5. Проблем на отношението и проблеми в отношенията

     Във всички човешки отношения, а може би особено в отношенията с децата, необикновено важен е въпросът за границите, отговорността и свободата.

     Децата, а още повече тийнейджърите обикновено не обичат границите, защото ги асоциират с ограничението, което толкова недолюбват. С неудоволствие слушат за отговорността, защото я свързват с прекалените очаквания и претенции на възрастните, а освен това за тях тя е също някакъв вид ограничение. Затова пък обичат свободата, разбира се.

     Струва си да осъзнаем, а после непрекъснато да караме възпитаниците си да осъзнават, че тези три понятия са тясно свързани помежду си.

     Нашите граници ни определят, изграждат чувство за собственост и отговорност. Съзнанието какво притежавам, какво съм аз, какво зависи от мен и за какво съм отговорен, какво принадлежи на другите - всичко това е основата на нашата лична свобода - защото на собствен терен мога да правя всичко, което поискам. При условие че знам къде започва и къде свършва. Тоест знам своите граници.

     Ясното и отчетливо очертаване на личните граници благоприятства за изграждането на отношения с другите хора.

     Границите не са „вродени“, учим се да ги обозначаваме, формираме и защитаваме в практиката, във всекидневния живот. Може да се каже, че процесът на възпитание, както и профилактичната дейност, се състои в научаването да обозначаваме и да спазваме граници - собствените и на другите хора. Човек, който няма или не знае собствените си граници, не се впечатлява от границите на другите хора, тъй като не осъзнава съществуването им или ги пренебрегва - такъв човек, като прекрачва чуждите граници, става агресор.

     Здравата, ненарушена система от граници, каквато възрастният помага на детето да си изгради, е еластична и има осъзнавани от „собственика“ установени „входове“, през които пуска на своя територия (физическа-пространствена, емоционална, интелектуална, духовна) други, избрани от него хора. Такава система от граници ни позволява:

• съзнателно да създаваме връзки с хората и да преживяваме близост с друг човек;
• да изпитваме удоволствието да бъдем в други хора;
• чувство за сигурност;
• да уважаваме чуждите граници;
• умението да казваме „не“.

     Липсата на граници води до:

• проблеми в контактите с хората;
• приемане ролята на агресор (когато детето нарушава чужди граници) или на жертва (когато позволява на другите да нарушават неговите, което не е трудно, защото те не са обозначени);
• усещане за заплаха и липса на защита;
• липса на умението да се казва „не“.

     Другата крайност са „стените“, издигани вместо еластични граници, най-често в резултат от изпитани в миналото болезнени преживявания, гняв или страх. В комуникативните ситуации те могат да приемат формата на мълчание или словоизлияния (отклоняващи вниманието, защитни), а техните последствия са:

• чувство за изолация,
• липса на интимност,
• самота,
• казване на „не“ във всяка ситуация.

     Както в семейна, така и в училищна среда проблемът с поставяне и спазване на граници е най-честата причина за проблеми в отношенията. Понякога толкова силни, че за поправянето им не достига само разговорът с детето, което има проблем.

     В какви ситуации разговорът не е достатъчен?

• Когато има силни конфликти в групата, които децата не са в състояние да разрешат самостоятелно, особено ако са свързани с агресия от едната или другата страна - тогава е задължително да се разследва проблемът и да се водят преговори.
• Когато групата или по-силен ученик малтретира по-слабия - задължителна е интервенция спрямо насилника, а нерядко работа с целия клас.
• Когато детето е застрашено или застрашава другите - трябва да се уведомят родителите и заедно с тях да се изработи стратегия за помагане.

     Нагласа на възрастния спрямо проблемните поведения на децата

     Ако детето не спазва границите, нарушава установените социални норми, а към тях принадлежат, разбира се, и нормите на училищния живот, не трябва да му се позволява да прави това. Липсата на намеса от страна на възрастните го подтиква да нарушава поредните граници, да руши отношенията си с другите, а нерядко, особено когато в играта влизат наркотиците или алкохолът, отношението към себе си.

     Прехвърляйки отговорността за нашия проблем в отношенията ни с детето (доста често може да се наблюдава такъв „пинг-понг“ между учителите и родителите), го лишаваме от шанса за решаването му. Всеки възрастен в отношенията си с детето може единствено сам да му обозначи граници и да следи за спазването им, да сигнализира за своите очаквания и да позволи то да почувства последствията от дадено поведение.

