък. Отново седна на скамейката и се пренесе в мислите си на върха в Мауи, след което хвърли тези прегрешения едно след друго в облаците под него.

     Когато свърши да си прощава, се замисли как може да си даде удовлетворение. Май като не прави всичко това. Но търсеше конкрети. Да, ще се грижи за здравето си. Но това не го задоволяваше. Накрая си помисли, че може би трябва да замине за Австралия.

     Беше там като журналист през 1974 година, девет години преди да иде във Фермата. Повечето време прекара в големите градове - Мелбърн, Сидни, Аделаида. От Австралия трябваше да замине за Югоизточна Азия, така че измисли, че ще лети през Сингапур от селището Дарвин в Северна Австралия. По пътя се задържа няколко дни в Алис спрингс, малко селце в самата среда на австралийския континент. То се оказа немного интересно. Там имаше само една атракция. Можеше да полети със самолет на 400 километра на югозапад и да разгледа Ейърс рок. Така тогава се казваше Улуру или Оолора, огромна скала, висока над 300 метра и с диаметър 8 километра. Тогава тя беше призната за най-големия каменен монолит на света. На снимките изглеждаше невероятно, особено на залез-слънце: огромна червена каменна маса, изникваща от полупустинната равнина, непринадлежаща към никаква планинска верига. Екскурзията струваше малко над сто австралийски долара. В. имаше скромни командировъчни, но беше спестил поне два пъти повече. И все пак му беше жал за парите. Прекара един ден в хотела и на басейна, а на другия ден полетя до Дарвин, където пропи тези сто долара.

     Сега помисли, че обиди от този вид може да си възмезди. Да се върне там с пълното съзнание, че в момента тази екскурзия може да струва десетина пъти повече. А защото по-късно се оказа, че Улуру не е монолит, а пясъчник, състоящ се от няколко вида скали, а освен това в Западна Австралия беше открит истински монолит - Маунт Огъстъс, който в добавка е два пъти по-голям от Ейърс рок. В. си помисли, че ако отиде и на двете места, ще се възмезди с добавка.

     През четвъртата седмица няколко пъти участва в семейни срещи. В Сиера Тусон имаше специална програма за семейства, преди всичко, макар и не само, за семействата на пациентите, лекуващи се тук. Програмата продължаваше една седмица и обединяваше обучителни занятия с работа над преживяванията, емоциите и нагласите на близките, най-често родители. Те научаваха за зависимостите и за динамиката им, за съзависимостта и за програмата на дванадесетте стъпки. Отделно се говореше за алкохолизма, наркоманията, зависимостта от кокаин, анорексията и булимията и никотиновата зависимост. Целият трети ден засягаше срама и препредаването му през поколенията, главно чрез обвиняване. Кулминацията на програмата беше срещата на семейството с „техните” пациенти, които също бяха съответно подготвяни.

     Пациентите можеха да помолят двама колеги или колежки да ги придружават в тази сесия със семейството. Благодарение на това В. участва в няколко сесии на „взаиморазбирателство и прощаване”, защото така се наричаха срещите на пациентите със семействата им.

     Преди срещата родителите приготвяха така наречения списък на твърдата любов (tough love list). В него описваха конкретни поведения на детето, във връзка с които са имали силни емоции, впрочем най-често страх, гняв, тъга. В дясната страна на листа изписваха тези емоции. Например: Когато се беше затворила (този и този ден) в стаята си със съученички и заглушаваше всичко със силна музика, чувствах страх, самота и гняв. Или: Когато (този и този ден) не можеше да се събудиш до следобед, чувствах гняв и страх. Трябваше да се подадат тези случки, които родителите смятаха за най-лоши и за които имаха най-големи претенции.

     На отделен лист всеки член на семейството пишеше молба за прошка от страна на пациентката за пет постъпки, които тя смяташе за най-голямо престъпление, злоупотреба или просто пренебрегване. На трети даваше пет качества или поведения, които обича у „своята” пациентка.

     Пациентите подготвяха два списъка. Единият излагаше за какво имаха най-много претенции към всекиго от присъстващите членове на семейството. Вторият беше молба за прошка за това, което те смятат за оскърбление, причинено на семейството. Всичко това ставаше под внимателния поглед на терапевтите, в атмосфера на любов, във всеки случай на загриженост и готовност за прошка.

