Деветнадесета година

     Възторгът и еуфорията не продължиха дълго. Той се върна в Полша и към работата и задачите, които скоро го погълнаха. Първите няколко месеца старателно спазваше донесените от Аризона правила за хранене. Но с всяко поредно пътуване все по-често се случваха компромиси. Остана това, което беше преживял там и което беше подредил в своето минало. Но и така беше много.

     С яденето се беше борил многократно. Периодично пишеше дневници, в които пунктуално отбелязваше какво и кога е ял и как се е чувствал. Забеляза, че след закуска е по-уморен и сънен отколкото преди нея. Престана да яде сутрин въглехидрати. Почувства се по-добре, но и така напълня. Ограничи количеството и отслабна. Когато за пореден път надебеля, вече до 98 килограма, отиде във Weight Watchers¹. Купи си кантарче и мерки и старателно си претегляше храната. Отначало помогна, после всичко се върна обратно, че и отгоре.

     Така беше и със задачите. Имаше толкова много, че не можеше да насмогне. В четвъртък, 27 януари 1994 година, отиде във Варта² да си застрахова колата. След половин час се върна обратно със същата тази кола, теглена от пътна помощ; беше се врязал с висока скорост в задницата на включващ се в движението автомобил. Два дена по-късно записа: В четвъртък инцидент - оттогава болки в главата, шок; чувството, че Бог ме предупреждава за пореден, но като че ли за последен път толкова леко. Дълбоко усещане за необходимостта да зарежа всичко това - изведнъж, окончателно, безапелативно, без да си оставям дори и сянка от шанса за връщане.

     Може би това беше дъното на зависимостта на В. от задачите. Защото в Сиера Тусон не беше дъното, имаше тестове и другите го наблюдаваха, въз основа на което го предиагностицираха от overeaters на TOBA (task oriented busy addict)³. В. повярва на честна дума, но тогава още не предусещаше дъното, до което беше стигнал сега. Оттам и мисълта да не си оставя никакви вратички за измъкване. От ден на ден намаляваше наполовина задълженията си. Но след половин година поемаше нови лекции и писателски договори. Продължаваше да мисли, действа и поема задължения под влиянието на импулса, на внезапното любопитство или предложение, което му изглеждаше интересно.

     През лятото прекара шест седмици в Париж като гост на Maison des sciences de l’Homme⁴. Нямаше много задължения, но взе със себе си материалите за книгата за конституциите, която искаше да напише. Имаше страшно много копия от документи относно процесите на създаване на конституцията в Полша и в другите постсъветски страни. Още няколко десетки пакета, които впрочем през пролетта беше взел в Чикаго. Нищо не направи, но намерението да пише напълно развали престоя му.

     Пакетите изпрати в Берлин, където през октомври замина за една година със семейството си като гост на Wissenschaftskolleg, институция, в която всяка година се събираха около четиридесет признати учени и творци от целия свят. Задълженията на В. се ограничаваха един път по време на престоя си да изнесе лекция, да участва веднъж седмично на лекциите на останалите участници в програмата. Вечер в четвъртъците да ходи на обща вечеря. Освен това беше препоръчително всеки ден да обядва с останалите в иначе отличния стол на колежа. Последното беше за В. едно от най-тежките задължения в живота. Колкото пъти после разказваше за това, добавяше, че както се вижда, никога в живота не е имал си прекалено тежки задължения.

     Но успяваше да си отрови живота с тези задължения, с които сам се товареше. Като си мислеше, че ще има цяла година, свободна от други ангажименти, запланува освен книгата за конституциите да напише и друга - за правата на човека, за която по-рано беше получил стипендия от фондацията Форд. Трябваше да напише и сериозен трактат за социалните права и веднъж на тримесечие статия за East European Constitutional Review относно напредъка в създаването на конституцията и политическите промени в Полша. Това беше само част от плановете му. В добавка получи позволение веднъж на две седмици да пътува до Варшава на събранието на Конституционната комисия, в която беше съветник; за немските му домакини рангът на тази задача ги оправдаваше да направят за В. изключение от правилото, според което стипендиантите са длъжни да прекарат цялата година в Берлин. От плановете му почти нищо не излезе. Освен нервите, напрежението, злобата и чувството за неуспех.