     От нагласата и реакцията на възрастния при неподходящо държание на детето зависи преживяването на детето на тази ситуация (усещаните от детето емоции) и по-нататъшното отношение с възпитателя (изводите, направени от детето, чувството за сигурност, признаването или липсата на авторитет).

     Най-общо можем да откроим три вида нагласи на възрастния в проблемни ситуации: прекалено снизходителна, прекомерно сурова, зряла.

     1) Когато възрастният е прекалено снизходителен:

• пренебрегва проблема;
• оправдава поведението на детето;
• игнорира лошото поведение;
• не вижда последствията;

     Снизходителната нагласа на възрастния буди следните чувства и мисли на детето:

• нищо не е станало;
• мога да правя всичко, което поискам, всичко ми е позволено;
• не трябва да се съобразявам с него;
• пренебрежение към възрастния;
• чувство за заплаха.

     В резултат се оформя отношение на детето с възрастния, в което доминира:

• липсата на авторитет;
• липсата на уважение;
• липсата на чувство за сигурност;
• липсата на доверие.

     2) Когато възрастният е прекалено суров:

• крещи на детето;
• обижда, заплашва, унижава;
• наказва неадекватно на провинението;
• бие.

     Прекалено суровата нагласа на възрастния буди следните чувства и мисли на детето:

• злоба, болка, страх;
• унижение;
• чувство за несправедливост;
• чувство за вина;
• убеждение, че възрастният е лош;
• желание за реванш (Ще види той!).

     В резултат се оформя отношение на детето с възрастния, в което доминира:

• липса на авторитет;
• липса на уважение;
• липса на чувство за сигурност;
• липса на доверие.

     Лесно е да се забележи, че отношенията детерминират същите убеждения и чувства както в случая на прекалено снизходителната нагласа на възрастния.

     3) Когато възрастният показва зряла и мъдра нагласа:

• реагира адекватно на провинението;
• показва на детето, че е постъпило зле;
• говори за своите чувства и очаквания;
• е доброжелателен, но решителен;
• позволява на детето да понесе последствията от лошото поведение.

     Зрялата нагласа на възрастния буди следните чувства и мисли на детето:

• постъпих зле;
• чувство за вина;
• желание да поправи стореното;
• убеждение, че възрастният е наред.

     В резултат се оформя отношение на детето с възрастния, което е детерминирано от:

• авторитет;
• уважение;
• чувство за сигурност;
• доверие.

     Интересното е, че последствията от прекалената снизходителност и прекалената суровост са много подобни:

• И в двата случая възрастният позволява на детето да избегне отговорността и да си даде сметка за същността на провинението (снизходителният изобщо не информира детето какво е направило зле, а суровият със своята прекомерна реакция и преминаване на границите предизвиква у него объркване), тоест не му дава възможност да размисли за своето поведение и да го мотивира за промяна (снизходителната реакция не води до осъзнаване на вината, а прекалено суровата вместо чувство за вина предизвиква чувство за несправедливост и желание за реванш).
• И в двата случая реакцията на възрастния унищожава отношенията между него и детето, прави невъзможно каквото и да било въздействие върху детето и предпазването му, лишава и двете страни от чувството за сигурност, доверие и взаимно уважение.

     Много възрастни в отношенията си с децата редуват тези две нагласи. е, Непослушанието на детето и нарушаването поредните граници предизвиква у снизходителния възрастен гняв и разочарование. Като иска да овладее ситуацията (и собствените си емоции), той започва да прилага наказания, на които детето, дезориентирано от промяната на нагласата му, не се поддава лесно, което още повече засилва реакцията на възрастния... В резултат започва да се отнася несправедливо към детето, а това поражда у него чувство за вина, така че отново започва да се държи снизходително.

     Тази въртележка, разбира се, не е от полза за възпитателния процес. Поради това за възпитателя е задължителна работата над себе си, непрекъснатото развиване на възпитателните умения, ученето на зрялата нагласа на „мъдрия възрастен“, който умее едновременно да бъде и доброжелателен, и решителен спрямо детето, който умее да използва трудните възпитателни ситуации и да ги трансформира в ценен опит за възпитаника си и основа за конструктивни отношения.