     Сравнявайки списъците на пациентите и семействата, В. преживя истински шок. Почти никога те не се покриваха. Родителите с години се бяха измъчвали и сега молеха за прошка децата си за нещо, което децата изобщо не бяха забелязали или не му бяха обърнали внимание. И обратното, децата или съпрузите имаха претенции към поведения, които семейството изобщо не помнеше или при които имаха съвсем различно разбиране от това, което пациентите бяха чувствали. Това беше голям урок по смирение. В. осъзна, че всеки мери със собствена мярка - това, което за един изглежда страшно, на друг може изобщо да не му направи впечатление, а нещо, което някой е казал мимоходом, без някакви лоши намерения и без да мисли за последствията, можеше да нарани дълбоко.

     В. осъзна колко ограничени са възможностите за контролиране на емоциите на другите, особено на най-близките. Оказа се, че чувството за вина и чувството за обида почти винаги не се припокриват. Нещо повече, каквото за един беше дреболия, у друг можеше да породи такова чувство на обида, че да го запази в тайна и да го напъха в подсъзнанието си. Случваха се и постъпки, които причиняваха на пациентите чувство за обида, но членовете на семейството биха ги повторили още веднъж. Излизаше, че макар всеки да си носи кръста, често чрез своите собствени мисли, усещания, интерпретации и тайни сам несъзнателно си слага този кръст на плещите. В. помисли колко мъдра е десетата стъпка, която съветва веднага да поправим грешките си и да казваме какво чувстваме в отношенията си с другия човек, да изясняваме своите намерения и усещания.

     Семейните срещи завършваха с обозначаване на границите и от двете страни. Всеки казваше какви поведения от страна на другите предпочита да не изпитва, тъй като будят в него страх, гняв, самота или подобни чувства.

     Когато В. сподели впечатленията си от семейните срещи в своята терапевтична група, Роксана го попита какво той иска да промени в своето семейство. В. започна да говори какво трябва да променят жена му и дъщеря му, но бързо се хвана и оттам нататък говореше само за себе си и своите емоции. Каза, че вкъщи обикновено се чувства по-зле, отколкото когато пътува. По-сънен е, става по-късно, а пък през деня спи, повече боледува, по-трудно му е с дисциплината, по-лошо работи.

     Мона отбеляза, че В. вече е говорил за това, когато бяха обсъждали детството и младостта му. Криел се зад пердето, работел нощем, а през деня спял, често пътувал. Предположи, че това може би е така наречената „домашна депресия”, пренесена от В. от семейния дом в съпружеството и в новото семейство.

     В. попита какво може да направи с това. Престани да обвиняваш жената и децата си и започни от самия себе си - каза Клара. Крейг добави, че ако вкъщи прави същото, което понякога прави и тук, тоест чете лекции, вместо да разговаря, поучава, вместо да слуша, и говори какво другите трябва да правят, вместо какво той чувства - трябва да се чувства отчужден, защото сам се отделя от семейството. Бет го посъветва повече да се забавлява със семейството си. Лети забеляза под проблемите, за които В. говореше, неумението да си определя граници. Посъветва го да престане да се изгърбва и да не коленичи, когато се моли. Послуша я, още повече, че болните му колене много го измъчваха, когато коленичеше. Роксана го посъветва още веднъж да поработи над съзависимостта. Но този път в по-широкия контекст на всичките негови зависимости и компулсивни поведения.

     Но преди това, за да се помири с миналото си и да направи от него изводи за бъдещето си, трябваше да напише прокламация за рождения си ден. Написа:

     Прокламация за рожден ден

     На шести февруари 1945 въпреки многобройните спънки се роди В. Беше надарен от Висшата сила с красиво и хармонично тяло и творчески и радостен разум с потенциалната способност да дава морални присъди за собствени нужди и духовна енергия, която му позволява да обича и да се свързва непосредствено с всички други субекти, с Висшата сила включително.