     В края на престоя си мислеше какво е научил там. Всеки трябваше да подготви за годишника на колежа текст какво е правил и какво е придобил през тази година. В. написа, че ако трябва още веднъж да получи такъв шанс, би се възползвал единствено ако планира през тази година не да напише, а да прочете три книги. И нищо повече.

     Но преди да стигне до това, преживя кошмара на непрекъснатата фрустрация. Още през ноември се уплаши от равнището на своята злоба и безпокойство, така че реши да се върне към това, което беше учил в Сиера Тусон. Отново започна дневник, дори два. На компютъра си водеше политически, социални и културни записки. В тетрадките, както преди, сутрин си записваше плана на храненията и заниманията. Вечер пишеше дали и как е изпълнил този план и си водеше дневник на чувствата и на благодарността. Подробно записваше по колко време за какво отделя. Дневникът му помагаше да поддържа ден за ден някакво равновесие и да изхвърля негативните емоции, осигуряваше му минимално чувство за владеене на хаоса в живота и работата. Но не намаляваше нарастващата фрустрация.

     Въпреки това престоят в Берлин имаше за В. огромно значение. В Сиера Тусон В. стигна до извода, че е работил и писал, за да го ценят, да се нуждаят от него и да го хвалят. Искаше да бъде, искаше да значи нещо. В Берлин нямаше никакво съмнение, че го обичаха и ценяха много. Персоналът често го молеше за помощ; другите участници - за съвети, дори тогава, когато знаеха, че в някоя област В. не е специалист. Радваше се на всеобщо уважение и симпатия. А всъщност никой от тези хора не беше прочел и едно изречение, написано от В. Спомни си четвъртата стъпка през 1988 година. На въпроса дали е уважаван член на своята общност, В. отговори, че е все по-уважаван не само за това, което е написал, но и за своите постъпки. В Берлин направи огромна крачка напред. Почувства, че хората го обичат и уважават не за това, което пише или прави, а преди всичко за това какъв човек е.

     От Берлин изпрати в десетина колета своите бележки и документи в Чикаго, където трябваше да прекара следващата година. Там също не написа книгата, но имаше оправдание, защото преподаваше. Оттам през есента на 1996 година се готвеше за един семестър в Станфорд, където беше поканен от ректора, негов приятел, да чете лекции. Отново искаше да изпрати пакетите. Но с някакъв отчаян рефлекс ги закара с библиотечната количка на сметището, където ги изхвърли систематично, един след друг. Усещаше как на плещите му се пръскат веригите, които му ограничаваха движенията и му пречеха да живее нормално.

     В Станфорд вече не възнамеряваше да пише. Преподаваше, ходеше на семинари, четеше. Много старателно изследваше новоиздадената книга на Дейвид Вискот Emotional resilience (Емоционална устойчивост). В. познаваше и ценеше предишната му книга Езикът на чувствата, така че с любопитство се зае с тази. Вискот пишеше, че трябва да се освободим от несъзнателно управляващия нашето поведение багаж на миналото. За тази цел, между другото, трябва да забележиш старите обиди, да се справиш с тях и да се освободиш от властта им.

     В. помисли, че тъкмо има добър случай за това. Беше в Станфорд преди 21 години. Това беше първото му пътуване с САЩ. Замина с журналистическа стипендия. През шестте месеца направи много, но твърде зле си спомняше тогавашния си престой. Всички американски журналисти живееха в университетското градче. Само тримата чуждестранни гости асистентката на програмата беше настанила в наети жилища много далече от университета. След няколко дена той се ориентира, че са в беден, не много безопасен квартал, съвсем близо до гетото. Явно асистентката си беше помислила, че там е мястото на нигериеца, индонезиеца и поляка. Това ги осъждаше на самота, да не говорим за уморителното всекидневно ходене по няколко мили, защото никой от тях нямаше кола.

     В. хранеше от това обида, от която двадесет години не можеше да се освободи. В Сиера Тусон разбра, че обидата и срама трябва спокойно и без злоба да върнеш на този, от когото си ги получил. Изглежда, че Вискот го потвърждаваше. Така че В. се срещна с Лайл, шефа на цялата програма, необикновено благоразположен към В. и към всички поляци, които след това идваха по програмата за журналисти. Лайл беше изненадан. Изобщо нямаше понятие какво тогава В. беше чувствал и мислил. Изслуша го, оказа му съчувствие. И двамата знаеха, че сега нищо не може да се направи с това, но доброжелателността на Лайл го успокои.

