3. Добрата комуникация

     Няма съмнение, че в основата на всички човешки контакти е комуникацията. Обаче всички знаем, че невинаги е лесно да се разберем с детето или тийнейджъра - за това пречат разнообразни причини, произтичащи както от страна на нашия млад събеседник, така и нашите дефицити или лоши комуникативни навици.

     Най-важното във всяка комуникативна ситуация е показване на акцептация към събеседника. Както пише Томас Гордън: „когато някой човек проявява спрямо друг човек истинска, а не фалшива акцептация и му позволи да го усети, има възможност да му бъде от голяма помощ. Акцептацията му на другия, такъв какъвто е, представлява важен фактор в създаването на отношения, които ще позволят на другия човек да расте, да се развива, да извършва конструктивни промени, да се учи да разрешава своите проблеми, да постигне психическо здраве, да стане по-продуктивен и творчески и да реализира всички свои възможности. Това е един от тези прости, но невероятно прекрасни парадокси на живота: когато човек чувства, че другият го приема действително такъв, какъвто е, става независим и от този момент може да започне да се замисля как би искал да се промени, как би могъл да стане друг и да реализира повече от това, на което е способен.“

     Да помним: не е достатъчно да чувстваш акцептация, акцептацията трябва да се покаже. Най-важният ефект от показването на акцептацията е усещането на детето, че е обичано и важно - а както помним, това е много важна психическа потребност на човека.

     Как да показваме акцептация?

     Това може да се прави по много начини: вербално (с помощта на изказаните думи) и невербално - с помощта на безсловесни комуникати: жестове, пози, израз на лицето, с цялото поведение към събеседника.

     Невербални сигнали за акцептация. Това може да ни се струва странно на пръв поглед, но много ефикасен начин на показване на акцептация в много случаи е нищо да не правим и нищо да не говорим!

     - Ненамеса в дейността на възпитаника - да му позволим да реализира собствените си идеи, решения, дори допускането на грешки. Да бъде себе си. Не трябва на всяка крачка да натрапваме на младите хора собствените си „по-добри“ (а дори и наистина да са по-добри!) решения на всяка ситуация - защото по този начин сигнализираме, че нямаме доверие на тяхното мнение, умения, сили.

     Не трябва обаче да бъркаме ненамесата с безразличие! Да не се намесваш означава внимателно да наблюдаваш дейностите на детето и да сдържаш собствените си импулси да управляваш всяка ситуация, но да бдиш дали идеите на възпитаника са безопасни и разумни и дали последствията от направените от него грешки няма да бъдат прекалено болезнени или опасни.

     - Пасивно слушане - „внимателно мълчание“, позволение детето да се „изприказва“ (дори ако говори за неща, които са възмутителни за нас).

     - Сигнали за съгласие - например кимане, усмивка, жест.

     Акцептация, предадена с думи

     Томас Гордън нарича думите, показващи акцептация, „прости автомати за отваряне на врати“, тъй като най-често те показват, че детето се чувства поощрено да говори, то има убеждение, че е слушано внимателно и разбирано. Най-прости такива автомати са например:

     - Аха, - Ох, - Хмм...

     - Интересно, - Наистина, - Сериозно?

     - Така ли?

     - Разкажи ми за това, - Искам да го чуя.

     - Интересна ми е твоята гледна точка.

     - Искаш ли да разговаряме за това?

     - Това звучи сякаш искаш да ми кажеш нещо.

     - Това ми се струва много важно за тебе.

     Тези „отварачки“ всъщност са покана за диалог: насърчават другия да започне да говори или да продължи да говори, в известен смисъл „оставят топката у него“, дават му възможност да вземе решение дали да я приеме, или не. Не натрапват нашето мнение. Тоест сигнализират: твоето мнение е важно.

     Важна група „отварящи автомати“ показват по-директно уважението и акцептацията за говорещия:

     - Имаш право да изразяваш каквото чувстваш.

     - Имаш право на свои мисли и чувства.

     - Уважавам твоите чувства.

     - Мога на много да се науча от тебе.

     - Твоето мнение е важно за мен.

     - Това ме интересува.

     Защо понякога е толкова трудно да се разберем с детето (тийнейджъра)?

     Понякога дори голяма доза добра воля не е достатъчна да покажем ефикасно на възпитаника акцептацията си (обикновено тогава, когато наистина не чувстваме такава, защото ни е трудно да приемем поведението на детето). Струва си да си дадем сметка какви са блокадите на интерперсоналната комуникация с детето, често напълно несъзнателно издигани от възрастните.