     Беше надарен с вродена стойност и достойнство, които му позволяват гордо да крачи с изправени рамене, да застава лице в лице с другите хора, да ги гледа право в очите, а също и да застава пред Висшата сила - в молитва, медитация или в случайна мисъл, без необходимостта да коленичи пред нея. Не трябва да оправдава своето съществуване нито да се извинява за своите потребности, чувства, мисли и действия. По правото на самото съществуване му се полагат уважение и безусловна любов.

     Беше надарен от Висшата сила с някои неотменни права, сред тях правото да живее, да развива всички свои творчески заложби и да участва във всички решения, които може да го засягат. Сред тези права се намират и правото на физическо, психическо и духовно здраве; правото да прави това, което иска, включващо и да не прави нищо; правото на почивка, на радост и веселие; правото да обозначава и променя границите, които защитават неговата личност и независимост от безпокойството на другите.

     За да може да реализира собствените потребности и потребностите на другите, беше надарен с възможността за познаване и уважение на правата на другите. В тези граници няма никакви задължения и отговорности освен тези, които сам доброволно е поел. Той е отговорен само за себе си, а не за другите. Трябва да познава тези права и свободи и да ги брани, защото само благодарение на това ще може да бъде отговорен за собствения си живот.

     Оставаше му още само да представи в групата програмата си за действие след напускането на Сиера Тусон, за да не опропасти това, което беше разбрал и научил. Клара го посъветва да започне от това, което може да освободи старите му навици и да го застраши. Трябваше да го прави по отношение на всичките си зависимости и съзависимости.

     Забеляза, че във всяка област го застрашава едно и също: липсата на равновесие, своеволието, нетърпеливостта и другите недостатъци. И че под тях се крие един и същ механизъм: срамът и липсата на чувство за собствена стойност пораждат потребността от акцептация на всяка цена. Това предизвиква страх от отхвърляне и чувствителност или по-точно възбудимост от всичко, което В. може да сметне за отхвърляне, дори ако е незначителна случка, нямаща нищо общо. Този страх подхранва нетърпеливостта, нетолерантността и перфекционизма. От своя страна перфекционизмът го отделя от хората. Самотен търси успокоение. То може да бъде във всяка зависимост, в депресията, обвиняването на другите, в бягството.

     Преди да отиде при групата, попита Клара какво може да направи с това. Тя го посъветва да потърси връзката между всичките свои зависимости и да попита вътрешното си дете. То може и да не знае, но ще чувства, какво да направи. Ако се научиш да го слушаш, ще се справиш - каза тя.

     Дълго мисли над това. Търсеше детето, но не можа да го намери. Чак докато си спомни снимката си, когато беше на три или четири години. Зима, сняг. Малкият В. под някаква скала, на врата му е провесена чанта и се усмихва от ухо до ухо. Значи такъв е бил, когато още не се е боял от нищо. А после главно се защитаваше. От действителните заплахи, но по-често от тези, от които само се страхуваше.

     Тогава написа писмо до своята зависимост:

     Скъпи мой зависим, познат още като В.

     Искам да ти благодаря, че беше с мен и че ми служи толкова много години. Помогна ми да скрия от самия себе си чувствата на изоставеност и отхвърленост, срам и обида, чувството за вина и самотата. Помогна ми да оцелея. Пое контрол над моето тяло, разум, воля и духовност; всяко от тях търсеше някаква посока, но не бях способен да им държа юздите.

     Притежаваше ме, за да ми служиш, но и аз да служа на собствените ти цели. Беше добър слуга, но скъпо струващ. С времето цената стана прекалено висока. Преди десет години реших да се освободя от тебе. Успях. Или поне така мислех.

     Но ти, обединяващ в себе си качествата на хамелеон и хидра, ме надхитри. Сменяше си кожата. Когато се освободих от тебе в образа на алкохолик и сексохолик, беше при мен в образа на никотина. Отново се освободих от тебе, но ти се появи още веднъж в образа на храната. Пороби ме чрез хилядите оправдания, малките победи, които ми позволяваше, само за да се завърнеш с удвоени сили под формата на нощното преяждане.

     Чак докато пристигнах в Сиера Тусон, за да премеря сили с тебе и да разбера как мога да те победя. Но когато мислех, че съм на правилния път, ти показа своите други глави. С учудване забелязах, че това бяха ценностите, с които се гордеех и които най-много ценях в живота си. Способността за съчувствие и всеотдайност за другите се оказаха съзависимост. Чувствителността - не зараснали рани на пораснало дете от дисфункционално семейство. И накрая работата - нуждата да оправдая правото си на съществуване чрез не свършващ брой задачи, с които се натоварвах: като твой роб никога не ме напускаше мисълта какво още трябва да направя.