     С Хари, административния директор, не мина така леко. Той изобщо не знаеше какво В. има предвид. Трябвало да бъде благодарен, че изобщо е могъл да дойде, а той двадесет години таи обида. Впрочем напълно необоснована. Бързо допи кафето си, сбогува се и гневно си тръгна.

     В. мислеше какво да направи с това. Не му даваше спокойствие, искаше да затвори този период, но по-иначе. Чудеше се дали да не помоли Хари за още един разговор. Реши да се посъветва с ректора, с когото се срещаше горе-долу веднъж месечно. Впрочем и преди му беше говорил за намеренията си да пречисти спомените си от Станфорд.

     Джерард го изслуша, помълча малко, а после с много спокоен, но решителен тон каза:

     Трябва да ти кажа нещо, макар че може да те заболи. Просто ти се чудя. Ти си известен специалист в своята област, прекрасен преподавател и много интелигентен човек. Всички те уважават. Чакат твоите лекции и книги. А ти непрекъснато ровичкаш в себе си. Затвори книгата на обидите и гнева, защото днес вече можеш да живееш нормално - интересно и щастливо. Струва ми се, че във вашето АА учат да живеете с днешния ден, а не с вчерашния. Аз във всеки случай нямам сили и време, за да се забърквам с тебе в това. Позвъни ми, когато искаш да поговорим за някой истински проблем или за книгата. А сега трябва да се връщам на работа.

     Джерард плати за обяда, сбогува се приятелски и си тръгна.

     В. беше ядосан. Този също не го разбираше. Но изобщо не беше сигурен в себе си. Не можеше да се съмнява в приятелството и доброжелателността на Джерард. След няколко часа нещо започна да достига до него. Да живееш с днешния ден. Да направиш стъпките от шеста до девета, за да се помириш с миналото. Направи го. А сега продължава да търси стари обиди. Поне да имаше на кого да даде удовлетворение. А той сега сам търси удовлетворение. Трябва да затвори това, дори и да не го е довършил.

     На другия ден отново взе в ръка книгата за емоционалната устойчивост. Искаше пак да я остави, но разбра, че Вискот тъкмо е починал на 58 години. Реши да дочете последната му книга. Стигна до принципите на „естествената терапия”, както Вискот наричаше своя подход. Там имаше указания какво трябва да се прави. Да бъдеш честен и добър със себе си и да прощаваш. И какво абсолютно не трябва да се прави. Там прочете да не очаква хората, които някога са го наранили, да му се извинят. Или дори да разберат. Да не обвинява другите и да не таи обиди. И над всичко да приема себе си заедно със своето минало.

     В. сложи книгата в куфара, без да прави, въпреки своя обичай, подробни бележки. Малко съжаляваше, защото тя беше подчертана с четири цвята. Прибра също и другите книги за зависимостите и самоусъвършенстването. Най-отгоре остави само четирите книги за сутрешните медитации. Реши да затвори етапа на изучаване на зависимостите и самия себе си. Учуди се, че толкова дълго не беше забелязал колко точно всичките тези занимания, повтарянето на стъпките и все по-новите терапии потвърждават диагнозата от Сиера Тусон: ТОВА. Оттогава за най-важен освен Стефан учител в областта на самоусъвършенстването призна Джерард, професора по конституционно право, който не знаеше много за зависимостите и трезвеенето. Но знаеше достатъчно, за да помогне на В. тогава, когато се нуждаеше от това.

     Три години по-късно отново се върна към зависимостите. Най-напред замина за Дания на едноседмичен уъркшоп със заглавието The Power of Inner Child (Силата на вътрешното дете), воден от Кип Флок. Флок беше сътрудник и клиничен директор на центъра Джон Брадшоу в Лос Анджелес. От своя страна Брадшоу беше автор на прекрасни книги на тема срама. Флок беше асистент на Брадшоу в Лос Анджелес. Заедно бяха изработили нов вид безконфронтационна терапия. Целта й беше терапевтите да престанат да „преработват” хората само за да видят, че тяхната акцептация и вяра дава акцептация и вяра на пациента. В безконфронтационната терапия терапевтът трябва да направи така, че пациентът да престане да се бои от своя проблем и от лечението, защото нищо лошо няма да го сполети. Този подход беше толкова различен от пропагандирания от полските заведения за психологическа помощ модел на конфронтативна терапия, че В. искаше да доведе Флок в Полша, за да поработи с нашите специалисти. Но Центърът Брадшоу попадна във финансови неприятности и този проект не беше реализиран.