     В проблемна ситуация например, когато възпитаникът не е изпълнил дадената му задача и сигнализира този проблем, често нашата реакция са изказвания, съдържащи някакво разрешение:

• Нареждане, препоръка, заповед (напр.: Не приказвай много, захващай се за работа) - изказване от този тип информира детето, че неговите проблеми не са важни, че възрастният по-добре знае какво му е нужно на него и че се съмнява в неговата компетентност или умения за самооценка. Следователно предизвикват злоба, желание за съпротива.
• Предупреждение, плашене (напр.: Ако не си прилежен, няма да минеш в горния клас) - такива изказвания са подобни на предходните, но допълнени с информация за последствията; говорят, че възрастните не уважават потребностите на детето, могат да предизвикат страх, но будят и враждебност, провокират за „проверка“ на истинността на заплахите.
• Морализаторство, проповеди - този тип изказвания почти винаги съдържат думата „трябва“, „длъжен си“ (напр.: Добре знаеш, че основното ти задължение е да се учиш, трябва да се заемеш с това, което си длъжен). Тези изказвания изразяват липса на доверие в преценката и ценностната система на детето и убеждение, че е длъжно да приеме становището на другите, предизвикват чувство за вина, понижават чувството за собствената стойност.
• Съветване, внушаване, предлагане на решения (напр.: Трябва да се научиш по-добре да си планираш времето). Колкото и да ни се струва, че помагаме, изказвания от този тип всъщност са доказателство за недоверие в способностите на детето за самостоятелно решаване на личните проблеми и чувство за превъзходство на учителя („аз знам по-добре кое е най-доброто за теб“); провокират към съпротива и противопоставяне, особено тийнейджърите, борещи се за своята независимост. 
• Поучаване, изнасяне на лекции, използване на логични аргументи (напр.: Да се опитаме да обобщим фактите. До края на учебната година остава само един месец, тоест 20 дни училище. Помни, че с този темп няма да успееш да се справиш със задачата за класификация, което означава, че трябва да ускориш работата си). Привидно също „положително изказване“ (и приемливо в ситуациите на „образователна комуникация“), обаче в проблемна ситуация могат да предизвикат у детето чувство за малоценност. Лекцията, както е известно, е най-малко ефективната форма на обучение, а неуместното й използване става ненавиждана форма.
• Следващата група типични изказвания, съдържащи преценка, оценка или осъждане. Възрастните често сме убедени, че помагаме на детето, като му показваме грешките или неподходящото държание, докато всъщност то се чувства неразбрано, а често и унижавано:

• Осъждане, критикуване, неодобрение, обвиняване (напр.: Ти просто си мързелив, Оставянето на всичко за последния момент просто е глупост и безотговорност) - този тип изказвания повече от които и да било други предизвикват понижаване на самооценката, провокират защитна нагласа (критиката поражда контракритика) и гняв, вместо да мотивират за промяна.
• Присмех, обидни епитети, подигравка (напр.: Мързеливец! Държиш се като лигльо, а не като мъж!) - още по-токсина форма на негативна оценка, имат унищожително влияние визията за себе си, предизвикват агресия в защита на собствената си идентичност.
• Интерпретиране, диагностициране, анализиране (напр.: Просто се опитваш да се измъкнеш от тази работа) - тези изказвания подчертават чувството за превъзходство на възрастния, те са доказателство за неразбиране и липса на воля за разбиране на детето (от къде на къде, след като „знам по-добре от теб какви са твоите мотиви“).

     Понякога възрастният се опитва неуспешно да подкрепи детето с изказвания, целящи да се подобри настроението на събеседника чрез отстраняване на проблема, отричане на съществуването му:

• Отричане на проблема, миниманилизирането му, хвалене, предварително позитивно оценяване (напр.: Ти наистина си способен, сигурен съм, че ще се справиш) - позитивното явление похвала в ситуация, когато е изказвана „авансово“, а не се отнася към някакви конкретни постижения или поведение на възпитаника, носи усещането за фалш и манипулация, още повече ако не съвпада с представата на детето за себе си в дадения момент (знае, че неизпълнението на задачата не е повод за похвала); в този смисъл прави възрастния недостоверен и подлага на съмнение неговите намерения.
• Успокояване, показване на съчувствие, повдигане на духа (напр.: Не си единственият, който има проблеми с това; Като започнеш, ще видиш, че изобщо не е трудно) - тези привидно доброжелателни и подкрепящи изказвания в действителност сигнализират на детето, че възрастният не се съобразява с неговите чувства (гарантира му, че всичко е наред, когато то чувства обратното) и не разбира проблемите му; правят невъзможно по-нататъшното разбирателство, внушават, че детето не е в състояние реално да оцени собствената си ситуация.