     Знам, че те получих заедно със живота си от моите родители като умение, необходимо за оцеляване. Още веднъж ти благодаря, че ми помогна да оцелея. Не ти се ядосвам. Не съжалявам за миналото си нито искам да затръшна вратата към него. Но вече просто не се нуждая от тебе. Получавайки контакт с Висшата сила и слушайки вътрешния си глас, сам мога да седна на кормилото и да управлявам собствения си живот за свое добро. Вече не трябва с неудоволствие да се изправям пред всичките тези задачи, с които се товарех. Мога да се будя с удоволствието от самия живот.

     Знам, че не мога да те унищожа и да се освободя напълно от тебе. Знам, че от време на време ще показваш някоя от своите глави. Надявам се, че тогава аз ще те използвам, а не ти мене. Отсега ще станеш показател за моето духовно здраве и вътрешен покой. Точно сега се уча да се справям с тебе, когато едва се появиш като незначително повишена температура, преди да се развиеш в по-сериозна болест.

Твой В.

     Прочете това писмо пред групата. Морийн не беше сигурна дали е достатъчно. Попита какво зависимият В. би могъл да

отговори на това, къде сега ще се опита да удари. В. написа отговора:

     Скъпи В.

     Аз съм твоето alter ego, зависимо от тебе. Току-що прочетох прощалното ти писмо. Благодаря ти за благодарствените думи. Трудно ми е все пак да приема окончателното си уволнение след толкова много години вярна служба.

     Наистина ме разшифрова много добре, разпознавайки много мои глави. Тези, които познаваш, могат да се покажат отново. И въпреки че си наясно за тях, те ще чакат на задната седалка момента на твоята слабост и ще атакуват, когато си уморен, ядосан, гладен или самотен. Твърдиш, че ще знаеш, когато това настъпи, когато само продумат, ще успееш да се защитиш със своите нови жизнени сили - Висшата сила и твоето Вътрешно дете. Пожелавам ти успех.

     Но аз изобщо не се предавам. Започвам да създавам за тебе нови глави, които не познаваш и чието действие няма да осъзнаваш. Впрочем засадих семената още по време на твоето зачатие и в твоето детство. Сега започвам да ги отглеждам, докато ти си зает с рязането на старите ми глави.

     Желаейки нашето сътрудничество да бъде трайно и приятелско, се премествам все по-близо до твоето висше аз. Знаеш историята за доктор Джекил и мистър Хайд. Мислиш, че съм мистър Хайд и можеш да ме приспиш, грижейки са да не се събудя от дългия сън. Не забравяй, че много пъти си правил така - с алкохола, с цигарите, секса, кафето и бог знае с още какво. Но успявах да създам в главата на доктор Джекил зародиши на нови Хайдове - преяждащия, съзависимия, работохолика, зависимия от различни задачи. От тях вече израснаха поредните Хайдове.

     Така че внимавай. Защото аз изобщо не съм Хайд. Аз съм част от доктор Джекил така, както и ти. Понякога дори не осъзнаваш, че съм най-ценната част от доктор Джекил - неговата интелигентност, мъдрост, неговото образование и кариера, неговите социални умения и неговата отдаденост на другите. Така че се надявам скоро да те срещна именно в тебе.

     На това писмо В. отговори вече сам, без да пита групата за съвет:

     Скъпи приятелю,

     Прочетох писмото ти. Благодаря. Трябва да ти кажа нещо важно. Докато го четях, изобщо не се страхувах. Чувствах спокойствие и радост. Само малко съжалявах, че ми трябваше толкова много време, за да разбера всичко за тебе.