     През лятото на същата тази 1999 година в Полша отново пристигна Стефан. Този път, за да получи в Белведер⁵, заедно с няколко други задгранични сътрудници на Комисията, отличие за това, което беше направил за лечението на зависимостите в Полша. Стефан донесе на В. книга, която, както смяташе, ще му каже много за самия него. Заглавието й беше Driven to Distraction (Водени към разсеяност) на Едуард М. Халуел и Джон Дж. Рати. Тя представяше скоро открития синдром на хиперактивност и дефицит на внимание (СХДВ). Той засягаше значителен процент от децата и - според мнението на Стефан - преобладаващия брой алкохолици. Това са хора, които още като деца не могат да се съсредоточат върху нищо, вниманието им непрекъснато се разсейва, всяко ново нещо ги откъсва от започната задача.

     Още от първата страница В. нямаше ни най-малко съмнение, че това е за него. Четеше с интерес, но след час вниманието му започваше да се разсейва и да се отклонява от книгата. Това потвърди диагнозата на Стефан. На другия ден стигна до теста. Имаше 17 или 19 от 20-те черти на СХДВ. Уплаши се, че отново ще трябва да се лекува от нещо и изостави книгата. По-късно още много пъти се опитваше да я чете, но не можеше да се съсредоточи по-дълго от десет минути. Разбира се, това беше доказателство за СХДВ. Но и нещо повече. Защото другите книги можеше да чете по-дълго, значи от тази го отблъскваше и още нещо. Четеше за необходимостта от структура. Когато започна да сънува СХДВ, изостави книгата задълго. По-късно казваше, че е започнал да чете интересна книга за разсейването, но не могъл да я довърши, защото се разсеял.

     Два месеца след заминаването на Стефан В. отново си започна дневник, в който записваше факти от живота и своите емоции. Забеляза, че миналото вече по-малко му тежи, продължаваше да го безпокои проблемът с яденето и контрола на храненето. Забеляза и отвращение към писането и към бумагите по бюрото си.

Дори адвокатът, който дойде при него за нещо, посъветва В. бюрото му винаги да е разчистено, защото количеството предмети и хартии го разконцентрира. Но всичко това бяха дребни неудобства в сравнение с тези, с които се бореше преди няколко години.

     През февруари 2003 година почина близък приятел на В. Замина си след тежка болест, но неочаквано. Беше пълен със здраве и сили. Ракът на панкреаса го взе за осем месеца. В. си помисли, че нещо подобно може да застигне и него. Тогава си зададе въпроса има ли нещо, което не е направил и за какво би съжалявал, ако трябва да умре. Не трябваше да се замисля за отговора. Щеше да съжалява, че не беше описал това, което стана с него по време на 28-те дни във Фермата в Пенсилвания. Вече три пъти се опитваше да се заеме с това и винаги бягаше. А сега тази книга сякаш се написа сама за няколко седмици.

     Докато четеше бележките си от Фермата, с огромно удивление забеляза, че в тях имаше почти всичко, на което после бавно и с огромни усилия се учеше. Там бяха и бягствата в болестите като защитен механизъм пред трудностите и усилията, бяха страхът и озлоблението, които после забеляза едва когато започна да си води дневник на чувствата. В съставената от Джоан диагноза фигурираше дори срамът, който, както смяташе, беше забелязал едва в Сиера Тусон, десет години след престоя си във Фермата. И това, че именно от срама произтичаше страхът от отхвърляне. Оказа се, че всичко това той го е знаел в самото начало на пътя си, но още веднъж се убеди, че от самото знание нищо не произтича; трябваше да бъде готов, нуждаеше се от опит, най-често болезнен, за да забележи нещо, което формално е знаел много преди това. Сега впрочем осъзна, че дори и да беше забелязал нещо и да знаеше какво трябва да направи с него, не беше достатъчно за промяна. Трябваше да има някакъв пример и воля да направи промяната в живота си. Всичко това беше причината трезвеенето, а после съзряването да бъде толкова трудно и в основата си непредвидимо.