     Като че ли най-често възрастните си служат с изказвания, състоящи се от въпроси, когато наистина не желаят да помогнат на детето в самостоятелното разрешаване на проблема, а имат намерение сами да го решат, предлагайки „най-добрия“ изход:

• Разпитване, кръстосан огън от въпроси (напр.: Смяташ ли, че тази задача е трудна? Какво й е трудното? Колко време можеш да й отделиш? Защо досега не си казал...) - изказвания от този тип внушават съмнение и липса на доверие към комуникатите на детето, те често се възприемат като опит за „заобикаляне“, предизвикват чувство за заплаха, за липса на разбиране и емпатия.

     Последната категория „блокиращи“ изказвания са комуникатите, с които възрастните си служат, за да променят темата и да се измъкнат от проблема:

• Отклоняване на вниманието, сарказъм, остроумничене, забавляване (напр.: Да си поговорим за нещо по-приятно; Да се заемем най-накрая с нашата работа; Струва ми се, че на някого днес са му изяли десерта) Такива изказвания информират възпитаника, че възрастният не уважава чувствата му и не го приема,

     Как да слушаме, за да иска детето да разговаря

     Изброените по-горе начини за оказване на акцептация: пасивно слушане (мълчание) , поддържащи отговори и „отварачки“, предразполагащи към разговор, са също така и фактори, улесняващи комуникацията с детето и създаващи ситуация на „добро слушане“. Обаче най-ефикасният метод, предпазващ от блокиране на комуникацията, е така нареченото активно слушане - такъв начин на слушане, който ще осигури разбирането на това, което другият човек иска да ни каже.

• Той създава сътрудничество със събеседника и същевременно му дава доказателства, че е бил разбран, тоест

благоприятства за по-нататъшната интерперсонална комуникация.

• Разтоварва напрежението и носи своего рода пречистване.
• Помага на възпитаниците в приемането на техните чувства като естествени, учи ги, че емоциите не са нито лоши, нито добри, обаче носят важна информация за нас самите.
• Улеснява разпознаването на проблема и започва процеса на неговото разрешаване, като прави детето отговорно за това разрешаване.
• Оформя взаимоотношения, опиращи се на взаиморазбирне и уважение.

     Методът на активното слушане обаче носи риска, да стане нещо механично и фалшиво или пък манипулиране, ако се използва единствено като „техника“ или „хватка“, а не се опира на действителна емпатия, акцептация и доверие.

     Поради това, за да слуша активно, възрастният трябва да изпълни определени условия:

• Трябва да вярва, че децата въпреки всичко са способни да разрешават своите проблеми - дори ако правят грешки, трябва да вярва в самостоятелните им търсения. Целта на активното слушане е да помогне в намирането на решения и в мотивирането на детето за търсенето им, а не да доставя готови решения.
• Трябва наистина да приема чувствата на възпитаниците си, да признава правото им на тези чувства, независимо от това колко се различават от неговите собствени или от това, което според него са „длъжни“ да чувстват. Активното слушане служи и за освобождаване на чувствата, за преминаването от едни емоционални състояния в други.
• Трябва да иска да помогне на детето в решаването на неговите проблеми и да намери време за това (без да се отказва от собствените си потребности).
• Трябва „да съпътства“ възпитаника си, преживяващ трудни проблеми, като все пак запазва собствената си идентичност и дистанция, каквато е необходима, за да не се хване в капана на нечии емоции - трябва да умее да преживява емоциите на детето, но така, че да не станат негови собствени чувства и да нарушат спокойствието му.

• Трябва да разбира, че сигнализираният от детето проблем рядко е изтинският и същественият. Активното слшане служи именно за разпознаването на истинските проблеми.
• Трябва да умее да информира детето, че е в състояние да му помогне, ако представените проблеми по някакви причини го притесняват или предизвикват у него прекалено силни емоции - и да предложи на възпитаника си контакт с някой, който може да му помогне по-добре.