     Знам за доктор Джекил отдавна, откогато трябваше да се справя с мистър Хайд алкохолика. Надхитри ме тогава, като го замени със зависимостта от задачи. Знам и че си вътре в моите най-ценни стойности, които развивах приблизително от десетата си година, но нямаш достъп до мен като четиригодишно момче, смело, любопитно към света, усмихнато и щастливо. Именно това е моята съвършена защита от тебе: моето вътрешно дете, съществуващо преди ти да поробиш мене, по-големия мене. Мислеше, че нямам достъп до него, без да премина през пластовете опит и защитните механизми, които ми създаде. Но сега, след осмата и деветата стъпка и след като върнах срама на тези, които ми го бяха насадили, получих - с помощта на Висшата сила - непосредствен достъп до него. И то ще ме защитава от тебе.

     Знам, че няма да успея сам. Обаче срещнах много хора с подобен опит; те могат да ми помогнат и се нуждаят от моята помощ. И дори ако си в мене, тебе те няма - в моя облик - в никого от тях. Благодарение на това те могат да ми помогнат да те забележа и сигурно да те държа на задната седалка.

     Сбогом, мой двойнико. Довиждане. Понякога ще се оглеждам за тебе, за да те използвам за моето здраве и по-нататъшното ми развитие.

     Тази кореспонденция срещна одобрението на всички. Така че В. веднага представи своята след болнична програма. В областта на работохолизма реши да си подреди начина на работа, като й отделя по няколко часа на ден. Да не приема прекалено много задължения. Да отхвърли изкушението изцяло да се потопи в писането за няколко седмици. Да не прави изключения от това дори ако трябва да довършва нещо и да спази сроковете. Когато пише, да не се изолира от семейството, да бъде с него, да се забавляват заедно, да ходят на кино, да живеят нормално. И най-накрая, да третира работата като процес, а не като поредица от задачи. Беше написал всичко това подробно на четири листа голям формат, планирайки как да се старае да удържи тези постановления.

     Сигурно ги отегчи. Пам каза, че това е прекалено аналитично, сякаш е подготвил лекция. Майкъл забеляза, че когато в един момент В. остави листовете и започна да говори за себе си, стана по-интересно. Но и така имаше страшно много повторения, сякаш В. обръщаше една и съща мисъл на всички страни.

     Клара обобщи дискусията с думите: Написал си аналитична работа как да не бъдеш работохолик, която сама по себе си е най-добрият пример за работохолизъм.

     В. беше разбит. Имаше усещането за катастрофа. Цял месец за нищо. Но колежките и колегите му го утешиха, че това е едва началото и със сигурност ще става все по-добре. По-добре В. да си спомни какво е получил тук и какво ще отнесе. Нали вече не казваше всяка секунда извинявай, стана от коленете си, от няколко дена ходи с изправени рамене, научи се да става рано. Той записа още няколко сентенции, които беше чул тук:

     Хората се делят на такива, които получават от живота това, което искат, и на такива, които търсят „ поводи ” да нямат това, което желаят.

     По-добре да избягваш някого, отколкото да си с него и да избягваш своите емоции.

     Запомни въпроса: Дали искаш винаги да имаш право, или по-скоро да бъдеш щастлив? И афирмацията: Мога да бъда своят най-добър приятел.

     Последната вечер, след вечерята, получи пластмасово кубче, на което с печатни букви беше написано: V. King of Cool. Вътре имаше 23 малки листчета, вече без подписи. Бяха написали какво най-хубаво бяха забелязали у В. До голяма степен се покриваше с това, което беше научил, докато търсеше информация за четвъртата стъпка. Но имаше и нови. Например: Ти си надарен с благодатта на поет, който носи песента на всеобщото приятелство и любов. Няколко човека бяха написали, че се е оказал истински King of Cool. Получи и книга с медитации за съзависими (Gentle Reminders. Daily Affirmations for Co-Dependents от Мици Чандлър), а в нея отново сърдечни, пълни с привързаност и благодарности надписи от другите пациентки. Взе и едното, и другото със себе си и ги четеше дори след десетина години в моментите на тъга, понижено настроение или съмнение.

     От едно младо момиче на име Кейт получи малък плосък камък с надпис: V. walk self, който трябваше всеки ден да слага на определена страна, за да показва посоката, в която В. иска да се развива.

