7. Интервенция при случаи на рисково поведение

     Рисково поведение на детето и тийнейджъра е всяко поведение, което по някакъв повод застрашава неговото здраве, правилното му функциониране в средата, развитието му или дори живота. В периода на съзряване при тийнейджърите, търсещи за себе си все повече нови пространства, обикновено се появява склонност към рисково поведение. Нерядко това са прояви на типичния за този развоен период бунт, реакция на бягство от плашещите младия човек проблеми или повече или по-малко съзнателен опит да привлече внимание към себе си и своите проблеми.

     Най-честото рисково поведение при младежите е:

• бягане от училище (и всичко, което може при това бягане да се случи на тийнейджъра), причиняващо или засилващо училищните проблеми;
• употреба на психоактивни субстанции (алкохол, наркотици, цигари, лекарства), предизвикващи заплаха от зависимост и по-нататъшно рисково поведение под влиянието на дадената субстанция;
• насилие сред връстниците (както в ролята на агресора, така и ролята на жертвата са еднакво деструктивни) и други форми на насилие ( напр. спрямо по-възрастни, по-слаби);
• преждевременен полов живот (заплаха от преждевременна бременност, болести и т.п.) и разстроени интимни отношения (връзка с много по-възрастни, насилие в интимните отношения);
• всякакви поведения, свързани с непосредствен риск и заплаха за здравето или живота, обикновено в търсене на силни усещания и адреналин - безразсъдно каране на механични превозни средства, плуване в дълбоки води, умишлено или несъзнателно търсене на риск, всичко, което младежите наричат „каране без спирачки“.

     При случаите на рисково поведение на младежите, а също и когато нарушават училищните правила (бягат от училище, не изпълняват задълженията си, прилагат насилие и т.н.) може и трябва да се направи интервенция. Тя трябва да бъде действие:

• Целево и планирано - планът на действие се изработва въз основа на анализ на ситуацията, а целта на интервенцията е да се елиминира лошото поведение (а не например да се накаже детето).
• Ранно - интервенцията е толкова по-ефикасна, колкото по-бързо бъде подета; това си струва да се помни, още повече че някои поведения наистина дословно могат да застрашават детето или други хора.
• Дългосрочно - интервенцията не е инцидентна и еднократна операция, тя трябва да се провежда чак до момента на пълното разрешаване на проблема, а протичането й - систематично наблюдавано. Еднократното действие, състоящо се например в извикването на родителите в училище и информирането им за лошото поведение на детето или дори преместването на ученика в друго училище по, принцип не е достатъчно, а понякога може дори да задълбочи проблема, защото не стига до основата му, а започва и свършва единствено на равнището на наказанието или „отърваването“ (нека някой друг се оправя с него - същото е и в случая с извикването на родителите в училище или преместването в друго училище).
• Системно - интервенцията трябва да бъде многократна и да обхваща всички, ангажирани в проблема и можещи да помогнат в решаването му (родители, съученици, учители, възпитателя, училищния педагог - в зависимост от спецификата на дадената ситуация).
• Групово - рядко един човек е в състояние да проведе ефикасна интервенция, поради това е необходимо сътрудничество на всички, които по някакъв начин могат да спомогнат за решаването на проблемната ситуация.

     В какво се състои интервенцията?

     Тя може да приеме формата на разговор - и изходната точка винаги трябва да бъде разговорът с ученика - и други дейности, предвидени в училищния правилник. Интервенцията трябва да съдържа следните важни елементи: планиране, конфронтация, подкрепа и договор. Ако е възможно, и елемент на сътрудничество между учителя и родителите.

• Планирането на интервенцията е преди всичко наблюдение и събиране на факти, свидетелстващи за наличието на проблем, вземане на решение за часа и мястото на провеждането й и кои хора от обкръжението на детето трябва да участват в нея. Разбира се, в случай на поведение, непосредствено застрашаващо детето, няма време за планиране на действията и интервенцията трябва да се проведе незабавно.
• Конфронтация е показването на фактите (тоест поведението на детето и последствията от него), но без интерпретирането им, без оценяване и обвиняване. Само по този начин човекът, с когото се конфронтираме, е в състояние да си даде сметка за поведението си и да преодолее отричането на проблема. Обаче дори и най-обективната конфронтация обикновено е причина за неприятни емоции (злост, страх, срам, чувство за вина) и понижаване на чувството за собствената стойност. Честа грешка на възрастните (както учители, така и родители) е, че сами оценяват и класифицират поведението на детето, освобождавайки го по такъв начин от отговорност и размишления за своята постъпка.