• Трябва да уважава личния живот на детето и доверения характер на това, което то говори за него. Недопустимо и напълно прекратяващо възможността за контакт е клюкарстването по проблемите на възпитаника.

     На какво конкретно се основава умението за активно слушане?

     Умението за активно слушане се състои преди всичко в контролиране на своето невербално поведение (мимика, жест) и съответното им управляване. Важно е да не предпоставяме, че знаем какво събеседникът ни иска да ни предаде, а внимателно да изслушваме комуникатите му. Най-съществените елементи на активното слушане са:

     - поддържане на зрителен контакт;

     - нагласата на тялото ни да показва интерес (напр. разговаря се с лице към събеседника, наклонен към него);

     - проява на интерес към това, което говори събеседникът (напр. със съответното жестикулиране);

     - предразполагане към разговор (между другото чрез съответните „отварачки“);

     - задаване на допълнителни въпроси относно това, за което говори другият,

     - кратко повтаряне на някои елементи от изказванията на събеседника, перифразиране;

     - въздържане от коментари и даване на съвети;

     - изразяване на акцептация;

     - търпеливост;

     - непрекъсване на разказа на детето.

     Най-чести грешки:

     - показване на досада, безразличие или нетърпение спрямо това, което говори детето,

     - вмъкване на свои забележки към разказа му, непрекъснати коментари,

     - липса на концентрация върху това, което се опитва да ни предаде другият, непрекъснато променяне на темите,

     - оценяване на събеседника.

     Привидно пасивната и неизискваща усилие дейност като слушането, за да стане активно, изисква от слушащия определени дейности и думи. Най-важните от тях са:

• перифразиране - повтаряне на изказванията на детето в друга форма, със свои думи, но без коментари или интерпретации;
• изясняване - молба за развиване на някаква мисъл, която не ни е ясна докрай напр. чрез даване на конкретни примери (Можеш ли да поясниш...);
• задаване на въпроси - трябва да задаваме по-скоро отворени въпроси, т.е. такива, на които не е достатъчно да се отговори с „да“ или „не“ - това е форма на предразполагане на другия за по-нататъшен разговор, а също и израз на нашата загриженост и интерес към проблемите му;
• отражение на чувствата - да накараме събеседника да разбере своите собствени чувства, което съвсем не е просто понякога (напр. Виждам, че нещо те ядосва, Имам впечатление, че тази ситуация те притеснява...);
• одобрение - вербално и невербално;
• предразполагане да продължи разказа си - между другото чрез изброените по-горе „автомати за отваряне на врати“.

     Как да говорим, че детето да иска да слуша?

     Много важно е да избягваме комуникативните капани, които бяха изброени по-горе. Възрастният трябва да помни, че всички видове изказвания „с решение“ (такива като заповядване, предупреждаване, заплашване, морализаторстване, съветване и др.) изключват инициативата и самостоятелността на детето. Това често предизвиква защитни нагласи - съпротива, агресия или пасивност и безсмислено изпълняване на задачите.

     Също толкова вредни за правилните отношения и неефикасни са всички унижаващи изказвания, а към тях в основата си са: осъждането и критикуването, порицаването и засрамването, интерпретирането и поучаването. Дори ако не съдържат видим сигнал за липса на уважение и дори ако се казват с най-добри намерения, всички те подлагат на съмнение способностите и уменията на детето (а често и качествата на личността и характера му), приписват му вина, подчертават неспособността му, тоест намаляват неговото уважение към себе си.

     Струва си да разграничаваме така наречените изказвания от типа „ти“ и изказвания от типа „аз“, струва си и да осъзнаем голямата разлика във въздействието и ефективността на едните и другите.

     Да обърнем внимание, че повечето от най-често огласяваните от възрастните комуникати към децата са изказвания, съдържащи думата „ти“ или непосредствено отнасящи се към събеседника (Престани!, Забранено ти е., Ти не трябва., Какво правиш! И много други).

     Всички изказвания от типа „ти“ съдържат повече или по- малко замаскирана оценка на детето, а това не влияе добре на комуникационната и възпитателна ситуация. Разбира се, същите качества и същото въздействие имат още по-типичните за училище изказвания на „вие“.

     Много по-ефикасни, а същевременно в по-малка степен провокиращи съпротива и бунт на детето са изказванията от типа „аз“ - те онагледяват как дадено поведение на детето влияе на възрастния, но не внушават, че у самия възпитаник има нещо лошо, след като се държи така.

