8. Разрешаване на конфликти

     Явлението конфликт буди у повечето хора безпокойство и страх, тъй като се свързва с деструкция и поражение, а у родителите и учителите допълнително буди съмнения в тяхната възпитателна компетентност. Обаче конфликтите в междучовешките отношения не могат да бъдат напълно избeгнати, нещо повече - дори е нежелателно, защото по същество те са необходими като:

• обозначаване на различността и автономията на отделните хора, тяхното себеизразяване и право да бъдат себе си, да бъдат различни;

• стимул за развитие, чийто източник е винаги съпътстващото конфликта напрежение (за да го ликвидираме търсим възможности за промяна, тъй като, ако го няма, няма да има нужда от промяна и светът би стоял на едно място);
• средство за формиране личността на детето - благодарение на конфликта между своите желания и стремежи и нуждите и стремежите на другите у човек се поражда чувството за отделност и независимост;
• урок по търсене на решение, понасяне на неуспехи и вътрешна дисциплина.

     Конфликтът винаги засяга потребностите и на двете страни, следователно е двустранен проблем и неговото разрешаване също изисква ангажирането на двете страни. Обаче тъй като конфликтът обикновено се третира като своего рода „война“, която някой трябва да спечели, обикновено или възрастният, или детето застава в позицията на „победител“, а другата страна - на „победен“.

     Когато възрастният е победител в конфликта

     Голяма част от родителите и учителите вярват в правилността и необходимостта от упражняването на власт на възрастния над детето - налагат я чрез забрани, заповеди, препоръки, ограничения и очакват послушание. Те са убедени, че всичко това е „за доброто на детето“, че ролята на възрастния е да показва кое е добро и кое - лошо, тъй като те го знаят най-добре, а детето не е в състояние само да поеме правилни решения. Когато настъпи конфликт между потребностите на възрастния и на детето, тази група възрастни обикновено пречупва проблема през стремежа си за победа и поражение на детето, доказването на всяка цена, че то не е имало право.

     Такива „силови“ решения са бърз и ефикасен метод, когато е задължителна неочакваната интервенция - например когато детето или другите са застрашени от нещо вследствие на неговото поведение (напр. Веднага остави ножа!), добри са и в ситуации, в които участват много хора и няма възможност за обсъждане на конфликтната ситуация (напр. Дискотеката приключи, след 15 минути затваряме училището, бързо напуснете залата!). Те обаче имат и много минуси:

• Предизвикват у „победеното“ дете чувство на възмущение и враждебност, а потребностите му не са удовлетворени.
• Дава на загубилия слаба мотивация да реализира наложеното му решение, следователно изисква често прилагане на принуда - възпитателят или родителят започват да играят ролята на „полицай“, което, разбира се, не влияе позитивно нито на техните взаимоотношения, нито на възпитателния процес.
• Често възпира развиването на отговорност към себе си, самодисциплината и самото сътрудничество и уважение към потребностите на другите, засилва единствено зависимостта, покорството и подчинението (понякога привидно), главно поради страх от последствията.
• Често предизвиква у победителя чувство за вина.

     Когато детето е победител в конфликта

     По-малобройна група възрастни съзнателно избягва да ограничава децата, като им предоставя много свобода и възможност да решават; в конфликтни ситуации по принцип „само мир да има“ отстъпват, като се стараят да вярват, че отказването да се изпълнят желанията на детето е вредно за него. Същевременно необходимостта от отстъпки често буди у тях раздразнение, фрустрация и гняв (към детето и към самия себе си поради безсилие). Това е лесен и бърз метод, възрастният просто не обръща внимание на поведението на детето (избягва конфликта) или в конфликтна ситуация веднага отстъпва, без да влиза в спор.

     „Победителската“ позиция на детето парадоскално предизвиква, освен моментното задоволство, също и много отрицателни последствия:

• липса на чувство за сигурност (произтичащо от липсата на ясни граници);
• егоизъм, претенциозност, импулсивност;
• липса на умение за сътрудничество и признаване на авторитетите (което предизвиква също и проблеми в групата от връстници в училище);
• използване на манипулации и шантаж за користни цели.