     Но това не беше единственият камък, който В. отнесе от Сиера Тусон. Сюзънет му даде камъка, който беше извадил от подковата на Огън. Едва тогава В. видя, че той наистина беше голям, имаше формата на пресечен конус и тежеше над 10 декаграма. В. написа от едната страна с черна боя Adieu my fear of horses, а на другата Welcome my love for horses (Сбогом, страх от конете, Здравей, любов към конете). Отстрани подписа 1993 V. Показа го на последното събиране на групата си; всички единогласно го посъветваха да го вземе със себе си в Полша.

     На другия ден сутринта цялата група се сбогува с В. при главната сграда на Сиера Тусон. Когато микробусът замина, В. си спомни надписа на входния портал Очаквай чудо. Помисли за чудесата, които преживя тук. Пред очите му се изправи Огън, който го носеше над урвите, и екскурзията в пустинята, и купчинката над камъка, посветен на баща му, и сърдечността, и акцептацията, каквато не беше срещал от непознати от излизането му от Фермата преди десет години.

     Когато микробусът достигна да изходния портал, В. прочете друг надпис: You Are a Miracle, тоест Чудото си ти.

     От Аризона В. замина за Малибу, където не пишеше книгата, но пък и не знаеше какво да прави със себе си. Подреди спомените и бележките от Сиера Тусон. Започна да разбира какво го беше сполетяло там. Там наистина лекуваха с любов и акцептация. В. си помисли, че така трябва да се възпитават децата: с безусловна любов, а не с наказване и непрекъснат натиск за успехи в училище. Но познаваше хора, които именно така бяха възпитани и във възрастния си живот бяха намерили пустота, която нямаше с какво да запълнят. А в добавка като че ли нямаше никакви правила кой как ще реагира при такова възпитание. Очевидно не може да се злоупотребява с детето, да се напуска, да се отхвърля, да се бие или наранява по друг начин. Но в тези граници кой знае какво действа. Нали на семейните сесии беше видял колко различен ефект може да предизвикат дори при най-близките едни и същи изречения и постъпки.

     Щом като чувството за обида и отхвърлянето са толкова субективни, може би разликата между възпитанието чрез пълно приемане или чрез подтикване към действие няма голямо значение? - помисли той. Защото нали и детето, обичано от родителите си, също може да преживее обида - в училище, на улицата, навсякъде. Всеки човек може някога да се изплаши, да се разгневи, да се отчая. В Сиера Тусон чу, че най-важните житейски решения вземаме - несъзнателно - в детството под влияние на преживяванията си и болката. Този, когото наказват за изразяването на гняв, ще мълчи, а когото награждават за смеха, ще се смее. Но на всекиго понякога пробиват дупка в тъканта на живота и в душата. Следователно във възпитанието най-важното може би не е да предотвратим това, а да учим децата как да забележат тази дупка, да я ограничат, за да не тръгне бримката прекалено далече, да умеят да я закърпят. Животът, добрият живот като че ли е именно умението да поправим това, което другите или самите ние сме развалили.

     През октомври В. се върна в Полша. На първи ноември, Деня на мъртвите19, отиде на гроба на баща си. Майка му беше жива, на плочата още го нямаше нейното стихотворение. Паметникът беше скромен, с издълбани в черния гранит името и фамилията на баща му и датите на раждането и ранната му смърт. В. запали свещ. Стоеше като вцепенен. Не можеше да си събере мислите, така че не ги събираше. И изведнъж нахлуха спомените. Количките с пружина, които почти всеки ден му носеше баща му, когато В. беше на две години. Първото возене на въртележка, когато стискаше коленете на баща си и усещаше как внимателно го обгръщат ръцете му, щастлив, че тате го е взел да се вози на тази опасна, за възрастни, въртележка. Забавленията в гората край Шчечин, където баща му учеше четиригодишния В. и по-големия му брат на думите червени макове, разшумяха се плачещи върби и щурмова рота20. „Олимпиадата” през ваканцията в Брок над Буг21 през 1954 година, която баща му организира за децата си и за техните другарчета. Зимната разходка с родителите в гората в Спала22, по време на която баща му завинаги възбуди у В. интерес към литературата и изкуството. Разговорите за книги и театрални представления по време на разходките в градинката на улица Рей във Варшава. И лежащия следобед на дивана баща, заслушан как петнадесетгодишният В. с пламтящи очи разказва какво е научил днес в училище за еволюцията. Ти си роден професор - каза радостно тогава той. После баща му го научи на работа и находчивост в живота. Лавината от спомени преминаваше пред очите на вече хлипащия В. Да, нали беше получил от баща си толкова добро, толкова грижа, но нищо не можеше да си спомни двадесет години. Сега всичко това оживя.