     Може например в ситуация, когато детето е направило нещо лошо, нарушило е някаква училищно правило или е било непослушно, да си послужим с комуникати от типа „ти“: Как можа! Ти си непоносим! Не трябва да се държиш така, ако го направиш още веднъж, ще съжаляваш!

     В същата ситуация можем да формулираме и комуникати от типа „аз“: Не ми харесва това, което правиш, не съм съгласен да се държиш така, ядосан съм ти... и т.н.

     Разликата между двете форми е много изразителна. Като говорим за собствените си чувства, оперираме с факти, които детето, дори и най-бунтовно настроено, не може да отрече (АЗ знам какво чувствам). Даваме ясно съобщение как възприемаме поведението на детето, но не оценяваме самото него. Ефективността на изказванията от типа „аз“ се съдържа и в това, че отговорност за промяна на поведението поставят пред детето, не му налагат как трябва да постъпва - информират за това какво другите чувстват поради неговото поведение, но решението за промяна оставят на самия него. Следователно помагат за развитието на възпитаника, тъй като му дават възможност да поеме отговорност за своето поведение - тоест информират го и за доверието, че е в състояние само да се справи със ситуацията по конструктивен начин, дават му шанс за действителна промяна. И тъй като такива изказвания по своята природа са искрени (говорят за чувствата), насърчават детето да започне да се държи подобно, може да се каже, че изказванията от типа „аз“ на един човек в контакта му с друг често провокират и у другия изказвания от типа „аз“. Докато изказванията от типа „ти“ често са причина за влошаване не само на моментната комуникация между събеседниците, но и въобще техните отношения, в които дори дребните конфликти ескалират и прерастват във взаимни обвинения.

     Трябва обаче да внимаваме за някои капани, свързани с изказванията от типа „аз“:

     Замаскирано изказване „ти“

     Самото даване на изказването на граматична форма с използването на първо лице единствено число „аз“ не е достатъчно изказването да стане действителен комуникат от типа „аз“. Например такива твърдения като: Чувствам, че изобщо не те интересува какво ти говоря, Убеден съм, че не си вложил достатъчно старания в тази задача, Имам впечатлението, че пренебрегваш своите задължения и т.п., са в действителност замаскирани изказвания, ориентирани към „ти“, въпреки привидното им „гримиране“ като изказвания „аз“.

     Подчертаване на негативите

     Често възрастните, които са се научили да говорят за своите чувства с изказвания от типа „аз“, с удоволствие формулират по този начин главно негативни чувства, като забравят изобщо, че те служат не само за това. Типичен пример може да бъде реакцията на родителите, чието дете се е върнало много късно вкъщи и които основателно и възможно най-правилно го информират, че са ядосани, пренебрегвайки информацията какво облекчение им е донесло това, че детето им се е върнало цяло и здраво. В този случай еднакво важни са и двата комуниката - защото единият информира за границите и очакванията на родителите, а вторият - за тяхната любов и привързаност, което изобщо не е по-несъществена информация!

     Вторичен гняв

     Доста често се случва възрастен, който при наличието на някакво проблемно поведение на детето вече е преживял неприятната емоция (гняв, страх, безпокойство и т.н.), после в ситуацията на комуникация с детето чрез изказвания от типа „аз“ за своите чувства някак си вторично да „нагнетява“ в себе си гняв, за да може чрез тези комуникати да го „изхвърли“ (в такива ситуации впрочем възрастният рядко се ограничава само с „аз“ изказвания...), като ги третира като своего рода „сигурен“ инструмент за конфронтация с възпитаника си. В противоположност на безпокойството и страха гневът е чувство, почти винаги насочено срещу другия, нерядко изразяван като „наказание“ за причинения му например страх. В такива ситуации гневът като вторична емоция почти винаги се изразява в порицаване на детето, независимо от формата, в която го обличаме.

     Известен риск при изказванията от типа „аз“, свързани със спецификата на училищните взаимоотношения учител (възпитател)-ученик, произтича от факта, че този тип комуникати засяга лични, вътрешни преживявания на говорещия (информира за неговите чувства) и с това „принуждава“ към откровение. Това е равнозначно на един вид „излизане от ролята“, защото емоциите са преживяване на действителния „аз“ на човек, а не роля, произтичаща от социалната ситуация. Ролята на учителя и възпитателя в училищната общност по традиция съдържа някаква закостенялост, дистанция и „превъзходство“ над възпитаниците, което представлява някакъв щит на възрастния в отношенията му с децата, прави го - според неговите убеждения - „по-силен“, следователно проявлението на действителни човешки чувства се свързва с риск от беззащитност, тоест буди страх. Разбира се, колкото по-ниско чувство за собствената стойност има възрастният, толкова по-трудно ще се реши да премахне този „щит“ на ролята.