     Докато пишеше Рехаб (на български - Рехаб. С., ИК Пандора прим, 2007), В. отново напълня. И отново много искаше да отслабне. Отново опита в ОА и Weight Watchers, стремеше се да съчетава подходящо различните храни или да изчислява калориите, прилагаше най-различни диети, но нищо не помагаше. Ако в началото на процеса тежеше, да кажем, 95 килограма, завършваше го с три килограма по-тежък, а в добавка - изпълнен със срам и чувството за катастрофа. Един ден В. си записваше в дневника колко от какво смята днес да изяде. Като че ли случайно погледна табелката, която Стефан му беше донесъл през 1987 г. Тя гласеше: Приеми ме какъвто съм, за да стана такъв, какъвто мога да стана. Висеше на стената, от лявата страна, на височината на очите. Като седеше на бюрото, трябваше да завърти глава, за да я види. Отдавна не я беше завъртал. Впрочем никога не беше разбирал напълно сентенцията.

     Изведнъж разбра. Разбра, че това се отнася не само за другите, а за самия него. Че трябва да се приеме такъв, какъвто е. Включително с тялото и теглото. Претегли се, беше точно 93 кила. После дълго се моли да приеме себе си, тежащ 93 килограма. Реши да престане да тормози сам себе си.

     Повече не напълня. Разбира се, понякога наддаваше с кило или две особено когато беше дълго зад граница и се хранеше немарливо. Но после се връщаше към нормата. Но вече го напусна обсесията от теглото. Постепенно престана да яде нервно, за да убие гнева или страха си. Оттогава ядеше само от глад. А понякога от лакомия, но дори и тогава без чувството за вина и срам. Помисли, че сам се беше вкарал в проблема с яденето, когато за първи път започна да отслабва. Тогава беше на 34 години, тежеше 82 килограма и коремът му започна да се закръгля малко. При неговия ръст и едър кокал, за което винаги беше знаел, това беше само малко над нормата. Но в младостта си беше свикнал да бъде строен и този образ и модата за отслабване бяха достатъчни, за да се мъчи толкова дълго.

     През пролетта на 2004 година В. преподаваше в Сиена, Италия. Обичаше Италия, там се съживяваше и подмладяваше, но този път беше тъжен. Впрочем такъв беше от няколко месеца. Не знаеше особено добре какво трябва да прави, с какво да се заеме. За писане засега нямаше желание. Преподаваше, защото го умееше и правеше добре, но сега като че ли за първи път без ентусиазъм. Посети го Ева. Често пътуваха до Флоренция. Веднъж влязоха на изложба на картини на Сандро Ботичели и Филипо Липи⁶. В. се спря пред две картини на Ботичели, които представяха свети Августин. Загледа се. Не понасяше св. Августин, обвиняваше го в най-лошите грехове на западната култура: съсредоточаването върху разума и изхвърлянето на чувствата, признаването на телесното за грешно и преди всичко приемането на насилието над жените. В Изповедите си св. Августин хвалеше като пример за добродетелност покорното приемане от жената на побоите, изневерите и униженията от страна на мъжа. Но сега В. седна на скамейката срещу тези картини и не можеше да се откъсне от тях. Ева го попита защо не върви нататък. Отговори, че иска да поседи тук и да погледа.

     И двете картини бяха много красиви. На по-малката св. Августин седи на масата с лице към зрителя, нещо пише, а под масата нещо се валя. В първия момент В. помисли, че това са боклуци, че Августин е изписвал листове и когато не му е харесвало това, което е написал, нетърпеливо ги се мачкал на топчета или късал на дребни парчета и изхвърлял под масата. После обаче забеляза, че това са изписани гъши пера, което свидетелстваше за страстта му към писането; изхабяваше едно перо след друго, без да прекъсва за почистването им.

     На втората, малко по-голяма картина, св. Августин седеше като че ли в епископски одежди, дясната си ръка държеше малко по-високо от сърцето, над лявата си гръд, но по-близо до шията и рамото. В лявата държеше пергамент, който трябваше да прочете. Но не чете, а със замислен поглед гледа някъде в пространството, не към нас, не към масата, на която стоят висока кардиналска шапка и пирамидална поставка за четене с две различни по големина чекмедженца. Зад Августин, на лавицата, стои глобус или по-точно нещо с формата на глобус, защото се вижда по-скоро подредбата на планетите. Отстрани има две книги - едната затворена, другата разгърната - и още някакъв инструмент. Всичко това в рамките на картината, леко окъсана от лявата си страна. Може би това не е било картина, а леко повредена фреска?