     Най-многобройната група възрастни използва и двата метода или налагайки решение, или отстъпвайки. Такава нагласа, колебаеща се между крайната суровост и крайния либерализъм предизвиква, от една страна, раздвоение и фрустрация у възрастните, а от друга - вътрешен хаос, липса на ясни граници, чувство за случайност и също фрустрация.

     Разрешаване на конфликти без победители и победени - метод на преговорите, наричан също метод без поражение

     Тук целта не е показване коя страна в конфликта има право, а съвместно намиране на решение, задоволяващо всички. За да бъде реализиран този метод, е необходимо осъществяването на следните стъпки:

     Стъпка 1. Да се разпознае конфликтът и да се назове.

• Подготви се, не атакувай от началото, изстуди емоциите си, дистанцирай се, анализирай ситуацията.
• Избери подходящ момент - не тогава, когато едната или и двете страни имат малко време, не тогава, когато детето е ядосано или ангажирано с нещо друго.
• Точно, но кратко кажи какво чувстваш, кои твои потребности са нарушени. Помни, че тук решаващи са комуникатите от типа „аз“ - не обвинявай, избягвай изречения, които могат да унижат или обвинят детето.
• Кажи, че желаеш детето заедно с теб да започне да търси

такова решение, което може да бъде възприето и от двете страни.

     Стъпка 2. Да разбереш детето, неговите чувства и потребности (за да може самото то да разбере себе си).

• Помни, че нямаш голям шанс да промениш мнението на детето, ако не знаеш на какво се опира то.
• Не атакувай позицията на детето, а създай благоприятен за обмяна на информация климат (добро е всичко, за което говорихме по темата за акцептацията и активното слушане). Тогава детето не се чувства застрашено, съпротивата му е по- малка, а готовността да търси изход - по-голяма.
• Покажи на детето, че държиш да го разбереш и че допускаш промяна на становището си.
• Понякога мълчанието и търпеливостта са задължителни. Не пришпорвай, не очаквай моментално решение.
• Открий, разбери и приеми потребностите, претенциите и безпокойствата на детето като пълноправни елементи от неговия живот.

     Стъпка 3. Съвместно да се търсят възможните решения.

• Използвай отварящи комуникати: Имаш ли някаква идея? Как мислиш, какво може да ни помогне? Да се опитаме да помислим заедно...
• Най-напред се опитай да получиш решение от детето, а собствените предложения давай втори.
• Не оценявай, не цензурирай и не подценявай никоя идея, постарай се да не изказваш никакви забележки или мнения дори ако някои от предложените от детето решения не са приемливи за теб.

     Стъпка 4. Критично да оценяваш предложенията за решение.

• Едва на този етап, след като предварително си разбрал, че вече няма повече предложения, е възможна критична оценка на предложените решения. Зачертаваме тези решения, които едната страна оценява като неприемливи, като изтъкваме причините, поради които ги отхвърляме.

     Стъпка 5. Да приемем най-доброто решение.

     При вземането на окончателното решение си струва да помним:

• Обръщаме се към чувствата на детето (Съгласен ли си с това решение? Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?).
• Не приемай никое решение като окончателно, невъзможно да се модифицира, а по-скоро като опит.
• Струва си да се запише приетото решение - за да не бъде забравено, да се намали рискът от недоразумение и да се улеснят евентуалните по-нататъшни преговори за в бъдеще. Освен това писмената форма дава на споразумението тържествен характер и мотивира за спазване на задълженията.

     Стъпка 6. Реализиране на приетото решение.

• Задължително е точното обсъждане и установяване на подробностите на изпълнението на взетото решение (кой, какво, кога, какво е необходимо, за да се направи това и т.п.).

     Позицията на детето при използването на този метод не е позиция на „победител“, но му дава чувство за автономия (имам право на собствено мнение). Нагласата на възрастния е помощна, приятелска и се опира на уважението към детето и към себе си.