     Обаче липсата на откровеност, а не разкриването на човека у учителя прави невъзможна близостта с възпитаника, води до повърхностни взаимоотношения изключително на равнището на закостенелите социални роли (учител-ученик) и изключва истинското разбиране, емпатия и доверие. Така че си струва да се поеме рискът, защото ползите от откровеността на учителя значително го превишават.

     Кой има проблем?

     Изключително важно е в проблемна ситуация да можем да си отговорим на въпроса чий проблем всъщност е дадената ситуация. Защото често се случва така, че възрастните, с чувството за своята отговорност за детето, го смятат за свой проблем, а всъщност проблем има детето - например трудности в решаването на някакъв въпрос или в изпълнението на някаква задача. Учителят „има проблем“, защото смята, че не го е научил, макар че е длъжен; родителят „има проблем“, защото представянето на детето му е застрашено, понякога дори се срамува заради детето си или изпитва чувство за вина, че не се е погрижил достатъчно. Докато в действителност в най-голяма степен това е проблем на детето - не мога, за нищо не ставам, провалих се...

     Когато човек има проблем, той се съсредоточава, защото иска да си помогне в тази ситуация, преживява различни неприятни емоции (страх, яд, чувство за вина или несправедливост и т.п.), следователно за момента не е способен на емпатия и да помага на друг. Така детето, което има проблем, не може да разчита на конструктивната подкрепа на възрастния, който смята този проблем за свой.

     От друга страна, ако се постараем да забележим, че дадената ситуация е преди всичко проблем за възпитаника, както в ролята ни на родители, така и на учители, някак инстинктивно се опитваме да помогнем на детето, защото нали такава е нашата роля.

     Това влияе също много силно и на комуникативната ситуация, и на ролята на възрастния в тази ситуация:

     Какво да направим, за да помогнем на дете, което има проблем?

• Да проявим инициатива - ако възпитаникът започне разговор за своя проблем, не трябва да го пренебрегваме нито да го отлагаме „за по-късно“ (защото отхвърленото по този начин дете няма да се реши на контакт втори път), а ако детето не сигнализира за проблема, можем сами да инициираме разговор.

• Да изкажем своята загриженост - разговорът за проблема винаги трябва да се води в атмосфера на загриженост за детето: Държа на тебе, Искам да ти помогна, Притеснявам се за тебе и т.н.

• Да опишем безпокоящата ни ситуация или поведение - без интерпретации, просто да подадем конкретни факти, които сигнализират за проблем.

• Да насърчим детето да представи своята гледна точка - Чудя се какво става, Иска ми се да чуя как ти виждаш това...

• Да покажем чувства и потребности - Сигурно ти е неприятно., Мисля, че това е трудно за теб., Виждам, че много би искал. и т.н.
• Да окажем подкрепа на детето - за тази цел можем да припомним предишни, макар и дребни постижения, да изразим своето убеждение и вяра, че възпитаникът ни ще успее да се справи в тази ситуация.
• Да предложим помощ - Можем и двамата да се замислим как да го решим. Не си длъжен да го правиш сам.
• Да уважим съпротивата му - ако въпреки по-горните стъпки детето не иска да започне разговор за проблема или го отрича, в никакъв случай възрастният не трябва да чувства обида или разочарование (не иска да ми се довери, отхвърля помощта ми), можем обаче да оставим „отворена вратичка“, уверявайки го, че ако някога се реши, винаги може да дойде при нас и да поговорим.

     Какво да НЕ правим, за да помогнем на дете, което има проблем?