                              

1 High Watch - първият център за лечение на алкохолизъм и наркомания (основан през 1940 г.), в който се прилагат 12. стъпки на анонимните алкохолици. (Бел. пр.)

2 Стефани Браун - световно признат експерт в лечението на алкохолици, наркомани, възрастни деца на алкохолици и семейства на зависими, автор на 11 академични и популярни книги в областта на лечението на зависимостите. (Бел. пр.)

3 Ирена Джеджиц (1929-) - полска журналистка и телевизионна водеща, създала първото в Полша токшоу Теле-Ехо. (Бел. пр.)

4 Грях или болест. С., ИК Пандора прим, 2004 г. (Бел. пр.)

5 Съботното издание на Газета виборча - първият официален опозиционен вестник, започнал да излиза на 8 май 1989 г., по време на парламентарните избори в Полша. (Бел. пр.)

6 Ad acta - към дело (лат.). (Бел. пр.)

7 Българският аналог се казва Мисли за всеки ден и може да се изтегли от http://www.aa-bg.info/_ld/0/4_Daily_Reflectio.pdf . (Бел. пр.)

8 Закрочим - град в мазовецкото воеводство, където има манастир на капуцините, в който се провеждат сбирки на АА, Ал-Анон и т. п.. (Бел. пр.)

9 Малев – унгарските въздушни линии. (Бел. пр.)

10 Шарън Уегшайдер-Круз - известна в САЩ консултант, преподавател и автор. Тя е основател и председател на Националната асоциация за възрастни деца на алкохолици, семеен терапевт; автор на теорията за ролите на децата в дисфункционалното семейство. (Бел. пр.)

11 Ян Парандовски (1895-1978) - полски писател, есеист и преводач. (Бел. пр.)

12 Йежи Шацки (1929-) - полски социолог и историк на социологията. (Бел. пр.)

13 I think I have problems with my wife. I mean with my life. - Мисля, че имам проблеми с моята съпруга. Искам да кажа, с моя живот. (Бел. пр.)

14 Сиера Тусон - рехабилитационен център за зависими в град Тусон. (Бел. пр.) 232

15 В.  има предвид вулкана Пуу Кукуи, висок 1764 м. (Бел. пр.)

16 Джеймс Гилиган – американски психиатър и писател. (Бел. пр.)

17 Кръстен път - пътят, по който в Йерусалим Исус Христос носи кръста. (Бел. пр.)

18 Ośkara - името на наградата идва от наименованието на феминистката фондация OŚKA, и се асоциира с наградата Оскар, но в женски род. (Бел. пр.)

19 В Католическата църква мъртвите се възпоменават с ритуали на гробищата на 1 ноември - в деня на Вси светии. (Бел. пр.)

20 Думите са от три военни полски песни: Czerwone maki na Monte Cassino, Rozszumiały się wierzby płaczące, Kompania Szturmowa. (Бел. пр.)

21 Брок над Буг - град в Мазовецкото воеводство в Полша. (Бел. пр.)

22 Спала - курорт в Лодзкото воеводство в Полша. (Бел. пр.)

Още статии …

  1. Деветнадесета година
  2. Послеслов: Двадесет и девета година

Страница 9 от 11

Ре(х)абилитация

Rehabilitacia

© Виктор Ошатински

© Ре(х)абилитация ©

 

Преводач: Васил Петров

Редактор и коректор: Жасмина Кръстева

Предпечатна подготовка: Олег Младенов

al+dr

Regional Alcohol and Drug Program

STEFAN BATORY FOUNDATION

 

ПАНДОРА ПРИМ

VictorO         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.

Този сайт съдържа
публикации на
Регионална Програма
"АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ"
на Фондация "Стефан Батори"
Полша.

Благодарим за съдействието
и подкрепата на
Сдружение за психосоциална
рехабилитация и ресоциализация
„ИЗБОР” - Стара Загора.

Списък АркА

Списък книги

Най-четени

© АркА 2012-2023 , Всички права запазени.