     Наказания и последствия

     Наложеното от възрастния поради лошото поведение на детето наказание въпреки нашите намерения наистина сваля от детето отговорността за неговото поведение. Защото възрастният налага наказанието, тоест то зависи от неговото решение, от неговото възприемане и оценка на ситуацията, без да оставя място за такава оценка на детето. Следователно поставя възрастния в ролята на „съдия“, а детето - в ролята на жертва. Наказанието е неприятен дразнител (напр. викане, болка, отнемане на привилегии), който по замисъл трябва да плаши от повтаряне на неправилното поведение - в това, най- общо, се състои неговата „педагогическа“ функция. Това е много ефикасна операция спрямо животните, но по отношение на децата често носи незначителен, а често дори обратен ефект.

     Това не означава, разбира се, че неподходящото поведение на детето трябва да бъде игнорирано от възрастния!

     Обаче възрастният трябва да бъде за детето не толкова „съдия“, определящ наказанието според собственото разбиране, а водач, който му помага да разбере правилата, ръководещи нашата човешка действителност. Затова трябва да позволява на детето да понася естествените последствия, произтичащи от поведението му, тези последствия, които произтичат именно от законите на този свят, и от законите, управляващи човешките отношения. Ако не сложа храната в хладилника, тя ще се развали и ще трябва да си легна без вечеря. Ако причиня някому болка, той ще има претенции към мен. Ако унищожа някаква вещ, няма да я имам повече никога, а ако е била на някой друг - той ще ми се обиди. Ако не си науча уроците, ще получа лоши оценки. И така нататък.

     Промяната на поведението в такива ситуации не произтича от страха от наказание, а от съзнателното решение, произтичащо от познаването на последствията от дадено поведение.

     В много възпитателни ситуации последствията имат условен характер - определят се например от договореност или правилник. В такива ситуации детето осъзнава, че ако се реши на определено поведение, се решава и на определени последствия. И това остава само негово решение.

     Как да реагираме в ситуации на неприемливо поведение на детето, без да прилагаме наказания?

     Примерна (не една от възможните) стратегия за действие в такава ситуация (да предположим, че детето, ядосано от затрудненията в ученето, използва мръсни думи):

1. Да опишем поведението на детето и покажем помощен метод: Чувам те, че си ядосан и притеснен. По-добре е да се изразяваш без вулгарни думи.
2. Да покажем решително неодобрение: Не обичам да използваш такива думи.
3. Да определим своите очаквания: Очаквам да намериш друг начин да ми покажеш, че си ядосан и се нуждаеш от помощ.
4. Да покажем на детето как може да се поправи: Искам да чуя други думи, които можеш да използваш вместо онези. Ако не знаеш такива, ще ти покажа в кой речник можеш да ги намериш.
5. Да предложим избор: Можеш да псуваш наум или да използваш думи, които няма да обидят никого.

     А ако детето продължава да говори вулгарно:

1. Да позволим на детето да разбере какви са последствията от неговото поведение: Когато чувам такива вулгарни думи, губя желание да ти помагам и да разговарям с тебе. Можем да се върнем към това, когато решиш да използваш други думи.

     Последното съобщение, освен естественото последствие от постъпката (възпитаникът няма да получи помощ от възрастния, когото обижда), носи и информацията, че от детето зависи по-нататъшното развитие на ситуацията и по-нататъшните отношения с възрастния. Тук и дума няма за „сърдене“ на възрастния на детето или неговото отблъскване като човек поради лошо поведение.

     По такъв начин последствията - както неприятните, така и позитивните последствия от правилното поведение на детето способстват за формирането на отговорност за собствените постъпки и вътрешна ценностна система, докато „наказанието“ и „наградата“ оставят правото да решава и дееспособността в ръцете на възрастния „съдия“. Следователно така наказанието не само не дава възможност да се постигне желаният ефект, но има и неочакван страничен ефект - пречи на развитието на съвестта на детето. Когато то е наказвано от възрастния, му се отнема шанса да се вгледа в себе си и в своето поведение. Същевременно прилагането на наказания го освобождава от чувството за вина детето е „платило“ вече с получените неприятности за своето „изпълнение“ и е „чисто“. А нали не става въпрос само за правилото „око за око“, а за промяна, която трябва да се извърши в нагласите, в съвестта и сърцето на човека.

     П.С.

     Някои възрастни, особено родителите, смятат, че правилният способ за постигане на послушание на детето е отказването на любов (Няма да те обичам, ако не станеш добър). Този подход е абсолютно нечовешки и вреден. Детето има право на любов от страна на родителите, необусловена от никакви условия, има право да се чувства обичано независимо от своите качества и поведение. Естествено това не означава, че родителите трябва да приемат неговите лоши постъпки. Трябва да се направи много ясно разграничение: Обичам те и не съм съгласен с това, което правиш.