• Да оценяваме и да слагаме етикети - да реагираме на сигнала за проблем с комуникати от типа „ти“ напр.: Ти си прекалено плах, Прекалено малко си работил, Май не държиш...
• Да обвиняваме - в никакъв случай не трябва да започваме разговора с натякването, че детето има вина за своя проблем (дори ако сме убедени в това, правилно проведен разговор за причинно-следствените връзки и логичните последици от нашите постъпки ще е от полза, но не в този момент, а едва тогава, когато разрешаването на проблема вече е отработено), не се препоръчват и комуникати от рода на: Как можа!, Що за ученик си. Особено опасно е внушението, че дете, което е изпитало насилие, е по някакъв начин отговорно за това: Ако не беше се държал така., Можеше и да се защитаваш.
• Да го принуждаваме да говори - трябва да уважаваме съпротивата, като оставяме отворена врата за по-нататъшна комуникация.
• Да налагаме собствените решения - такава нагласа свидетелства за това, че в действителност възрастният се опитва да се справи със своя проблем, свързан с поведението на детето. Дори ако наложеното за момента решение ликвидира или намалява проблема, това няма да е с трайно действие, защото детето не е стигнало до него по собствен път и в следващата подобна ситуация същият проблем рано или късно ще се появи.

     Често ни се струва, че показваните неодобрение и критика действат деструктивно за комуникацията и лишават събеседника от промяна, докато позитивният и мотивиращ елемент е похвалата. Това е вярно, но не докрай. Не всяка похвала е благоприятна за комуникацията и разбирателството и не всяка повдига чувството за собствена стойност, тоест действа мотивиращо.

     „Опасните“ похвали:

• Позитивната оценка - дори ако е позитивна, оценката си остава оценка и поставя оценявания в ситуацията „да бъде цензуриран“, буди притеснение, а понякога подлага на съмнение намеренията на говорещия. Освен това езикът на оценките е беден, оценяването на добър-лош, хубав-грозен не дава много възможности за предаване на действителните впечатления.
• Обобщение - комуникати от типа Ти винаги., Ти никога., Ти обикновено. създават впечатление за преувеличаване и будят усещането, че говорещият изобщо не се съобразява с фактите.
• Сравняване с друг - винаги съдържа елемент на остойностяване или оценка, унизително е (защото не дава на детето чувството, че го хвалим заради него самото и за личните му постижения), а при това предизвиква несигурност как ще бъде прието от връстниците си. Особено тийнейджърите, за които групата връстници е най-важната референтна група, а мнението на съучениците е най-важно, са чувствителни към такива ситуации - публичното отличаване представлява противопоставяне на хваления възпитаник на останалите от групата и може да означава влошаване на взаимоотношенията в групата, тоест изобщо да не е желаният комуникат.
• Двоен комуникат - изненада от позитивното поведение, което разчупва стереотипното разбиране на възрастния за детето, се изразява понякога с „похвала“, съдържаща двойно съобщение: не си чак толкова лош - което може да бъде нараняващо и унижаващо и да отнеме на детето цялата радост от успеха.

     Какви критерии трябва да покрива добрата похвала?

     Похвалата, която може да бъде ценен елемент на комуникацията и да помага на детето да развива чувство за собствената си стойност, трябва да съдържа фактическа обратна информация за действията на детето, а също да съдържа признанието на възрастния, което мотивира за по-нататъшни усилия. Следователно тя трябва да изпълнява две функции: информативна и мотивираща. Много добре изпълнява тези функции така наречената описателна похвала, която се състои от три елемента:

• Описание на ситуацията - описваме без да интерпретираме това, което виждаме, напр.: Виждам, че си изпълнил задачата, дошъл си навреме. и т.н.

• Описание на чувствата на говорещия във връзка с поведението на детето - Като виждам това, много се радвам, получавам сигурност, че мога да ти имам доверие. и т.н.

• Обобщаване на поведението на детето - похвала: Това се нарича отговорност! и т.н.

     Възрастните понякога се страхуват, че похвалите могат „да развалят“ детето, да му отнемат мотивацията да работи по-нататък над себе си и да предизвикат високомерие. Естествено, има такава опасност, ако детето често слуша, че е много способно, учи най-добре от всички в класа, винаги пише прекрасни съчинения и рисува хубаво... Обърнете внимание, че всичко това са изброените по-горе „опасни похвали“. От друга страна описателната похвала благоприятства за изграждането на адекватен образ на "аза“, защото дава фактическа информация относно конкретни постижения и действителните възможности. Има още един плюс -  че е лична (изразява собствените чувства на хвалещия), тоест благоприятства за за-силването на връзките и усещаното от детето уважение, признание и внимание от страна на възрастния. Показва на възпитаника какво прави добре и радвайки се на неговите успехи, възрастният не рискува, че ще го „развали“, но пък става за него важен човек, подкрепящ неговото развитие.