     Отново към него пристъпи Ева, която беше разгледала два пъти цялата изложба, и попита В. как се чувства. Чувстваше се добре, макар че нещо ставаше с него, така че я помоли за още малко време.

     Вглежда се много дълго в картината на Ботичели, която отначало му изглеждаше безсмислена. Спомни си книгата на Августин в прекрасния превод на Зигмунд Кубяк. Като че ли обърка заглавието, Изповеди, което в мислите си подмени на Размишления. Но помнеше, че независимо от заглавието Августин пишеше за себе си, за своите преживявания и размисли - от перспективата на времето.

     Нещо започна да достига до него. Това, че го прикова към тези, от друга страна, прекрасни картини, не образът на епископа, а преди всичко на писателя. И смачканите листове, и гъшите пера свидетелстваха за страстта към писането. Стана му тъжно, че напоследък не пише и дори няма такава необходимост. След малко разбра защо. И откъде се беше взела празнотата на границата на депресията. Рехаб в крайна сметка беше станал под влиянието на импулса. Би съжалявал, ако не бе го написал преди смъртта си. Написа го. Но не умря. Нищо чудно, че го беше обхванала празнота. Трябва да намери с какво да я изпълни в остатъка от живота си. А сега св. Августин от картината на Ботичели му помогна в това.

     Вече не трябваше да се вглежда в картините. Осъзна, че знае какво иска да прави. Искаше да пише за себе си. За своите преживявания, размисли, случки, всичко, което беше важно в живота му. Искаше да запази В. от Рехаб, но да му даде други измерения. Да събере за това материали от различните сфери на живота си - разказващи за съзряването, за идентичността, за любовта и приятелството.

     Вероятно за тази идея В. съзряваше по-дълго. Може би не без влияние върху това беше, че няколко дена по-рано в Сиена прочете разказа на Сергей Довлатов, който пишеше за различни хора от своя живот, а всичко заедно се събираше в една голяма панорама. В. се почувства, сякаш е намерил ключ към писането и към собственото си бъдеще.

     Най-накрая беше разбрал същността на едно от дванадесетте обещания на АА, което го срази още на сбирката в Американската катедрала в Париж през първата му година на трезвеност: Няма да съжаляваме за миналото си, нито ще поискаме да затръшнем вратата му. То винаги беше трудно за него. Веднъж, в Сиера Тусон, улови по-дълбокото съдържание на обещанието, дори го написа, сякаш беше разбрал нещо, в писмото до зависимия себе си, но тогава още нищо не чувстваше. Сега почувства.

     Искаше да затръшне вратата на миналото, тъй като то беше мрачно и болезнено. Съжаляваше за него и искаше да стане друг, нов. Искаше да се откъсне от мистър Хайд, искаше да се промени, а после да поправи доктор Джекил и също да забрави за него. Сякаш самият той беше някой друг, на когото онези двамата пречеха. А сега разбра, че не е.

     Изведнъж стана. Не че В. вече не беше станал. Аз станах. Разбрах, че именно аз съм и Хайд, и Джекил, и себе си. Че няма какво да се откъсвам от тях, да се опитвам да ги разбера, сякаш бяха предмет на моите наблюдения. Че няма какво да ги оценявам или осъждам, защото това съм аз. Това беше моят път, моето училище, моят живот. И че това кой съм аз и какъв ще стана, дължа и на тях. Най-напред за това, че изобщо оцелях и че трябваше да започна да се променям. Дължа го на тях, тоест на себе си. Почувствах единството със себе си със своето минало. Обикнах В., прегърнах го чак докато влезе в мен и стана мен.

¹ Weight Watchers - базирана в САЩ международна компания, която предлага продукти и услуги за регулиране на теглото. (Бел. пр.)

² Варта - полско застрахователно дружество. (Бел. пр.)

³ От преяждащ на работохолик. (Бел. пр.)

⁴ Maison des sciences de l’Homme - френска фондация, създадена в началото на 1960 г. (Бел. пр.)

⁵ Белведер - класицистичен дворец от 19. век в центъра на Варшава, седалище на полския президент. (Бел. пр.)

⁶ Италиански художници от Ранния ренесанс. (Бел. пр.)