     Конфронтационният разговор трябва:

          - да разкрие желанията на учителя и неговата доброжелателност (притеснявам се за тебе, безпокои ме това, което става с тебе, иска ми се да ти помогна);

          - описанието на проблема в категориите на поведението (даването на конкретни, точно описани, а не интерпретирани факти: от една седмица всекидневно закъсняваш за училище, този срок не си бил на нито едно важно контролно, вчера през голямото междучасие пуши цигари зад училището, и т.н.);

          - проверяване какво става от гледната точка на детето (напр. Кажи ми как ти виждаш ситуацията); ако детето разкрие някакъв свой проблем, може и трябва да му дадем подкрепа за решаването му;

          - информиране за очакванията на възрастния, нормите и границите (напр. Не съм съгласен да постъпваш така, в нашето училище изискваме от учениците...);

          - обръщане към позитивната мотивация и към ресурсите на детето (Знам, че ще успееш да се справиш с това, помня как миналата година отлично се справи и т.н.).

• Подкрепата има за цел да помогне на конфронтирания да се справи със своите емоции. Тя се състои в показване на разбиране (поради това в никакъв случай не трябва да обвиняваме и обиждаме), на засилване на чувството за дееспособност и компетентност (можеш да се справиш с това). Колкото по-силна е конфронтацията, толкова по-силна трябва да бъде и подкрепата. За да дадем ефикасно подкрепа на човек, преживяващ неприятни емоции, е задължителна доброжелателност и истинско желание да помогнеш и поради това интервенцията не трябва да се бърка с наказанието, което винаги съдържа някакъв елемент на отмъщение, изключващ доброжелателността.
• Договорът е двустранна уговорка, в която всяка страна (ученикът и учителят, детето и родителят) се задължава за определени дейности и поведение. Договорът задължително е двустранен - това означава, че всяка страна приема своите задължения (не е договор задължаването на детето да извърши нещо, което то не иска и не възнамерява да изпълни!). Постулатите на договора трябва да са ясно формулирани (така, че детето точно да знае какво за какво се задължава), конкретни (да се определят конкретни дейности: напр. учене на уроците, ходене на училище, а не напр. поправяне на поведението или подобряване на успеха) и реални (тоест възможни за изпълнение и за двете страни). Договорът може да бъде сключен устно или писмено; и в двата случая си струва да се погрижим за някаква символична ритуалност в момента на сключването (напр. стискане на ръце, поставяне на подпис и т.п.), което подсилва мотивационното му въздействие.

     За условията на договора трябва да бъдат информирани всички, които по някакъв начин са свързани със ситуацията, така че да не пречат на детето в изпълнението му. На следващата среща (или срещи) проверяваме степента на изпълнение на договора, в случай на необходимост повтаряме елементите на конфронтацията (ако детето не е изпълнило договореностите, прилагаме фактите, които свидетелстват за това - без обвинения!) и подкрепа (важно е да се оценят всички, макар и не докрай успешни усилия на детето) и, обсъждайки причините за евентуалните неизвършени дейности, подканяме ученика да си направи изводи (доколкото е възможно се стараем да не го правим вместо него!) и да сподели по-нататъшните си намерения. Всичко това позволява на детето да поеме лична отговорност за реализиране на договора и му дава възможност да размисли за своето поведение.

     Честа грешка на възрастните е третирането на договора като окончателно разрешаване на проблемите, което е причина да не предприемат по-нататъшна работа с детето. Те забравят, че договорът е едва началото над работата за елиминирането на неподходящото поведение и че в по-голямата част от случаите той не може да бъде напълно реализиран от първия път (ако детето не е имало проблеми в контролирането на поведението си, цялата интервенция, включително и договорът, няма да е нужна). Нерядко истинската работа над договора започва в момента на нарушаването му - това дава повод за по-нататъшни разговори, формулиране на изводи, търсене на решения.

• Сътрудничеството между учителите и родителите има голямо значение особено в ситуациите, когато детето не проявява готовност за съдействие и за промяна на поведението си. Такова сътрудничество дава възможност за по-многостранна конфронтация на детето с фактите от различни сфери на живота му и засилване на въздействието. За съжаление с много дисфункционални семейства, които често са първичната и действителна причина за рисковото поведение, обикновено не е възможно ефективно сътрудничество.